Налини Синг
Архангелска целувка (20)

19

Следващият ден донесе нежелана изненада. Тъй като следата бе изстинала, а хората на Рафаел работеха по други аспекти на преследването, тя се бе заела да върне тялото си в бойна форма. Ангелът, навредил вече на двама от последователите на Рафаел, нямаше да намери в нейно лице лесната мишена, каквато предполагаше, че Елена е. Имаше намерение да забие кама на Гилдията между ребрата му, когато тръгнеше срещу нея.

За нещастие, беше забравила, че Дмитрий се бе върнал в Кулата.

— Ще бъдеш мъртва две секунди след като ти свършат куршумите, ако това е единственото ти средство за защита. — Гален взе оръжието й в ръката си, а светлозелените му очи бяха толкова дружелюбни, колкото тези на мечка гризли. — Допълнително оръжие?

— Ножове. — Никога, и след милион години, не би признала, но дяволитият хумор на Дмитрий й липсваше.

— Ако ще използваш ножове — подхвана Гален, когато тя влезе в тренировъчния кръг, обикновено място с отъпкана пръст, намиращо се пред голяма дървена постройка без прозорци, — ще трябва да се научиш да ги вадиш, без да свиваш крилете си. — Взе от масата нещо, което приличаше на рапира, макар и доста по-обикновена от онези, които бе виждала в колекциите на други ловци. Подаде й я и каза:

— Трябва да видя с какво разполагаш.

— Казах. Ножове — отвърна тя и отпусна китката си, за да изпробва тежестта на острието. — Много по-дълго е от всичко, което съм използвала.

— Ножовете те карат да се приближаваш прекалено много до целта. — Изведнъж се озова пред лицето й, смъртоносното острие бе допряно до гърлото й, гърдите й бяха притиснати в неговите — голи и горещи. — Не си достатъчно бърза да спечелиш срещу друг ангел.

Елена издиша шумно, но не отстъпи.

— Пак мога да те изкормя.

— Не и толкова бързо, колкото време ми е нужно да прережа гърлото ти. Но не това е целта на упражнението.

Усещайки, че по гушата й се стича кръв, тя потисна гнева си и хладнокръвно премисли вариантите си. Ръката й, която държеше меча, беше безполезна — той бе прекалено близо. Като се имаше предвид невъзможността да замахне с достатъчно сила, другата й ръка също не би съумяла да нанесе много поражения.

Но крилете на ангелите са твърде чувствителни.

Сграбчи крилото му със свободната си ръка и вдигна меча с другата. Гален се изплъзна от обсега й и ножът изчезна толкова бързо, че едва успя да долови движението.

— Крилете — каза, осъзнала, че копелето я бе научило на нещо жизненоважно — ми дават предимство при ситуация на изненада, но стават слабост, ако се приближа прекалено.

— На този етап, да. — Гален завъртя рапирата, която бе вдигнал от земята. Тънкото оръжие, предназначено за дуел, изглеждаше прекалено деликатно за голямата му длан. Беше готова да заложи новооткритото си богатство, че личният му избор на оръжие би се свел до нещо, подобно на сабя с широко острие. Тежка, солидна, ефективна.

— Предполагам, че отсега нататък ще използвам арбалет, за да изваждам от строя вампирите — заяви, като си мислеше с копнеж за огърлиците, които бяха любимият й метод за обездвижване на мишената.

В тях бе поставен чип, който неутрализираше вампирите, като временно променяше начина, по който мозъците им действаха. Специалните оръжия бяха единственото предимство на ловеца срещу по-силния и по-бърз противник. Сега, когато бе заобиколена от вампири, се замисляше дали да не се снабди с някои незаконни оръжия за лична употреба. Бързо обаче бе разбрала, че още първия път, когато използва такова оръжие, не само ще предизвика буря, която може да погребе Гилдията, но че това ще коства също предаността на вампирите, служещи под командването на Рафаел. Имаше причина чиповете да бъдат контролирани — вампирите не искаха да прекарват живота си, като непрекъснато хвърлят погледи през рамо.

Елена прекрасно разбираше как се чувстват — беше изключително лошо да изгубиш контрол над тялото си, да се превърнеш в кукла на конци. А най-важното бе, че повечето от тях напоследък бяха прекалено силни, та да бъдат повлияни от чиповете. Това бе тайна, която щеше да отнесе в гроба. Защото понякога всичко, което ловецът имаше, беше елементът на изненадата, на вярата на вампира, че е неутрализиран.

— Мислиш ли да се върнеш на мястото си в Гилдията? — Тонът на Гален бе въплъщение на неодобрението.

— Какво друго да правя? Да си седя и да бъда красива?

— Ти си пречка. — Студени, коравосърдечни думи. — Навън, на открито, ще бъдеш лесна мишена за всеки, който реши да те вземе за заложник, за да се добере до Рафаел.

— Затова и съм тук, да добавя някое и друго натъртване към онези, които вече имам. — Нямаше да се откаже. — Рафаел не иска принцеса, а воин.

Любовниците ми винаги са били жени воини.

Нейният архангел й го беше казал. И сега, когато бяха установили границите, използваше уменията и талантите й. Нямаше да позволи на този педант по отношение на дисциплината с неговото мрачно лице да подрони здравата основа на връзката им.

— Едва не умря заради теб. — Острието изсвистя толкова близо, че инстинктивно реагира и блокира удара.

После направи въртеливо движение и вдигна рапирата си.

— Избра да падне с мен.

— Понякога дори архангелите правят грешки. — Толкова бързо движение, че го видя като размазано петно.

Но тя вече го бе разгадала по позицията на краката и се изплъзваше от обсега му. Когато се обърна, съзря няколко кичура от косата й да лежат на отъпканата пръст в кръга, отрязани съвсем равно от острието на Гален. Дори да изглеждаше като професионален боксьор, можеше да се движи.

— Предполагам, че ръкавицата е хвърлена.

— Ако беше, щеше да си мъртва. — Зае отново изходна поза и изгледа критично ръката й. — Трябва да промениш захвата си. Така, както я държиш сега, мога да счупя китката ти само с един удар.

— Покажи ми.

Направи го и добави:

— Рапирата е пригодена да промушиш противника. Използвай я.

Останалата част от сутринта премина във все по-нарастващо изтощение.

Три часа по-късно от нея капеше пот. Беше се събрала тълпа любопитни зяпачи. Гален не й позволи да се откаже, заповяда й да се впусне в нова спаринг серия. Тя усещаше, че крилете й се влачат по земята, че мускулите на краката й треперят.

Копеле. Отказваше да му позволи да я повали на земята и избягваше ударите му с преднамерено мудни движения… докато той не свали гарда за части от секундата. Тогава се втурна в нападение. Рапирата потъна няколко сантиметра в рамото му.

Червени капки по загорялата кожа на гърдите му.

Ахвания от страна на ужасената тълпа. Но Гален просто избягна острието, свали оръжието си и й подаде ръка.

— Добре. Трябваше да го направиш преди час.

Искаше й се да го намушка с рапирата, но все пак му я подаде.

— Имам си своите оръжия, ще използвам обаче времето си, за да се науча да бъда ефективна с това. — Време тя нямаше.

— По-късно ще се концентрираме върху хвърлянето на ножове, но са ти нужни умения и с дълго острие, в случай че се наложи да се биеш отблизо. — Светлозелените му очи задържаха погледа й. — Ако планираш да оцелееш след идеята на Леуан за онзи бал, трябва да престанеш да действаш като човек и да се целиш директно в югуларната вена. — Излезе от тренировъчния кръг, без да каже и дума повече.

Елена искаше само да се строполи на земята, но гордостта я накара да остане права.

Никой не се изпречи на пътя й, докато напускаше кръга, макар че усещаше погледите върху себе си чак до крепостта на Рафаел. Пистолетите и ножовете, помисли си на влизане, бяха най-леките и най-разпространени за всекидневна употреба оръжия. Рапирата бе малко прекалено дълга, но по-къс меч… да, би могло да се получи.

Какво оставаше за миниатюрната огнехвъргачка в тайния й склад. Нямаше да е лесно да я разнася наоколо всеки ден. Макар че щеше да е ефективна срещу вампирите, само би ядосала ангелите. Най-доброто, на което можеше да се надява при тях, бе да ги извади от строя за достатъчно дълго време, та да има предимството на по-ранния старт.

Беше така заета да премисля възможностите си, та трябваше да минат няколко минути, преди да осъзнае, че при влизането си е завила надясно вместо наляво. Реши да продължи в тази посока, понеже беше изтощена, а коридорът така или иначе щеше да я отведе до централната част. Разтри тила си и видя, че тук стените са покрити с коприна с цветовете на скъпоценните камъни, която помръдва на лекия ветрец, влизащ през прозорците високо горе. Килимът под краката й бе в същата гама — тъмнорозов, а акцент се явяваше най-слабият нюанс на аметиста.

Чу кикот.

Замръзна, осъзнала смисъла на заобикалящата я среда. Богати, екзотични и едва ли не прекалено ярки цветове, които като че ли я галеха с кадифени пръсти. Последният път, когато се озова на място, пропито с такава чувственост, бе в крилото на вампирите в Кулата. И тогава Дмитрий едва не бе изчукал една жена пред нея. Нямаше значение, че и двамата бяха облечени, онази пищна малка блондинка бе само на косъм от оргазма.

Беше прекалено късно да се върне. Изправи гръб… и усетила познатата примитивна миризма на ловуващ тигър, побърза да се махне оттам. Но главата й сякаш сама настоя да се обърне към отворената врата, настоя да види с очите си онзи гладък и мускулест, безупречно кафяв със златисти нюанси гръб, настоя да съзре как главата със сребристата грива се свежда над шията на жена, която въздъхва в несъмнено сексуална отдаденост.

Жена с криле.

Краката й се заковаха за пода. Наазир се хранеше от ангел. От задъханите стонове и начина, по който ръцете й стискаха бицепсите му, беше очевидно кой държи юздите. Неспособна да извърне поглед, гледаше как Наазир сключва пръсти около едната й едра гърда. Главата й падна назад и изложи на показ врата й — молеше за още кървави целувки. Той повдигна глава. И се обърна. И очите му — така наподобяващи течна платина — срещнаха нейните.

Потрепери, обърна се и възможно най-бързо продължи по пътя си. Мили Боже. Имаше секс в очите му, изписан бе по лицето му. Също така обаче и някаква по-тъмна нужда, по-мрачен глад… като че ли лесно щеше да разкъса гърдите на жената, докато я чука, след което щеше да пие кръв от все още пулсиращото й сърце.

По гръбнака й полазиха тръпки. Съжаляваше ловеца, на когото щеше да се наложи да проследи този сребристоок звяр през нощта.

 

 

Двайсет минути по-късно беше чиста, загърнала хавлия около тялото си. Седеше на леглото, разтриваше прасците си и мислеше дали да не отиде до класната стая на Джесами. Но умът й настояваше постоянно да се връща към обезпокояващата гледка, на която се бе натъкнала в крилото на вампирите. Непознатото изведнъж я завладя.

Това място, с пронизващата си красота и тайните си, с обвитото в спокойствие насилие, не беше неин дом. В сърцето си тя бе смъртна, а тук нямаше смъртни. Раздразнителни таксиметрови шофьори, профучаващи покрай нея в дъжда, елегантно облечени банкери с прикрепени с хирургична прецизност към ушите им мобилни телефони, натъртени и кървящи ловци, разменящи си шеги след трудна задача — това представляваше животът й. И всичко това й липсваше до такава степен, че не можеше да диша.

Сара щеше да я разбере.

Загърна се по-плътно в хавлията — крилете и всичко останало — и взе телефона си. Докато го слушаше да звъни, отчаяно се надяваше, че най-добрата й приятелка е будна.

— Ало. — Дълбок мъжки глас, точно толкова желан, колкото и този на Сара.

— Дийкън, аз съм.

— Хубаво е да чуя гласа ти, Ели.

— И аз се радвам да те чуя. — Стисна хавлията и премигна, за да прогони неочакваните сълзи. — Късно ли е при вас?

— Не. Гледах „Улица Сезам“ със Зоуи. Тя тъкмо отиде да спи.

— Как е тя? — На Елена не й се нравеше, задето бе пропуснала цяла година от живота на кръщелницата си.

— Малко е настинала — отвърна Дийкън. — Но Слейър се грижи за нея.

Елена се усмихна при споменаването на лигавещото се куче цербер, което мислеше, че Зоуи е негова.

— А Сара?

— Вие двете сигурно имате телепатична връзка. — Стаено чувство хумор, типично за Дийкън. — Канеше се да ти се обади, но побърза да излезе веднага след вечеря. Последните няколко дни в Гилдията бяха трудни за нея. Едва не изгуби една от жените ловци.

Сърцето на Елена започна да се блъска мъчително в гърдите.

— Коя?

— Ашуини. — Назова жената ловец, споменала за първи път на Елена за Назарах. — Група вампири я хванали натясно в някаква задна уличка в Бостън. Очевидно били излезли да си уреждат сметките с друга група вампири, защото проследила един от тях, след като излязъл извън контрол. Наистина много лошо са я нарязали.

— Мъртви ли са? — запита студено.

— Аш убила двама и ранила останалите. Мастилото още не било изсъхнало на заповедта за екзекуция, а главите им вече били пристигнали в Гилдията, експресна доставка.

— Вероятно техен ангел. — В по-голямата си част на ангелите не им харесваше вампирите да си разиграват коня. Беше лошо за работата. — Аш добре ли е?

— Лекарите казват, че няма наранявания с дългосрочни последици. Ще се възстанови най-много за месец.

Цялото й тяло се разтрепери от облекчение.

— Слава Богу.

— А ти, Ели?

Загрижеността, попила в тези думи, я накара да преглътне.

— Добре съм. Свиквам с новото си тяло. Нещата не са същите, нали знаеш?

— Имам идея за специален арбалет за теб.

— Наистина ли?

— Ще го изработя така, че да можеш да го премяташ удобно през едната си ръка, вместо да го носиш на гърба. По този начин няма да се наложи да се тревожиш за крилете си.

— Звучи чудесно.

— Какво мислиш за онези метателни оръжия, дето ги наричат „светкавицата на Зевс“? Едно такова ще свърши работа, без да бъдеш затруднена по време на битка.

— А ще успееш ли да го изработиш така, че да се зарежда автоматично? — „Гален може да изяде меча си“, помисли си. Проява на инфантилност, да, но я накара да се почувства по-добре. — Имам нужда от бързина.

— Нещо с малки въртящи се остриета може да се окаже по-добро. Остави ме да поработя по въпроса. Ще използваш метателните оръдия, за да нанасяш порезни рани, а остриетата — за сериозна защита. — Пауза. — Ще се върнеш ли в Гилдията?

— Разбира се. — Беше роден ловец. Крилете не променяха това.

 

 

Рафаел срещна погледа на Нейха на широкия екран, закрепен на стената. Царицата на змиите и отровите седеше на стол, изработен от светло дърво, което проблясваше. Този ефект обаче не можеше да скрие факта, че „дърворезбата“ представляваше всъщност хиляди виещи се змии, чиито люспи улавят светлината. Нейха се облегна назад. Биндито^[1] на челото й — малка златиста кобра.

— Рафаел. — Устните й — червени, чувствени, отровни, разделени една от друга. — Чух, че има неприятности в Убежището.

— Ангел, който иска да стане архангел.

— Да, така ми каза и дъщеря ми. — Махна с изящната си ръка и гривните й зазвънтяха. — Винаги има някой, който иска да се издигне. — Протегна ръка напред, взе нещо и коприненото й сари с цвета на смарагд прошумоля. — Но съм съгласна, че този трябва да бъде наказан, и то така, че наказанието никога да не бъде забравено. Децата ни са прекалено малко, че да бъдат използвани като пионки.

Рафаел знаеше, че независимо от думите, които използва, Нейха бе една от малкото членове на Десетимата, които се отнасяха и с децата на хората като с нещо скъпоценно. Което не я възпираше да слага край на живота на възрастни, но останалите сираци израстваха в откровен лукс, а спомените за мъчителната смърт на родителите им биваха изтрити от умовете й.

— Анушка — каза Нейха и погали питона в скута си — твърди, че знаеш за отвратителното нещо, оставено върху леглото й.

— Имаш много врагове. — И Анушка, помисли си, започваше да си създава достатъчен брой свои.

Ръката й се движеше по зелената кожа, гладка и чувствителна, като че ли галеше любовник.

— Да.

— Научи ли нещо от останалите, което може да ни помогне? — Онзи, когото търсеха, вероятно бе допуснал грешки в действията си отпреди нападенията в убежището.

— Титус и Каризмън са затворили границите си и нито един от хората ми не може да влезе или излезе. — Тъмните й очи издаваха раздразнение. — Фаваши спомена, че преди два месеца е загубила няколко от най-старите си вампири. Все още не е открила извършителя. — Този път Рафаел съзря открито недоверие.

Нейха, както знаеше, убиваше и продължаваше да убива, докато някой не си признаеше. Не бе най-добрият начин да се стигне до истината, но пък, от друга страна, никога не бе избухвало въстание в земите на Царицата на отровите.

— Как е Ерис? — Едва когато думите излязоха от устата му, осъзна, че бе излъгал Елена. Имаше още една двойка архангели, които поддържаха дълга връзка. Но не я бе измамил преднамерено, просто бе забравил за Ерис, както и повечето хора.

— Жив е. — Думите на Нейха бяха студени в лаконичността си. — Анушка проверява хората си, за да открие осквернителя на леглото си. Ще те уведомя, ако изрови нещо важно.

Сложи край на връзката, а Рафаел се замисли за последния път, когато бе видял Ерис.

Преди триста години.