Налини Синг
Архангелска целувка (10)

9

Рафаел гледаше Елена, която се появи с наранена ръка и влачейки крака си. Запита се дали все пак нямаше да се наложи да убие водача на Седемте.

— Ще го убия — каза тя и се отпусна на дивана в дневната. — И ще се насладя на всяка минута.

Наблюдавайки кръвожадното й изражение, реши да остави Дмитрий на нея.

— Трябва ли да се прегледа кракът ти?

— Изглежда, доста бързо заздравява сам. — Въпросителен поглед. — Способността ми сама да се лекувам, е по-голяма?

— До известна степен. Обикновените ожулвания и изкълчвания ще изчезнат за ден, но като се има предвид скорошното ти преобразяване, за счупванията ще са необходими седмици.

— По-добре е от месеци. — Прокара ранената си ръка по лицето. — Мислех, че си зает с архангелските си работи.

Като я гледаше така пострадала и с неугледен външен вид, някой можеше да съзре у нея слабост. Той обаче откриваше у Елена сила, решителност и воля, които никой не би могъл да съкруши.

— Говорих с Ноел.

— И какво каза той? — Изражението й бе мрачно, когато разказът му приключи. — Не разполагаме със солидна следа, по която да вървим.

— Така е. Попаднал е в засада, докато бил сам в един от най-слабо заселените райони на територията на Елижа в Убежището. — Разрешено беше да се кръстосва из чуждите земи в града, ако се спазва определено приличие. — Накарах Джейсън да провери, обаче не успя да намери никакви свидетели.

— Мястото на засадата?

— Изложено на стихиите. Всяка следа отдавна е заличена. — Което отново говореше за внимателно планиране. — А Ноел бил така жестоко наранен, че му било невъзможно да разбере дали похитителите му са оставили от собствената си кръв и пот на мястото.

Елена поклати глава.

— Не мисля, че са оставили. Щях да доловя следа в минутата, когато го видяхме. Теренът бе чист от всякакви миризми. А отпечатъците от обувки по гърба му?

— Няма достатъчно подробности — плътта му вече е започнала да заздравява. — Рафаел бе убеден, че е било преднамерено. Не за да скрият следите от обувки, а за да са сигурни, че парченцата стъкло ще причинят нечовешка болка на Ноел, когато дойде в съзнание.

— Колко зле е всичко това за него? — Тихо зададен въпрос.

— Чудовищно.

Тя обхвана коляното си с наранената си ръка. Сухожилията й, бели на фона на тъмнозлатистата кожа.

— Имаш ли някаква представа защо Елижа го е направил?

— Нищо друго, освен опит да си поиграе с мен. — Ако Елижа вземеше решение да убие Рафаел, нямаше да си губи времето с дребни игри. — Елижа не изпитва желание за завоевания.

Елена срещна погледа му — разочарованието й от това, че са се оказали в задънена улица, бе очевидно.

— Мога ли да направя нещо?

— Колкото по-силна ставаш, толкова по-трудно ще бъде да те наранят.

Изражението й стана замислено — като че ли бе казал нещо, без да го съзнава.

— За теб това е лично, точно както и за Илиум и останалите.

— Няма да позволя с хората ми да се отнасят като с пионки. — И хладнокръвно щеше да сложи край на живота на всеки, който се осмелеше да преследва Елена.

— Така постъпват ловците. Ако атакуват един от нас, нападат всички. — Бързо кимване с глава. — Имам чувството, че подозираш някого.

— Възрастта на Назарах надхвърля седем века и както става при много от старите, за него болката се е трансформирала в удоволствие. — Назарах също така бе задължен на Рафаел. Ако се бе превърнал в предател, наказанието му щеше да намери отзвук в целия свят.

Елена прокара пръсти по дръжката на ножа, който не я бе видял да изважда.

— Ето кога разбираш, че си прекрачил границата. — Вдигна глава, погледът й бе замислен. — Когато болката започне да ти харесва.

— Ти никога няма да преминеш тази граница — каза той и я дръпна да се изправи. Може и да не беше сигурен за себе си, но не се съмняваше, когато ставаше въпрос за Елена.

— Откъде знаеш? — Лицето й представляваше маска, зад която се криеха хиляди кошмари. — Радвах се, когато Юръм умря. Бях толкова щастлива, че копелето е мъртво.

— Болката му достави ли ти радост? — прошепна в ухото й. — Смя ли се, когато раните му кървяха, а плътта му гореше?

Усети, че отхвърля дори мисълта за това още преди да е тръснала глава и да го е обгърнала здраво с ръце.

— А теб тревожило ли те е някога?

— Да. Жестокостта, изглежда, е симптом на възрастта и силата. — Замисли се за Леуан, която караше мъртвите да ходят и се забавляваше с тях като дете с играчките си. — Взирам се в сърцето си и виждам бездната, която ме гледа оттам.

— Няма да ти позволя да паднеш. — Пламенно обещание.

Притисна я към себе си, неговата безсмъртна със смъртно сърце.

 

 

Час по-късно, все още усещайки допира на ръцете на Рафаел, Елена влезе в една класна стая. Десет чифта блестящи очи се втренчиха в нея с мълчалив интерес, докато тя заемаше мястото си в полукръга. Елена също се взря в тях. Никога досега не се бе приближавала толкова до най-младите от безсмъртните — изглеждаха много по-уязвими, отколкото би предположила, крилете им бяха толкова деликатни, че би могла да ги разкъса с голи ръце.

Накрая едно малко момиченце, с вързана на конска опашка светлокестенява коса и с криле, нашепващи за есен и залез, се осмели да проговори.

— Ти дете ли си?

Елена прехапа долната си устна и се настани върху една голяма и твърда възглавница, която, изглежда, служеше за стол — за нейна вечна благодарност намери в ъгъла такава със своите размери.

— Не — отговори и усети как настроението й се подобрява — нещо, което не бе очаквала след разговора с Рафаел. — Но съм ангел съвсем отскоро.

Разбира се, когато Дмитрий й бе казал, че ще трябва да посещава определени часове, за да навакса по отношение на културата на ангелите и да се спаси от невежеството си, не си бе представяла точно това.

Шепот зад поставени на устните длани. Накрая едно момиче с бадемови очи изрече:

— Била си смъртна.

— Да. — Наведе се напред, поставила лакти на коленете си.

— Не трябва да правиш така — прошепна настоятелно момче с черни къдрици, седнало от лявата й страна. — Ако Джесами те види, ще загазиш.

— Благодаря. — Елена се облегна назад и момчето, което изглеждаше на около четири, кимна одобрително.

— Защо не трябва да правя така?

— Защото е лошо за стойката ти.

— Отлично, Сам — чу се глас на възрастна зад Елена. Миг по-късно висока и болезнено слаба жена ангел, облечена в дълга синя рокля, мина от дясната страна на Елена, отправяйки се да заеме мястото си начело на полукръга. Това, помисли си Елена, трябва да е страшната Джесами.

— Виждам, че всички познавате новата ни ученичка — каза учителката.

Сам вдигна ръка.

— Да, Сам?

— Мога да я разведа наоколо.

— Много мило от твоя страна. — Весели искрици в строгите кафяви очи, скрити с едно премигване.

Но Елена ги бе видяла и това я накара да хареса жената.

— Сега — започна Джесами, — тъй като е първият ден на Елена, искам да преговорим част от материала, който вече сме взели, и особено уроците, отнасящи се до психологията ни.

Елена погледна Сам.

— Не си на четири, нали?

— Не съм бебе — гласеше възмутеният отговор, преди съседите им да им изшъткат да млъкнат.

После, докато Елена слушаше, другите ученици й съобщаваха имената си и обясняваха какви са функциите на всеки мускул, всяка кост и всяко перо — от онези, които контролираха посоката, до тези, които отговаряха за челното съпротивление и тягата при летене.

Когато часовете свършиха, главата на Елена бе пълна с информация, но тя съзнаваше колко много има още да учи.

— Можете да си вървите — каза Джесами на класа, когато се изправи. — Елена, бих искала да разменя една-две думи с теб.

Разочарованието на Сам се четеше в огромните му кафяви очи.

— Да те изчакам ли?

— Да — отвърна Елена. — Досега не съм била в тази част на Убежището. — Намираха се в мъртвия център на разпрострелия се град — неутрална територия според Илиум.

Слънчева усмивка, толкова невинна, че тя изведнъж се уплаши за него.

— Ще те чакам в къта за игра. — Посочи с глава учителката и излезе, а крилете му, увенчани с черни върхове, се влачеха по пода.

— Самеон — каза Джесами нежно.

— Уупс. — Още една усмивка. — Съжалявам. — Крилете се повдигнаха.

— Ще ги спусне веднага щом се скрие от погледа ми. — Джесами посочи две възглавници с размери за възрастни, поставени до бюрото, върху което бяха струпани книги. — Кой ти каза да се присъединиш към класа?

Седнаха, а у Елена се породи подозрение.

— Дмитрий.

— А. — Очите на учителката блестяха. — Не трябваше да си при малките. Редно е да те обучавам отделно.

— Бих го одрала жив — измърмори Елена. — Но урокът ми достави удоволствие. Имаш ли нещо против да присъствам и занапред? Уча се просто като съм тук.

— Добре дошла си по всяко време. — Слабото лице на Джесами стана сериозно. — Но трябва да напреднеш много по-бързо от тях, щом ще ти се наложи да преживееш Дзо Леуан.

Елена се поколеба.

— Знам за Преродените — подхвана Джесами, а гласът й бе надебелял от ужас. — Аз съм нещо като склад за знанията на ангелите. Мой дълг е да пазя историите, но ми се иска да не ми се налагаше да записвам тази.

Елена изрази съгласието си с мълчаливо кимване и постави ръка върху струпаните книги.

— За мен ли са?

— Да. Съдържат сбит поглед върху недалечното ни минало. — Изправи се. — Чети колкото можеш, идвай при мен независимо с какъв въпрос, колкото и маловажен и неучтив да ти се струва. Знанието е голяма сила, когато става дума за това да танцуваш с най-старите от нас.

Елена се изправи, а погледът й се спря на крилете на Джесами, която се обърна да вземе нещо зад себе си. Лявото бе изкривено по начин, който накара стомахът на Елена да се свие.

— Не мога да летя — каза ангелът без злоба, макар че Елена не бе продумала. — Родена съм така.

— Аз… — Поклати глава. — Затова и си такава, каквато си.

— Не разбирам.

— Мила си — отвърна Елена. — Мисля, че си най-милият ангел, когото съм срещала. — Нямаше и следа от злост в този слабичък ангел със светлокафяви очи и коса с наситен кестенов цвят. — Разбираш болката.

— Ти също, ловецо. — Поглед, изразяващ единомислие, след което двете излязоха на слънчевата светлина, и той почти веднага бе заменен от такъв на тиха и дълбока радост. — Гален.

Елена забеляза ангел, който току-що се бе приземил на издигнатата платформа пред училището. Имаше нещо познато в мускулестия червенокос мъж, макар да бе готова да се закълне, че никога преди не го е виждала. После много светлите зелени очи срещнаха нейните и студеното предупреждение в тях отвори вратите на спомените.

Рафаел, кървящ на пода. Двама ангели, долетели с носилка. Гален я гледаше, сякаш искаше да я запокити в мрака зад разбитите останки на прозореца с шлифованото стъкло… и продължи да наблюдава, докато тялото й падаше на пода, за да се удари в земята с максимална скорост. Гръбнакът й се счупи и проби кожата, а черепът й беше като разбита яйчена черупка, от която изтича сива маса.

Очевидно не бе променил отношението си към нея.

— Гален. — Този път се усещаше неодобрение.

Мъжкият ангел най-после откъсна поглед от Елена, но не каза нищо. Доловила намека, тя си взе довиждане с Джесами и слезе по стъпалата, а космите на тила й бяха настръхнали, реагирайки на примитивните инстинкти.

— Ето ме!

Изненадана, вдигна очи и откри, че Сам лети към нея. Крилете му изглеждаха прекалено големи за дребното му телце.

— Можеш вече да летиш?

— А ти не можеш ли? — Започна да кръжи до нея.

— Не.

— О. — Той неуверено направи ляв завой и се приземи до нея. — Тогава аз също ще вървя.

Тя се пребори с желанието си да се засмее, когато видя как крилете му се влачат по добросъвестно почистената пътека.

— По-лесно ли ти е, когато си във въздуха?

— Понякога, ако вятърът е благоприятен. — Подръпна я за ръката и посочи една фигура в другия край на вътрешния двор. Тя вдигна поглед и видя широкоплещест ангел, чиито криле бяха като тези на орел. Тъкмо се приземяваше.

— Това е Дахариел. Един от старите.

Очите на Дахариел срещнаха нейните.

Възраст. Насилие. Камшикът на силата.

Този единствен поглед казваше всичко. Той кимна рязко с глава и се отдалечи в посока на, както й бе известно, територията на архангел Астаад. Елена потрепери въпреки слънчевата светлина. Този, помисли си тя, когато Дахариел се скри от погледа й, бе способен да пребие друго живо същество с такава безсърдечна прецизност, че нищо по него да не остане здраво.

Сам отново я подръпна за ръката.

— Хайде.

Докато малкият й екскурзовод я развеждаше из лагера, а небето над главите им бе безметежно ясно, Елена позволи на ума си да намери покой. Тези деца бяха родени безсмъртни и много от тях вероятно бяха по-възрастни от нея въпреки външния си вид.

Но възрастта бе нещо относително. Лицата им излъчваха същата невинност като това на Зоуи, бебето на Сара. Все още не бяха вкусили горчивите сълзи, които животът щеше неминуемо да им поднесе.

Изглеждаше, че по-възрастните и по-силни ангели въпреки цялата си жестокост се опитваха да премахнат насилието в тази част на Убежището. То бе оазис на спокойствието в един град, който нашепваше хиляди тъмни тайни.

Долови, че над главата й са надвиснали крилете на възрастен ангел.

Вдигна поглед и видя да проблясва нещо синьо, а после Илиум започна да се приземява. Последваха писъци и кикот и децата, включително Сам, взеха да кръжат около него като малки пеперудки.

— Спаси ме, Елена — каза Илиум и се издигна във въздуха… но не толкова високо и не толкова далеч, че малките да не могат да го последват.

Усмихната, тя седна на една пейка на игрището и почна да ги наблюдава как се издигат и спускат. Откри, че си мисли за Бел, на която това щеше да донесе огромна радост. Безразсъдната й по-голяма сестра имаше тайна — обожаваше пеперудите. Веднъж Елена й бе дала портмоне в оранжево и черно с формата на голяма пеперуда — красива вещ, която бе купила съвсем евтино на разпродажба. То бе намерено в джоба на дънките на Бел в деня, в който Слейтър Петалис потроши краката й на толкова много парчета, че тя приличаше на захвърлена детска кукла.

Елена все още виждаше ярките оранжеви мъниста да проблясват в морето от кръв, безжизнените пръсти на Бел, обагрени целите в червено.