Налини Синг
Ангелска кръв (21)

21

Лицето на Дмитрий беше самото облекчение. Истинско, неподправено.

— Сир?

— Колко е часът? — попита Рафаел. Гласът му бе силен, стабилен. Аншара бе свършила работата си. Но щеше да се наложи да си заплати цената за помощта й. И това щеше да се случи съвсем скоро.

— Изгрев — отговори както всяка сутрин Дмитрий. — Светлината едва докосва хоризонта.

Рафаел стана от леглото и размърда крилете си.

— Ловецът?

— Вързана е в друга стая.

Крилото бе зараснало съвсем добре. С едно изключение. Той погледна към вътрешното му покритие и забеляза, че златистата нишка бе прекъсната точно на мястото, където бе попаднал куршумът на Елена. Беше като петно от бяло в море от злато. Рафаел се усмихна — винаги щеше да носи белега, оставен в резултат на внезапния пристъп на жестокостта на Елена.

— Сир? — Дмитрий го гледаше въпросително и изучаваше усмивката, с която Рафаел разглеждаше крилото си. Белегът, който му бе причинила Тишината. Щеше да му служи като едно добро напомняне.

— Дмитрий, наранил ли си я? — попита Рафаел и огледа охранителя си. Косата му беше рошава, дрехите — намачкани.

— Не. — Устните на Дмитрий се извиха в усмивка, която напомняше жестокостта на свирепо животно. — Помислих си, че сам ще искате да се насладите на това удоволствие.

Рафаел докосна съзнанието на Елена. Спеше. Изтощена. Цяла нощ се бе опитвала да се освободи от въжетата си.

— Това е битка между мен и ловеца. Никой друг няма да се намесва. Погрижи се и останалите добре да го разберат.

Дмитрий не успя да прикрие изненадата си.

— Няма да я накажете? Защо?

Рафаел не даваше обяснения за постъпките си пред никого, но Дмитрий бе с него по-дълго от всяко едно друго същество.

— Защото аз я нападнах пръв. И тя е смъртна.

Дмитрий не беше убеден. Изражението му показваше открито съмнение.

— Харесвам Елена, но ако тя се отърве от наказанието, останалите могат да започнат да поставят силата ви под съмнение.

— Направи така, че всеки да разбере: Елена заема крайно важно място в схемата на нещата. Всеки, който се опита да ме предизвика по този въпрос, веднага ще закопнее да проявя същата милост, която показах към Джермейн.

Лицето на Дмитрий побеля.

— Мога ли да задам един въпрос? — попита той и зачака безмълвното позволение на Рафаел. — Защо раната беше толкова лоша? — Той измъкна пистолета, втъкнат в колана на панталоните му. — Проверих куршумите. Би следвало да причинят много слаби щети, които биха й дали максимум десетина минути преднина. Най-много.

В такъв случай тя ще те убие. Ще те направи смъртен.

— Трябваше да бъда ранен — отговори архангелът доста мъгляво. — Това, което произтече, беше отговорът на един неизяснен за мен въпрос.

Дмитрий изглеждаше ядосан.

— Може ли да се случи пак?

— Ще направя така, че никога да не се повтори. — Стана му жал за ръководителя на Седмината. — Не се тревожи, Дмитрий, няма да се наложи да виждаш как този град трепери под управлението на друг архангел. Не и през следващата вечност.

— Виждал съм какво правят другите. — Спомените се завихриха като спирала в очите на Дмитрий. — Сто години бях оставен на милостта на Нейха. Защо не ме спря, когато възразих, поставих под съмнение авторитета ти и отидох при нея?

— Ти беше вече на двеста години — обясни Рафаел, докато вървеше към банята. — Достатъчно голям да избираш.

— Достатъчно голям, за да бъда прекалено самонадеян и нагъл — изсумтя Дмитрий. — Някакво новородено сукалче с илюзии за слава и могъщество. — Пауза. — Питал ли си се някога дали не съм… шпионин?

— Ако се бях питал, сега щеше да си мъртъв.

Дмитрий се усмихна и в очите му Рафаел видя онази преданост, която го изненадваше всеки път. Вампирът беше достатъчно силен, че да изгради своя собствена династия, но той бе избрал да даде живота си на един архангел.

— Сега аз ще те попитам нещо, Дмитрий.

— Сир.

— Защо според теб имам намерение да пощадя живота на Елена?

— Нужна ти е да намериш Юръм — отговори Дмитрий. — А и в нея има нещо, което те… забавлява и учудва. Не са много забавните и чудни неща, които могат да впечатлят един безсмъртен.

— Започваш да усещаш как те стиска скуката ли?

— Виждам, че се задава на хоризонта. Ти как се справяш с нея?

— Както ти самият каза, не са много нещата, които могат да заинтригуват един безсмъртен.

— Аха. — Усмивката на Дмитрий изведнъж се превърна в чувствена по онзи начин, по който само той можеше да го прави. — Затова трябва да спасиш и да се насладиш на това, което те интригува.

 

 

Пълният пикочен мехур събуди Елена. Ловците бяха обучени да задържат естествените си нужди с часове. Понякога им се налагаше да седят и да дебнат в засада много дълго време. И въпреки това не беше никак приятно усещане.

Ще изпратя Дмитрий.

Лицето й стана толкова червено — сякаш бе получила внезапно изгаряне трета степен.

— Винаги ли шпионираш хората? — Изкушаваше се да се възползва от онзи щит, който бе успяла да си изгради през тези няколко дни, за да не го допуска в съзнанието си, но реши да го запази за по-късно, когато наистина можеше да й потрябва. Когато Рафаел извършеше сериозно и непростимо посегателство върху мислите й.

Не. Повечето хора са безинтересни.

Арогантността в гласа му беше поразяваща и… така желана. Това беше архангелът, когото познаваше.

— Няма да позволя на този вампир да влиза с мен в банята. Вероятно ще се опита да ме захапе.

Тогава изчакай мен.

Елена беше на ръба да се разкрещи от гняв.

— Накарай го да ме развърже. Едва ли ще посмея да избягам, при положение че си наоколо.

Не мисля, че Дмитрий ти има доверие, ако си с развързани ръце.

Точно се канеше да му каже какво мисли по темата, когато вратата се отвори и въпросният вампир влезе. Изглежда, не беше спал цяла нощ. Ризата му беше намачкана, косата му, винаги досега прилежно сресана, беше в безпорядък. Но и така изглеждаше само… ужасно секси.

— Вампирите спят ли?

Той я погледна изненадано.

— Ти си ловецът на вампири. Ти трябва да знаеш.

— Знам, че спите, но не знам дали сънят ви е необходим. — Тя застина, когато той мина зад гърба й. — Дмитрий?

Хладни пръсти по врата й, едва я докосваха. Кокалчетата на ръцете му пробягаха по голата й кожа.

— Можем да издържим без сън по-дълго от хората, но, да, нужен ни е.

— Престани — каза тихо тя, когато той продължи да я гали с кокалчетата си. — Не съм в настроение.

— Това звучи обещаващо. — Дъхът му, шепнещ в кожата на шията й — опасно място за вампир със студени ръце. Това означаваше, че не беше ял.

— Какво мога да направя, за да те предразположа?

— Развържи ме, за да отида до банята.

Той се засмя и тя усети как въжето опъва китките й. Секунда след това въжетата паднаха като с магия.

— Как, по дяволите…?

— Научих се да боравя с въжета от истински майстор в областта на доминантно-подчинения секс — каза той и пръстите му се заиграха с кичурите на косата й, докато я освобождаваше от въжетата. Елена би му се развикала да спре, но той не й правеше нищо лошо. Не я нараняваше и сега, когато Рафаел бе буден, Елена имаше усещането, че не Дмитрий е истинската опасност.

— Банята? — извика тя и скочи на крака, но веднага простена от болка. — Мускулите ми! Защо трябваше да ме връзваш така силно? — погледна го с лошо око.

— Може би съм си връщал за това, което ми причини — прокара длан по гърлото си.

— Мислех, че обичаш болката.

Мрачна усмивка, натежала от нашепнато обещание за нещо зло, нещо, което би боляло… о, толкова сладко би боляло…

— Но ти не остана да си поиграем — довърши той.

Тя подозрително подуши въздуха. Никакъв аромат. Дмитрий просто беше самият себе си. Великолепен, красив, съблазнителен, но не я караше да оглупява от похот. Да, естествено, че й влияеше, но коя жена не би била подвластна на този чар?

— За последен път! Къде е… — Той вече беше вдигнал ръка и сочеше към малката врата на банята. — Благодаря.

Когато влезе вътре, се опита да използва онзи „щит“, който можеше да се окаже едно голямо нищо, можеше дори да е бил само плод на подивялото й въображение, че изобщо има някаква защита пред Рафаел, но със сигурност не го искаше в главата си през следващите минути.

Десет минути по-късно бе успяла да измие лицето си, както и зъбите си с една от четките за еднократна употреба, която намери под мивката. Среса и косата си с четка за еднократна употреба, която не вършеше особено добра работа. Към четката имаше и бял ластик, който Елена използва да прибере косата си, понеже нейният бе изчезнал, бог знае къде. Погледна се в огледалото и си помисли, че не е супер зле.

Имаше ожулвания по лицето, но вече бяха почти избелели, а болката от протритите й китки нямаше да затрудни движенията й. Облекло? Тениската й с цвят на зелена маслина изглеждаше в прилично състояние, а черните й широки панталони с многобройни външни джобове не бяха твърде намачкани. Ставаше като за дрехи при изпълнение на смъртна присъда, не че имаше значение как ще е облечена, когато умира.

Не че щеше да се даде така лесно. И с тази мисъл тя разопакова едно от ножчетата за бръснене с намерение да извади само бръснача.

— Мамка му!

— Намери ли ножчетата за бръснене, Елена? — чу гласа на Дмитрий от другата страна на вратата. — Нараняваш ме, като подценяваш до такава степен коефициента ми на интелигентност.

Тя метна опаковката в кошчето за боклук. Проклетият вампир някак бе успял да махне бръснача, без да разглобява самобръсначката.

— Много смешно — каза тя, отваряйки вратата.

Дмитрий бе застанал в другия ъгъл на стаята с ръка на дръжката на вратата.

— Рафаел иска да те види. — Нито следа от приятелско отношение.

— Готова съм.

Това май го развесели.

— Наистина ли си готова?

— Поне един нож? — опита се да преговаря. — Поне да е равностойна битка.

Той отвори вратата и каза:

— Ако се стигне дотам, обещавам ти, че няма да има никаква битка. Но имам усещането, че Рафаел не планира да те убие.

Точно от това се страхуваше Елена.

— Къде отиваме?

— На покрива.

Елена се опита да остане спокойна, докато вървяха към асансьорите, а и после, когато се изстреляха нагоре в стъклената клетка. Но никога за нищо на света не можеше да забрави последния път, когато се бе качила на покрива. Ръката й се сви в юмрук, щом си спомни как Рафаел безмилостно я бе накарал да забие ножа в дланта си, за да й демонстрира силата и контрола си върху нея. Защо, за бога, все забравяше каква е истинската му природа? Дори и когато мислеше за тези неща, тя се опитваше да затвори съзнанието си, да допуска само „заключени мисли“.

Вратите се отвориха и вече стояха пред стъклената клетка.

Дежа вю.

Като удар в лицето.

Размаза я, едва не я събори.

Масата с бяла покривка, кроасаните, грейпфрутът, сокът, кафето — всичко беше подредено като първия път. Единствената разлика беше, че сега Рафаел стоеше тук, застанал с гръб към нея в най-отдалечения край на покрива. Елена напълно забрави за Дмитрий, излезе от асансьора и направи крачка напред. Вратите на асансьора се затвориха след нея, но тя едва забеляза как Дмитрий се спусна надолу. Изцяло се бе фокусирала върху крилете на архангела. Последния път, когато ги видя, бяха целите в червено и кръвта попиваше в килима на хола й.

— Рафаел — каза тя при първата крачка.

Той леко се обърна към нея и тя го прие като покана да се приближи към него. Искаше с очите си да се убеди, че крилото бе заздравяло. Отдалеч изглеждаше напълно възстановено, съвършено, но едва когато се приближи, видя шокиращата разлика.

— Сякаш от дупката от куршума е разцъфтял различен нюанс.

Той вдигна крилото си, за да може Елена да го разгледа добре.

— Мислех, че е само от вътрешната страна, но се оказа, че е и от външната.

Тя стоеше шокирана. Това беше белег, но беше най-изумителният белег, който бе виждала в живота си.

— Нали разбираш, че сега крилете ти изглеждат абсолютно уникални?

Дори по-неземни от преди. Крилото бавно се отпусна.

— Искаш да ми кажеш, че ме простреля с козметична цел?

Елена не можеше да прецени нищо от тона в гласа му. Тя внимателно се приближи на около метър от него, но се постара да остави достатъчно разстояние между двамата. Той проговори преди нея. Очите му обхождаха лицето й.

— Наранена си.

— Само повърхностни одрасквания. — Показа му дланите си. — Дори не парят.

— Извади късмет.

— Да. — Стъклото беше дебело и не режеше. Ако бе стискала счупена чиния, следите щяха да са много по-остри и дълбоки. — И сега какво?

Очите му потъмняха по онзи невероятен начин.

Почти черни.

— Нещата се промениха, Елена. Няма повече време за игри.

— Наричаш заплахата ти да ме метнеш през прозореца „игра“?

— Не съм те заплашвал, Елена.

Тя присви очи.

— Ти ме държеше надвесена над едно много тъмно и много високо място.

Вятърът вдигна косата от лицето му и се мушна в нея.

— Но ти оцеля, а аз трябваше да изгубя ужасно много енергия, за да се възстановя.

— Съжалявам. — Тя скръсти ръце в знак на защита и попита начумерено: — Какво е наказанието ми?

— Ще го приемеш ли безропотно? — Крилете му се разпериха зад гърба му и скриха целия свят от погледа й.

— Няма начин — промърмори тя. — Не съм забравила какво предизвика цялото това объркване и всички последици от него.

— Не изпитвам никакво вълнение при мисълта да взема жена, която не желае да бъде взета.

Изненадана от думите му, тя отпусна ръце до тялото си.

— Искаш да кажеш, че не го правиш нарочно?

— Няма значение. Но това, което има значение, е, че ти нанесе достатъчно щети и сега аз трябва да… презаредя.

Леко чувство на смущение пролази по гръбнака й.

— Какво означава това? Имаш нужда от почивка?

— Не. Имам нужда от силен прилив на енергия.

— Както вампирът има нужда от кръв?

— Ако искаш, и така можеш да го определиш.

— Не знаех, че и ангелите изпитват подобна потребност — каза замислено тя.

— Рядко се случва. — Той затвори крилете си и се приближи още повече. — Прекалено много е гребано от кладенеца и вече е почти пресъхнал.

Сега Рафаел беше пред нея, а тя нямаше идея как се бе случило това, как бе изминал разстоянието помежду им. Не, това беше единствено самозалъгване — той се намираше близо, защото тя му бе позволила.

— Изплаши ме снощи.

Тъмносини очи, изненадани очи.

— Мислех, че по принцип винаги те плаша.

— Не и като вчера. — Не можеше да спре ръката си, тя вече се протягаше напред да докосне крилото му, преди подсъзнанието й да изпищи предупредително. Тя се сви назад.

Никой не докосваше крило на ангел без предупреждение.

— Извинявай.

Той разпери белязаното крило и попита:

— Искаш да се убедиш, че е истина, а не илюзия?

Без да се замисля над факта, че поведението й определено го забавляваше, тя прокара пръсти по крилото, което бе унищожила. Сензационно усещане. Беше толкова…

— Толкова меко — каза тихо тя, но зад мекотата усещаше мускули, сила. Топлия живот в крилото пулсираше и я приканваше да го гали. Когато с нежелание откъсна длани не защото искаше, а защото знаеше, че трябва, върховете на пръстите й блестяха.

— Ангелски прах?

— Опитай го.

Тя вдигна поглед към лицето му. Всяка нервна клетка в тялото й усещаше как крилете се затварят край нея.

— Да опитам?

— Защо според теб хората плащат цяло състояние за няколко зрънца?

— Мислех, че е нещо като доказателство за статута на ангела… нещо като: виж, моят ангелски прах е повече от твоя. — Тя се загледа в блесналите върхове на пръстите си. — Вкусно ли е?

— Някои казват, че е като наркотик.

Тя застина, единият й пръст почти докосваше устните й.

— Ще ми разбърка ли мислите, ще действа ли на съзнанието ми?

— Не, няма никакъв наркотичен ефект върху съзнанието. Става дума за самия вкус.

Тя погледна в неговите опасно красиви очи и разбра, че този мъж можеше да я изкуши да влезе дори в самия ад.

— Може би това е отмъщението ти? — Тя плъзна езика си между устните и облиза леко върха на пръста си.

Амброзия?

Тялото й се разтресе от мощна енергийна вибрация, пръстите на краката й се извиха навътре и тя почти измърка от удоволствие.

— Уау, оргазъм на клечка. — При това добър оргазъм. — И ти ходиш и раздаваш навсякъде от това нещо? — Лек зеленикав полъх на ревност се уви като змия около тялото й. Тя веднага го смаза и си каза, че ако излезе оттук цяла, пред думата ИДИОТ ще си татуира и думата КРЪГЪЛ. — Мисля, че това е една от проявите на силата ви и резултатът е, че можете да гледате и да се забавлявате как простосмъртните се бият за това нещо.

Устните му се извиха.

— О, това е специална смес. Само за теб. — Той хвана един от пръстите й и го втри в устните й. — Това, което обикновено пръскаме и раздаваме на хората, може да се сравни с най-вкусния шоколад или най-ароматното вино. Богат декадентски вкус и много, много скъп.

Елена си каза, че за нищо на света няма да оближе праха от устните си.

— А този аромат? — попита тя, но прашецът вече беше в устата й, макар че Елена нямаше спомен да е облизала устните си. Рафаел беше ужасно близо, крилете му образуваха златна стена около двама им, дланите му, силни и топли, върху устните й. — Какво й е специалното?

— Тази смес — отговори тихо той — е сексуална.

Тя опря длани в гърдите му, но не да го отблъсне, не да протестира. След кръвта, след страха сега бе дошла потребността да го докосне, да се увери, че това божествено създание наистина съществува.

— Още един начин да контролираш съзнанието ми?

Той поклати глава, устните му бяха на дъх разстояние от нейните.

— Така е справедливо.

— Справедливо? — Тя плъзна език по долната си устна. Ръцете му се впиха в таза й.

— Ако те оближа между бедрата, за мен твоят вкус ще бъде със същия ефект на афродизиак.