Кристина Лорен
Красиво начало (2)

Две

Бяхме в Сан Диего едва от два часа и вече започвах да съжалявам, че не я заведох във Вегас да се оженим набързо. Тази жена имаше локатори за всяко мое настроение. Обърна се на седалката до мен и ме загледа. Усещах тежестта на притискащия й смазващ поглед, с който се опитваше да подложи на дисекция всяко изражение, което минаваше по лицето ми и всяка тежка въздишка.

— Защо си толкова изнервен? — попита накрая.

— Добре съм — опитах се да прозвуча весело и безгрижно, но напълно се провалих.

— Като гледам как стискаш волана, мисля, че не ми казваш истината.

Намръщих се още повече и отпуснах малко. Вярно, сякаш досега се бях опитвал да удуша волана. Отивахме на вечеря, на която двете семейства щяха да се видят и запознаят. За първи път. Бяха дошли от къде ли не, всъщност от цялата страна: Мичиган, Флорида, Ню Джърси, Вашингтон, дори имаше гости от Канада. Някои от тях не се бяха виждали от повече от двайсет години. Броят на гостите беше триста и петдесет, като някои тепърва щяха да пристигат. Един бог знаеше какво ни чака тепърва. Дори и в дните, в които бях в добро настроение, мразех празни приказки. Дни преди едно от най-големите събития в живота ми, изпитвах истински ужас, че ще се държа с хората като огромен, зъл задник и ще ги прогоня много преди сватбата. Погледнах я.

— Не се ли вълнуваш? — попита.

— Разбира се, че се вълнувам. Просто тази вечер… изпитвам панически ужас дали ще успея да общувам с всички тези хора на някакво макар и първично ниво.

— Моята прогноза е, че няма да успееш — каза тя и мушна пръст в рамото ми.

Опитах се да се засмея и я погледнах строго.

— Благодаря.

— Виж, изчакай, докато се запознаеш с лелите ми — каза и се наведе към мен да ме целуне. — Това ще ти е достатъчно, за да се позабавляваш от сърце.

Бащата на Клоуи беше пристигнал от Северна Дакота с двете си много шумни и още по-ексцентрични сестри. И двете се бяха развели неотдавна, и Клоуи ми обеща, че те ще са най-голямата катастрофа за седмицата. Но не бях сигурен, че трябваше да ги коронясваме толкова рано, защото Клоуи все още не се бе запознала с братовчед ми Бул.

— Повярвай ми, ще забравиш за всичко останало и единствената ти мисъл ще бъде в посока кога ще ги арестуват и колко ще ти струва да им платиш гаранцията. Имай ми пълно доверие, такива неща действат освобождаващо на духа — добави тя.

После се наведе и започна да търси радиостанция. Спря едва когато намери някаква писклива поп песен. Обърнах поглед много, много бавно, заковах я с очи и тя веднага схвана какво отвращение и погнуса бяха изпълнили сърцето ми. Доволна, че е успяла да ме раздразни до предел, тя се облегна на седалката и попита:

— Какво друго те притеснява? Не ми казвай, че почваш да се страхуваш от перспективата за брак с мен.

Тази жена честно… можеше да те взриви с подобни абсурдни налудничави изказвания. Предполагам погледът ми е бил достатъчно красноречив, за да я накара да се засмее.

— Добре, добре. Кажи ми какво друго те тревожи?

Пресегнах се, хванах ръката й, вплетох пръсти в нейните и ги сложих на бедрото й.

Не знаех откъде да започна.

— Тази сватба се превърна в такова грандиозно нещо. Знаеш ли, че когато кацнахме, имах четиринайсет съобщения от майка ми? Четиринайсет! От къде да купя кафе в Сан Диего, кое, защо, как, от къде… и за капак да ме пита къде Бул може да отиде да му направят епилация на космите на гърба. И аз откъде да знам? Добре го каза вчера. Това нещо излезе от рамки, заживя самостоятелен живот, нещо над което вече никой няма контрол. Не мога да повярвам, че го казвам, но все се питам дали не беше права, като каза снощи да се измъкваме към Вегас.

Тя ми се усмихна с брилянтната си усмивка.

— Не казах така. Казах да бягаме към Вегас. Бягаме в смисъл както се бяга от затвор. И да се покрием там за известно време.

— Да, именно.

— Не сме много далеч от летището — напомни ми тя и посочи през прозореца, където в далечината се виждаше как самолетите кацат и излитат. — Не е късно.

— Не ме изкушавай.

Колкото и да бях убеден, че това нещо върви към пълна катастрофа, не исках да заминавам никъде. Сан Диего беше нашето специално местенце. Това беше мястото, когато спрях да се държа с нея като идиот и си позволих да я обичам. Това беше мястото, където Клоуи най-накрая си позволи да ме допусне до себе си. Господи, наистина ли бяха минали цели две години? Как беше възможно? Сякаш беше вчера, когато оглеждах прекрасния й задник, докато се занимаваше с резервациите ни в хотела, а няколко минути след това тя за първи път се обърна към мен с малкото ми име.

През тези две години дойдохме само веднъж: когато избирахме място за сватбата, но тогава беше лудница, с много срещи и търчане. Сега обаче идването ни в Сан Диего беше много по-отговорно, имаше ужасна тежест, защото ставаше дума за сватбата ни. Независимо че Клоуи се намъкна на ергенското ми парти, независимо че от месеци пръстенът на баба светеше на ръката й, точно в онзи миг в колата истината най-накрая бавно започна да изпълва цялото ми същество.

Щяхме да се оженим. Когато си тръгнем от тук, тя щеше да бъде моя съпруга.

Мили боже! Това наистина се случва.

Вдигнах ръка да избърша избилата на челото ми пот.

— Много се умълча. Да разбирам ли, че наистина обмисляш идеята за Вегас? — попита тя.

Поклатих глава.

— Не, няма начин — казах и стиснах ръката й по-силно. — Вече сме тук и няма начин да пропусна шанса да те видя как крачиш към мен в бяла рокля. Прекалено дълго, прекалено упорито воювах за този миг, за да си позволя да го пропусна.

— Стига, Бенет. Много по-лесно ми е да се разправям с теб, когато се държиш като задник, което между другото е през цялото време.

— Не че аз не се налага да понасям купчините лайна, с които ме замерваш постоянно — добавих и се усмихнах. Както и очаквах, тя на секундата заби юмрук в рамото ми. — Но трябва да те предупредя, че някои от роднините ми са малко…

— Луди? Имаш предвид, че са купили цяла апаратура за производство на витамини и са я наредили в гаража си, където се намира и самото предприятие? Или луди, в смисъл че са платили десетки хиляди долари за реклама на списание „Американски пенсионер“?

Погледах я, мигах и не разбирах.

— Моля? Кой е направил такова нещо?

— Братовчед ти Бул. Хенри ми разправя разни случки, докато говорех с него по телефона онзи ден. Очевидно това е новото начинание на Бул и тази седмица ще се опита да иска финансова подкрепа от Уил и Макс.

— Защо изобщо се изненадвам?

— Семейството има една основна цел: да ти създават главоболия и да те тревожат, Бенет.

Защо иначе хората бягат, като станат на определена възраст. Никога нямаше да ги напуснеш, ако можеше да ги понасяш през цялото време. А моите са още по-зле. Лелите ми… как да кажа… мисля, че с най-голяма радост ще се гмурнат в големия басейн на гените на Райън. Надявам се да си взел маратонки или други обувки за бягане.

— Е… — започнах, но мисълта ми веднага се изпари от главата, когато Клоуи кръстоса крака. — Клоуи?

Тя обра с пръст някакво несъществуващо конче върху несъществуващия си чорапогащник.

— Ммм?

— Какво, по дяволите, си обула?

— Харесват ли ти? — попита и вдигна крак да ми покаже обувката си и от другата страна.

Обувките изглеждаха опасни за здравето. Токът беше с шпайкове. От тъмносиня кожа.

— С тези обувки ли излезе от хотела?

— Да, но ти говореше по телефона с брат си.

Никога не съм знаел какво точно има в гардероба на Клоуи, но познатото подрипване в панталоните ми подсказа, че със сигурност съм виждал тези обувки и преди. На раменете си, ако не ме лъжеше паметта.

— Къде съм ги виждал?

— О, нямам идея! — Никак не умееше да лъже. — У дома?

У дома. В спалнята. Малката кутийка, която държахме под леглото. Майчице, какви неща се случваха, когато отворехме кутията.

Сега си спомних нощта, когато се появи в тези обувки. Преди около месец. Не се бяхме се виждали от седмици, не можех да я доближа, не можех да я докосна, не можех да я чукам, времето беше толкова малко. И тогава тя извади тези обувки с „нещо ново, което искам да опитам“. Оказа се бутилка самозагряващ се восък. Все още помнех горещите капки, докато капеше по кожата ми и как настръхнах. Толкова дълго ме дразни, толкова бях възбуден, че всъщност най-сериозно й обещах на закуска да я храня в устата. Имах такава ужасна ерекция, че съвсем основателно вярвах, че ще загубя съзнание от недостиг на кръв в горната глава.

— Правиш го нарочно, нали? — попитах. — Затова, че предложих да не правим секс до сватбата?

— Абсолютно.

Намерихме място за паркиране няколко пресечки от Барбарела в Ла Джола. Излязох и минах от другата страна колата да отворя вратата на Клоуи. Поех ръката й и гледах как излиза от колата. Безкрайно дълги крака с красив загар и обувки, с които спокойно можеш да пробиеш нечий мозък. Поклатих глава с недоумение.

— Ти си демон — казах. — Чувствам се като булка, която трябва да пази девствеността си за първата брачна нощ.

— Е, винаги можеш да се откажеш, Райън — каза тя и се надигна на пръсти да ме целуне.

След малко някак успяхме да се откъснем един от друг и погледнахме към ресторанта.

— Започва се…

* * *

От улицата се виждаше, че вратата на верандата е отворена и преди дори да влезем и да видим хората, вече чувахме как бащите ни говорят.

— Трябва да седнат една до друга. Задължително е — каза бащата на Клоуи.

— Глупости, Фредерик. Всичко ще е наред — възрази баща ми. Дипломат както винаги. — Сюзън отдели много време да определи местата на гостите и те уверявам, че знае какво прави. Сигурен съм, че сестрите ти са прекрасни дами. Нека ги отделим една от друга, да дадем възможност на хората да се опознаят.

— Как така да ги отделим? Мисля, че не ме разбираш правилно, Елиът. Сестрите ми са луди. Тези жени са разведени отскоро и са зажаднели за мъжка плът. Ще преследват всеки свободен мъж на радиус от десет километра, стига да им се даде дори минимална възможност.

Спрях Клоуи пред вратата, сложих ръце на раменете й, погледнах я в кафявите очи и я попитах:

— Наистина ли си готова за това? — попитах.

Тя пак се надигна на пръсти и притисна устни към моите.

— Категорично не — каза. Взех ръката й в моята и влязохме точно когато баща ми се смееше от сърце и обясняваше на Фредерик:

— Не мислиш ли, че преувеличаваш?

— Ще ми се да е така, но повярвай ми… — въздъхна Фредерик.

— Време беше — каза Хенри, мина между Фредерик и баща ми и тръгна към мен. — Притесних се, че няма да се появите и вече си представях как ви влача голи от хотелската стая до тук.

— Не искам дори да си представям гледката — казах и прегърнах брат си. — И нека те предупредя, че ти слагам забрана да стъпваш на нашия етаж.

— Бенет! — извика баща ми, приближи се и ме прегърна на свой ред. — С Фредерик точно обсъждахме дали сме разпределили разумно хората по масите.

— И каква фатална грешка е да разделим Джудит и Мери — добави Фредерик, който, разбира се, не говореше на мен, а на Клоуи. Тя прегърна баща ми и застана до нейния.

— Знам, че ще получа черна точка в тефтерчето на Сюзън — каза тя на баща ми. — Но не мога да не се съглася с баща ми. Нека останат заедно. Така поне няма да атакуват по другите флангове и ще има по-малко пострадали и жертви.

Дръпнах баща си настрани, за да дам минутка на Клоуи да се види с Фредерик.

Майка ми бе наела целия ресторант на брега и трябва да призная, че изглеждаше перфектно. Мястото беше спокойно и отцепено с ограда от красиво подкастрени храсти и дървета. Зелените клонки на лозите и цветни пълзящи растения се увиваха около всяка видима повърхност. Слънцето клонеше към залез, и милиони малки лампички вече блещукаха като гигантско коледно дърво опънати над дърветата и по фасадата на сградата.

Местата около масите постепенно се запълваха. Десетки лица бяха вторачени в нас и ни се усмихваха.

— Кои са тези хора? — попитах.

— Може ли малко по-силно да викнеш, сине? Прабаба ти може и да не те е чула — каза баща ми. — И тези хора са семейството ти. Братовчеди, лели, племенници… — Веждите му се събраха, загледа се в опашката пред бара, замисли се и каза: — Всъщност не съм сигурен, че познавам всички. Онези вече пият, така че сигурно са от страна на майка ти, но не й казвай, че съм го казал.

— Страхотно. Всички други ли са тук?

— Така мисля. Чичовците ти са на верандата. Засега не виждам братовчедите ти.

С брат ми прекарвахме повечето лета с братовчедите Брайън и Крис. Брайън беше най-големият от четиримата. Беше тихо, сериозно дете. Като мен. Винаги сме били много близки. Но Крис, или Бул^[1], както настояваше да го наричаме, палеше в мен някакво болно желание да си разкъсам крака със зъби, само и само да ме махнат далеч от него. Майка ми казваше, че Крис просто искал да бъде като нас, и понеже нашите имена започвали с Б, затова и той искал да му казваме Бул, за да е като нас. Трите Б: Бенет, Брайън и Бул. Винаги съм мислил, че това е пълна глупост. Хенри не започва с Б, нали? Освен това неизменно разкопчаната до пъпа риза, огромните златни вериги почти скрити в губер косми на гърдите, пластмасовата поставката за бира, която винаги мъкнеше на партитата бяха потвърждение, че човекът си има своя идентичност и за нищо на света не иска да я променя, защото той просто обичаше да бъде себе си. Ето защо считах, че Крис обичаше да му казват Бул, защото беше кръгъл идиот.

— Сигурен съм, че Бул няма търпение да те види — каза многозначително баща ми.

— Нащрек съм — отвърнах. — Уверен съм също, че Лайл държи в ръкава някой и друга случка от историята на американските военноморски сили и няма да пропусне да ги разкаже на всички по време на вечеря. Може би и ще сподели и последните резултати от изследванията на простата му.

Баща ми кимна с грейнали очи и едва се сдържа да не се засмее и помаха на някого от другата страна на залата. Най-големият брат на баща ми Лайл — бащата на Бул, нямаше никаква цедка на устата и не правеше разлика между кое е подходящо да се каже на маса и кое трябва да се премълчи не само на маса. Иди разбери на кого се бе метнал Бул. През всичките тези години бях слушал толкова много истории за приключенията му в морската пехота, че вече им бях загубил края. Освен това, разказваше с отвратителни подробности за функциите на човешкото тяло, за които всички знаем, но не говорим и за бенките и брадавиците, които жена му трябвало да си маха от гърба.

— Може би ще го помоля да разкаже една вместо тост? — каза баща ми.

Засмях се:

— Ще ти дам един американски долар, ако му подхвърлиш идеята. Цял долар, помисли!

В това време майка ми се приближи и ме целуна по бузата. После наплюнчи палеца си и започна да търка лицето ми от… предполагам ярко розовото червило на Клоуи. Отскубнах се от нея и взех една салфетка от най-близката маса, за да се избърша.

— Защо не си облече синия костюм? — попита тя и грабна салфетката от ръцете ми и продължи да ме бърше.

— Здравей и на теб, мамо. Много си красива.

— Здравей, слънце. Синият костюм ми харесва повече.

Погледнах въгленочерния си костюм „Прада“ и прокарах ръка по ревера му.

— На мен пък този ми харесва повече.

Освен това опаковах багажа си в два сутринта омаломощен от секс и не съм взел синия, не добавих аз.

— Синият цвят е много по-подходящ за тази вечер. — Майка ми буквално щеше да се пръсне от нерви и притеснение. — С този изглеждаш сякаш отиваш на погребение.

Татко й подаде коктейла, тя го обърна наведнъж и изчезна нанякъде.

— Е, това беше забавно, какво мислиш? — казах, и баща ми избухна в смях. Клоуи се присъедини към нас, очевидно изтощена и изнервена от разговора с баща си, след което минахме край всички маси да поздравим хората, които бяха пристигнали по-рано за сватбата и да се видим с роднини, които не бяхме виждали от деца.

Малко по-късно майка ми ни извика и каза, че вечерята започва и че всички трябва да се преместим в салона за хранене. По табелките на масите веднага забелязах къде ни беше сложила — точно в центъра на салона. Клоуи седна вдясно от мен, баща й до нея. Баща ми очевидно бе послушал съвета на Клоуи и двете луди лели Мари и Джудит седяха една до друга, блъскаха по масата и не спираха да говорят. Крис… Бул… влезе точно когато всички заемаха местата си, провикна се из целия салон и вдигна към мен поставката за бира, в която вече се мъдреше една потна кутия. После очите му бавно се преместиха към Клоуи, огледа я толкова бавно, изобщо не подозирах, че човешкото око може да се движи с такава пълзяща скорост. След това вдигна палци нагоре да ми покаже, че одобрява. Сякаш ме интересуваше точно неговото мнение! Имах добър приятел в Централното данъчно. Май беше време да му пратя една данъчна проверка.

Хм, само се шегувам. Дали пък да не му спретна тоя номер?

Вечерята се състоеше от пържена сьомга, градински домати, картофено пюре и бял сос с босилек. Беше много вкусно и за миг ми се стори, че мога да затворя съзнанието си за разговорите край мен.

— Шегуваш ли се? — изкрещя Бул към една възрастна леля от родата на майка ми. — Не, това трябва да е някакъв майтап. Феновете на Ийгълс до края на живота си живеят с убеждението, че не им се дава това, което заслужават. Искате внимание и награди? Ами тогава вземете и спечелете поне една игра. Това казвам аз. И друго… — Бул отпи голяма глътка от бирата си, преглътна и се оригна гръмогласно. — Ти си стара, значи можеш да ми кажеш защо все още дават тая тъпа игра „Колелото на късмета“. Знаеш ли, че има уебсайт, в който можеш да облечеш Вана Уайт? Да я облечеш като някаква шибана кукла от хартия. Не че знам от личен опит. — После за по-голяма убедителност погледна всички седнали на масата право в очите, един по един. Някои от хората обаче изобщо не го слушаха. — Каква е тази шибана работа? Защо е всичко това? Ще ти кажа защо. Тя не става по-млада, така е, но ако можех да намеря някое секси парче като нея да се разхожда из паркинга ми и да показва колите ми на клиентите, както тя го прави по телевизията? — Тук спря, направи драматичен жест с ръка из въздуха, посочи празното място до него и каза: — Щях да направя цяло състояние.

— Исусе. Това е пълна катастрофа. Дори две — прошепна Клоуи в ухото ми.

Отпих яка глътка от питието си и казах:

— Ти го каза.

— И ти си израснал с този човек?

Кимнах и изпих останалото в чашата ми червено вино. На една глътка.

— Винаги ли е бил такъв?

Пак кимнах, поех дълбоко въздух и избърсах устата си с кърпата. Гледах как очите на Клоуи оглеждат Брайън, когото всички намираха за много красив и атлетичен, после погледна към Хенри, към баща ми, към братята му Лайл и Алън, които изглеждаха много добре за възрастта си, и след това бързо върна погледа си към Хенри и пак към мен. Почти чувах как рисува генетичната карта на рода ми, за да разбере загадката Бул, върху когото очите й се спряха за по-дълго.

— Да, сигурни сме, че не е дете на млекаря. Няма намеса на недоброжелателни гени в семейството — изсмях се толкова високо, че всяка една глава в ресторанта се обърна към мен. — Не, определено имам нужда от още едно — казах и рязко станах от масата. Столът не падна, но дълго се поклащаше на двата си черни крака. Не бях направил и две крачки, когато телефонът ми започна да вибрира в джоба. Извадих го и видях около… стотици съобщения от майка ми.

Косата ти е ужасна, оправи я малко.

Защо сервират „ДеллаРокка“? Не се ли разбрахме виното за вечерята да е друго?

Кажи на баща си да престане да представя леля Джоан като петролотърсачка. Не знам защо се е накичила с толкова много злата, но баща ти прекалява.

Точно бях успял да се скрия до бара за един бърз шот черно „Джони“ и бях застанал така, че никой да не ме види и в същото време да държа под око всички възможни изходи от ресторанта. Обичах семейството си, но Исусе, тези хора бяха луди за връзване. И точно когато започнах леко да се отпускам, усетих потупване по рамото.

— Значи ти се жениш за нашата Клоуи?

— Ако не й дойде умът и не избяга преди церемонията — казах и се обърнах към двете жени зад мен. Не знам защо, но веднага разбрах кои са. — А вие прекрасни дами, вероятно сте лелите на Клоуи?

Тази вдясно от мен кимна и перушинестата й коса се разтресе с цялото й тяло.

— Аз съм Джудит — каза и после посочи сестра си. — А това е Мери.

Косата на Джудит беше като захарен памук: прекалено изсъхнала от боядисване, прекалено тупирана. Изглеждаше като изригващ от главата й ягодов захарен памук. Не знам дали си внушавах, но дори мирише на ягоди. Кълна се. Кожата й беше сравнително гладка за годините й (някъде към средата на шейсетте, ако Клоуи ме бе информирала правилно), а ясните й очите ме изучаваха с изострено внимание. Мери много приличаше на сестра си, но косата й беше някак по-прибрана, кестенява и събрана на главата й на нещо като прекалено висок и доста крив кок.

Джудит беше висока почти колкото Клоуи, тоест стигаше малко под брадичката ми, но Мери беше значително по-ниска и точно толкова широка в гърдите. Здрависах се и с двете.

— Радвам се да се запознаем най-накрая — казах и се усмихнах вежливо. — Клоуи ми е разказвала толкова хубави неща за вас.

Те обаче не искаха да се здрависват. Направо ме придърпаха за прегръдка. Доста продължителна и здрава прегръдка. С всяка една поотделно.

— Лъжеш — каза Мери с палава усмивка. — Племенницата ни може да е всякаква, но никога не прави фалшиви комплименти.

— Каза ми, че прекарвала всяко лято с вас. И доколкото помня, фразата, която използваше най-често беше, че е падало голяма веселба. — Разбира се не споменах другите фрази „луди като църковни прилепи“ и „текат им лигите по всеки по-млад мъж“.

— Е, на това вече мога да повярвам — каза Джудит и се изкиска.

— Харесва ли ви Сан Диего? — попитах и се облегнах на бара. Сега вече можех да видя Клоуи и точно както бях очаквал, Бул веднага бе заел мястото ми до нея и бе взел в свои ръце тежката задача да й прави компания, докато ме няма. От една страна, исках да съм нейният смел принц, който да се втурне и да я спаси от злия магьосник, но веднага се сетих, че ако имаше жена, която да се нуждае от спасение, това не беше Клоуи.

— О, прекарваме страхотно — каза Джудит и погледна многозначително сестра си. — Или ако трябва да бъда по-конкретна — ще се забавляваме страхотно. Знаеш ли, че и двете сме разведени, за първи път сме сами след трийсет и пет години брак? Този град няма представа каква буря ще го връхлети. Ще си наваксаме за изгубеното време.

Не можех да не се засмея. Липса на цедка на устата явно беше семейна черта. А Клоуи я бе развила до нови висини.

— И какъв ви е планът? — попитах. — Ще ходите на плаж, ще разбиете няколко мъжки сърца?

— Нещо такова — каза Мери, смигна ми и разкърши тяло под ритъма на музиката, която се чуваше от колоните над нас.

Джудит се облегна на бара до мен и каза тихо:

— Разкажи ни за семейството си. — Очите й гладно огледаха салона. — Само един брат ли имаш? Имаш ли чичовци? Някой свободен?

Поклатих глава и пак се засмях. Фредерик се оказа съвсем прав.

— Само един брат. Единственият свободен е братовчед ми, който в момента говори с годеницата ми. Всички останали са вече заети.

Двете като по команда обърнаха глава и заковаха очи в Бул. Ентусиазмът им леко поспадна.

— О, боже, боже, боже. О! — чух гласа на Джудит, който изведнъж бе рязко омекнал и звучеше почти нежно. Проследих погледа й. Гледаше право в Уил, който току-що бе пристигнал с Хана, и сега вървяха към местата си. Секунди след това в техния ъгъл настана голяма веселба. Клоуи и Сара буквално завлякоха Хана и оставиха Уил сам и ухилен като селски идиот. От няколко месеца тази глупава усмивка не слизаше от лицето му. Бях сигурен, че така щеше да си остане завинаги. Липсваше ми иронията му и намръщеното му саркастично лице. Липсваше ми пламъкът в очите му, когато ни обясняваше, че с Макс сме най-големите вулви на света. И кой беше най-голямата вулва сега?

Точно тогава Уил вдигна поглед. По изражението му разбрах, че е прочел написаното с големи букви на лицето ми НАЛИ ТИ КАЗАХ и веднага ми показа среден. Изведнъж в съзнанието ми започна да се заражда план, да цъфти, да придобива реални размери. Да, Клоуи щеше да ме убие, защото нямаше начин да не разбере, но хайде за бога! Как можех да се въздържа при такава великолепна възможност.

— Кой е този? — попита Джудит задъхано. Не бях сигурен дали някога в живота си бях чувал някой да говори с такова силно сексуално желание и сласт в гласа и вероятно никога нямаше да чуя.

— Това е Уил — казах. — Работи с Макс, англичанинът с бременната годеница.

— Свободен ли е? — попитаха двете в един глас.

— Нали не е гей? — попита Мери.

Да, съвестта ме гризеше, ръгаше ме с лакът, едно много тихо гласче в подсъзнанието ми ме молеше да спра, казваше ми, убеждаваше ми, че идеята е ужасна, прекалено опасна.

— О, не, не е гей — казах. Не излъгах, нали? Определено не беше лъжа. — И е много забавен, дами. Много забавен. — На практика и това не беше лъжа.

Мери ме притисна от другата страна и попита:

— Кое е момичето с него?

— Това е Хана. Тя е… приятелка на семейството му. Познават се от много години. — И това не беше лъжа. Все още. — Трябва да отидете и да му се представите.

— Значи не е женен? — попита пак Мери, но устните й вече бяха оформило голямо О и вече поправяше червилото си. Тези жени бяха готови на всичко. Рядко се вижда такава мотивация.

— Женен? Нее. Определено не — казах почти възмутено.

Какво? Не е лъжа.

— Секси дявол! — казаха двете в един глас.

Огледах се бързо наоколо, сложих ръце около раменете им, придърпах ги към себе си и се наведох напред, за да ме чуят.

— Ще ви кажа нещо, една малка тайна, но трябва да си остане между нас! — Погледнах всяка в очите. Те веднага кимнаха в съгласие. Очите им бяха широко отворени, държаха се за всяка дума, която произнасях в този съдбовен най-вече за Уил момент. — Нашият Уил е… малко буйно момче. Той е доста… ненаситен и има изключително добра репутация във връзка с уменията му с дамите, ако разбирате какво искам да кажа. Работата е там, че той харесва о-пит-ни дами. И ги харесва, когато са по двечки.

Лелите ахнаха и се спогледаха. Имах чувството, че провеждат някакъв безкрайно дълъг телепатичен разговор.

— Разбрахме ли се? — попитах и пак погледнах всяка една в очите.

— О, да, разбираме. И още как — обади се Мери.

Ето така си осигурих място в ада. Просто ме чакаха с нагорещения казан.

Мери и Джудит ме зарязаха и тръгнаха право към Уил. Даже подтичваха. Хана, Клоуи и Сара бяха изчезнали и го бяха оставили. Самотен и беззащитен. Тогава ми мина през ума, че единственият начин коварният ми план да проработи е, ако успея да спечеля Хана на моя страна. Огледах ресторанта и я видях точно когато се появи някъде отзад и се наведе да приглади сапфирено синята си рокля. Втурнах се към нея.

— Как си? — извиках прекалено силно и с крайно подозрителен ентусиазъм. Що за начин да посрещнеш гост, който току-що излиза от тоалетната? Хана извика от изненада, застина на място и притисна ръка към гърдите си.

— Бенет, как можа да ме изплашиш така!

— Извинявай, наистина. Просто исках да те видя, преди момичетата пак да са те повлекли нанякъде.

— Ами… добре — каза и се огледа доста притеснена от острия като лазер поглед, с който я заковах на едно място и не й давах възможност да мръдне.

— Как мина полетът? — попитах.

Тя се отпусна, усмихна се широко и се опита да погледне над рамото ми към Уил, който по мои предвиждания вече трябваше да е нападнат и разкъсан от двете пуми. Преместих се така, че да не може да го види.

— Беше…

— Добре, добре — казах и прекалено късно осъзнах, че изобщо не дадох възможност на момичето да ми отговори за полета. — Виж, исках да ти кажа нещо… — започнах.

Изиграй го като хората, все едно е нещо съвсем обикновено. Запази хладнокръвие и пълно спокойствие.

Устните й се извиха в усмивка, очевидно очакваше да е нещо забавно.

— Добре, слушам?

— Знаеш какви гадни номера обича да погажда Уил, нали? — Тя кимна. — Може по невнимание да съм направил нещо, с което да му го върна… — Сложих ръка на рамото й и продължих: — Кълна се, Хана, ще ти се стори ужасно смешно… в крайна сметка.

— В крайна сметка?

— Да, точно така, в крайна сметка.

Тя присви очи, замисли се и ме погледна изпитателно.

— И това е само номер, няма да има бръснати глави и белези?

Направих крачка назад да я огледам.

— Това беше много странен въпрос. Белези ли? — Поклатих глава. — Не, не, не. Няма да има никакви белези. Просто един малък глупав, дори безобиден номер.

Пуснах в ход най-пленителната си усмивка, онази, за която Клоуи казваше, че можела да събуе гащите на жените, но с Хана не проработи. Тя просто стана по-подозрителна. Очите и се присвиха още повече, като цепки.

— Какво трябва да направя?

— Нищо. Може да видиш някой странни неща, но просто… нека нещата се развиват, не им обръщай внимание.

— Значи да се правя, че не забелязвам?

— Именно — казах.

— И ще е смешно?

— Ужасно смешно.

Тя се замисли за около цели десет секунди и после протегна ръка и каза:

— Действай.

* * *

Хотел „Дел Колорадо“ е построен през 1888 г. Простира се покрай плажната ивица на Колорадо Айлънд. С острите си червени кули и ослепително бели сгради хотелът създаваше усещането, че са те пуснали в средата на викторианска картичка. С Клоуи бяхме отседнали тук преди няколко месеца, докато търсехме подходящото място за сватбата. На Клоуи й беше нужен само един поглед към океана от балкона на стаята ни, за да се съгласи на секундата. Точно тук щяхме да се оженим.

Докато се връщахме от вечерята, нервите ми пак бяха изопнати до предел, но сега причината беше съвсем друга. Трябва да призная, че Клоуи беше изключително умна жена, много по-умна и изобретателна от мен. Цяла вечер ме беше наблюдавала много внимателно, изучаваше ме, а сега седеше кротко и мълчаливо на седалката до мен, но не защото се възхищаваше на прелестната гледка навън. Ако изобщо я познавах, тя планираше. Тихо заговорничеше със себе си как да ме смаже.

Ето защо, аз самият имах вече план.

Направихме последния голям завой и пристигнахме пред хотел „Дел“. Всеки ъгъл на нереално белите сгради беше осветен. Хотелът грееше на фона на тъмното небе. Потупах малкото шишенце в джоба си и си помислих, че това е или най-разумното, или най-глупавото нещо, което някога съм правил. Съвсем скоро щяхме да разберем.

Спрях до тротоара, пресегнах се за шишето с вода и буквално изскочих от колата. Толкова отчаяно исках да избягам от опияняващия й парфюм, а и свежият въздух щеше да ми помогне да си събера мислите. Преглътнах плана с една голяма глътка вода. Имах на разположение около десет минути, преди да се качим.

Поех въздух няколко пъти, дадох ключовете от колата на момчето, отворих вратата на Клоуи с усмивка и й подадох ръка да излезе.

Влязохме във фоайето и тръгнахме към асансьора. Хората си говореха, около нас се носеше тиха музика. И тогава си спомних последния път, когато бяхме тук с Клоуи: как я чуках на огромното легло, докато започна да пищи от удоволствие, или когато държах ръцете й на гърба й я надупих на парапета на балкона. Тогава разбиващите се морски вълни и вятърът в клоните на палмите издаваха същите звуци, които излизаха от устните й.

Влязох в асансьора след нея и първичният ми инстинкт веднага се задейства — погледът ми беше закован в задника й. И тя го осъзнаваше много добре, защото тази вечер поклащаше бедрата си особено секси. С умисъл. Стъпка, завъртане на дупето. И после пак: стъпка, завъртане на дупето. Усетих ерекцията си и осъзнах, че ако планът ми не проработи, бях тотално прецакан.

Дръж си главата на раменете и следи играта, Бенет, повторих си и натиснах копчето за нашия етаж. Няма да е кой знае колко трудно, продължих да се навивам. Стой настрана от нея, дръж очите само над раменете й, и за бога, никакви спорове. За нищо на света не се оставяй да те въвлече в кавга.

— Наред ли е всичко, Райън? — попита тя и се облегна на стената срещу мен. После скръсти ръце и притисна гърдите си. Внимание, опасност! Веднага погледнах настрани.

— Да, съвсем наред — отвърнах тъпо. Не съм ли гений!

— Изглеждаш изключително доволен от себе си тази вечер. Да не си уволнил някого? Или си изритал някое малко кученце?

О, колко добре те разбирам, Милс. Виждам всичко, което става в теб. Без да откъсвам очи от огледалните врати на асансьора, казах:

— Просто се бях замислил за картичката, която София е направила за нас. Трябва да са използвала онзи комплект с боички и четки, който й купихме за четвъртия рожден ден. Странно, почеркът й много прилича на твоя.

Тя се усмихна многозначително и кимна. После се загледа в дисплея с номерата на етажите. И точно тогава някой сякаш сложи тежест на раменете ми. Усетих огромно желание да спя; гърбът и ръцете ми натежаха от умора. Асансьорът спря на етажа ни. Тя тръгна напред, застана пред вратата и изчака да отключа. Влязохме и тя се запъти право към банята.

— Какво правиш? — попитах. И какво бях очаквал? Да ме завърже с каишки за леглото, да ме закове на стената и да ме принуди да правя секс с нея? И защо идеята за всяка една от тези вероятности звучеше толкова съблазнителна?

— Приготвям се да си лягам — каза през рамо и затвори вратата на банята след себе си.

Отворих вратата на балкона и усетих как първата прозявка се надига в гърлото ми. Вечерята бе минала по-добре отколкото очаквах. Не, малко силно се изказах. Бул изнесе петнайсетминутна реч за семейството и семейните ценности, после разказа няколко случки от сексуалните си приключения, които понамирисваха повече на сексуален тормоз, с едно от бившите му гаджета в гимназията, и накрая започна да говори надълго и нашироко за красотата на Клоуи. Майка ми ми изпрати още седем съобщения, които така и не бях прочел все още. Към края Джудит и Мери бяха успели да долазят в скута на Уил и ми се усмихваха широко, а след десерта Хенри мина по всички маси да направи няколко тайни облога с гостите.

Все пак засега не се бе наложило да викаме полицията, не се бе наложило да викаме и линейка, така че спокойно можеше да се отчете като почти успешна вечер. Хаосът ми беше помогнал да не мисля за Клоуи и за обувките, на които се беше качила, същите, с които правеше секс с мен. И за роклята й, която едновременно показваше всичко и в същото време скриваше всичко, а това беше безкрайно възбуждащо.

Никога не бях очаквал от себе си, че ще искам да не правим секс седмицата преди сватбата. Но имах много време да го обмисля, докато сгъвах онези милиони покани. Точно тогава реших, че искам да се насладя на смеха й, на думите й, на компанията й. Исках да мога да я гледам, без да мисля кога ще мога да я съблека и да я закова на стената. За първи път във връзката ни исках да сме заедно като хора.

В началото идеята ми се стори добра и ще излъжа, ако кажа, че не съм искал и да я поизнервя леко. Достатъчно добре я познавах; знаех, че сексуалното въздържание… Погледнах към банята и запримигах. Клепачите ми натежаха. Къде е тя, по дяволите? Едва държах очите си отворени, а Клоуи не излизаше от банята. Нямах никаква представа какво прави толкова дълго! Започвах да изпитвам съмнения, че няма да имам физическа сила да я спра и да я отблъсна, ако изобщо се стигне дотам.

Седнах в хола, взех едно списание. С всяка изминала минута изпитвах по-силна и смазваща умора. Вдигнах глава при звука на някаква отваряща се врата и едва не припаднах. Клоуи се бе облегнала на стената, косата й беше пусната и едрите къдрици падаха по раменете и по гърба й. Устните й бяха розови и блестяха. Веднага си представих как този невинен цвят оставя следи по гърдите и около пениса ми.

Беше облякла може би най-изкусителното бельо, което някога бях виждал. Изглеждаше и суперсложно. Черните чашки на сутиена едва покриваха гърдите й наполовина. Всичко останало беше черни сатенени панделки и лентички, които се кръстосваха по тялото й и между краката й. На два пъти се опитах да проговоря. На третия успях.

— Сама ли беше в банята? — казах, но вече завалях думите.

Тя свъси вежди, поклати глава.

— Какво?

— Защото нямам никаква представа… как си успяла сама… да облечеш това нещо. — Гласът ми беше плътен и бавен. — По дяволите, дори не знам как се съблича.

Вдигнах ръка. Усещах я тежка и безчувствена. Нямах сила да скъсам дори лист хартия.

— Това звучи като предизвикателство — каза с доволна усмивка. Погледът ми лазеше инч по инч по тялото й и не исках, а и нямах сила да го преместя встрани. Господи колко беше красива! Краката й бяха дълги… толкова дълги… и беше в същите обувки, които бе носила по време на вечерята. Направи крачка към мен. После още една.

— Помниш ли последния път, когато бяхме тук? — попита.

— Опитвам се да не си спомням.

Тя сложи ръка на гърдите ми и ме бутна назад, което не беше никак трудно. Веднага след това ме обкрачи.

— Тогава ме чука на пода… — Наведе се напред и целуна брадичката ми. — И на балкона. — Целуна врата ми. — И на леглото, и на пода, и пак на леглото, и пак на пода.

— Не забравяй стола в ъгъла — промърморих и рязко поех въздух, когато Клоуи прокара ноктите си по корема ми. После се захвана с вратовръзката, която макар и разхлабена, все още висеше на врата ми.

— Какво ще кажеш да си припомним как беше тогава, да го изиграем пак — прошепна в ухото ми. — Какво би направил, ако те помоля да ме завържеш с това? Да ме напляскаш? Да ме чукаш в…

Прозях се. Широко.

Тя се отдръпна назад и огледа отпуснатото ми тяло и натежалите ми очи. Едва успявах да ги държа и наполовина отворени.

— Какво си направил? — попита подозрително.

Можех само да й се усмихвам — сънлива, глупава, крива усмивка.

— Направих си застраховка. Много си хубава между другото. И това… нещо, което си облякла… много ми харесва. И ми се иска да го облечеш отново. Някой ден. За мен.

— Какво си направил, Райън? — повтори пак, този път доста високо. После скочи от краката ми, сложи ръце на кръста си и ме изгледа крайно недоволно.

— Просто взех едно малко приспивателно хапченце — казах, прозях се и извадих шишенцето от джоба си и го подрънках пред очите й.

Имах рецепта за тези хапчета, бяха ми ги дали за дълги презокеански пътувания, но досега бях изпил само едно и с изненада бях открил, че действат много бързо и ефективно. Изпитвах лека тревога от това, че нямам никакъв контрол върху ерекцията си, а Клоуи изглеждаше така, сякаш щеше да ме кастрира всеки миг.

— Кучи син! — изврещя тя и ме блъсна в гърдите, което до известна степен ми помогна, защото паднах право върху възглавничките на дивана. С лицето надолу. Тя започна да крещи нещо за… нещо… Не, не разбирах изобщо какво говори. Успокоявах се, че един ден ще разбере, ще оцени, че го правех заради нея.

Последното нещо, което видях пред очите ми, преди да се затворят напълно, беше как излетя през вратата като хала и я затръшна след себе си. Крещеше нещо, че щяла да ми го върне.

Най-сетне! Бенет: 1, Клоуи: 0