Кристина Лорен
Красив играч (22)

Епилог

Стюардесата мина покрай нас, затръшна няколко отворени отделения за багаж над главите ни и попита дали искаме кафе или портокалов сок. Уил я помоли за кафе, а аз поклатих глава с усмивка. Не исках нищо. Той ме потупа по коляното и каза:

— Дай ми телефона си.

— Защо ми е безжичен интернет, като ще спя по време на целия полет? — измърморих, но все пак му го дадох.

Зарекох се никога да не му позволявам да резервира места за полет от Ню Йорк до Уест Коуст за шест часа сутринта. Той не обърна внимание на мрънкането и вкара някакъв код в малката кутийка към браузъра на телефона ми.

— Ако не си забелязал, искам да спя, уморена съм, защото позволих да ме държат будна цяла нощ — прошепнах и се сгуших до него.

— Така ли стана? — попита и ме изгледа дяволито.

— Да, разбира се. Точно така стана — казах, но топлината в стомаха ми, която се разля надолу и се превърна в сладка болка между краката ми, не беше за пренебрегване.

— И твърдиш, че не се прибра от лабораторията малко… пренапрегната?

— Няма такова нещо — излъгах безочливо.

Той повдигна учудено вежди, устните му се извиха в лукава усмивка.

— И не ме накара да зарежа подготовката на романтичната вечеря, която бях запланувал за теб?

— Аз? Не, не е вярно.

— И не ме завлече към дивана и не ме помоли да направя „онова нещо, което правиш с устата си“?

— Никога не бих произнесла подобни думи — казах с ръка не точно на сърцето.

— И не ме завлече в спалнята въпреки приятните ухания от кухнята? И не ме помоли да правя с теб онези много, много мръсни неща? — каза, наведе се към мен, и леко захапа брадичката ми. Затворих очи. — Толкова много те обичам, дяволско, сладко, черешово изчадие.

Спомних си нощта, съзнанието ми се изпълни с кадри от всеки миг, прекаран с Уил през последните… денонощия, сякаш някаква магия, някакъв невидим магнит ме теглеше към онова тъмно място на удоволствия, където винаги се озовавах, когато бях край него. Спомних си грубите му ръце, заповедническия му тон, с който ми нареждаше какво точно да направя. Спомних си тези ръце, заровени в косата ми, гърления му дрезгав глас, когато ме молеше да го хапя и да забия нокти в кожата му. Спомних си тежкото му тяло, когато падна изтощен и потен върху мен. Спомних си как заспа почти веднага след като изживя сдържаното с часове напрежение.

— Е, може и да съм била аз — признах. — Беше много дълъг работен ден. Какво повече да ти кажа? Имах прекалено много време да мисля за вълшебните ти пръсти.

Той ме целуна, усмихна се и се отново се зае с телефона ми. След малко ми го подаде.

— Готова си.

— Така или иначе, ще спя.

— Е, Клоуи ще иска телефонът ти да е включен.

— Че за какво съм й на Клоуи? Аз не участвам в сватбата.

— Започвам да се съмнявам, че я познаваш добре. Тя е главнокомандващ, който ще ти намери работа и ще те включи в няколко дейности, преди да си се усетила — каза и разтри врата си. Винаги правеше така, когато се чувстваше притеснен. — Както и да е. Спи.

— Имам някакво предчувствие за пътуването — казах с лице, заровено в рамото му.

— Колко нетипично за човек на науката — да вярва в предчувствия!

— Сериозно ти казвам. Имам предчувствие, че ще е прекрасно, но и че това голямо метално нещо ни води към… една лудешка седмица.

— Всъщност самолетите се правят от леки метали. От алуминиеви сплави. — Той ме погледна, целуна носа ми и прошепна: — Но ти знаеш това, нали?

— Имал ли си предчувствие за нещо… в живота си?

— Един-два пъти — каза и ме целуна отново.

Вдигнах очи към него и се загледах в познатите тъмни мигли, сини очи и онази леко глуповата усмивка, която не слизаше от лицето му, откакто го събудих преди четири часа… с уста върху пениса му.

— Нима усещам сантиментално настроение, доктор Самър?

Той сви рамене, премигна, сякаш да прикрие блясъка в очите си.

— Просто се вълнувам, че отивам на почивка с теб. Вълнувам се за сватбата. Вълнувам се, че скоро нашата компания ще се сдобие с бебе.

— Имам въпрос относно едно от правилата — прошепнах.

— Не съм ти инструктор вече, не помниш ли. Няма правила… освен едно: никой друг мъж няма право да те докосва.

— Знам, знам. Но ти разбираш от тези неща.

— Добре, добре — измърмори с усмивка. — Давай, питай.

— Заедно сме от два месеца и…

— Четири — поправи ме той. Винаги твърдеше, че сме заедно от онова първо тичане в парка.

— Както кажеш. Четири да са. Много ли е лошо, ако ти кажа след толкова кратко време, че си мой завинаги?

Той се усмихна, очите му погалиха лицето ми с поглед.

— Мисля, че не е никак лошо, даже е много, много хубаво. — Целуна ме отново и каза строго: — А сега заспивай, Черешке.

* * *

Телефонът ми започна да вибрира и ме събуди. Вдигнах глава от рамото на Уил и започнах да мигам и да опипвам из скута си. Имаше съобщение от Уил. Седеше до мен и ми пускаше съобщение? Усетих усмивката му.

С какво си облечена?

Очите ми се затваряха от умора, докато пишех.

С пола. И нямам гащи. Но хич да не ти се въртят глупости из главата, защото съм малко протъркана.

Гаджето ми ме скъса от секс снощи.

Той започна да цъка съчувствено с език. Двуличник такъв!

— Защо ми пращаш съобщения?

Въздъхна с престорено отегчение и продължи да пише.

Защото мога. Защото съвременните технологии понякога са страхотно нещо. Защото сме на тридесет хиляди километра над земята и аз мога да ти направя неприлично предложение чрез сателит в космоса чак до вътрешността на „голямо метално летящо нещо“.

Погледнах го с удивление.

— Събуди ме само за да ме попиташ с какво съм облечена?

Той поклати глава и пак започна да пише.

Обичам те.

— И аз те обичам — казах. — И съм тук, до теб. Нямам намерение да ти го казвам със съобщение, откачалко!

Уил се усмихна и продължи да пише.

И ти си моя завинаги.

Дълго гледах телефона. Усетих силно стягане в гръдния кош, едва си поемах въздух. Вдигнах ръка към панела над нас и насочих струята въздух към лицето си.

И скоро може би ще ти направя предложение, на което се надявам да не можеш да устоиш.

Гледах телефона и препрочитах думите.

— Добре — прошепнах.

Така че искам да ми кажеш нещо успокоително, ако имаш намерение да ми откажеш, защото съм, меко казано, ужасен.

После пусна телефона си. Сгуших се в него, а когато ме прегърна през раменете, ръката му трепереше.

— Не е нужно да те успокоявам. Не се страхувай. Сигурна съм, че няма да имаме разногласия.