Налини Синг
Ангелска кръв (11)

11

Елена остави цилиндъра на бюрото на Рафаел.

— Не мога да го приема.

Той вдигна пръст, все още с гръб към нея, и не мръдна от прозореца, където бе застанал с телефон, залепен за ухото. Беше странно да видиш архангел с такова модерно съвременно устройство, но в реакцията й нямаше никаква логика — те бяха собствениците на технологиите, независимо че изглеждаха като изскочили от приказка или легенда.

Колко истина е имало в онези легенди, никой не знае, защото архангелите са били част от историята на човечеството от самото начало, от пещерните рисунки. Но през цялото това време са си останали обградени с мистика.

Хората по природа мразят вакуума и затова са започнали да запълват празното пространство с измислени митове за съществуването на ангелите. Някои ги наричаха пазители на боговете, други — просто по-напреднал вид. Въпреки това само едно нещо оставаше стопроцентова истина — те бяха управниците на този свят. И го знаеха.

Сега Негово Височество продължаваше да си мърмори нещо по телефона, а тя, раздразнена, че трябва да чака, започна да се оглежда из стаята. Дълбоките рафтове по стените уловиха вниманието й. Бяха направени от абанос или от нещо, което да прилича на абанос. Там бяха наредени… съкровище до съкровище. Древна японска маска на демон, но тази изглеждаше някак палава, сякаш е била правена за детски карнавал. Изработката беше безупречна, цветовете изумителни, макар че усети тежестта на годините й като метални гюлета, опънати към костите й. На рафта до маската имаше само едно-единствено перо. Неземен цвят — дълбоко чисто синьо. Беше чула клюките за ангел със сини криле в града, но със сигурност това бяха поредните измишльотини. Или?

— Естествено или синтетично? — прошепна на себе си.

— О, съвсем естествено — чу гладкия глас на Рафаел. — Илиум беше силно стресиран, когато се оказа разсъблечен от безценните си пера.

— Защо си унищожил нещо толкова красиво? Завист може би? Ревност?

Нещо в очите му проблесна. Горещо и смъртоносно.

— Не мисля, че Илиум би представлявал интерес за теб. Той обича жените си в подчинение, разбира се, когато само той е доминантът.

— Е, и? Защо е трябвало да му вземаш перата?

— Трябваше да бъде наказан — заяви Рафаел, сви рамене и се приближи на по-малко от половин метър от нея. — Това, което наистина го притесняваше, беше, че трябваше да си седи на земята. Перата му поникнаха след година.

— За нула време един вид.

При нейната саркастична забележка нивото на опасността в очите му леко спадна.

— За ангел, да.

— Новите му криле като предишните ли са? — Каза си, че трябва веднага да спре да гледа в тези очи, защото, каквото и да й говореше Рафаел, с погледа си можеше лесно да завземе съзнанието й. Но не съумяваше да откъсне очи дори когато пламъците в неговите се превърнаха във въртящи се блещукащи остриета.

— Същите ли са? — попита тя пак. Гласът й бе загрубял от внезапен пристъп на похот.

— Не — каза той, протегна ръка напред и прокара пръст по очертанието на ухото й. — Пораснаха още по-красиви — сини, със сребристи върхове.

Елена се засмя на негодуването в гласа му:

— Това е цветовата гама на спалнята ми.

Оголена горещина пукаше между тях. Силна. Жива. Очите му, заключени в нейните. Пръстът му, бавно плъзгащ се по линията на челюстта й към шията.

— Сигурна ли си, че не искаш да ме поканиш да я видя?

Беше толкова непоносимо красив. И мъжествен. Много мъжествен.

Опитай само веднъж.

Това беше мракът в нея, онова малко ядро черна тъма, заченато на пропития с кръв кухненски под в деня, в който Елена загуби детството си.

Кап.

Кап.

Кап.

Кап.

Ела тук, малката ми. Опитай.

— Не — изплъзна се тя. Дланите й бяха мокри от пот, от страх. — Дойдох само да върна розата и да те питам дали имаш нова информация за Юръм.

Рафаел отпусна ръката си и за нейна изненада, вместо да види гняв, породен от отказа, той изглеждаше замислен.

— Мога да те отърва от кошмарите ти. Много съм добър — каза той.

Тя застина.

— Да, добър си и да ги създаваш. Остави онзи вампир на Таймс Скуеър с часове.

Елена, спри за бога, моля те, спри — настояваше съзнанието й. — Трябва да го накараш да даде обещание, че нищо такова няма да ти се случи!

Но устата й не слушаше.

— Ти си го изтезавал.

— Да. — Нито следа от съжаление.

Тя чакаше, но не получи нищо повече. Не й каза и дума.

— Какво е това? Това ли имаш да кажеш?

— Нима си очаквала да се чувствам гузен? — Лицето му застина, изражението му беше ледено като слана. — Аз не съм човек, Елена. Тези, които управлявам, също не са хора. Вашите закони и правила не важат тук.

Тя стисна юмруци толкова силно, че усети парализираща болка.

— Законите на приличието? На съвестта?

— Наричай го както искаш, но помни това: — той се наведе към нея, гласът му се носеше с ледения полъх на изплющяваща през лицето й жестокост. — Ако падна, ако се проваля, вампирите са свободни и целият град ще се удави в кръвта на невинните.

Кап.

Кап.

Кап.

Кап.

Бруталните образи в съзнанието й сгърчиха тялото й. Един спомен и едно евентуално бъдеще.

— Не всички вампири са зли. Само малък процент от тях изгубват контрол. Както е и при хората — каза тя.

Дланта му обхвана брадичката й.

— Но вампирите не са хора, нали?

Тя не каза нищо. Ръката му беше гореща, гласът му леден.

— Отговори ми, Елена.

Арогантността му й вземаше дъха, но това, което правеше нещата в пъти по-зле, бе, че той имаше пълното право. Силата му… беше извън всякакви измерващи единици, караше човек да онемее.

— Не, не са хора — призна тя. — Вампирите, които са подвластни на страстта си към кръв, убиват с уникална, с неповторима жестокост. И те никога не спират. Смъртните случаи ще надвишат хиляди.

— Ето, виждаш ли защо е нужен контрол, упражнен със стоманена ръка?

Той се приближи още повече и телата им почти се докоснаха. Ръката му се уви около кръста й. Елена не можеше да вижда лицето му, без да извърне глава нагоре, а това беше прекалено тежко усилие за момента. Единственото, което искаше, бе да се разтопи. Да се разтопи и Рафаел да я вземе със себе си, за да прави еротични, безумни неща с болящото я, пулсиращо нейно тяло.

— Стига вече за вампирите — прошепна той с устни, опрени в ухото й.

— Да — отвърна тя, докато дланта й галеше ръцете му. — Да.

Той плъзна устните си под ухото й и надолу към шията и едва тогава й каза:

— Да.

Цялата й кръвоносна система бе удавена в екстаз. Хапещо желание, срещу което нямаше никаква воля да се бори. Искаше да махне дрехите му и да види дали архангелите имат същата конструкция като обикновените мъже, да оближе кожата му, да остави следи от ноктите си по нея, да го язди, да го притежава и да бъде… притежавана от него. Нищо друго нямаше значение.

Устните му докоснаха нейните и тя простена. Ръцете му върху таза й се затегнаха и той сякаш я вдигна нагоре без никакво усилие. Целуна я. Истински, откровено. През оголената еротика в отворената й уста се изсипа суров огън, който изви пръстите на нозете й, превърна мястото между краката й в хлъзгава локва.

— Горещо — прошепна тя и той й позволи да си поеме дъх. — Прекалено горещо.

Лед украси въздуха. Като дантела от капчици. Хладна мъгла обви тялото й, изсипа се в порите й с милувката на притежанието.

— Така по-добре ли е? — Целуна я, преди да успее да отговори. Езикът му беше в нея. Усещаше тялото му, здраво и силно, съвършено. И… нищо друго няма значение.

Думите не бяха правилни.

Мислите не бяха правилни.

Сара имаше значение.

Бет имаше значение.

Тя самата имаше значение.

Устните на Рафаел пътуваха надолу към шията й и към оголената кожа над разкопчаната й блуза.

— Красива.

Не съм имал простосмъртна любовница от векове, но ти се отличаваш с интересен вкус.

Тя беше играчката.

Забавлението, от което после щяха да се отърват.

Рафаел можеше да контролира съзнанието й.

От гърлото й се откърти безумен рев на побесняло животно. Тя го изрита толкова силно, че от усилието се пльосна назад по дупе. Болката, когато гръбнакът й удари пода, стопи и прекърши и последните листенца на желанието, така първично, така пристрастяващо. Но сега изглеждаше като пълна глупачка в собствените си очи, защото дори в този миг продължаваше да копнее за него.

— Копеле долно! Изнасилването ли те възбужда?

За една милионна част от секундата й се стори, че в очите му вижда шок, но после оттам се изля познатата арогантност.

— Заслужаваше си да опитам. Не можеш да отречеш, че ти беше хубаво.

Беше толкова побесняла, че дори не се спря да помисли защо бе дошла тук, нито за това, че трябваше да преговаря. Тя пак изпищя и се нахвърли върху него, но той я закова на стената, като междувременно успя да я оближе няколко пъти. Крилете му се разтвориха, за да блокират стаята зад гърба му, и едва когато Рафаел изръмжа: „Остави ни“, тя разбра, че някой е влязъл и че не са били сами.

— Да, сир.

Вампир. Дмитрий.

А тя е била толкова разконцентрирана, напълно изгубила ориентация, че дори не го бе чула кога е влязъл.

— Ще те убия! — Навлизаше в личната й територия, унищожаваше границите на съзнанието и мислите й, караше я да се чувства унизена до такава степен, че й се плачеше. Трябваше да го очаква, трябваше да знае, че е способен на това, че ще стане точно така, но тя не бе предвидила нищо. А това я правеше пълен идиот в собствените й очи. — Пусни ме.

Той погледна надолу в очите й и в синевата на неговите внезапно се завихри и търкулна черна буря.

— Не. В това състояние ще ме принудиш да те нараня.

Сърцето й сякаш силно я изрита в ребрата, за да се съвземе. На него наистина му пукаше.

И тя пак изпищя.

— Махни се от главата ми.

— Не съм в главата ти, ловецо.

Използването на това формално обръщение беше като словесен шамар, който веднага я върна на земята. Вместо да отговори с думите на кипящия в нея гняв, тя си пое няколко дълбоки глътки въздух и се върна на онова спокойно местенце в съзнанието й, където ходеше винаги щом се почувстваше неспокойна. Спомените за Ариел… Не, не можеше да отиде там сега. Защо това проклето минало не я оставяше да диша?

Още един дълбок дъх.

Ароматът на Рафаел. На море, на хладина, на сила.

Рафаел.

Отвори очи.

— Добре съм — каза.

Минаха няколко дълги секунди, преди да я пусне.

— Върви, ще го обсъдим после.

Ръката я сърбеше да извади оръжието си, но тя просто се завъртя на пети и излезе. Нямаше намерение да умира, не и докато не избоде очите на Рафаел, докато не издълбае очните му ябълки и не ги хвърли в най-дълбокия отворен канал, който може да намери.

Веднага щом чу как вратата на асансьора се затваря, Рафаел се обади на охраната си.

— Не я изпускай. Искам да съм сигурен, че е в безопасност.

— Да, сир — отговори Дмитрий, макар че Рафаел не пропусна да забележи озадачението в гласа на вампира.

Защо й бе позволил да живее, след като го нападна?

Изнасилването ли те възбужда?

Устните му се свиха и образуваха черта, кокалчетата на ръцете му побеляха в свитите на топка юмруци. Беше правил много неща. Бяха го обвинявали в много неща. Но никога не бе имал жена против волята й. Никога. И днес не го беше направил. Не я беше насилил.

Но нещо се беше случило.

Но не това беше причината да й позволи да си отиде безнаказано — тя все някак трябваше да излее яда си. Отвращението му към самия него бе толкова смазващо, че с радост бе посрещнал ударите й. Има някои табута, които никога не бива да се нарушават. Той бе прекосил една много ярка линия, която бе начертал пред себе си още преди векове, и сега започваше да се чуди за психическото си състояние. Знаеше, че кръвта му е чиста — бяха му правили тестове едва преди ден. Следователно това, което замърсяваше и замъгляваше съзнанието му, карайки го да захвърли контрола върху силата и уменията си, не беше отрова, не беше болест.

А този факт го оставяше изправен пред неизвестното.

Той изпсува на древен език, който отдавна бе излязъл от употреба. Не можеше да попита Нейха — Царицата на отровите. Веднага щеше да види някаква слабост в него и на секундата щеше да го удари точно там, където очевидно бе уязвим в момента. Не можеше да се довери на никого от Кръга на Десетимата, с изключение на Леуан и Елижа. Леуан не проявяваше никакъв интерес към такива маловажни неща, към дребни за нея умения. Тя бе отишла прекалено напред в бъдещето, беше се превърнала в нещо, което не принадлежеше съвсем на този свят.

Рафаел не беше сигурен и за Елижа, който все още се учеше.

Проблемът беше, че Леуан отбягваше да използва съвременни технологии, както и удобства, като телефона например, и живееше в планина в Китай. Или трябваше да лети дотам… Дланите му се свиха в юмруци. Не можеше да напусне града, докато Юръм се разхождаше някъде навън на свобода. Оставаше му само един реален избор.

Когато се обръщаше да излезе от стаята, погледът му попадна върху цилиндъра, който Елена бе върнала. Розата на Съдбата беше древно съкровище. Самият той, още докато беше млад ангел и се учеше от своя архангел, бе копнял един ден да я притежава. Това беше отдавна, преди много векове. Според легендата била направена с обединената сила на Първия Кръг архангели. Рафаел не знаеше доколко вярно е това, но нямаше никакъв спор — беше абсолютно безценна. Беше я дал на Елена по причини, които той самият не разбираше. И тя щеше да я има. Сега носеше нейното име.

Той грабна цилиндъра и тръгна към пентхауса, по-точно към стаята в чисто черно, намираща се в самия център. Обикновените хора биха видели нещо зло в тази стая. Те виждаха зло във всичко тъмно. Самото черно за тях бе зло.

Но понякога тъмнината не беше нищо повече, освен средство — нито добро, нито зло.

Тъкмо душата на човека, който използва това средство, можеше да наруши баланса и да промени нещата.

Пръстите на Рафаел стиснаха цилиндъра. За първи път от векове не беше сигурен кой е.

Не добър.

Никога не е бил добър.

Но пък и никога не е бил зъл… до днес.

Отрова.

Те бяха глупаци, всички до един. Те мислеха, че той ще умре. Той се смееше въпреки болката, която режеше очите и тялото му, агония, която заплашваше да превърне вътрешностите му във вода, а костите в мляно месо. Той се смя, докато смехът му се превърна в единствения звук във Вселената. Единствената истина.

О, не, той нямаше да умре. Той щеше да оцелее след това изпитание, което наричаха Отрова.

Лъжа.

Опит да консолидират силите си.

Не само че щеше да оцелее, но и щеше да излезе от всичко това като бог.

И когато приключеше, Кръгът на Десетимата щеше да трепери, а по земята щяха да потекат реки от кръв, докато я удавят.

Богата, хранителна, чувствена… кръв.