Кристина Лорен
Красив играч (18)

Седемнайсет

Никога не е било така. Абсолютно никога. Бавно. Ужасно бавно. Мислех, че никога няма да свърша така. Но в действителност не ми пукаше дали ще стигнем до края, или не. Устните ни бяха на милиметри, дишахме един и същ въздух, молехме се един на друг по един и същи начин. Усещаш ли това? Усещаш ли?

Да, усещах. Усещах всеки гръмовен удар на сърцето му под дланите си, усещах как раменете му се поклащат над мен, усещах неизказаните думи върху устните му, как се опитваше да каже нещо… може би същото, което се опитвах да кажа и аз от мига, в който влязох в стаята му. Дори и преди това. Но той не разбра какво го питам.

Никога не бях очаквала, че ще ми е толкова трудно да застана на опашката от желаещи да се доберат до него.

Правихме любов. Май това бе истинската дума. Любов, а не секс. Неговата плът бе слята с моята, устните му бяха впити в моите. Нарече ме Хана на масата. Пред всички… Мисля, че никой не бе казвал на глас това име, не и в този дом. И макар че Йенсен, най-добрият му приятел, бе в съседната стая, Уил бе останал с мен да мие чинии.

Беше ме погледнал многозначително, преди да тръгна да си легна, после ми писа съобщение за лека нощ:

В случай че имаш въпроси, стаята ми е отключена.

В стая, пълна с хора, той изглеждаше мой. Но тук, зад затворените врати, всичко изведнъж стана толкова неясно.

Има ли други?

Мисля, че точно това искаше…

Правилото е да няма никакви любовници.

Значи нарушаваме правилото?

И… тишина. Нищо повече.

И какво в крайна сметка очаквах? Затворих очи и го притиснах в прегръдката си. Той излезе бавно, много бавно и после започна да влиза милиметър по милиметър. Простена тихо в ухото ми.

— Толкова е хубаво, Черешке!

Тазът му леко се полюшваше над мен, плъзна ръка по гърдите ми, погали с палец зърното. Харесвах гърлените му приглушени звуци. Разсейваха ме, помагаха ми да не мисля за това, че не каза думите, които очаквах да чуя от него тази вечер. Исках да ми каже: Няма други жени. Сега, когато правим секс без презерватив, не трябва да нарушаваме това правило. Никога.

Той започна този разговор. И как го започна? Така, че да го приключа на мига, и после призна, че всъщност никога не е искал да бъдем повече от приятели. Никога не се е интересувал от друга възможност! Приятели, които се чукат. Или може би не искаше пак да подхване тази тема? И защо бях толкова пасивна? Сякаш страхът да не объркам пак нещата ми бе взел думите. Той изви глава назад и простена. Затворих очи, притиснах устни в шията му и забих зъби. Исках да му дам всичко, на което съм способна, всичко, за което можех да се сетя. Исках да ме желае толкова много, че да забрави колко съм несигурна и неопитна, исках тези неща да нямат значение. Исках да намеря начин да изтрия от съзнанието си спомена за всички онези жени. Исках да чувствам, да знам, че принадлежи единствено на мен.

За секунда, една ужасна, болезнена секунда, се почудих колко от гаджетата му си бяха пожелавали същите неща. Колко ли бяха копнели за същите думи.

Искам да знам, че си мой.

Отблъснах го леко и го накарах да се обърне по гръб, за да легна върху него. Никога не бяхме правили секс така, никога не се бях осмелявала да легна върху него. Погледах го колебливо, очаквах да ме напътства.

— Никога не съм го правила така.

Той хвана пениса си и ми помогна да се плъзна по него.

— Просто сама намери това, което ти харесва най-много. Тук ти водиш — прошепна, без да откъсва очи от мен.

Затворих очи, започнах да опитвам различни неща, стараех се да не изглеждам смешна заради липсата на опит.

Нямах никаква представа дали така му харесва, дали му е хубаво.

— Покажи ми. Мисля, че го правя погрешно.

— Ти шегуваш ли се? Идеална си — прошепна във врата ми. — Искам да не спираме цялата нощ.

Бях потна, но не от усилието, а от притеснение. Имах чувството, че ще се пръсна. Леглото беше старо и скърцаше.

Не можехме да се движим както бяхме свикнали — грубо, из цялото легло, да се премятаме по матрака във всички посоки. Преди да разбера какво става, той ме грабна и ме понесе на ръце към средата на стаята, легна на пода и ме сложи върху себе си. Влезе толкова дълбоко! Усетих как допря някаква непозната досега точка. После седна, разтворените му устни се плъзнаха по гърдите ми, подухваше върху зърната ми, засмукваше ги.

— Чукай ме. Тук няма да се притесняваме за шибаното скърцащо легло.

Той си мисли, че се притеснявам за леглото! Затворих очи и започнах да се движа, и точно когато реших да спра и да му кажа, че тази поза не ми харесва, да му кажа, че се давя от неизречени думи, от въпроси, на които не бях получила отговор, той ме целуна и попита:

— Къде си? Върни се при мен.

Застинах над него и опрях глава в рамото му.

— Мисля прекалено много.

— За какво?

— Изведнъж се стегнах. Мисля си, че си мой само в тези малки отрязъци от време. И май това не ми харесва чак толкова, колкото… си мислех, че ще ми хареса.

Той сложи пръст под брадичката ми и ме принуди да го погледна. Целуна ме и каза:

— Ще бъда твой всяка секунда, ако искаш. Просто трябва да ми кажеш.

— Не ме прекършвай.

Дори в мрака можех да видя смръщеното му лице.

— Каза го и преди. Защо си мислиш, че искам да те прекърша? Защо? Мислиш ли, че съм в състояние да направя такова нещо? — В гласа му имаше толкова болка.

— Би могъл. Без да го осъзнаваш или желаеш, но е възможно.

Той въздъхна, притисна лице към шията ми.

— Защо не искаш да ми дадеш това, което искам?

— Какво искаш? — попитах, преместих тежестта върху коленете си и пак се плъзнах върху него. Той ме стисна и задържа на място.

— Не мога да мисля, когато правиш това. — Пое въздух няколко пъти и прошепна: — Искам… само теб.

— Е…? — прошепнах и зарових пръсти в косата на тила му. — Ще има ли и други?

— Мисля, че ти трябва да ми кажеш, Хана.

Затворих очи и се запитах дали това би било достатъчно. Можех да му кажа, че няма да излизам с други. Той щеше да каже същото, щеше да обещае, че няма да се вижда с други жени. Но аз не исках всичко да зависи от мен.

Ако Уил наистина искаше да бъде само с една жена, значи той трябваше да постави условията, той трябваше да се обади на гаджетата си, да прекрати всичко с тях… ако наистина изпитваше нещо по-дълбоко към мен. Какво е това „Може би да, може би не, или каквото ти кажеш“. Не, това не ме удовлетворяваше. Целуна ме. Бе най-сладката целувка на света!

— Та аз ти казах, че искам да опитаме — прошепна. Ти беше тази, която заяви, че нищо няма да излезе. Ти знаеш кой съм и знаеш, че искам с теб всичко да е различно.

— И аз искам същото.

— Добре тогава.

Целуна ме и продължихме да се движим. Той повдигаше леко таз, аз движех ханша си в малки кръгчета около пениса му. Вдишвах дъха му, зъбите му се плъзгаха сладко по устните ми. Никога не се бях чувствала толкова близо до друго човешко същество. Никога през целия си живот. Ръцете му бяха навсякъде — по гърдите, лицето, бедрата, между краката ми. Гласът му беше тих, дрезгав, мек, окуражаващ, насърчаващ. Казваше ми колко е хубаво да ме усеща така близо, как усеща оргазма си, колко много се нуждае от мен, че сякаш е вървял през всичките тези години само за да бъде с мен. Каза ми, че когато е с мен, се чувства като при завръщане у дома след дълго отсъствие.

И когато оргазмът избухна, не ми пукаше дали съм седнала правилно, дали изглеждам смешно, дали съм наивна и неопитна. Интересуваше ме само това, че е впил устни в шията ми, че ме притиска силно, и единствената посока, в която можех да мръдна, е към него, в него.

* * *

— Готова ли си? — попита Уил. Беше неделя следобед и се бе промъкнал в стаята ми да ме целуне. По-голямата част от сутринта бе преминала в дебнене да останем сами в коридора или в кухнята за някоя тайна целувка.

— Почти. Трябва да сложа в багажа някои неща, които мама иска да занеса в апартамента.

Силните му окуражаващи ръце, увити около кръста ми, създаваха усещането за нещо солидно и стабилно, на което мога да се облегна, в което мога да се разтопя. Никога преди не ми бе правило впечатление колко често ме докосва, докато се изправихме пред ситуация, когато не биваше да го прави. Бях свикнала да усещам допира на пръстите му, на раменете му, бях свикала до такава степен, че явно бях спряла да обръщам внимание. И точно през този уикенд усетих липсата на малките и сладки моменти, разбрах колко са недостатъчни дори когато са в изобилие. Вече пресмятах колко километра трябва да изминем, за да се възползвам от предложението за задната седалка. Той избута назад вързаната ми на опашка коса, устните му се плъзнаха по шията ми и спряха точно под ухото. Чух ключовете на колата да подрънкват в ръката му, усетих студения метал, опрян в корема ми, там където блузата ми се бе повдигнала малко над колана.

— Не бива да правя това — каза. — Цяла сутрин Йенсен се опитва да ме приклещи, а на мен наистина още не ми се мре.

Думите му ми подействаха като леден душ. Отстъпих и започнах да сгъвам някаква риза в другия край на леглото.

— Напълно в негов стил — казах и свих рамене. Знаех, че и за двама ни ще е доста неловко, когато… ако семейството ми разбере за нас, но не можех да спра да мисля за нощта. Исках да го питам това, което най-много ме интересуваше в онзи момент, и то не беше за Йенсен или какво впечатление правим, а дали наистина е бил сериозен, когато ми каза, че иска единствено мен. Защото аз най-после бях готова да направя крачката.

Закопчах ципа на чантата, но преди да я вдигна, той се пресегна през мен и хвана дръжката.

— Може ли аз?

Усетих топлината на тялото му, аромата на шампоан. Когато се изправи, не се отдели от мен, не направи усилие да увеличи разстоянието между нас. Затворих очи, зави ми се свят от близостта му, сякаш с присъствието си успяваше да изсмуче целия въздух от стаята. Той наклони глава настрани, целуна леко устните ми, а аз се притиснах към него, сякаш да догоня отиващата си целувка. Той се усмихна и каза:

— Нека оставя това в колата и да тръгваме, става ли?

— Да, добре.

— Скоро ще сме си у дома. И мисля, че няма да отида в моя апартамент тази нощ — прошепна и нежно докосна долната ми устна.

— Добре — казах. Краката ми трепереха. Той се засмя, вдигна чантата, а аз едва се задържах права. Когато излезе, едва не припаднах. След малко слязох долу. Лив беше в кухнята.

— Тръгвате ли? — попита тя и ме прегърна. Облегнах глава на рамото й и кимнах.

— А Уил навън ли е вече? — Погледнах през прозореца, но не го видях. Нямах търпение да се махнем, да излезем на магистралата и да си кажа всичко, ей така, посред бял ден, за да не може да ме лъже или да бяга от въпросите ми.

— Мисля, че отиде да каже довиждане на Йенс — каза и започна да мие горски плодове в една купа.

— Трябва да ти кажа, че сте много сладки.

— Моля? Не! — Курабийките на плота вече бяха изстинали. Взех една шепа и ги напъхах в хартиена торбичка. — Казах ти, че няма нищо подобно, Лив.

— Разправяй ги на друг, Хана. Това момче яко е налапало въдицата. Честно казано, ще бъда крайно учудена, ако само аз съм забелязала.

Поклатих глава. Стана ми горещо. Извадих две метални чаши с капаче, сипах кафе във всяка, прибавих сметана за двамата и захар само за мен. — Мисля, че бременността е почнала да ти размеква мозъка. Не е както си го представяш.

Сестра ми не беше идиот, не беше и глуха. Няма начин да не е чула лъжата в гласа ми. Та самата аз чух как думите му прозвучаха кухо.

— Може би не искаш да видиш истината — каза и поклати скептично глава. — Но не ти вярвам.

Погледнах през прозореца в нищото. Знаех докъде бяхме стигнали с Уил, поне аз знаех за себе си. Нещата се бяха променили през последните дни и нямах търпение да седнем и да определим що за връзка имаме. Бях се страхувала да сложа някакви граници или дефиниция, защото си мислех, че имам нужда от собствено пространство.

Страхувах се също, че ще се разстроя, ако ми каже, че може да намери пролука да ме вкара в графика сред останалите жени. През последните дни желанието ми да отлагам този разговор бе продиктувано предимно от стремежа ми да пазя собственото си сърце, но изобщо не се замислях какво му е на него, какво мисли той, как се чувства. Но нямаше никакъв смисъл да мисля повече. Просто ставаше наложително да проведем този разговор.

Същият разговор, който той се бе опитал да проведе преди дни, същият разговор, който се опита да започне и снощи.

Сега трябваше да направя крачката, да поема риска. Някъде се затръшна врата. Подскочих и погледнах кафето, което все още разбърквах. Лив сложи ръка на рамото ми.

— Поне за една минута ми позволи да бъда по-голямата ти сестра. И ти казвам: внимавай. Говорим за небезизвестния Уил Самър.

И точно това беше причина номер едно да изпитвам такъв нечовешки ужас и да смятам, че съм на път да направя голяма грешка.

* * *

Взех кафето и някои неща за из път и отидох да се сбогувам с близките си. Всички се бяха пръснали из къщата.

Не успях да намеря само брат ми и… шофьора ми. Излязох да се огледам около колата, минах покрай гаража.

Спрях. Гласовете се процеждаха през филтъра на свежия въздух, птички пееха в клоните на дърветата.

— Просто искам да ми кажеш каква става между вас двамата — чух да казва брат ми.

— Нищо — отговори Уил. — Просто се виждаме от време на време. По твое настояване, ако смея да добавя.

Спомних си старата поговорка, според която не бива да подслушваш, защото най-вероятно няма да ти хареса това, което ще чуеш.

— Това „виждане“ да не би да е някакъв код за нещо друго освен… — попита Йенсен. — Изглежда, доста добре си я опознал.

Уил започна да говори нещо, но спря, а аз се свих назад от страх да не видят издължената ми сянка.

— Виждам се с… няколко… — Бях сигурна, че в момента потърква брадичката си. — Но Зиги не е сред тях. Тя е просто добър приятел.

Сякаш ме потопиха в ледена вода. Знаех, че го казва само за да ни предпази, но въпреки това стомахът ми се обърна. Уил продължи:

— Всъщност… иска ми се да опитам нещо ново с една от жените, с които се виждам.

Сърцето ми започна да блъска като парен чук. Идваше ми да изтичам и да го спра, преди да е казал прекалено много. Но тогава той добави:

— Така че, искам да приключа с останалите. За първи път знам, че искам повече… но това момиче се е барикадирало, не ме допуска, като залостена в клетка е. Абсурд е да направя крачка напред и да залича всичко, разбираш ли ме?

Ръцете и краката ми бяха като сварени макарони. Облегнах се на вратата и се опитах да се съвзема. Брат ми каза нещо, но не исках да чуя нищо повече.

* * *

Атмосферата в колата беше напрегната. Не, това е прекалено меко казано. Пътувахме от час, а едва си бяхме казали две думи.

Гладна ли си?

Не.

Температурата добре ли е? Топло ли ти е? Студено ли ти е?

Става.

Ще сложиш ли това в джипиеса?

Да.

Искаш ли спрем на бензиностанцията пет минути?

Ок.

Осъзнавах, че се държа отвратително, гнусно дори, че съм несправедлива към него. Всичко, което каза на Йенсен, беше просто… следване на моите инструкции. Моите правила, аз ги измислих, аз му ги поставих, той ги изпълни.

Всъщност бях малко учудена, че е чак толкова изпълнителен. Или раздразнена?

Отвори си устата, Хана. Кажи му какво искаш!

— Добре ли си? — попита и се обърна да ме погледне в очите. — Забелязвам, че не ползваш думи с повече от една сричка.

Обърнах се и се загледах в профила му: наболата му брада, усмихнатите устни; не ме гледаше, просто знаеше, че го наблюдавам, но това бе достатъчно да го накара да се усмихне. После протегна ръка да хване моята и я стисна няколко пъти. Този жест беше много повече от секс. Уил бе най-добрият ми приятел. И исках да бъде много повече от приятел.

Повръщаше ми се при мисълта, че е бил с толкова много жени, но бях напълно сигурна, че след този уикенд няма да се види с никоя от тях. За бога, та ние правихме секс без презерватив! И ако това не беше повод за разговор!

Чувствах го толкова близо до себе си, чувствах го много повече от приятел. Притиснах длани към очите си.

Изпитвах ужас, притеснение. Ревност! И в същото време исках да решим всичко колкото е възможно по-бързо. Сега!

Защо можех да говоря с него за всичко, а не и за нещата, които засягаха само нас?

Спряхме за бензин и аз взех телефона му да потърся музика. Намерих песен, която знаех, че ненавижда, и я пуснах. Усмихнах се и го погледнах в страничното огледало. Едва не изтърва помпата. Закачи я, приближи се до прозореца и попита:

— Гарт Брукс?

— Ако не ти харесва, защо я пазиш в телефона си? — подразних го. Много добро начало на разговора. Даже се поздравих. Поне говорехме, а това е стъпка напред. Да се навлезе леко и много внимателно в темата, да се подготви меко кацане и после да се скача. Той ме изгледа закачливо, после направи кисела физиономия, сякаш наистина му се гадеше от песента, и тръгна към помпата. Преговарях думите, които възнамерявах да му кажа: Искам да съм твоя, искам да си мой. Моля те, кажи ми, че не си бил с други жени през изминалите седмици. Моля те, кажи ми, че само си въобразявам.

Отворих плейлиста му и започнах да ровя из песните, за да намеря нещо по-добро, нещо, което да оправи настроението ми, да ми вдъхне увереност. И точно тогава пристигна съобщение.

Извинявай, не съм видяла съобщението ти вчера. Да, свободна съм във вторник вечер. Нямам търпение да се видим. У нас ли?

Кити.

Мисля, че мина минута, преди да успея да поема въздух.

Изключих екрана, свлякох се в седалката. Имах чувството, че някой ме е хванал за гърлото и се опитва да изтръгне стомаха ми през него. Вените ми щяха да се пръснат от адреналина, от унижение, от гняв. Някъде между чукането без презерватив в дома на родителите ми и тази сутрин, когато ме целуваше по шията, Уил бе успял да пусне съобщение на Кити, да си насрочи среща да я чука. По план — във вторник.

Когато потеглихме, пуснах телефона върху краката му и се загледах през прозореца. След няколко минути той провери за съобщения, прочете това от Кити и небрежно подхвърли телефона без коментар, без да каже дума! Не изглеждаше дори изненадан!

Исках да потъна в някоя дупка.

* * *

Пристигнахме пред жилището ми, но той с нищо не показа, че иска да се качи. Занесе чантата ми до вратата.

Стояхме там, притиснати от плашещо мълчание. Той се пресегна да махне един кичур от лицето ми, но веднага отдръпна ръката си, когато видя раздразнението ми.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Да, само съм изморена.

— Тогава ще се видим утре, нали? — попита. — Състезанието е в събота, така че тази седмица може да направим две-три по-дълги тренировки.

— Да, добре.

— Значи ще се видим сутринта? — попита пак.

Изведнъж отчаяно ми се прииска да му дам последен шанс да ми обясни или да решим някакво огромно недоразумение.

— Да. И си мислех… искаш ли да дойдеш във вторник вечерта — казах и сложих ръка на рамото му. — Мисля, че трябва да поговорим за всичко, което се случи този уикенд. Съгласен ли си?

Той сложи длан върху ръката ми и вплете пръсти между моите.

— И не можеш да говориш сега? — попита. Беше едва седем, неделя вечер. — Хана, какво става? Имам чувството, че съм пропуснал нещо?

— Просто съм изморена от пътуването. Утре трябва да остана до късно в лабораторията, но във вторник съм свободна. Можеш ли да дойдеш?

Дали очите и гласът ми издаваха молбата ми: Моля те, кажи да. Моля те?

Той навлажни устни, погледна към вплетените ни ръце, после заби поглед в земята. Мисля, че това бе мигът, в който наистина видях как секундите падат, материализирани в тежки капки, и се пръскат из въздуха. Не можех да дишам.

— Всъщност… — започна, спря, поколеба се, замисли се и каза: — Имам късна среща по работа във вторник — излъга той. — Но мога да дойда през деня или…

— Не, няма проблем, ще се видим утре сутринта.

— Сигурна ли си? — попита.

— Да — казах. Сърцето ми се бе вледенило.

— Е, добре тогава, аз ще… — посочи вратата. — Ще си тръгвам. Сигурна ли си, че всичко е наред?

Не му отговорих. Той се загледа в обувките си, после ме целуна по бузата, обърна се и тръгна. Отключих и се отправих направо към спалнята, твърдо решена до сутринта да не мисля за абсолютно нищо.

* * *

Спах като къпана, събудих се чак когато алармата звънна. Натиснах бутона да я наглася за след десет минути.

Лежах и гледах все още осветения екран.

Уил ме излъга.

Опитах се да мисля разумно, да си напомня, че между нас няма нищо официално, така че какво значение има дали ме лъже, или не. Не бяхме заедно, не бяхме двойка… но като се замислих, и това не беше съвсем вярно.

Защото, колкото и да се бях опитвала да убедя себе си, че Уил е играч и не трябва да му вярвам за нищо, дълбоко в себе си вярвах, че тази събота е била от значение за него, че всичко се е променило. Ако всичко бе постарому, защо се чувствах така? Но очевидно за него бе съвсем в реда на нещата да чука други жени, докато седнем и договорим отношенията ни официално. Никога нямаше да бъда като него, не исках да бъда като него. Сръчно и ловко да разделям чувства и секс. Аз исках да съм само с него, а той можеше да бъде с всяка друга.

Бяхме напълно различни.

Цифрите пред очите ми се размазаха. Опитах се да преглътна сълзите си. Алармата пак звънна, изключих я.

Трябваше да стана за тренировка. Уил щеше да ме чака.

Не ми пука! Да си чака!

Издърпах кабела на часовника от контакта, обърнах се на другата страна и заспах.

* * *

През целия ден в лабораторията телефонът ми бе изключен. Тръгнах си след като слънцето залезе.

Във вторник сутринта станах, преди да звънне алармата, и отидох в спортния салон в сградата да тичам на пътечката. Не беше като бягането в парка с Уил, но на този етап изобщо не ми дремеше. Упражненията ми помагаха да дишам, да освободя съзнанието си от обърканите мисли, да се опитам да мисля разумно, да не се питам всяка минута какво прави Уил тази вечер и с коя го прави. Тичах по-бързо и по-дълго от всеки друг път.

През деня не си подадох носа от лабораторията, но в пет трябваше да си тръгна, защото не бях яла нищо, освен една кофичка кисело мляко и всеки миг щях да припадна.

Когато стигнах до къщи, Уил ме чакаше пред вратата.

— Здрасти — казах, щом наближих. Той се обърна, погледна ме, пъхна ръце в джобовете и дълго не откъсна очи от мен.

— Телефонът ти не работи ли, Хана? — попита накрая.

— Работи — казах с остро чувство за вина, което бързо премина. Изпънах рамене и го погледнах в очите, след което минах покрай него и отключих вратата, старателно спазвайки разстояние между нас.

— Ще ми кажеш ли какво, по дяволите, става? — попита и ме последва.

Добре, значи иска да говорим сега!

Огледах дрехите му. Очевидно не се бе прибирал да се преоблича и се запитах дали минава набързо, преди да отиде да се види с… нея. Нещо като да наобиколи харема, а после да изчука някоя друга. Никога нямаше да разбера как е възможно да е толкова луд по мен и в същото време да спи с други жени.

— Мислех, че имаш късна среща — казах и метнах ключовете на плота. Той се поколеба, премигна няколко пъти и каза:

— Имам, да. В шест часа.

— Ясно — промърморих.

— Хана, какво става, за бога? Какво не направих както трябва? Какво лошо направих?

Обърнах се, готова да му кажа истината, но не събрах сили, изплаших се да бъда честна с него. Вместо това се загледах в разхлабената му вратовръзка, в карираната риза, в оголения му врат.

— Нищо не си направил — казах. Знаех, че с тези думи не той, а аз сама разбивам сърцето си. — Трябваше да ти кажа отдавна за моите чувства. За липсата на чувства. Нямам чувства към теб, Уил.

— МОЛЯ? — беше изумен.

— Случилото се в дома на родителите ми бе малко странно. И да сме толкова близо при такава опасност да ни хванат… мисля, че това е била тръпката за мен. Просто се поунесох малко… в събота през нощта — откъснах очи от него, започнах да прехвърлям пликовете с писма и сметки и усетих как сърцето ми ще се пръсне. Насилих се да се усмихна и казах със съвсем безразличен тон:

— Уил, аз съм на двайсет и четири. Искам да се забавлявам.

Той не помръдна, не каза нищо, само гледаше и премигваше. Сякаш някой го замерваше с нещо тежко, много по-тежко от думи.

— Но… не разбирам.

— Съжалявам, трябваше да се обадя или… — поклатих глава. Искаше ми се да се отърва от бученето в ушите си.

Кожата ми гореше. Ребрата ми сякаш се пукаха и се забиваха в плътта. — Мислех, че мога да го направя. Но истината е, че не мога. Този уикенд просто беше поредното доказателство за мен, че не мога да направя това с теб.

Съжалявам.

Той направи крачка назад и се огледа, сякаш току-що се събуждаше от сън и все още не разбираше къде е.

— Разбирам — преглътна мъчително и зарови ръка в косата си, сякаш внезапно се бе сетил за нещо. — Това значи ли, че няма да тичаш в събота. Тренирахме толкова…

— Ще дойда.

Той кимна само веднъж и изчезна. Вероятно завинаги.