Налини Синг
Ангелска кръв (27)

27

Елена не се изненада, че домът на Михаела беше царство на красотата и грацията. Архангелът на Европа може и да беше двулична кучка, но неслучайно през вековете бе извоювала репутацията си на муза.

— Тук намерихме… подаръка — каза й един от вампирите от охраната, сочейки изцапаната с кръв трева.

Миризмата на киселина беше много остра въпреки примесените от многото вампири аромати. Или Юръм бе примесил своя кръв с тази на сърцата, или бе кацнал на моравата. Доста дръзко. И страшно.

Косата й се изправи.

— Може ли да се изнесете от този участък?

Той кимна, но не направи и крачка.

— Преди бях преследван от ловци.

Елена вдигна поглед към високата тераса, на която Рафаел и Михаела говореха, и се запита дали някой от двамата би имал нещо против да забие един юмрук в лицето на този идиот — нямаше време да се занимава с неговите мелодрами.

— Очевидно не е било кой знае колко зле, след като още си тук.

— Господарката ми заповяда да ми одерат кожата на гърба и после си направи чанта от нея.

Елена се запита как тази информация щеше да се приеме от хората, които вярваха, че ангелите са същества от рая.

— И все пак сега й служиш. — Това, което вампирът каза, звучеше съвсем достоверно и се поместваше в границите на жестокостта на Михаела.

Вампирът се усмихна, показа зъбите си.

— Беше много хубава чанта.

И най-сетне се махна.

Елена си помисли, че трябва много да внимава с този. Не знаеше какво друго му бе причинила Михаела през вековете, но не беше съвсем на себе си.

— Безсмъртието си има своите недостатъци — каза си тихо и си рече, че няма да е зле към евентуалните си перспективи да добави и тази, че и от нея може да направят някоя хубава чанта.

Погледна окървавената трева. Клекна, увери се отново, че това е неговата миризма, и започна да се движи в постепенно разширяващи се кръгове. Миризмата на Юръм покриваше цялата градина като с дебело одеяло. Архангелът със сигурност беше кацнал и е останал там доста време, докато вампирите са стояли, без да имат никаква представа какво се случва. Елена започна да се опасява, че всеки миг можеше да попадне на него, но предположи, че ако Юръм беше в непосредствена близост, миризмата щеше да бъде много по-силна.

Зачуди се дали архангелите могат да усетят присъствието на друг архангел, когато е покрит с Величието. Ако не можеха… това обясняваше страха на Михаела.

Не беше изненадана, когато установи, че миризмата се оказа особено силна в края на моравата. Погледна нагоре и видя, че е точно под големите прозорци на третия етаж. Спалнята на Михаела бе точно в средата.

Ако беше обикновен лов, сега Елена би се усмихвала до уши. С тази следа от миризмата му щеше да го е намерила до залез-слънце. Но вампирите не летяха.

Все пак беше наясно с ахилесовата пета на Юръм и знаеше, че влечението му към Михаела би ограничило търсенето на жертви в близките райони. Тя пак погледна нагоре. Мислеше ясно, логично, фокусирано. Трябваше й карта, указание къде и по колко време прекарва Михаела. Информацията, която Рафаел й обеща.

 

 

Рафаел следеше с периферното си зрение как Елена се отдалечава все повече и повече, докато извършваше диренето си. Държеше под око и Райкър — любимия охранител на Михаела. Райкър изпълняваше всичко, което Михаела му нареди, така че за вампира нямаше да има никакво значение, че Елена е под защитата на Рафаел… макар че… Може би трябваше да я убие в секундата, в която се възстанови от куршума й. Ако Леуан беше права, то Елена се превръщаше в неговата фатална слабост.

Смъртта беше концепция, върху която не бе мислил от векове, но Елена го бе направила малко по-смъртен. Като нея. Ако Райкър изтръгнеше гърлото й, тя би умряла, а Михаела беше достатъчно капризна и отмъстителна, за да даде такава заповед. Освен това Михаела знаеше, че Рафаел никога няма да започне война заради един смъртен.

Розата на Съдбата.

Образът на това древно съкровище танцуваше в съзнанието му. През всичките векове на съществуването си дори не си бе помислял, че може някога да я даде.

Докато не видя Елена.

Той постепенно се превръщаше в човек. С човешки слабости. Все пак вероятно би започнал война с Михаела. Заради Елена.

— Имаш ли охрана навсякъде?

— Разбира се.

Очевидно не беше достатъчно. Всички в Кръга на Десетимата бяха очаквали Юръм да дойде при нея, но въпреки това той ги бе заварил неподготвени.

— Имаш ли нужда от още? Далеч си от дома си.

— Не. — Единствена дума, напоена с гордост. Тя тръгна към другия край на терасата и се загледа в движенията на Елена.

— Ако твоят ловец е усетил миризмата му, това означава, че е останал тук достатъчно дълго време.

Рафаел би могъл да попита Елена, но след случката със стрелбата, която бе довела до Тишината, правеше всичко по силите си да не бърка в съзнанието й. Знак за слабост, за която Леуан го бе предупредила. Човешки скрупули? Може би. Но Рафаел никога не бе харесвал това, в което се превръщаше, когато влизаше в Тишината. А този път… беше още една крачка по-близо до лудостта на Калиане.

— Все още ли си така? — попита той и зарови този древен спомен.

Кожата на Михаела се изопна върху костите на лицето й, които сякаш искаха да пробият навън.

— Да. Аз съм архангел, който не притежава силата на Величието.

— Жалко.

Тя се засмя — нисък звук, който караше мъжете да мислят за секс.

Когато Рафаел видя Михаела за първи път, устата й беше около пениса на архангела, който управляваше древна Византия. Докато буташе архангела към оргазъм и в същото време към смърт, очите им се срещнаха и тогава Рафаел разбра, че един ден Михаела ще управлява.

Двадесет години след това архангелът беше мъртъв.

Очите му намериха Елена, която навлизаше в гористата част, разделяща дома на Михаела от неговия.

— Говорила ли си с Леуан за това? — попита той, докато гледаше как Елена свива концентрирано устни. Устата й беше налята, примамлива, съблазнителна. Изпитваше огромен интерес да усети тази уста върху цялото си тяло. Но като всяка жена боец първо трябваше да я опитоми.

— Думите й са като неразгадаем пъзел — каза злобно Михаела. — Нямам никакво обяснение защо тази сила ми убягва.

При по-различни обстоятелства това не би било проблем — Михаела имаше други умения, някои знайни, някои незнайни, но никой не можеше да се усъмни в статута й на архангел. Предвид настоящата ситуация обаче, това беше много опасен недостатък, защото с Величието идваше и имунитетът към него — Рафаел не можеше да се скрие от Юръм, но Кървавият ангел също не можеше да се скрие от него.

— Извикай Райкър да се върне веднага.

— Защо?

— Ти не можеш да видиш Юръм, но Елена е способна да го подуши.

— Той само се грижи за нея, нищо повече — отвърна Михаела с безразличие. — А ако загуби контрол, има и други ловци. — Пауза. — Тя е човек, Рафаел. Тя не знае нищо за удоволствието, което аз мога да ти покажа.

Рафаел разпери криле, готов за полет.

— Мисля, че Каризмън би откликнал. Той ти беше любовник навремето — отвърна Рафаел, застанал на ръба на терасата, готов за полет. Никакви парапети, нищо, никаква стена — тераса като за ангели, които никога не могат да паднат и да се размажат на земята.

— Но ти никога не си опитвал. Мога да правя неща, които ще превърнат вечността в еротичен сън.

— Проблемът, с който се сблъскват всички твои любовници, е кратка продължителност на живота.

Той полетя над моравата и дърветата. Райкър беше на няколко метра от Елена, усмивката му — злобна, смъртоносна. Елена не изглеждаше изплашена. Напротив — размахваше нож в ръцете си. Позата й беше на човек, който е обучен да води битката лице в лице. Когато отвори уста да каже нещо, Рафаел кацна точно зад Райкър. Едната му ръка — на рамото на вампира, а другата на гърба му.

— Това е моя територия. Господарката ти е гост.

Това беше единственото предупреждение, което Рафаел отправи, преди да мушне ръка през дрехите, кожата, плътта и мускулите на вампира и да стисне изплашеното му сърце. Секунда по-късно това сърце вече беше в ръката му, а Райкър се гърчеше с лице, заровено в земята.

— Защо?

Той вдигна поглед към ужасените очи на Елена. Сърцето на вампира все още пулсиращо в ръката му.

— Има граници, които нито смъртни, нито безсмъртни не бива да прекосяват.

Кокалчетата на ръцете й бяха побелели около дръжката на ножа.

— И ти го уби?

Рафаел пусна сърцето му на земята и погледна кървавата си ръка. Дали и Юръм бе изтръгнал сърцата на жертвите си по този начин?

— Не е мъртъв.

— Аз… — Елена направи крачка назад в мига, в който той пристъпи една към нея. — Знам, че могат да оцелеят след ужасни травми, но ако извадиш сърцето му?

— Пак ли се страхуваш от мен? — Не беше виждал това изплашено изражение на лицето й от първата им среща на покрива.

— Ти току-що изскубна сърцето на вампира с голи ръце. — Ехо от шока в гласа й. — Да, страхувам се.

Той погледна кръвта по ръцете си.

— Не бих направил такова нещо с теб, Елена.

— Значи смъртта ми ще е сладка и бърза?

— Може би, вместо да те убивам, ще те направя своя робиня.

— Силно се надявам това да е твоята изкривена представа за шега. — Думите й хапеха, но прибра ножа. — Трябва да се върнем, за да се измиеш от кръвта. Вече така или иначе изгубих следата.

— Излетял е?

— Предполагам. — Тя скръсти ръце пред гърдите си. — Взе ли картата с местата, където ходи?

— Ще бъде донесена до час.

Докато вървяха, той се запита защо мнението на едно смъртно същество има значение за него.

— Планираш да вървиш из тези улици, стараейки се да го надушиш?

— Да. — Тя крачеше до него уверено и смело. — Ако наистина е толкова полудял по нея, както предполагате, а и… по дяволите, та той я ухажва с топли човешки сърца… значи няма да се отдалечава много от нея.

— Не, няма да се отдалечи.

Родените от кръвта винаги убиваха друг ангел, преди да деградират напълно. В повечето случаи това беше ангел, близък до тях, някого, когото са обичали. Мрачно, кърваво причастие, сякаш с него прекъсваха всяка връзка с това, което са били преди.

Елена кимна.

— В такъв случай може би ще успеем да го хванем в леговището му, докато все още е отпуснат след количеството изпита кръв. Освен ако при вашата… раса нещата не стоят по друг начин.

Тя погледна към кървавата му ръка, пое си дъх през зъби и извърна очи.

— От това, което ни е известно… — Ръката му се сви в юмрук. — Родените от кръвта…

— Родените от кръвта? Имате име за това, в което се е превърнал Юръм? Което явно означава, че не е изолиран случай.

— Родените от кръвта — продължи той, без да обръща внимание на въпроса й — се повлияват от пренасищането, във всеки един смисъл на думата, по същия начин, както е й при вампирите. Ще му се спи, ще е мързелив, ще загуби част от силата си.

Елена не можа да прикрие гнева си, породен от отказа му да й отговори, но всичко, което се канеше да му каже, потъна някъде, защото телефонът й звънна. Тя бръкна в джоба и вдигна капачето.

— Да? — Хаос се спусна в очите й. — Моля? — Пауза. За първи път я виждаше така несигурна. — Да, идвам. — Затвори телефона. — Трябва да отида на едно място. Ще се върна, докато Михаела донесе картата.

— Къде отиваш? — попита той, но никак не му хареса изражението на лицето й. Твърдо, сурово.

— Не ти влиза в работата.

Вероятно Рафаел трябваше да е ядосан. И онази част от него, с натрупания през хилядолетията опит, действително беше ядосана. Но останалата част беше просто заинтригувана.

— Даваш ми от моето лекарство? Или… с моите камъни по моята глава?

Тя сви рамене с присвити устни.

— Баща ти.

Раменете й се сковаха.

— Сега и разговорите ми ли подслушваш?

— Дори архангелите не могат да правят това. — Не беше съвсем вярно, но той се бе заклел да не бърка в съзнанието й и вече не го правеше. — Просто съм провел своите си проучвания.

— Браво на теб. — Ако думите можеха да режат, вероятно сега Рафаел щеше да е насечен на парчета. Впери очи в кървавия си юмрук и се запита дали Елена гледа на него като на някакво чудовище. — Джефри Деверо е единственото човешко същество, с което не можеш да се справиш.

— Както казах вече, не ти влиза в работата. — Челюстта й беше стисната толкова силно, че вероятно вече я болеше.

— Сигурна ли си?

 

 

Въпросът на Рафаел кънтеше в главата на Елена, докато се изкачваше по стълбите от кафяв камък, водещи към офиса на баща й. Имаше още един официален офис горе, в голямата сграда от стомана и стъкло, но именно тук се сключваха истинските сделки и се провеждаха тайните разговори. Освен това тук се влизаше единствено и само с покана.

Елена никога не бе прекрачвала този праг. Сега застана пред затворената врата и очите й попаднаха на дискретна метална табелка.

DEVERAUX ENTERPRISES, EST. 1701

Семейство Деверо беше много старо. Понякога си мислеше, че можеха да проследят корените му още до праисторическата ера. Устните й се свиха.

Жалко, че никой никога не си даде труда да проучи корените на майка й. Маргарите беше сирак, израснала из приютите в покрайнините на Париж, и нямаше история за проследяване. Нищо, освен блед спомен за мароканския произход на майка й. Но тя беше безумно красива. Косата й толкова руса, почти бяла. Златиста блестяща кожа. И ръцете й. Надарени ръце. Магически ръце.

Елена така и не разбра защо родителите й се бяха оженили. И най-вероятно никога нямаше да разбере. Единственият родител, който би й казал, вече беше мъртъв, а другият очевидно бе забравил, че навремето е имал съпруга на име Маргарите, жена, която говореше с акцент и се смееше толкова силно, че можеше завинаги да изгони тишината.

Запита се дали баща й мислеше някога за Ариел и Мирабел, или и тях бе изтрил от спомените си, от света си.

Очите на Ари, забити в нейните, докато пищеше. Кръвта на Бел по пода на кухнята. Кракът й се плъзга в гъстата течност, болезнената твърдост на пода, когато падна. Топла влага под дланите й. Ръка, която стиска едно все още пулсиращо сърце.

Елена разтърси глава и се опита да се освободи от аморфната каша спомени, които предизвикваха силно гадене.

Когато Рафаел го нямаше… тя пак си припомни, че той не беше човешко същество. Но архангелът на Ню Йорк не беше чудовището, с което трябваше да се види сега.

Тя бавно вдигна ръка и натисна звънеца. Забеляза и дискретната камера, която повечето хора вероятно никога не виждаха. Вратата се открехна секунда след това.

Не беше Джефри. Елена не очакваше, че сам ще отвори вратата на най-голямото си живо дете. Беше прекалено егоцентричен за такова усилие. Дори и да не бе виждал това дете от повече от десет години.

— Госпожице Деверо? — професионална и крайно изкуствена усмивка на лицето на дребна брюнетка. — Моля, заповядайте.

Елена влезе и огледа прозрачно бялата кожа на жената, която изглеждаше още по-нереално бяла на фона на морскосиния й безупречен костюм. Елена си пое дълбоко дъх, усети как устните й сами се огъват.

Жената като че замръзна. Гръбнакът й се вдърви.

— Аз съм Джерълдин, личната асистентка на господин Деверо.

— Елена. — Тя се здрависа с жената и забеляза колко хладна е ръката й. — Няма да е зле да си вземете рецепта за малко желязо.

Спокойното лице на Джерълдин съвсем леко се раздвижи.

— Ще послушам съвета ви.

— Да, непременно го вземи предвид. — Елена се питаше дали баща й има някаква представа за малко по-различните сексуални предпочитания на асистентката си. — Баща ми?

— Моля, последвайте ме. — Колебание. — Той не знае. — Не беше молба, а декларация, изразена в стегнати, заоблени срички.

— Хей, това, което правиш в свободното си време, не влиза в работата на никого — каза спокойно Елена. Съзнанието й се изпълни с образи: Дмитрий — наведен над шията на онази блондинка, глада в очите му, когато преряза гърлото му. — Само се надявам да си е заслужавало.

Жената се усмихна меко, почти интимно и поведе Елена по коридора.

— О, заслужава си. По-хубаво е от всичко, което можеш да си представиш.

Елена силно се съмняваше, защото съзнанието й вече прожектираше други образи: ръката на Рафаел върху гърдата й, силна и притежаваща, опасна, много опасна. Колко жалко, че не можеше да забрави как същата тази ръка се вряза в гърдите на вампира и изтръгна сърцето му.

Джерълдин спря пред затворена дървена врата, кимна леко и отстъпи назад.

— Очаква ви.

— Благодаря. — Елена уви ръка около дръжката на вратата.