Налини Синг
Ангелска кръв (26)

26

Този път стомахът на Елена не се обърна. Очакваше да чуе точно това.

— Такова поведение — да вземаш трофеи, да изтезаваш хора, а в твоя случай и да поднасяш тези трофеи като подаръци, е доста сходно с поведенческите характеристики на вампир, който за първи път освирепява за кръв. На този етап те са повече животни, отколкото хора.

— Това го знаехме, ловецо — каза Михаела. Последната дума прозвуча като обида и по този начин заличи и малкото топлинка, която Елена бе изпитала към нея заради хуманното й отношение към животните… към нехората.

— В такъв случай не мога да ви дам нищо повече. — Чувстваше се в напълно непозната територия, защото досега никое човешко същество не бе преследвало архангел. — Но ще ви кажа едно — Юръм е много по-дързък от всеки друг вампир. Точно той е чукал на прозореца й. — Михаела потръпна и наистина не можеше да я вини, задето се страхува. — Ако продължава с тази скорост, до една седмица ще излезе от животинската фаза и ще започне да мисли пресметливо, и то на такива обороти, които няма да можем да догоним.

— Толкова бързо? — попита Рафаел.

— Да — кимна Елена. — Повечето първи убийства на вампирите са кървави и варварски като това, което видяхме днес. А Юръм вече е мислил логично. Знаел е, че ще го хванат, ако не прикрие по някакъв начин престъплението си и ако не изчезне, преди да бъде разкрито. Повечето полудели за кръв вампири не мислят така ясно. Около шестдесет процента от тези вампири са хванати на мястото на първото си убийство просто защото при тях няма никакво чувство за пресметливост и логиката липсва. Това е състояние между ступор и неконтролируемо желание, при което вампирите нямат представа за нещата, които се случват около тях.

Елена бе попадала на такъв, той дори не реагира, когато му сложи каишката. Само се усмихваше — щастлива, красива усмивка, а ръцете му все още бяха заровени в гръдния кош на жертвата му.

— Имам чувството — продължи Елена, опитвайки се да се отърве от спомена, — че Юръм никога не е изпадал в такава истинска безумна жажда за кръв, не е търсел кръв, за да задоволи апетита си, не на всяка цена. Ако е бил в подобно състояние на забрава, сърцата нямаше да са топли. Което показва, че той е мислил логично и ясно.

— Това е доста… изненадващо — каза Рафаел. — Ако беше обладан от глад за кръв, това би го забавило известно време.

— Но дори и най-чудовищният вампир убиец не отнема животи всяка вечер — започна Елена. — Трябва да има някаква пауза. Сега е наситен, изпълнен със сила, със…

— Забравяш! Той не е истински вампир — тялото на Рафаел се размърда леко и сега можеше да го види по-ясно под слънчевата светлина. — Няма да спре. За момента очевидно излиза на лов за жертви рано сутринта, така че разполагаме с деня. За прегрупиране. Но ако продължи да дегенерира така бързо, както предвиждаш, ще започне да убива и денем.

Очите на Елена се разшириха.

— Искаш да кажеш, че той винаги е жаден за кръв?

— Да.

— Мили боже! — Юръм беше нечувано чудовище. Звук от търкане на краката на стол по килима.

Елена вдигна поглед и видя, че Михаела вече е станала.

— Не мога да седя и да слушам да говориш за Юръм по този начин. Нямаш никаква представа какво е да загубиш някого, когото си познавал от половин хилядолетие. — Погледът й се заби в очите на Елена и в тази секунда тя наистина й вярваше.

— Не, съжалявам.

Михаела махна с ръка, сякаш да отпъди думите й, както би отпъдила нагла муха.

— Нямам нужда от съчувствието на една смъртна. Рафаел, ще говоря с теб.

— Ще те изпратя.

Докато напускаха стаята, крилете им случайно се опряха едно в друго и Елена изпита внезапен силен пристъп на ревност. Толкова мощна, че за секунда ръката й беше върху пистолета. Самата тя не разбра кога бе успяла да го хване. Това, което я върна в реалността, беше допирът на студения метал върху кожата й.

Стиснала зъби, тя атакува сандвичите.

Когато Рафаел се върна, гладът й беше потушен и може би именно затова не заби вилицата си в окото му, след като видя следи от бронзов прах по бялото му крило.

— Това като при котките ли е? Те си маркират териториите така.

Рафаел проследи погледа й и огледа „маркираното“ крило.

— Михаела не е свикнала да й се отказва. — Взе една супер луксозна салфетка и тръгна към нея. — Избърши го.

Поривът й да възнегодува срещу командата му се разби в неустоимото желание да изтрие петното от тая кучка върху красивото му крило.

— Обърни се.

Той го стори с грация, не каза нищо. Тя стана, натопи салфетката във вода и докосна крилото. Внимаваше да не допусне някое от тези лепкави бронзови неща да полепнат по самата нея, но се оказа, че е било излишна предпазливост.

— Тези се почистват много по-лесно, не като праха, с който ти ме засипа.

Дори сега под слънчевата светлина виждаше някои останали по кожата й златисти нишки. Беше сигурна, че Михаела ги е забелязала.

— Казах ти, твоят беше специален.

Нещо топло се разля и разтопи вътрешностите й.

— Опитваше се да ме маркираш ли, ангелско момче?

— Предпочитам да го правя с пениса си.

Шокирана от спусналата се влажна топлина между бедрата й, тя остави салфетката на масата.

— Готово.

Той размърда леко криле и се обърна към нея.

— Ти си истинска енигма. Толкова безстрашна, когато преследваш вампири, и толкова боязлива и праволинейна в сексуалните си предпочитания.

— Не съм безстрашна. Побърквам се от страх. А по другия въпрос — да си енигма е хубаво, нали? В крайна сметка ти играеш с играчките си само докато те забавляват.

Не разбра как се случи, но в следващата секунда вече беше облегната на масата, а Рафаел я блокираше от всички страни. Когато я повдигна и я качи на масата, тя не възрази. Дори разтвори крака, за да може той да застане между тях. Една част от съзнанието й все още беше вледенена. Това, което видя в онзи склад, бе извикало на повърхността прекалено много неща. Този звук, неспиращото капене. Това беше постоянното барабанене в ушите й, звукът, който никога не си отиваше.

Искаше да забрави.

Рафаел, опасен, прелъстителен, смъртоносен дори, беше по-доброто разрешение от всеки един наркотик.

— Без прах — каза тихо тя, когато той плъзна ръце по бедрата й и я стисна за таза. — Нямам време да го измия.

Но той не я целуна.

— Кажи ми за кошмарите си, Елена.

Тя застина.

— Пак ли шпионираш?

Тя беше човек. И все забравяше, че той не изпитваше чувство на уважение към границите на нейното съзнание. Очите му станаха хромово сини.

— Не, не съм го правил скоро. Не се и налага. В очите ти няма секс. Има смърт.

Искаше да го избута, но част от нея, студената част, се наслаждаваше на топлината на допира му и се вълнуваше от тази завоалирана жестокост. Никой мъж не бе успял да се справи с нея, такава, каквато беше, каквато я бе направил животът. Затова потисна инстинкта си да го изрита и се облегна назад с длани върху масата. Добре че храната и кафето не бяха зад нея, защото косата й щеше да се натопи в него.

— Значи си експерт в разчитането и на женската психика — каза тя.

— От много години съм на този свят.

Елена усети как очите й се присвиват.

— А Нейно Височество Кучката чукал ли си я?

Той стисна бедрата й.

— Внимавай, Елена. Няма да мога винаги да съм до теб, за да те браня.

— Това „да“ ли е? — Вече си представяше как се чукат, докато летят — ослепителна и… мамка му, красива гледка — сплав от злато и сребро.

— Не. Никога не съм се подвеждал по офертата на Михаела.

— Защо не? Тя е ужасно секси. Мъжете виждат само задници и цици.

— Предпочитам устни. — Той се наведе и захапа долната й устна малко по-грубо. — А твоите са само за засмукване.

Да, устните на Михаела бяха красиво оформени, но тънки, помисли си Елена, почти удавена от силна приливна вълна на удоволствие. Но…

— Не, не се хващам. Кого го е грижа за едни устни?

— Ако беше на колене с устни около пениса ми, аз бих се заинтересувал. Много.

Представи си гледката и вътрешностите й се свиха с мокра готовност.

— Защо мъжете винаги първо си представят как някоя пада на колене пред тях? Защо не си мислят никога за обратния вариант?

Кобалтова светкавица в очите, ръцете му бавно се плъзнаха надолу, палците минаха по всяка гънка на бедрата й. От вътрешната страна.

— Събуй панталоните.

Стомахът й се сви.

— Това е странна дискусия.

— Но ти искаш да забравиш.

— Ти не си отговорил на въпроса ми. — Задъхани думи, тялото й така гладно.

— Изборът ми да не спя с Михаела се основава на факта, че нямам предпочитания към черни вдовици^[1]. Вероятно отровният й шепот е докарал Юръм до това.

Тя седна и се хвана за ръцете му.

— Това. Какво е това „това“?

Палците му продължиха да се движат между бедрата й, почти докосвайки ужасно чувствителната кожа между тях, която виеше от болка за още, за по-дълбок и силен допир.

— Не е нужно да знаеш.

Гневът потопи похотта.

— Не мога да работя на сляпо.

— Мисли за него като за вампир, най-опасния вампир в цялата Вселена. Сега махни тези панталони.

Елена едва си пое дъх.

— Няма начин. Кажи ми за Юръм.

Той се притисна по-близо, перата му докосваха коленете й. И после за нейно разочарование той отмести едната си ръка… но само за да я напъха под блузата й. Сърцето й подскачаше като обезумяло в гърдите, но тя успя да избута думите навън.

— Защо мога да го усетя сега, а преди не можех?

Рафаел плъзна ръка надолу по тялото й, по бедрото и обратно към коляното. Другата му длан се придвижи по дължината на ръката й, за да я сложи долу под нея. Бицепсът му докосна гърдите й.

— Защото — повдигна крака й и го уви около кръста си. — Той за първи път пи кръв едва снощи.

Телата им бяха в пълен контакт. Не се сдържа. Простена.

— Но… аз не успях да усетя Ерик, онзи току-що роден вампир — каза тя като в мъгла.

— Аз те подведох, Елена. И Ерик, и Бернал бяха Преобразени по едно и също време. Но на Бернал му бе позволено да пие кръв, а на Ерик му бе разрешено едва час след теста.

Това, че Рафаел бе успял да контролира жаждата за кръв на един новороден вампир, бе още едно доказателство за огромната му власт и сила, но сега не й се говореше за Ерик.

— Защо Юръм се е превърнал във вампир?

— Той е все още архангел. — Изви тялото й към себе си, мушна ръка под тениската й, наведе глава и захапа зърното й през сутиена. Тя дръпна косата му.

— Престани. — Но той вече смучеше и… О, по дяволите, толкова хубаво. Сякаш й обещаваше нещо, което тя вече знаеше — че това ще е най-страхотният секс, който някой някога е преживявал. — Рафаел?

Той вдигна глава и каза:

— Ще ти дам право на избор.

Той вдигна тениската й. По най-еротичния начин.

— Да? — едва попита тя.

— Или ще те просна на масата и ще плъзна пениса си в теб, или…

— Или? — искаше й се да сгуши в него, да опита вкуса на красивата кожа на шията му.

— Или ще те просна на масата, ще те оближа цялата и тогава ще плъзна пениса си в теб.

— Исусе! — Беше й почти невъзможно да мисли с тази пулсираща, изискваща сурова точка между краката й.

— Избирам трети вариант.

Той я притисна към ерекцията си с ръка, опряна в гърба й.

— Няма вариант три.

О, по дяволите. Майната му на всичко. Елена приближи лице към шията му и захапа леко със зъби. Всяко момиче има право на красив живот.

Ръцете му се затягаха около нея, а тя смучеше, опитвайки невероятния вкус на тялото му.

— Вариант три включва ли ти да смучеш други части от анатомията ми? — попита той.

Мамка му, Рафаел можеше да бъде смъртоносно секси, когато не беше в настроение да убива и унищожава. Тя плъзна език по кожата му за един последен път и с огромно съжаление се отдръпна назад.

— Няма да те чукам, докато не ми кажеш истината за Юръм.

Нещо мрачно премина през лицето му.

— Сексуално изнудване, Елена?

— Държиш се с мен като с домашно куче. „Иди ми доведи лошия архангел… вампир или каквото е там, но не смей да питаш защо. Прекалено много ще ти дойде предвид тази малка неразбираща главица с това дребно мозъче.“ — И тук Елена престана с подсладения тон и го изгледа вбесена. — Не спя с мъже, които ме намират за плиткоумна.

Опасният мрак, облял лицето му, се превърна в нещо като веселие, но Елена добре разбираше, че се плъзга по тънък лед, под който стърчат само остри бръсначи. Рафаел си имаше причина да я глези и да й угажда, но тя не биваше да забравя, че онзи, който я накара сама да си пререже дланите в първия ден на срещата им, бе също Рафаел. Беше в неин интерес никога да не забравя кой е той, независимо колко силно го желаеше физически.

— Колкото повече знаеш, в толкова по-голяма отговорност и задължение се превръщаш — каза той.

— Вече знам прекалено много. Тук не става дума за мен, не защитаваш мен, а архангелите.

— Доверието в хората е върхът на абсолютната глупост. Точно затова Илиум плати с перата си.

О, той много добре знаеше как да я убеди и да се аргументира, как да достигне право в целта.

— Аз не съм само един простосмъртен. Аз съм Елена Деверо. Ловец на Гилдията. Аз съм жената, която ти вкара в най-дълбоките лайна. Поне можеш да ми кажеш защо.

— Не! — Декларация, направена от архангела на Ню Йорк. — Нищо не може да ме накара да променя решението си. Никой смъртен не може да знае. Не може дори и тази, която искам да чукам.

Студеното място в съзнанието й преливаше от страст и похот, но сега се пълнеше с гняв.

— Това ме слага на мястото ми, нали?

Копелето я целуна. Тя бе толкова побесняла, че го захапа силно, докато не пусна кръв. Рафаел се отдръпна. Устната му вече се подуваше.

— Резултатът вече не е равен, Елена. Сега вече си ми задължена.

— Можеш да го приспаднеш от бавната ми мъчителна смърт — каза тя и разви крака си от кръста му. — Сега да поговорим за убийства.

Той се наклони напред, като я хвана с ръце и криле като в клетка.

— Пак си хванала ножа.

Тя стисна дръжката.

— Ти ме докарваш до такава жестокост. — Тя прибра ножа обратно в ботуша си, скръсти ръце и се опита да не мисли за това колко хубаво ухаеше Рафаел. — Какво направихте с оцелялата жена?

— Дмитрий я заведе при нашите лекари.

— Защото може да е инфектирана? С какво?

— С лудостта на Юръм.

Елена беше толкова шокирана от факта, че всъщност получи някакъв директен отговор, че й отне около минута да проумее какво й казва.

— Това не е възможно. Лудостта не е заразна.

— Тази на Юръм може да бъде.

Исусе!

— Но тя е човек, как така?

Очите на Рафаел пламнаха в кобалтовосиньо.

— Беше. Сега лекарите ще ни кажат в какво се е превърнала. — Пауза. — Знаем, че е поела от кръвта на Юръм. Може да е било случайно, но по-вероятно е да я е накарал да пие от него.

Тази жена… момиче… бе избягало от едно чудовище. Заслужаваше медал, а не съжаление. И затова Елена отказа да изпита такова.

— И ако е заразена, ще я убиеш?

— Да.

Елена искаше да го мрази, но не можеше.

— Преди четири години — с изненада се чу да говори — имаше поредица от убийства по Мисисипи. Млади момчета — удушени. Очите им бяха избодени.

— Човек.

— Да. Ловец.

Навремето Бил Джеймс беше неин приятел, а преди това неин треньор.

— Ние… аз, Сара и Ранзъм, трябваше да го намерим и да го екзекутираме. — Ловците винаги се погрижваха за своите хора.

Лек бриз.

Рафаел разгъна крилете си и пак ги уви около нея.

— Толкова много кошмари в главата ти.

— Те ме правят тази, която съм.

— Убихте ли ловеца?

— Да. — Нещата бяха стигнали дотам — тя или той. — Сара беше много зле ранена, Ранзъм прекалено далеч, а Бил се канеше да убие едно изплашено до смърт младо момче. И аз го наръгах в сърцето. — Нямаше време да извади пистолета си. Навсякъде толкова много кръв. Обвинението в предателство в очите на Бил, когато сърцето му удари за един последен път. Хаос от спомени. А сега вдигна поглед и видя едни други очи. — Ако това момиче се превърне в чудовище, тя трябва да умре.

— А аз чудовище ли съм, Елена?

Тя погледна това перфектно, съвършено лице и видя ехо от жестокост, ехото на времето.

— Все още не, но би могъл да станеш — прошепна тя.

Челюстта му се прибра в сурова линия.

— Това е симптом на възрастта. Жестокостта идва с годините — каза той.

Заболя я. Не искаше да вярва, че един ден хуманността, дълбоко заровена в сърцето му, щеше да изтлее и угасне. Но в същото време не можеше да не е благодарна и да не се радва на безсмъртието му. Такова величествено същество не биваше да умира.

— Разкажи ми за Тишината.

Той разпери криле докрай.

— Трябва да отидем до Михаела. Може да успееш да надушиш миризмата му и да открием нещо ново. Има вероятност да е седял наблизо и да я е наблюдавал днес с часове.

Тя въздъхна ядно.

— Добре. Ще летим ли? — попита и сърцето й подскочи. Започваше да свиква да лети в силните ръце на Рафаел и да слуша звука на величествените му криле — стабилен и успокояващ. Устните му се извиха в усмивка — очевидно бе успял да види вълнението й.

— Не. Тя живее до мен.

— Удобно. — Да може да се плъзне в леглото на Рафаел.

Той най-сетне се отдалечи на крачка, колкото Елена да скочи на земята.

— Михаела е била много неща през вековете — учител, куртизанка, муза, но никога не е била боец. Моите любовници винаги са били бойци.

Тя се запита колко ли от тези жени са били глупави като нея. Достатъчно глупави, за да се хвърлят в ръцете му със съзнанието, че когато ножът опре до гърлото, архангелът можеше да отнеме живота им само с една-единствена мисъл.

— Време е този воин да извоюва своето и да го запази.

 

 

Жажда за кръв.

Беше отпуснат, задоволен, кръвта тежеше в червата му.

Беше се пренаситил, но какво страхотно пиршество.

Потапяйки пръстите си в купата с кръв, която бе запазил от добитъка, който бе заклал, той вдигна ръка към устата си и я облиза.

Неемоционален. Безжизнен.

Разочарован, той блъсна купата на пода. Тъмночервеното петно се разля по белия килим. Но над него все още имаше красота. Той погледна нагоре. Тъпата тежест в краката му започна да олеква и на нейно място се изля очакването.

Сега вече знаеше — кръвта трябваше да е прясна.

Следващия път щеше да я вземе направо от пулсиращите им сърца. Очите му почервеняха от глад.

Да, следващия път нямаше да убива.

Щеше да пази.