Налини Синг
Ангелска кръв (23)

23

— Юръм? — попита Елена, опитвайки се да не си представя отвратителното съдържание на „специалната доставка“, която Рафаел току-що бе описал. — Той…

— После — прекъсна я Рафаел с едно движение на ръката. — Първо ще отидем до мястото и ще видим дали ще можеш да намериш някакви следи от него.

— Той е архангел. Аз мога да надушвам само вампири — каза тя за милионен път, но нито единият, нито другият я слушаха.

— Организирал съм транспорта — каза Дмитрий, а Елена имаше усещането, че си казват много повече неща, отколкото излизаше като реално произнесени думи.

Рафаел поклати глава.

— Аз ще я заведа. Колкото повече чакаме, толкова повече рискуваме миризмата да се разпръсне. — Той протегна ръка. — Ела, Елена.

Тя не спори повече. Любопитството й отдавна бе надделяло.

— Да вървим.

И ето как Елена се оказа здраво притисната към гърдите му, докато летяха към изоставен склад в непозната част на Бруклин. През по-голямата част от времето тя летеше със стиснати очи, защото Рафаел пак правеше онова нещо, когато става невидим, и този път бе успял да покрие и нея, да я направи също така невидима. Гадеше й се, когато отвореше очи и не можеше да види себе си.

— Усещаш ли го? — попита той няколко мига след като кацнаха върху някакъв запуснат терен. Предимно кал и пръст с няколко борещи се за живот стръка трева. Тя си пое дълбоко дъх през хаоса и миризмата почти я събори.

— Прекалено много вампири. Ще е трудно да отделя миризмите една от друга.

Не можеше да види никого, нямаше нито един вампир в полезрението й, нито едно живо същество, но тя знаеше, че са някъде тук, макар че това не беше място, където някой би искал да стъпи по собствено желание.

Оградата беше телена, подсилена с вериги. Виждаха дупки. По стените на сградата лазеха графити. Тревата — накъсана и опърпана, стигаща до глезените й. Тежко усещане за нещо отдавна неупотребявано, но основната миризма беше на гниещ боклук… и нещо още по-противно. Тя преглътна надигналия се до устата й стомашен сок и потисна желанието си да повърне.

— Добре. Покажи ми.

Елена кимна към склада пред тях.

— Там вътре.

Огромната врата на склада се повдигна, макар че Рафаел едва бе прошепнал. Елена се зачуди дали може да говори на всички свои вампири от разстояние или без дори да използва думи. Но не попита.

Не можеше да попита.

Защото миризмата на гниещ боклук, на нещо отдавна запуснатото и изоставено, в което явно е нямало никакъв живот, изведнъж изчезна, за да отстъпи място на най-противната воня, от която стомахът й се обърна.

На кръв.

И смърт.

Потресаващата миризма на човешки флуиди, оставени да се задушават на място, в което не влизаше никакъв въздух. Гърлото й се сви в болезнен спазъм да повърне, който заплаши да разкъса шията й.

— Никога не съм вярвала, че ще го кажа, но ми се иска Дмитрий да беше тук. — Неговият съблазняващ аромат би бил добре дошъл сега. Едва бе довършила мисълта си, когато силна вълна на свежо, на чисто, на дъжд и вода я заля и едва не я събори. — Не, не мога да си позволя да загубя дирята, но благодаря.

После спря колебливо пред вратата и пристъпи в ужаса.

Складът беше огромен. Единствената светлина идваше от тесните прозорци високо на стената. Съзнанието й не проумяваше пронизващата яснота на тази светлина, не я приемаше, докато не усети пропукването на вече надробено стъкло под стъпалата си.

— Всички прозорци са начупени.

Рафаел не отговори. Движеше се зад нея като среднощна сянка. Тя си проправи път през пробилата трева, посипана с надробени стъкла. Хрупкава трева. Достигна до едно покрито с бетон място. Застана неподвижно и затърси с широко отворени приемащи сетива.

Кап.

Кап.

Кап.

Не, сега не му е времето да се плаша, помисли Елена.

Кап.

Кап.

Кап.

Тя поклати глава и звукът… тежък и мокър удар на капка, докосваща твърда повърхност… не, не изчезна.

— Капенето — каза на глас, осъзнавайки, че звукът не е в главата й, че наистина съществува.

Ужасът стисна гърлото й, спря кислорода й, но тя се насили да продължи напред към самия край на зловещото място.

Кошмарът се разкри пред очите й бавно, като на забавена лента. В началото Елена не можеше да осъзнае какво е това, не разбираше какво виждат очите й. Всичко беше на грешното място. Сякаш някой скулптор бе оставил творбите си разглобени и после ги бе сглобил с вързани очи. Онзи крак, онази кост от крак бе напъхана в гръдния кош на някаква жена. Тялото й бе оставено като кървав дънер от посечено дърво. А онази? Имаше красиви сини очи, но те бяха на грешното място. Гледаха в Елена, но от изрязана дупка във врата й.

Кап.

Кап.

Кап.

Кръвта беше навсякъде. Тя се озърна в пълен потрес, изгубила разсъдъка си от ужас, че стои в кръвта. Облекчението почти я смаза, когато забеляза, че потоците бяха започнали да засъхват и беше лесно да бъдат отбягнати. Но телата… те капеха, висяха от заплетени въжета като парчета от най-потресаващия пъзел на света. Сега, след като погледна надолу, не искаше да вдига очи към тях.

— Елена. — Лек шум от крилете на Рафаел.

— Минутка — прошепна тя, но едва позна суровия си пресипнал глас.

— Не е нужно да гледаш. Просто следвай миризмата.

— Първо трябва да усетя миризмата му, преди да тръгна накъдето и да било — напомни му тя. — Това, което е дал на Михаела…

— Михаела е унищожила пакета. Беше в истерия. Направи каквото можеш тук. После ще отидем при нея.

Елена кимна и преглътна тежко.

— Кажи на вампирите си да се отдалечат от склада поне на сто метра във всички посоки.

Имаше толкова много сензорни усещания, сякаш самото присъствие на кръвта усилваше стократно всяка миризма, обостряйки и възприятията на сензорите й.

— Вече е направено.

— Ако някой от тях е като Дмитрий, нека да се махне.

— Няма такива като него. Искаш ли да подушиш тези, които са влезли първи, за да можеш да елиминираш тяхната миризма?

Идеята беше добра, но Елена знаеше: ако веднъж загърбеше този ужас, никога нямаше да може да се върне тук.

— Някой от тях прекарал ли е по-дълго време около труповете.

Пауза.

— Илиум се зае със задачата да прегледа телата пръв, за да види дали има някой оцелял.

— Очевидно е, че са мъртви.

— Тези на пода… тяхната съдба не беше ясна в началото.

Елена бе толкова ужасена от висящите тела, че не бе обърнала внимание на купчината на пода. Или може би не бе искала да поглежда. Сега вече знаеше, че има още. И горчиво съжаляваше.

За разлика от телата горе тези изглеждаха като заспали. Едно върху друго.

— Така ли са били оставени?

— Да — нов глас.

Тя не се обърна. Досети се, че това трябва да е Илиум.

— Крилете ти сини ли са? — попита тя, опивайки се да прикрие мъката и състраданието си с черен хумор. Тези три момичета… те бяха така млади, телата им гладки, красиви, неопетнени от възрастта.

— Да — отвърна той. — Но пенисът ми не е, в случай че се питаш.

Тя почти се засмя. Този коментар я извади от вкаменилата я паника и вече можеше да мисли.

— Миризмата ти няма да пречи на сензорите ми.

Обонянието й беше десет пъти по-силно от това на нормалните хора, но когато ставаше дума за преследване, тя бе настроена да търси дирите само на вампири.

Това беше аномалията й. Или може би точно това я правеше нормална. Това…

Звук от отдалечаващи се стъпки. Тя изчака, докато вратата зад Илиум се затвори.

— Ти си му взел перата и той е останал с теб? — попита тя.

Очите й бавно оглеждаха телата. Симфония от несъзвучия, оплетени крака и ръце, извити гръбнаци, недокоснати от нищо. Само от студа на смъртта.

— Други биха му взели целите криле.

Ангел без криле! Елена си спомни как простреля Рафаел и съсипа крилото му.

— Защо са толкова безцветни?

Бяха като направени от всичко друго, но не и от материя. Тебеширенобяло, убито махагоново. Трите момичета бяха толкова изцедени от цвят, че Елена реално чуваше писъка на телата им: „Вампир! Вампир ни изцеди. До последната капка кръв“.

Елена направи крачка напред и спря.

— Медицинското лице не е идвало още тук да ги огледа, не мога да пипам нищо.

— Направи каквото трябва. Само нашите очи ще видят това.

— А семействата им? — преглътна тя.

— Ти би ли им създала подобен спомен за страдание и мъчение? — попита той. Студеното острие на гнева в гласа му. — Или ще измислиш някаква история за самолетна катастрофа, при която телата са били премазани до степен, че да не могат да бъдат познати от близките им?

Кап.

Кап.

Кап.

Заключено между кръв и смърт от всички страни, съзнанието й се опитваше с последни сили да избута спомени за страх и ужас, за неща, които никаква мерна единица за време не можеше да заличи.

— Не е обезкървил останалите. Само тези трите — каза тя.

— Другите са били за игра.

И тогава Елена някак разбра, че онзи изверг, който бе направил на парчета тези горе, го бе извършил пред очите на момичетата на пода. И се беше хранил с техния страх.

Тя се приближи до въпросните момичета, опита се да не мисли за капещия кошмар над нея и приклекна до тялото на едното. Събра дългата черна коса и оголи нежния врат.

— Когато има труп на човек, успявам да хвана миризмата най-добре в мястото, където е бил обезкървен човекът — каза тя, но не толкова за да му обясни, а колкото да си помогне чрез говора да удави преобладаващата миризма на капеща кръв и звука, с който капките се разбиваха в цимента. — О, боже!

Рафаел стоеше вече от другата страна на телата. Крилете му бяха странно разперени. Отне й време да разбере, че се опитва да не ги топи в кръвта, но очевидно и той не успяваше. Не съвсем. Голямо червено петно бе замърсило върховете на едното му крило. Тя откъсна очи и се насили да погледне надолу към разкъсания врат на момичето, което отдалече изглеждаше като заспало. Спокоен мъртвешки сън.

— Не, не се е хранил оттук. Изглежда, й е изскубнал гръкляна.

Елена си спомни за „специалната доставка“ от тази сутрин и очите й се спуснаха надолу. Сърцето на момичето липсваше. Беше изтръгнато от гърдите.

— Само с източване на кръвта от една дупка от кучешки зъб би било много бавно хранене — каза Рафаел, като продължаваше да държи крилете си над земята. — Предполагам към този момент вече е бил озверял от глад и му е трябвала по-голяма дупка.

Клиничното обяснение всъщност я успокои.

— Да видим дали мога да надуша миризмата му.

Всеки мускул на тялото й се стегна. Тя се наведе по-близо до врата на умрялото момиче и пое въздух дълбоко.

Канела и ябълки. Мек, сладък балсам за тяло.

Кръв.

Кожа.

Накъсана сурова миризма на киселина. Остра. Като камшик. Хапещ аромат. Интензивен аромат. Многопластов. Поразяваща миризма на киселина, рязка, но не противна.

Ето това винаги я бе впечатлявало. Когато вампирите се превръщаха в зло, те не придобиваха веднага като с магическа пръчица някаква злокобна миризма. Миришеха така, както винаги. Ако Дмитрий освирепееше, той би запазил съблазнителния си аромат на шоколадова торта с глазура, също на секс и на всякакви изумително вкусни съставки.

— Усетих го… Мисля.

Но трябваше да е сигурна. Тя се изправи, Рафаел я последва. Елена стисна зъби, направи крачка и застана под въжето, което й напомняше на кланица с увисналите на куките трупове на животни. Тя съзнателно вървеше много бавно, всяка крачка й отнемаше безкрайно време, защото беше напълно наясно, че ако само една капка студена кръв я докосне, ще побегне от склада и никога няма да се върне.

Кап.

Капка до крака й! Прекалено близо.

— Достатъчно — прошепна и после застина, остана напълно неподвижна и започна да отсява миризмите.

Тук беше трудно, прекалено трудно. Ужасът също имаше миризма — пот, урина, сълзи и други по-мрачни течности се наслагваха слой след слой върху всичко в този ъгъл. Като гъст и силен парфюм, който някой е пръскал с безразсъдство, като наметало, което обгръщаше всяка по-деликатна миризма. Тя се спусна още по-надолу, затърси с разтворени сетива, но ужасът бе стиснал гърлото й и я душеше, едната й ръка полетя нагоре и не й позволи да души повече.

— Преди колко време са умрели? — попита тя.

— Според нас преди два или три часа. Може и по-малко.

— И сте намерили мястото толкова бързо? — продължи Елена, рязко обръщайки глава към него.

— Към края е вдигал доста шум. — Тонът му беше като ледник, почти нищо общо с онзи Рафаел, когото Елена познаваше. Но не беше и оня студ, който усети, докато Рафаел беше в Тишината. Това беше гневно ледено. — Един вампир, който живее наблизо, чул и се обадил на Дмитрий, след като минал да види какво става.

— Тази сутрин ми каза, че е време да си заработя чека. Очаквал ли си това да се случи?

— Знаех, че Юръм достига до критична точка. — Очите му обходиха кошмара край тях. — Това… не, това обаче не съм очаквал.

Не, едва ли някой бе очаквал точно това. Случилото се тук беше нещо, което не можеше, не трябваше да съществува в нито една реалност. И въпреки това тя стоеше в средата на тази реалност.

— Вампирът, който е видял… какво ще се случи с него?

— Ще взема спомените му и няма да помни нищо — каза Рафаел без грам съжаление.

Тя се замисли дали не планира същото и за нея, но сега не бяха мястото и времето да пита. Изправи рамене и зарови сетивата си в хаоса от миризми. Нищо.

— Прекалено много страх. Мирише на страх. Ще трябва да се справя с това, което намерих върху тялото долу — каза тя и започна да се отдалечава със същото бавно темпо, с което бе приближила висящите тела, опитвайки се да не мисли за това, което се спуска над нея.

Кап.

Капка кръв се разби в лъскавото черно на ботуша й. Всичко в стомаха й се надигна. Тя се обърна и хукна, без изобщо да я е грижа дали не е показала слабото си място. Проклетата врата бе дръпната надолу зад гърбовете им, а сега отказваше да се вдигне. Горещият метал се изплъзна под ръката й. Беше на ръба да се разпищи, когато вратата леко се помръдна.

Тя падна на колене и се хвана с все сила за мъртвата земя пред склада. Слънцето над нея грееше силно, докато цялото й тяло се гърчеше от спазмите. Усети, че Рафаел вече бе застанал до нея, разперил крило да я предпази от жежкото слънце. Тя го избута — имаше нужда от топлина. Копнееше за топлина — душата й беше студена. Леденостудена.

Не знаеше колко време бе стояла така, свита на две, но усети, че я наблюдават, и стана. Вампирите, които бе накарала да отпратят? Илиум? Гледаха я как повръща закуската си.

Усещаше противния вкус в устата си и се бършеше с ръкава на тениската си. Изобщо не се срамуваше. Да видиш такова нещо и да не се втрещиш? Все едно да кажеш, че е постъпила чудовищно с убиеца, който бе потопил тялото й в кръв още когато беше дете, когато беше прекалено малка, дори да излиза с момчета.

— Кажи ми защо — каза тя с дрезгав глас.

— После. — Команда. — Търси го.

Разбира се, Рафаел беше прав. Миризмата щеше да избледнее, ако продължаваше да се бави.

Без да отговори, тя изрита малко пръст върху повърнатото и бавно се затича около склада — опитваше се да намери мястото, откъдето Юръм бе излязъл. Повечето вампири използваха вратите, но никога не можеш да си сигурен, а и този имаше криле.

Остра хапеща миризма на киселина.

Тя спря. Стоеше пред малък страничен изход. Отвън изглеждаше нормално, но когато отвори вратата, по вътрешната страна видя кървави отпечатъци от длани. Бяха прекалено малки, за да са на Юръм. Тя проследи пътечката на светлината и видя висящите сенки вътре в склада. Затръшна вратата.

— Позволил им е да бягат, позволил им е да си мислят, че имат шанс да избягат.

Рафаел не каза нищо.

— Миризмата му е тук, защото едно от момичетата е успяло да побегне и е трябвало да го вкара обратно вътре. — Тя клекна до вратата и се загледа в кафявата трева. — Изсъхнала кръв — каза, едва преглъщайки през разранената плът на гърлото си. — Горкото дете е успяло да долази чак дотук. Има прекалено много кръв.

Рафаел стоеше напълно неподвижен до нея.

— Права си. Има следа, която води оттатък вратата. Доста далеч.

Тя знаеше, че очите му са много по-силни от нейните. Като на орел. Ангелите можеха да видят и най-малката подробност дори докато летяха високо над земята.

— Няма как да е на Юръм. Щях да го надуша — каза тихо тя и тръгна след Рафаел, който вървеше по кървавата следа, но след първите няколко метра тя реално не виждаше нищо. — Възможно ли е да е довлякъл тялото чак дотук? Или?

Бяха стигнали до телената ограда. Тя клекна и забеляза малка дупка под нея.

— Има кръв по телта. — Вълнението, в случая неприятно, се блъсна в нея с все сила и заби два юмрука в стомаха й.

— Трябва да прелетя от другата страна.

Докато той прехвърчаше над оградата, тя намери друга дупка и се мушна през нея. Кръвта оттатък бе видима, понеже нямаше трева, която да я скрие. Твърда набита пръст. Вълнението й се превърна в почти болезнена надежда.

— Някой е пролазил през тази дупка. — Когато се изправи, пред нея стоеше затворената врата на малка барака. Може би преди години тук се бе помещавала охраната на запуснатия и засипан с пръст паркинг. На вратата имаше кръв.

— Изчакай тук — заповяда Рафаел. Тя стисна крилото му — оказа се, че то е най-близко стоящият предмет.

— Не!

— Елена! — Погледът, който й хвърли, не беше никак приятелски.

— В случай че има някое оцеляло момиче, ще обезумее, ако види още един ангел — обясни тя и пусна крилото му. — Аз ще вляза първа. Вероятно е мъртва, но все пак…

— Жива е — категорично заявление. — Отивай. Не можем да губим време.

— Един живот не е загуба на време. — Ръцете й се свиха в юмрук, ноктите й се забиха в дланта й. Сигурна беше, че после щеше да има белези с формата на луната при новолуние.

— Юръм ще убие хиляди, ако не го спрем. И с всяко следващо убийство ще освирепява все повече — каза Рафаел.

През съзнанието й мина каскада от образи — тези на обезобразените тела в склада.

— Ще побързам. — Стигна до вратата на бараката и си пое дълбоко дъх. — Аз съм ловец. Аз съм! — каза високо тя и отвори вратата, като остана леко встрани, в случай че човекът вътре има оръжие.

Пълна тишина.

Елена се огледа крайно внимателно и погледът й попадна върху лицето на дребна жена с подпухнали клепачи, почти затворени очи. Беше гола. По тялото й нямаше нищо, освен ръждиво петно кръв. Ръцете й бяха обхванали коленете и тя се клатеше напред-назад, сляпа за всичко, освен за ужаса в съзнанието си.