Налини Синг
Ангелска кръв (30)

30

Елена се заклати на пети и се загледа в кървавото петно — това на килима.

— Прав си. Копелето се е върнало да се полюбува на произведението си.

— Ще накарам да организират наблюдение на мястото. — Той се изправи. Пръстите му бяха покрити със застояла кръв — като прах. Дрехите му бяха в петна от пренасянето на труповете. Спомни си, когато държеше кървавото пулсиращо сърце в ръцете си, но сега някак не й изглеждаше чак толкова ужасно. Не и след това.

Юръм си бе играл с жертвите си, както котка си играе с мишка — не иска да я изяде, а само да я изтезава. Човек можеше да каже много неща за архангела на Ню Йорк — безмилостен, със сигурност можещ да убие, без да премисли два пъти, но никога не изтезаваше никого просто заради самото удоволствие от това да гледа страданията на жертвата си.

Всичко в действията на Рафаел бе продиктувано от крайната цел. Дори ако тази цел беше да изплаши хората, за да не смеят никога да го предадат и излъжат.

Елена отиде в кухнята да си измие ръцете и извика оттам:

— Върнал се е след клането в склада, може би да им се полюбува, може би да си почине, но погледни това. — Тя посочи с крака си една купа, която се бе изтърколила под кухненската маса. — Изхвърлил я е, след като е разбрал, че кръвта, която е запазил, не може да го задоволи.

— Тук е било мястото му за забавления, но после е осъзнал, че предпочита играчките му да са живи.

— Да, ще иска прясна кръв. — Думите й бяха студени, но трябваше да се съхрани такава, ако не искаше да си позволи да чувства.

Рафаел кимна.

— Мислиш ли, че ще излезе тази вечер? — попита той, а това беше вероятност, за която на Елена дори не й се щеше и да си помисля.

— Дори и да е постоянно жаден за още и още кръв, бих казала, че едва ли ще е тази вечер, като се има предвид как се е наблъскал в склада.

И точно тогава навън заваля пороен дъжд. Заизлива се от гръмотевичното небе сякаш някой бе завъртял огромен кран.

— Мамка му! — Елена се извърна към вратата и се загледа изплашено в дъжда. — Мамка му. Мамка му, мамка му.

Рафаел само я наблюдаваше как беснее и после каза спокойно:

— Мисля, че каза, че Юръм е излетял оттук.

— Всички следи от миризмата, всичко, което ме доведе дотук… сега замина по дяволите. Сега дъждът ще го заличи от града. — Тя изпищя от бяс. — Единственото нещо, което можеше да обърка нещата, довеждайки до такъв фатален изход, беше дъждът. Вампирите, които знаят какво правят, заминават за най-влажните места на света.

Искаше й се да избие всички богове, които изливаха дъждовете, но нямаше как и реши вместо това да изрита масата.

— Мамка му, как заболя!

Рафаел кимна към вратата.

— Погрижи се за това.

Нямаше защо да се обръща, за да разбере, че Дмитрий е пристигнал. Ароматът му я обвиваше като в меко одеяло.

— Изключи го или ще го набуча на собствения ти крак!

— Не правя нищо, Елена.

Тя го погледна и изопнатите черти на лицето му й казваха, че не се шегува с нея, че не искаше да я обърква.

— Мамка му, мамка му! Пренапрегната съм. Прекалено много адреналин. Скоро ще започна да се сривам.

Способностите й, сетивата й, усещанията й винаги се изостряха до краен предел преди нервен срив.

— Най-добре е да легна да поспя няколко часа, за да не стане по-зле. — Предната нощ бе спала едва един-два часа на онзи проклет стол. — Няма да мога да надуша нищо, докато Юръм не излезе пак.

Докато не извърши поредното убийство.

— Наблюдавате ли Михаела? — попита Елена и погледна Рафаел. — Тя е най-добрият ни шанс да го хванем.

— Тя е архангел — напомни й Рафаел. — Ако й предложа да подсиля охраната й с мои хора, би било равносилно на това да й кажа, че е слаба.

— Тя е отказала? — Елена поклати глава. — В такъв случай моля се Михаела да има силни хора, а ти да разполагаш с добри шпиони.

Бясна на ангелите и на тяхната арогантност, на дъжда, на цялата Вселена, тя изхвърча гневно навън, без да каже нито дума повече, без да се обърне.

Венъм беше пред портала. Проклетият вампир изглеждаше красив дори и мокър.

— Имам нужда от кола.

За нейна изненада той пусна ключовете в ръката й и посочи седана, който бе паркирала далеч оттук преди… векове.

— Благодаря.

— Пак заповядай.

Реши, че вампирът си играе с нея, но не й се занимаваше да му отвръща подобаващо или да му се зъби. Тръгна към колата.

Иди в дома ми, Елена. Ще се видим направо там.

Тя отвори вратата, избърса дъждовните капки от лицето си, отвори уста и усети свежестта на дъжда върху езика си.

О, тази свежест не беше от дъжда, това беше Рафаел, който чакаше отговор.

— Знаеш ли, май е време да приема офертата ти.

За коя конкретно говориш?

— Онази, да ме чукаш до безпаметност.

Трябваше да забрави. Кръвта, смъртта, цялото зло, изпръскало стените на тази съвсем невинно изглеждаща градска къща.

Един добър човек не би се възползвал от теб, когато си в такова емоционално състояние.

— Да, но хубавото е, че ти не си човек.

Да.

Бедрата й се притиснаха само от силата на тези два звука. Болезнено желание.

Тя пъхна ключа в таблото и потегли.

Мирисът на дъжд и море, свежестта избледняха в съзнанието й. Рафаел бе излязъл, но бе оставил някакъв екзотичен аромат върху езика й, който пренастройваше тялото й да усеща уханието на архангела, а не това на вампири.

Не че така нещо можеше да се поправи.

Висналите тела, сенките по стените.

Не, нямаше никакви сенки. Не и днес.

Ръцете й здраво стискаха волана. Спря на един светофар. Съзнанието й — замъглено от дъжда и спомените.

— Набутай ги обратно. Не си спомняй — заповяда си на глас.

Но беше прекалено късно. В съзнанието й изникна онази стена с една-единствена ужасяваща сянка. Полюшваше се на лекия бриз, нахлуващ през отворените прозорци.

Майка й винаги отваряше прозорците. Обичаше да мирише на свежо.

Някой зад нея започна да натиска клаксона и Елена разбра, че светофарът е светнал зелено. Тя поблагодари на другия шофьор, че я е изкарал от спомена, и се опита да концентрира всяка частичка от себе си върху шофирането.

Очакваше, че улиците ще са задръстени от трафика заради дъжда, но всъщност бяха плашещо тихи. Сякаш гъстият паднал над града мрак беше някаква злокобна сила, която бе заловила и отвела хората дълбоко в земята, в ръцете на смъртта.

И ето как с мълниеносна скорост тя пак се озова в огромното антре на Голямата къща, която Джефри беше купил след… След.

Такава Голяма къща за четиричленно семейство. Елегантна, стара, солидна. Идеалният дом за мъж, който планира да стане кмет.

— Мамо, у дома съм.

Тихо. Толкова тихо.

Паника в гърлото, болка в очите, кръв в устата й. Беше си захапала езика. От страх. От ужас. Но не, там нямаше и следа от вампир.

— Мамо? — Треперещ въпрос. Начупен.

Погледна към коридора и се зачуди защо майка й е оставила едната си обувка в средата на антрето, на плочките.

Може би я е забравила?

Маргарите беше различна. Красива, дива, артистична. Понякога забравяше кой ден от седмицата е, понякога обуваше две различни обувки, но това не беше проблем. Не и за Елена.

Обувката я подмами, накара я да влезе вътре.

Трясък, разбит звук и споменът се пръсна под ускорения безразборен пулс на настоящата реалност. Тя наби спирачки. Заля я потресаващото усещане, че нещо бе рикоширало от предното стъкло на колата.

— Исусе! — Елена изскочи от автомобила. Дали беше ударила някого?

Вятърът се врязваше в косата й, пилееше я, дърпаше я, докато дъждът се сипеше с безмилостни удари по тялото й. Тази буря бе дошла точно като гръм от ясно небе. Едно леко потрепване на радара на природата.

Преборвайки се с вятъра, тя мина пред колата. Ужас пролази по гръбнака й, когато осъзна, че на шосето няма никого. Може би хората бяха решили да изчакат дъждът да премине. Дъждът се стичаше в очите й. Щеше да е едно дълго, дълго чакане.

На чистачката се бе закачило едно мъртво листо, а на няколко метра от колата видя скършен клон. Облекчението й прошепна успокоително през тялото й, но за всеки случай Елена провери навсякъде.

Нищо. Само клонче, отчупено от вятъра.

Побягна от дъжда и затвори вратата на колата. Премръзнала. Но студът идваше отвътре навън.

Пусна отоплението. Костите й бяха като заледени. Избърса лицето си с длан и през целия път до къщата на Рафаел остана фокусирана върху настоящето. Духовете продължаваха да шепнат в ухото й, но тя отказваше да ги чуе. Ако не ги слушаше, нямаше да могат да стигнат до нея и да я повлекат обратно в кошмара.

Точно спираше пред къщата, когато мобилният й звънна. Беше го държала в джоба си и сега той бе напълно мокър, но все още работеше. Веднага разпозна номера.

— Ранзъм?

— Кой друг? — Джаз. Гласът на певицата, нисък и гъст като дим от пура. — Ели, чувам разни неща.

— Мога да ти кажа… — започна, но той веднага я прекъсна.

— Не, чувам неща, които трябва да знаеш.

— Казвай. — Ранзъм бе израснал на улицата и имаше контакти, каквито никой друг от Гилдията нямаше. Повечето от хората, които се измъкваха от живота на улицата, губеха контактите си и околните вече им нямаха доверие, но Ранзъм не бе допуснал това да се случи. Дори в качеството си на ловец се радваше на още по-добра позиция и на уважението на уличните банди. — През последните няколко дни има много силна активност измежду ангелите и вампирите. Навсякъде са.

— Добре. — Това не беше нищо ново. Хората на Рафаел търсеха следи от Юръм.

— Говори се за изчезнали момичета.

— Аха.

— Де предупредя ли момичетата? — Гласът му беше напрегнат. Елена знаеше, че много от проститутките в града му бяха приятелки.

— Нека помисля. — Внимателно прецени информацията, която бе събрала за жертвите. — Смятам, че за разлика от друг път са в безопасност.

— Сигурна ли си?

— Да. Жертвите изглеждаха съвсем… невинни.

— Девствени?

Едва сега Елена се усети, че не бе проверила. Голяма грешка, която щеше да поправи веднага.

— Да, вероятно. Но все пак няма да е зле да кажеш на хората си да се грижат един за друг.

— Благодаря. — Той въздъхна облекчено. — Но не се обадих за това. Носи се слух, че и ти си на прицел.

— Моля? — Елена буквално застина.

— Да, и сега става още по-яко. — Гневът му вибрираше в слушалката. — Очевидно един архангел иска смъртта ти. Какво, по дяволите, си му направила?

Тя сбърчи вежди.

— Не на него, а на нея.

— А, тогава не бих се притеснявал. — Сарказъм във всяка сричка. — Според клюката тя иска главата ти на сребърен поднос. Между другото това е в буквалния смисъл.

— Боже, благодаря, че поясни.

— Но все още не е издадена заповед за залавянето ти.

Кучката Михаела си играеше игрички.

— Благодаря за предупреждението.

— И какво ще правиш? Ще се опиташ да се измъкнеш от лайната, в които са те набутали, или ще убиеш архангел?

— О, така обичам, когато даваш да се разбере колко много вяра имаш в мен.

— Не. Просто знам, че съм в завещанието ти.

— Прекалено съм ценна сега, за да ми посегне някой.

— А когато им свършиш работата?

Вратата на колата се отвори отвън и огромни криле изпълниха полезрението й.

— Ще обмисля възможностите си. После ще говорим. — Елена затвори телефона, преди Ранзъм да е казал нещо друго, и погледна в невъзможно сините очи. Очи, които поставяха предизвикателство пред всяка реалност.

— Михаела наистина ме иска мъртва.

Изражението на Рафаел не помръдна.

— Не позволявам на никого да чупи играчките ми.

Може би думите му трябваше да я раздразнят, но тя се усмихна.

— Уау, направо се разтопих.

— С кого говори?

— Силно чувство за притежание?

Той сложи длан на бузата й. Мокро, безкомпромисно докосване.

— Също така не позволявам на никого да си играе с играчките ми.

— Внимавай — промърмори тя и се завъртя в седалката така, че краката й докоснаха земята. — Може да реша да се ядосам. Имам въпрос.

Тишина.

— Всички ли бяха девствени — попита Елена.

— Как разбра?

— Злото е предсказуемо.

Лъжа. Защото злото понякога беше коварен крадец, който се промъква и ти отнема всичко, което обичаш, като за сметка на това ти оставя само ехото по една празна призрачна стена.

Тънка сянка, поклащаща се почти нежно. Като люлка.

Рафаел втри палеца си в долната й устна.

— Виждам кошмарите в очите ти.

— А в твоите аз виждам секс.

Той се изправи, вдигна я от седалката и я обгърна в капана на тялото си. Крилете му се простряха като огнена дъга, блеснали от дъждовните капки. В извивката на чувствената му уста имаше напрежение, капка жестокост.

Елена се наведе напред, уви ръце около врата му и се остави на чистата наслада, породена от силата му. Днес тя щеше да наруши всички правила. Нямаше да спи с вампир, щеше да се качи направо на върха и майната му на всичко останало.

— Е, кажи ми как го правят архангелите? — Силен порив на вятъра спря въздуха към дробовете й и открадна последните й думи, но той бе чул. Устните й докоснаха неговите.

— Все още не съм се съгласил.

Тя премигна. Той се изтегли назад, а Елена съвсем се намръщи.

— Правиш се на труднодостъпен?

— Хайде, Елена, трябваш ми здрава.

Тя затръшна бясно вратата на колата и изпсува под носа си. Тръгна към къщата. Мълчаливото присъствие на Рафаел. Засега смъртоносната опасност да не реагира прекалено остро на думите му беше ако не предотвратена, то поне потисната.

Когато стигнаха до вратата, тя все още се цупеше. Икономът отвори.

— Ваната е готова, сир. — Погледна и нея с известно любопитство. — Госпожице.

Рафаел го освободи с поглед и икономът сякаш се стопи в дървото.

— Банята е на горния етаж.

Тя се заизкачва по стълбите, но не стъпваше, а направо тропаше с крака като сърдито дете. Беше я разпалвал, беше я дразнил, докарвайки я до ръба, а днес, когато истински имаше нужда да се освободи от напрежението, той пак си играеше с нея.

Точно! Играчка. Добре, щом така иска, така да е. Щеше да се концентрира върху работата си.

— Успяхте ли да потвърдите, че е правил секс с жените? — попита Елена.

— Да, но само с тези в къщата. Другите в склада не бяха докосвани… в този смисъл. — Вървеше зад нея. Достатъчно близо, за да усеща дъха му във врата си.

— По коридора, третата врата вляво.

— Задължена съм ти — каза саркастично тя и забеляза, че вляво имаше само парапет и никаква предпазна стена. Сякаш ядрото на къщата беше едно огромно отворено пространство.

— Означава ли нещо? Сексуалният контакт?

— Вероятно, но по телата нямаше други следи, освен смъртоносните рани, така че сексът може да е бил по взаимно съгласие, или поне с някои от тях. — Напълно възможно. Архангелите бяха харизматични, секси, имаха невероятно… задължаващо привличане. Юръм се беше превърнал в чудовище, но вероятно на външен вид бе не по-малко красив от архангела на Ню Йорк.

Не, Рафаел попадаше в съвсем самостоятелна лига, никой не може да се сравнява с него, помисли си веднага тя.

— Или пък е правил секс с тях след смъртта им — каза той.

Елена беше прекалено уморена, за да намери сили да се отврати. Сложи ръка на дръжката на вратата.

— Може да е задоволил първоначалния си глад за кръв чрез секс. Но сега вече само кръв ще го задоволи. — Ръката й се стегна около дръжката. — И сега ще умрат още жени, защото аз изгубих следата.

— Но броят им щеше да бъде по-голям, ако изобщо не се беше родила — каза информативно той. — Елена, от векове съм на тази земя. Двеста или триста мъртви е малка цена за спирането на един Роден от кръвта.

— Двеста или триста?

— Няма да допусна да се стигне дотам. — Тя отвори и влезе във… фантазия.

Въздухът напусна дробовете й, докато Елена стоеше с широко отворени изумени очи. В огнището вляво езиците на огъня плавно танцуваха. Златистите им отблясъци бяха обградени от тъмен камък със сребърни, дълбоко заровени нишки. Пред камината имаше огромен килим. Толкова пухкав, че й се прииска да се търкулне на него. Гола.

Това значи било да си угаждаш и да глезиш душата и тялото си!

В другата част на стаята имаше врата, която очевидно водеше към банята. Вана, която очакваше само нея. И все пак тя стоеше на място и не мърдаше.

Защото между камината и изкушаващата баня имаше легло. По-голямо от всяко друго легло, което бе виждала. Легло, на което можеха да легнат десет души, без изобщо да се докосват. Беше високо, но нямаше облегалки, само един изопнат на голяма площ матрак, покрит със среднощно сини чаршафи, които й обещаваха, нашепваха й как нежно ще я галят и милват. Топли екзотични милувки.

Възглавниците бяха в другия край на стаята, до вратата.

— Защо? — Тя се покашля, за да прочисти гърлото си. — Защо толкова голямо?

Ръцете му на таза й. Пръсти, впити в кожата й.

— Крилете, Елена.

Бързо шумолене и крилете му бяха разперени максимално.

Вратата зад тях се заключи.

Елена остана сама с архангела на Ню Йорк. Пред легло, направено за човек с огромни криле.