Матю Кърби
Гробницата на хана (7)

6.

В мазето на злокобната асасинска къща Оуен посочи новия „Анимус“.

— Ще ме изпратиш в Китай?

— Да — кимна Ребека. — През 1259 година. Тамплиерите са открили нещо в данните на Монро и смятат, че Мьонгке хан има Райска реликва.

— Мьонгке хан? — повдигна вежди Хавиер.

Ребека се обърна към него.

— Внук на Чингис хан. Дядо му бил убит от Кулан Гал.

Хавиер скръсти ръце.

— И кой е той?

— Един от нашите — отвърна Грифин.

— Данните на Монро звучат правдоподобно — каза Ребека. — Монголската империя е продължила да се разширява след Чингис хан. През Русия и Персия монголците стигнали до прага на Европа и по онова време мнозина вярвали, че са изпратени от ада като Божие наказание. Изглежда логично ханът да е разполагал с малко помощ от невероятно напреднала технология, вероятно непонятна за тях.

— Не знаех, че имам китайски предци — каза Оуен.

Ребека кимна.

— Повечето хора биха се изненадали какво носят гените им. Колко сме свързани всички. Чингис хан вероятно има шестнайсет милиона живи наследници.

— Какво се е случило през 1259? — поинтересува се Хавиер.

Ребека застана до стъклената маса. Докосна повърхността и от стъклото изскочи холограма, както от масичката на Монро в склада. На Оуен му се струваше, че оттогава е минало много време.

Върху изображение на земното кълбо се очертаваше област в Южен Китай.

— През 1259 година Мьонгке хан нападнал една от последните твърдини на империята Сун. — Ребека посочи мигаща точица върху глобуса. — Наричала се Дяою Чън, Рибарският град. Могъща крепост. Ханът загинал при обсадата и това възпряло завоевателния поход на монголите.

— Ако е имал един от зъбците… — подхвана Грифин.

— Вероятно е там — довърши Ребека. — Или поне ще започнем да търсим от това място и време.

Оуен пристъпи към холограмата и я огледа.

— Значи ще е както в Ню Йорк. Влизам в „Анимус“ и опитвам да открия нещото или да разбера къде е отшило.

— Точно така — кимна Ребека. — Готов ли си?

— Да — отговори Оуен.

— Ами аз? — попита Хавиер.

Ребека погледна към него.

— Ти ще мируваш засега.

— Не може ли да правя нещо? — свъси вежди Хавиер.

— Не — поклати глава Ребека. — В момента не.

Хавиер очевидно не се зарадва, но на негово място Оуен също нямаше да е доволен. Налагаше се да се примири.

— Как Монро е разбрал всичко? — попита Грифин.

Ребека промени холограмата. Пред очите им се появи двойната спирала на ДНК.

— Тризъбецът не е магически предмет, а технология. Много, много напреднала технология, но все пак технология. Зъбците, изглежда, излъчват особена енергия или радиация, взаимодействаща с човешкия геном. Лъчението оставя отпечатък, генетичен маркер, който се предава. Не знаем какво представлява този маркер, но Монро явно е разбрал. Въпрос на време е тамплиерите също да разберат.

— Радиация ли? — попита Оуен. — Променила е генетичния ми код?

— Така изглежда — отговори Ребека. — Не сме сигурни. Проучваме въпроса.

— Иска ми се Монро да е тук да ни обясни — каза Оуен. Все още не беше сигурен какво да мисли за Монро. Кой беше той и каква роля играеше?

— И аз бих искал да си поговоря с него — вметна Грифин, но със заплашителна нотка.

Ребека изключи холограмата.

— Ако си готов, да действаме. Трябва да тръгвам.

— Готов съм — потвърди Оуен.

Прекосиха помещението и Оуен седна в новия стол на „Анимус“ — по-различен от приспособлението на Монро, по-усъвършенстван и малко по-удобен.

— Използвах новия процесор и новата програма, но деактивирах компонент от машината — обясни Ребека.

— Какъв компонент? — попита Оуен.

— Доколкото разбрах — подхвана Ребека, овързвайки Оуен с всевъзможни ремъци и кабели, — в „Абстерго“ са разработили начин за потискане на дейността на париеталния лоб. Така се постига изключително силна симулация, но не смея да я изпробвам върху теб, преди да узная повече. Няма да е от полза да ти повредим мозъка. Така че симулацията ще протече, както предишните, в които си участвал. Ясно?

— Да.

— Да действаме тогава.

Ребека започна да включва Оуен към „Анимус“.

— Късмет — пожела му Хавиер.

— Събуди ме, ако ми потекат лигите — каза Оуен.

Ребека му надяна каската, закри ушите и полезрението му. Все едно се гмурна в тъмна цистерна с вода с телесна температура и течността запълни сетивата му и го откъсна от външния свят.

Всичко наред ли е? — попита Ребека. — Чуваш ли ме?

— Ясно и силно.

Радвам се. — Настъпи пауза. — Добре, Коридорът на паметта е активиран.

— Натискай бутона — каза Оуен.

Дадено.

Ослепителна, болезнена за миг светлина обля вътрешността на каската и Оуен стисна силно клепачи. Постепенно болката стихна и той отвори очи. Намираше се в безформената чакалня на „Анимус“. Нищо изненадващо. Беше идвал тук преди. Изненада се обаче, когато погледна надолу.

— Жена съм.

Проблем ли има?

— Не — отговори той. — Просто… наблюдение.

Той се съсредоточи върху предшественицата си, облечена в черни дрехи на пластове с щампована кожена броня. На хълбока й висеше меч и носеше ръкавици. Едната беше със скрито острие, другата представляваше малък арбалет.

Оуен вдигна и двете оръжия пред себе си.

— Асасин е — каза той.

Вероятно. Но нямаме данни за нея от онази епоха.

— Нормално ли е това?

Не е необичайно. Тамплиерите крадат и унищожават книжата ни, когато ги открият. Времето също не помага. Някои хроники просто са скрити твърде добре, дори от нас.

— Усещам я как ме притиска. — Така го чувстваше Оуен — като тежест в ума си, пред която трябва да отстъпи. — Активирана ли е симулацията?

Остават няколко секунди.

Оуен допусна напиращите чужди мисли в съзнанието си и разбра, че името й е Джан Джъ. Баща й също беше асасин.

Готово. Само дай знак.

— Давам — каза Оуен.

Празнотата в Коридора на спомените сякаш лумна в пламъци и електрическата буря изпепели съзнанието на Оуен. Мъглата обаче постепенно се разнесе заедно с болката и той видя, че седи върху рогозка на дървен под. Стените около него приличаха на паравани от бамбук и дърво със сводеста врата вдясно. Беше лятна нощ и сетивата му се изостряха с всяка изминала секунда. Най-сетне тежестта на Джан Джъ го завладя напълно.

Монголите бяха пред портите. Баща й бе отишъл да се сражава с тях. Оръдейни залпове кънтяха в нощта. Баща й не се беше върнал.

Джъ пробва да задейства Орловото зрение — умение, което още не бе усъвършенствала. Баща й я обучаваше в изкуството на ръкопашния бой, да борави с различни оръжия и да изпълнява акробатиките, които Оуен наричаше „фрийрън“. Джъ бе овладяла майсторски уроците, но Орловото зрение й убягваше. Сега се опита да разпростре осезанията си, да долови незримо присъствие във въздуха и във вибрациите на дъсчения под. Не постигна нищо. Знаеше, че наближава някой с тежки стъпки, но не можеше да разгадае нищо друго. Намеренията на посетителя оставаха забулени. Предвид събитията през нощта, може би не искаше да ги узнае.

След момент мъж прочисти гърло на прага. Тя се обърна и видя войник в ризница от лакирани плочици.

— Изпратиха ме да те отведа — изрече той със сведена глава.

— Къде?

Войникът вдигна глава.

— При баща ти. Не мога да кажа защо.

Джъ се изправи. Имаше много причини баща й да не се появи лично, но всяка от тях я плашеше. Тя вкопа пети в страха и тръгна след войника. Излезе от стаята и се отдалечи от бащината къща.

Вървяха по улиците на Рибарския град, където животът продължаваше постарому въпреки обсадата. По това време на нощта обаче всички спяха и по улиците бдяха стражи. Рибарският град разполагаше с достатъчно храна и вода. Откакто монголите бяха връхлетели преди няколко месеца, единствено връзката с външния свят бе секнала, а с нея и търговията.

По главното шосе напуснаха града, подминаха пустия имперски дворец на север и лунната пътека върху Голямото небесно езеро. Насочиха се към осветените казарми, където цареше бурна деятелност. Тревогата на Джъ се върна и се задълбочаваше с всяка крачка; устните й пресъхнаха, сърцето се вледени. Битката срещу монголите явно бе приключила, но резултатът оставаше.

— Насам — посочи войникът и я поведе към вътрешните постройки. Спря пред врата и каза: — Съжалявам… Подготви се.

Думите му потвърдиха страховете, които Джъ се стремеше да усмири. Тя влезе в просторно правоъгълно помещение и усети мирис на кръв. Лекари се грижеха за ранените войници, ала баща й бе сред мъртвите.

Генерал Уан Дзиен стоеше до него с израз на дълбоко почитание. Джъ падна на колене до бащиното си тяло — в нозете на генерала — и заплака.

Под тежестта на спомена Оуен усети как у него се надига задушаваща скръб по неговия баща. При него не бяха изпратили никого, както при Джъ. Никой не бе отдал почит на баща му. Вместо генерал пред прага им се появи костюмирано ченге и със сериозен, но не и тъжен глас обясни какво се е случило. Апендиксът на баща му се спукал и той починал в затвора.

И край.

Баща му изчезна.

Без сбогуване. Без последно „обичам те“. Просто изчезна.

— Той спаси града — каза генерал Уан Дзиен.

Джъ се изправи и избърса очи. Оуен се постара да се върне при нея.

— Какво се случи? — попита тя.

— Съгледвачите ни видяха монголите да приближават. Подготвихме се да ги посрещнем. Баща ти и група подбрани бойци минаха през пещерата Фейен, за да атакуват врага откъм фланга. Северняците паднаха в капана, отблъснахме ги. Малоброен отряд обаче нападна баща ти и хората му. Смъртоносният удар го е убил веднага. Не е страдал. Баща ти спаси града.

Джъ се вгледа в бащиното лице. В дълбоките бръчки. В белега от битката, в която бе изгубил ухото си преди дълги години. Усети как сълзите се връщат, ала ги преглътна. Щеше да скърби, щом остане сама.

— Ще го почетем — продължи генералът. — Лично ще уредя погребението и ще поема разноските.

— Благодаря — каза Джъ. — Той ви уважаваше много.

— С баща ти често имахме разногласия, но знам, че обичаше нашия народ и земята ни.

С поклон генералът отиде при другите си воини, ранени, ала все още живи.

Джъ приклекна, стиснала крепко длани в скута си, и целуна баща си по челото. Свали ръкавицата от китката му. Скритото острие бе извадено. Убиецът му вероятно не бе постигнал лесно целта. Джъ се върна в града, понесла ръкавицата като светиня, която ще й напомня за него в дома им. В нейния дом. Сега щеше да живее сама.

Когато пристигна обаче, се оказа, че не е сама. От прага усети, че Кан я чака. Не бе необходимо да прибягва до Орловото зрение. Старият ментор на баща й винаги миришеше на риба.

— Влизай — подвикна тихо той. — Трябва да поговорим.

Джъ тръгна към него с твърда стъпка и го свари седнал в любимия стол на баща й — нисък, с висока облегалка и овални крака. При вида на стареца, кръстосал крака върху него, у нея се надигна гняв.

— Не се чувствам готова за разговори — отсече Джъ, застанала близо до прага.

— Ако чувствата ти можеха да спасят народа ни…

Той не довърши. Фенерът до него засенчваше половината му сбръчкано лице.

— Отиде си заради теб — каза Джъ. — Ти му нареди да…

Кан се засмя с глас.

— Така ли мислиш? Защото според мен Ордата на хана с радост би си приписала заслугата за смъртта му.

Джъ искаше да му стовари вината и да продължи да се гневи, но разбра, че старецът казва истината. Оуен откри колко сходни са чувствата им. Той също искаше да хвърли вината за смъртта на баща си върху родителите на майка си. Ядосваше се, защото не бяха приели баща му; за тях той винаги бе останал онзи развейпрах, с когото дъщеря им е излизала в гимназията. В крайна сметка обаче Оуен призна, че те не са виновни за смъртта му.

— Хайде, Джъ, измини последните крачки — каза старецът. — Не може винаги да се помайваш на прага.

Тя го погледна и единствено обичта на баща й към Кан я подтикна да пристъпи напред. Джъ не разбираше тази привързаност, но реши поне да го изслуша в знак на уважение към баща си.

— Така… — подхвана Кан, когато тя седна върху недодяланото столче срещу него. — Първо трябва да те поправя. Не съм заповядал на баща ти да защитава крепостната стена.

Джъ се втренчи в него.

— Нима?

— Да. Винаги съм съветвал баща ти да не се бърка в делата на армията. Братството ни работи по друг начин. Баща ти обаче не можеше да се примири, че загиват добри, храбри мъже. И това му прави чест, разбира се.

Джъ му повярва и гневът й към стареца изтля, макар да остави след себе си сгорещена жарава.

— Ала честта не го спаси — добави Кан.

Гневът на Джъ лумна отново.

— Сега ти ще заемеш мястото му — продължи старецът. — Но как ще го почетеш? Със славна смърт на бойното поле, каквато избра той? Или ще потърсиш свой път?

— Не знам.

— Не очаквам да ми отговориш тази нощ. Ще те оставя да размислиш. — Кан се изправи, взе бастуна си и закуцука към вратата. — Но сега съм твой ментор и ще се погрижа делата ти да не посрамят нито бащиното име, нито Братството. Можеш да спасиш народа ни.

— Как? — попита Джъ.

— Като бъдеш каквото аз не мога да бъда. — Застанал пред вратата, старецът се обърна и каза: — Ще бъдеш асасин.

Джъ остана на стола дълго след като Кан си тръгна. Взираше се в светлината на фенера и тънеше в спомени за баща си с крехката надежда, че някак си той не е мъртъв. Просто още не се е върнал вкъщи. Тялото, което е видяла, е било грешка.

Оуен също бе преживял нещо подобно. Помнеше как започна да моли майка си да отидат в затвора. Полицаят е допуснал грешка и баща му е там — жив. После престана, понеже молбите разплакваха майка му, и в крайна сметка осъзна защо. Да си затваряш очите не помага, напротив — влошава нещата, щом най-сетне прозреш истината.

Джъ стигна до това заключение призори, когато фенерът догоря. Просна се върху леглото и заплака, стиснала ръкавицата на баща си. После взе решението, което Кан очакваше от нея, и най-сетне заспа с просълзени очи.

Оуен пропадна в сивкавото никъде на симулацията. Беше го виждал и преди, с Вариус.

Добре ли си? — попита Ребека.

— Да. — Отговорът прозвуча тежко в унисон с чувствата му.

Оттук всичко изглежда наред. Предавам те на Грифин. Вероятно ще съм тръгнала, когато излезеш. Казвам ти довиждане сега. И късмет.

— Благодаря — отвърна Оуен.

След момент грубоватият глас на Грифин прекъсна мислите му.

Скоро май ще се събудиш.

— Ясно — каза Оуен.

Наистина ли си добре? Хавиер се притеснява, че тази симулация те натоварва.

— Благодари му от мое име, но се държа.

Добре. — Пауза. — Нещата явно се задействат.

Мътносивият пушек на празнотата се разнесе и Джъ отвори очи. Беше късно сутринта, поредният зноен ден. Това я зарадва. В града имаха вода, много езера и сянка; понякога от върха на планината повяваше вятър. Долу монголите нямаха разхлада.

Джъ стана, изми си лицето и изпи чаша чай. Влезе в стаята на баща си, повдигна хлабава дъска от пода и пусна ръкавицата в тъмнината. Върна дъската на мястото й и тръгна да търси стареца.

Градът се бе разбудил преди доста време и мрачната атмосфера й подсказа, че новината за среднощната битка се е разчула. Уан Дзиен бе удържал победа, но градът нямаше да възвърне предишния си облик, докато монголската орда не се оттегли напълно.

Джъ излезе от пределите на града, мина край Голямото небесно езеро, обагрено сега от синевата на небето, заобиколи работилницата на инженерите с деветте врящи котела и стигна до храма Ху Гуо. Отвъд него се простираше Рибарският скат, където според преданието великан извадил безброй риби от реката. Джъ прекоси каменната тераса и в далечния й край откри Кан — седеше пред колибата си и кърпеше мрежа.

— Радвам се да те видя — каза той. — Гледах те как приближаваш и си мислех колко приличаш на баща си.

Не искаше да говорят за баща й. Решила бе да крие скръбта дори от себе си, докато не постигне поставената цел.

— Имам отговор за теб.

— Така ли? И какъв е той? — попита старецът, без да откъсва поглед от възлите.

— Ще убия Мьонгке хан.

Пръстите му застинаха и той отпусна мрежата върху коленете си.

— Кажи го пак.

— Ще убия Мьонгке хан.

Старецът се усмихна.

— Вярвам ти. А сега е време истинското ти обучение да започне.