Налини Синг
Ангелска кръв (25)

25

Колата бе паркирана до тротоара — лъскава черна пантера, и един красив мъж, облегнат на блестящата под слънчевите лъчи боя.

Още един стар вампир, разбра веднага тя. Носеше очила, черна риза и черно сако. Косата му с цвят на шоколад бе подстригана като на модел в луксозно мъжко списание, но устните му… те бяха опасни. Приканваха да ги захапеш. Чувствени.

— Наредено ми е да не ти причинявам никаква болка — каза и й отвори вратата.

Тя метна сака на задната седалка и вътрешно се смръщи — ароматът му й беше прекалено добре познат.

— Чудесно начало!

Той махна очилата си и тя веднага усети ефекта от очите му. С пълна сила. Яркозелени, нацепени с жилки по-тъмнозелено. Като на змия.

— Бу!

Тя не подскочи, защото беше напълно оглупяла от това, което виждаше.

— Чифт модерни цветни контактни лещи не могат да ме уплашат.

Зениците му се свиха.

О! Уау! Истински?

— Преобразяването ми беше направено от Нейха.

— Царицата на отровите?

— Царицата на змиите. — Бегла усмивка, не съвсем приятелска. Той сложи очилата си и застана встрани, за да й направи път да влезе в колата.

Тя се качи само защото предварително я уведоми, че е получил инструкции от Рафаел да не я наранява. Докато архангелът го държеше на каишка, щяха да се разбират съвсем добре. В секундата, в която каишката се скъсаше… е, тогава всяко острие по тялото й щеше да влезе в употреба, без това да бъде някаква гаранция, че дори тогава ще се измъкне жива.

— Как се казваш? — попита тя шофьора си, когато и той влезе в колата.

— За теб — Смърт.

— Много смешно. — Тя се загледа във врата му. — Защо искаш да ме убиеш?

— Член съм на Седмината.

Сега разбра защо разпознаваше аромата му — предната вечер той беше с Дмитрий в апартамента й. Беше един от двамата, извили китките й назад. Нищо чудно, че искаше да я убие.

— Виж, с Рафаел оправихме нещата, всичко е наред, не е твой проблем.

— Ние браним Рафаел от опасности, които самият той не вижда.

— Страхотно… Но ти… Влезе ли в онзи склад?

Температурата в колата падна.

— Да.

— Моето убийство не е приоритет — каза меко тя, но вече не говореше на него. — Къде ме водиш?

— При Рафаел.

Тя видя, че излизат от Манхатън и тръгват към моста „Джордж Вашингтон“.

— От колко време си с Рафаел?

— За потенциално мъртва жена задаваш много въпроси.

— Какво да кажа… предпочитам да умра добре информирана.

Алеята, водеща към къщата, беше много дълга. Едва когато завиха, Елена видя огромната къща. Боядисана в елегантно бяло, очевидно построена за същество с криле — отворени балкони на втория и третия етаж. Покривът падаше косо, но не би затруднил кацането. По-голямата част от стените представляваха прозорци и макар че не виждаше добре, й се стори, че в лявата половина на постройката прозорците бяха с изумителен стъклопис. Но истинската прелест на къщата не се състоеше в цветните прозорци, а в плъзналите навсякъде стотици розови храсти. Грейнали с разтворените си цветове.

— Изглежда приказно.

По някакъв мрачен, опасен начин, но като от истинска приказка. Шофьорът едва не се задави от смях.

— Очакваш вътре да намериш приказка? — Колата спря.

— Аз съм роден ловец. Никога не съм вярвала в приказки. — Излезе от колата, затвори вратата и попита: — Идваш ли?

— Не. — Той се облегна със скръстени ръце и Елена видя собственото си отражение в очилата му. — Ще чакам тук. Освен ако не планираш да пищиш. В такъв случай ще искам място на първия ред.

— Първо Дмитрий, сега ти. Болката ли е единственото, което може да развълнува старите вампири?

Още една усмивка, но сега вече съвсем умишлено й показа кучешките си зъби.

— Ела в стаята ми тази вечер, малката, и ще ти покажа.

Ела тук, малката. Опитай.

Студена вълна се вряза в тялото й и изгони топлинката на слънцето. Без да отговаря на провокацията на вампира, тя взе сака си и тръгна с едри крачки към входната врата. Чуваше шумоленето на река Хъдсън и се запита дали къщата има гледка към водата, или дърветата я блокираха. Вероятно това беше без значение за същество, което можеше да полети, когато си поиска.

Вратата се отвори още преди да е изкачила последното стъпало. Този път вампирът беше от по-обикновените. Опитен, но толкова стар като Дмитрий и шофьора.

— Бихте ли ме последвали, моля — каза учтиво той.

Тя премигна няколко пъти, когато чу прекрасния английски акцент.

— Звучиш като иконом — отвърна тя.

— Аз съм иконом, госпожице.

Елена не знаеше какво да очаква от това посещение, но последното, което й бе минало през ума, беше, че ще види иконом.

Последва го в пълно мълчание. Минаха през истински водопад от цветове. Елена предположи, че това са пречупените през прозорците с изящен стъклопис слънчеви лъчи. Стигнаха до две големи врати с красива дърворезба.

— Сир ви очаква в библиотеката. Бихте ли желали чаша кафе или чай?

— Уау, и аз искам да имам иконом — каза тя и захапа долната си устна. — Дали ще е много нахално да си поискам нещо за хапване? — След повръщането беше гладна.

Изражението на иконома не се промени, но Елена можеше да се закълне, че думите й го развеселиха.

— В момента се подготвя студен обяд, който ще бъде сервиран в библиотеката.

— В такъв случай само кафе. Благодаря.

— Разбира се, госпожице. — Той отвори вратите и предложи: — Мога да занеса багажа в стаята ви, ако желаете.

— В такъв случай желая.

Все още замислена над идеята да си вземе истински иконом, от плът и кръв, тя му подаде сака си и влезе.

Рафаел стоеше до огромния прозорец вдясно. Светлината го огряваше в гръб. Крилете му грееха в златно и ослепително бяло. Представляваше такава поразителна гледка, толкова красива, спираща дъха. За малко да не забележи, че в стаята има и друг.

Жената стоеше до камината. Бронзови криле, очи, прекалено зелени, за да са истински. Кожа с невероятен цвят — всички нюанси на здрача. Сякаш някой бе смесил злато и бронз и накрая бе добавил сметана. Косата й беше къдрава маса кафяво и златисто и достигаше до извивката на дупето й. Дупе, което бе добре очертано от гащеризон с цвят на тлеещ бронз, опънат по тялото. Изглеждаше като нарисуван върху кожата й. Беше разкопчан точно колкото да подчертае прекрасните й обли гърди. Ръцете й бяха голи.

— Значи това е ловецът? Това е момичето, което намираш за толкова забавно? — Гласът беше гладък като уиски, мед и сметана в едно. Чувствен и отровен. Зъл.

Елена сви рамене:

— Мисля, че по-скоро ме намира за доста полезна.

Жената повдигна вежда:

— Никой ли не те е научил да не прекъсваш тези, които са по-висши и по-способни от теб? — Изумление във всяка дума.

— О, да, учили са ме. Защо? — Елена позволи на тона в гласа си да каже неизказаното.

Архангелът повдигна деликатната си ръка, готова да замахне.

— Михаела! — проговори Рафаел и тя отпусна ръката си.

— Позволяваш на един смъртен да разполага с прекалено много свобода.

— Дори и така да е, ловецът на Гилдията е под моя закрила за целия период на издирването.

Усмивката на Михаела беше сладка отрова:

— Жалко, че Юръм е така изобретателен. Иначе щях да те науча къде ти е мястото.

— Е, да. Но не мен ухажват с човешки сърца.

Това буквално избърса усмивката от лицето на Михаела. Тя изправи рамене, кожата й започна да блести.

— Очаквам с нетърпение да изям твоето сърце, когато ми го донесат със специална пратка.

— Достатъчно. — Рафаел вече беше застанал пред Елена като щит срещу гнева на Михаела.

Елена не беше глупава и веднага се възползва от жеста му, като използва времето зад гърба му да пренареди оръжията си, така че да има максимално бърз достъп до тях. Беше взела и малкия пистолет, който намери скрит под възглавницата си. Същия като онзи, който й даде Вивек.

Сара е истински ангел, помисли си Елена и премести пистолета в страничния джоб на широките си панталони, откъдето можеше да стреля, без дори да се налага да го вади.

Като свърши тази работа, тя се фокусира върху крилете на Рафаел. Отблизо бяха невъзможно перфектни, невъзможно брилянтни, невъзможно съвършени. Не можа да се спре — прокара пръст по тази част, която бе най-близо до нея. Някои неща си заслужаваха танца със смъртта.

— Нямаме нужда от нея. — От гласа на Михаела капеха сила и власт.

— Напротив, имаме. — Тонът на Рафаел се промени за секунда — сега беше вече като леден пламък или като пламнал лед. — Успокой се, преди да си пристъпила границите на Гостоприемството.

Елена се зачуди какви ли са тези граници, но не можеше да не отбележи, че Рафаел никога не бе използвал такъв тон спрямо самата нея. О, беше казал доста груби неща, но никога по този начин. Може би тази интонация бе запазена само за архангели? Ако беше така, Елена нямаше нищо против. Не й се искаше никога да се налага да стои пред него, когато е в такова настроение.

— Ще се превърнеш в мой враг заради човек? — Думата „човек“ прозвуча като „плъх“.

— Юръм е архангел, обладан от страстта да убива. — Тонът на Рафаел не се беше променил. Елена почти си представяше острите ледени парчета във въздуха. — Нямам никакво намерение да гледам как светът пропада в нова Черна епоха просто защото ти искаш да бъдеш център на вниманието.

— Ти се опитваш да ни сравняваш ли? — Един-единствен кратък смях. — Царе са се били и умирали за мен! Тя не е нищо повече от мъж в женски дрехи. — Елена наистина, наистина започваше да мрази Михаела.

— Тогава защо ни губиш времето? — попита Рафаел.

Кратко мълчание и шум от отпускащи се криле.

— Освободи домашния си любимец. Ще изчакам да се занимая с нея след това.

— Страхотно. — Елена излезе иззад гърба на Рафаел. — Нареди се на опашката.

Михаела скръсти ръце пред гърдите си и ги повдигна леко нагоре.

— О, моля, разкажи ми. Може и да е забавно да се наблюдава кой ще те докопа пръв.

— Извини ме, ако дейностите по забавляването на такава особа като теб не са заведени под точка номер едно в списъка ми с неотложни задачи.

О, сега можеше да е смела, защото знаеше, че Рафаел има нужда от нея. След това… е, имаше толкова много други проблеми, не си заслужаваше да продължава да дразни и бездруго гневната Михаела.

Рафаел уви ръка около кръста на Елена. Очите на Михаела моментално се заковаха върху жеста на докосването, зелените й очи — нажежени от неприкрит бяс. Я да видим? Госпожица Ангел действаше доста бързо? Според една от статиите, които Елена намери първата вечер, Михаела и Юръм имали страстна и сериозна връзка от години. Но ето, любовникът й още дишаше някъде навън, а тя вече си беше избрала негов заместник.

— Елена! — По тона на Рафаел тя разбра, че трябва да се държи добре. Това беше команда. — Налага се да обсъдим някои аспекти на издирването.

Елена беше много любопитна да разбере как Юръм е решил да приеме ново амплоа и някак се е присъединил към братството на вампирите, затова си каза да не се занимава повече с женския архангел, да си затвори устата и да слуша внимателно.

Някой почука на вратата и секунда след това Джийвс влезе със сребърен поднос, върху който имаше комплект чаши, чайници и лъжички за кафе и чай. Неговите помощници бутаха голяма количка, отрупана с храна, която разположиха на красива дървена маса до прозореца.

— Това ли е всичко, сър?

— Да, Монтгомъри. Погрижи се никой да не ни безпокои, освен ако не е някой от Седмината.

Монтгомъри кимна и напусна стаята, затваряйки тихо вратата зад гърба си. Елена тръгна към масата и седна на единственото място, където животът й не беше в изключително голяма опасност, следователно имаше шансове и да излезе жива — на стола с гръб към библиотеката. Михаела се настани срещу нея, а Рафаел остана прав.

Елена се зачуди дали Михаела очаква някой да й сервира. Засмя се саркастично наум и си сипа кафе. И може би защото се чувстваше във ведро настроение, беше й наистина добре, или пък защото искаше да раздразни още повече Михаела, тя остави кафето и каза:

— Е, кажете ми какво трябва да знам за този кучи син, за да го хвана.

Михаела буквално изсъска.

— Ще говориш за него с уважение. Той е древен! Твоят малък незначителен мозък не може дори да си представи какво е видял и какво е правил!

— А ти видя ли какво ни беше оставил в склада? — Елена заряза кафето, защото стомахът й отново се надигна.

Тези образи бяха като изгорени петна в мозъка й. Подобно на образа на вампира, който бе изтезаван от онази хейтърска група, тези също нямаше да си идат. Никога.

— Може и да е древен, но вече не е нормален, никак не е нормален. И за още по-точно описание — сериозно увреден е мозъчно.

Михаела загреба с ръка всичко, което бе пред нея на масата. Съдовете изпопадаха на пода. Разбиха се.

— Няма да помогна на човешко същество, което иска да го преследва като бясно куче.

— Ти се съгласи — напомни й Рафаел с глас като бръснач. — Това означава ли, че се отказваш от вече даденото по време на гласуването потвърждение?

Сълзи блеснаха в зелените й очи.

— Обичах го.

Елена можеше и да повярва на думите й, ако не я бе хванала с какъв бяс гледа ръката на Рафаел около кръста й. Тази жена не обичаше нищо и никого, освен себе си.

— Достатъчно, за да умреш за него? — попита Рафаел с галантна жестокост в гласа. — Сега ти праща сърцата на жертвите си. След като утоли първоначалния си гняв, ще пожелае и твоето сърце.

Михаела избърса сълзата си и се постара да изиграе малко представление как се опитва да укроти тъгата си. Повечето мъже щяха да налапат стръвта заедно с въдицата.

— Прав си — прошепна тя. — Прости моята емоционална натура. — Дълбок дъх, при който прелестните й гърди се изпъчиха още по-напред. — Може би е най-добре да се върна в Европа.

Елена знаеше от проучването си, че Михаела държеше във властта си по-голямата част на Централна Европа, но не беше ясно къде свършваше нейната територия и къде започваше тази на Юръм.

— Не — една-единствена дума, но категорична и без право на обсъждане. — Ясно е, че е дошъл тук след теб. Можем да успеем да хванем следите му, преди да е станало прекалено късно.

— Прав е — обади се Елена, питайки се защо Рафаел не бе споделил с нея за тази обсебеност на Юръм от Михаела. Предположи, че това имаше нещо общо с убийствата — вероятно един ловец можеше да проследи един архангел чак след като е убил и е пил кръв. Но нямаше логика, защото самите архангели убиваха много хора. — Имам миризмата му и ако се върти около теб, поне ще знаем къде да дебнем. Трябва да науча подробности за дома ти и за местата, където прекарваш повечето си време.

— Това аз ще ти обясня — отсече Рафаел. — Сега слушай какво ще ти каже Михаела за пратката и после ни обясни до каква степен е деволюирал Юръм.

Елена го погледна и присви очи към светлината, която се изсипваше зад гърба му.

— Как мога да преценя това?

— Преследвала си вампири убийци.

— Да, но Юръм не е вампир. — Тя наистина искаше да знае как и защо един архангел бе претърпял такава чудовищна метаморфоза. За пореден път й се нареждаше да върши нещо с вързани очи и това за нова сметка я вбеси.

— За целите на това преследване — каза Рафаел със стоманен тон — гледай на него като на вампир. Михаела?

Женският архангел се облегна в стола.

— Събудих се от потропване по прозореца. Предположих, че някое птиче се е заклещило, и станах да го пусна на свобода.

Елена се опита да си представи как красивата егоистична Михаела се вдига от леглото заради едно птиче, но думите й навяваха силно усещане за истинност. Може би Михаела се държеше „човешки“ само със същества с криле.

— Но когато стигнах до прозореца, не видях никакво птиче. Докато се обръщах да се върна в леглото, забелязах нещо на моравата. Нещо като буца. Реших, че е животно, което просто е допълзяло дотам, за да умре. — Никаква следа от ужас, само лека тъга. И въпреки това на Елена й се стори, че тъгата е искрена. Очевидно в листа с фаворитите на Михаела животните заемаха по-високо място от хората. Елена с очите си бе виждала на какво са способни хората и сега за първи път не можеше да не се съгласи с архангела. — Отворих вратата към верандата — въздъхна тя — и помолих охраната да види как е горкото животно. Както знаете, буцата се оказа торба със седем човешки сърца. — Пауза. — Охранителите ми казаха, че са били още топли.