Матю Кърби
Гробницата на хана (28)

27.

Наталия не искаше да оставят Дейвид. Хавиер също не искаше, но Грифин и Йенмей решиха, че тръгнат ли да го гонят, ще привлекат вниманието на тамплиерите, а и ще им струва много време и сили да предотвратят повторно бягство. Страхуваха се, че скоро Исая ще го залови, и цялата мисия ще бъде изложена на опасност, затова настояха да продължат напред още по-бързо.

Наталия още не бе решила какво ще направи и какво може да направи. Грифин беше видял достатъчно, за да стигне близо до гроба, но не и до точното място. Скоро щяха да разчитат единствено на Наталия, но нейната цел бе да попречи и на тях, и на всички други да открият Райската реликва.

— Добре ли си? — прошепна Хавиер.

— Не — отвърна тя.

— Защо не искаш да помогнеш?

Прииска й се да го попита защо той помага.

— Боя се да сложа оръжие в ръцете на хора, обслужващи идеология. Мисля, че Монро беше прав. Не бива да попада нито у асасините, нито у тамплиерите.

Хавиер замълча.

Скоро стигнаха до реката, която изглеждаше дълбока и вероятно леденостудена, макар че течението не беше бързо. Йенмей ги насочи на север по брега, за да потърсят безопасен брод. След около четвърт миля реката заобикаляше чакълест нанос и плитчината се разстилаше нашироко. Минаха по каменистото дъно и на най-дълбокото място водата стигна едва до коленете на Наталия.

Скалата, извита като волски рог, се намираше на юг от тях. Грифин пое нататък. Не след дълго прекосиха втората половина на долината и се заизкачваха по отсрещния склон. Когато стигнаха до най-високия западен предел на долината, чуха глухо бучене на двигатели в далечината и се обърнаха към тамплиерския лагер.

Множество фарове описаха дъга и образуваха дълга редица. По-големият хеликоптер излетя и прожекторите му осветиха земята.

— Дали това има нещо общо с Дейвид? — попита Наталия.

— Най-вероятно — отговори Грифин.

— Нас ли търсят? — попита Хавиер.

Грифин извади бинокъла.

— Напускат лагера, но не се насочват към нас. — Подаде бинокъла на Йенмей. — Движат се на юг. Много бързо.

— Къде отиват? — попита Наталия.

— Ти ни кажи — отвърна Грифин. — Знаят ли къде е Райската реликва?

— Откъде да знам? — сви рамене Наталия.

Хавиер я изгледа леко ядосано.

— Пита те дали се движат в правилната посока.

Наталия се поколеба, после поклати глава.

— Е, нещо ги е раздвижило — каза Йенмей. — Какво ли може да е…

— Няма значение — отсече Грифин. — Стига да не тръгнат насам, ще използваме маневрата в наша изгода.

Обърнаха се и пак поеха напред. Наталия обаче поглеждаше от време на време през рамо. Конвоят от автомобили на „Абстерго“ прекосяваше долината като наниз от блещукащи светлинки. Изглеждаше съмнително среднощната суматоха да съвпадне по случайност с бягството на Дейвид. Той я бе забелязал как се взира към скалния рог и вероятно се беше досетил, че Мьонгке хан е погребан там. Наталия се почуди дали не е изпратил тамплиерите в обратната посока, за да им спечели време. Но време за какво?

Трябваше някак да заблуди Грифин и енмей и сама да открие Райската реликва. Само дето това бе почти невъзможно. Или поне трудно. Прииска й се Хавиер да е на нейна страна, но той явно бе открил някаква притегателна сила в Братството, както Шон и Грейс бяха открили нещо в Тамплиерския орден.

Склонът се издигаше нагоре, осеян с хлътнатини и ронливи улеи, по които никнеха хилави храсти и дървета. Скалният рог все още бе сравнително далеч, но се приближаваха до него с всяка минута.

Току до мястото, където Наталия се бе десинхронизирала, Грифин спря.

— Дотук знам пътя. — Обърна се към Наталия. — Притежаваш възхитително упорство, но търпението ми е на изчерпване. Време е да ни поведеш ти.

Наталия вирна брадичка, усетила как спътниците й се настройват срещу нея.

— Моля те — каза Хавиер. — Изборът е между тамплиерите и асасините. Едните или другите.

— Така ли? — повдигна вежди Наталия.

— Да. И мисля, че ти се застъпваш за свободната воля.

— Баба и дядо са преживели комунистическия режим. Държа на свободната воля, разбира се. И точно затова не се доверявам сляпо на асасините.

— Имаш право — каза Йенмей. — Но нашето Кредо не ни повелява да сме свободни. Повелява ни да сме мъдри.

— Какво значи това? — попита Наталия.

Грифин поклати глава.

— Нямаме време за Ирониите, Йенмей.

— Какви Иронии? — попита Наталия.

Йенмей й се усмихна.

— Написал ги един от най-мъдрите и велики асасини в историята — Алтаир ибн ла’Ахад. Братството ни въдворява мир, но извършваме убийства. Искаме да освободим умовете на хората, но изискваме абсолютно подчинение на Кредото. Разобличаваме какви опасности крие сляпата вяра, но ние самите я практикуваме. Това са Ирониите.

— И как ги помирявате? — попита Наталия.

— С мъдрост. — Йенмей сложи длан върху гърдите си. — Жертвам част от свободната си воля, за да я дам на света. Като асасин, аз оставам извън него.

Наталия я разбра, но не бе готова да жертва свободната си воля и смяташе, че никой няма право да изисква това от другиго. До нея Хавиер мълчеше. Гледаше към Йенмей и Грифин, явно замислен над чутото. Наталия се почуди дали го приема безусловно и би ли се включил в редиците им. Надяваше се да не е така.

— Тамплиерите не бива да се доберат до Тризъбеца — продължи Йенмей. — Моля те, помогни ни.

Наталия знаеше, че трябва да реши. Нямаше смисъл да отлага. Хавиер обаче грешеше. Изборът не беше между асасините и тамплиерите. От самото начало Монро бе казал, че има трети избор.

— Натам е — посочи Наталия и се обърна на юг, загърбвайки скалния рог.

Тръгна към далечно възвишение над група дървета.

— Това ли е гробът? — попита Грифин.

Наталия кимна, но усети как дъхът й излита на пресекулки и с усилие на волята се овладя. Планът й изискваше от нея повече от убедителна лъжа.

Хавиер закрачи редом с нея.

— Благодаря — каза той.

Тя го погледна в очите.

— Готов ли си да жертваш свободната си воля, за да станеш асасин? Това ли искаш наистина?

— Не… не знам. Но сега не мога да реша. Райската реликва е с предимство.

Наталия кимна. Стигнаха до хълма, Грифин остави раницата си на земята и извади тясна сгъваема лопата. Разгъна я и огледа могилата.

— Къде да копая?

— Не съм сигурна. — Наталия посочи място в подножието на хълма. — Входът към гробницата е някъде тук.

Грифин кимна и застана на колене с гръб към Наталия. Йенмей приближи до него. Ритмичното трополене на лопатата, изгребваща пръст, изпълни нощта.

— Няма да стане бързо — каза Наталия на Хавиер. — Ако „Абстерго“ ни открият?

— Готов съм да ги посрещна — отговори той.

— С какво?

Хавиер извади арбалета.

— С това. Приспивателни стрелички. Повалят ги за секунди.

— Може ли да го видя?

Хавиер й подаде оръжието. Оказа се по-тежко, отколкото изглеждаше, по-солидно и с дръжка, стоплена от дланта на момчето.

— Как се стреля? — попита Наталия.

— Изтегляш назад. — Той посочи механизма с пружина. — Дръпваш спусъка. Презареждаш с този лост и същото се повтаря.

— С приспивателни стрели ли е зареден сега?

— Да.

Наталия вдигна пистолета и простреля Йенмей в гърба. Лопатата спря да стърже. Наталия зареди оръжието и се прицели отново. Грифин почти беше стигнал до нея, когато го улучи в гърдите. Вцепенен от смайване, Хавиер дори не понечи да я спре. И двамата асасини се проснаха в несвяст върху земята.

Наталия му върна пистолета.

— Не искам да стрелям по теб.

Устата му зейна.

— Защо…?

— Хайде, времето изтича.

Наталия грабна лопатата на Грифин и се втурна натам, откъдето бяха дошли. После се заизкачва към скалния рог. Хавиер я настигна задъхан.

— Наталия! Какви ги вършиш?

— Третият избор! — извика тя. — Дейвид ни спечели малко време, не искам да го губя.

Отблизо скалният връх изглеждаше по-внушителен. Когато стигнаха до него, Наталия почти не различаваше формата му. Ала Баян беше видял точно това място. Знаеше, че входът към гробницата е някъде тук. Непрогледният нощен мрак просветляваше, изгревът наближаваше.

— Добре — каза Хавиер. — Да речем, че го откриеш. После какво? Как ще го изнесеш оттук сама? Ами ако от „Абстерго“ те хванат?

— После ще мисля за това — отсече Наталия; не искаше да признае, че няма завършен план. — Помогни ми да огледам.

— Какво търсим? — попита Хавиер.

— Някаква следа от отвор.

Тя обиколи скалата, оглеждайки земята под нея. От време на време поглеждаше на юг с надеждата да види другите да идват. Това обаче зависеше от Дейвид.

— Я виж! — подвикна й Хавиер.

Наталия приближи бързо до него. Той й посочи тамплиерски кръст, издълбан в камъка, достатъчно малък, та да го забележи само човек, който знае какво търси.

— Това е!

Наталия приклекна и заби лопатата в пръстта под символа. Разлетяха се вкочанени буци пръст и ситни камъчета. Хавиер коленичи до нея и започна да гребе с ръце. Бяха успели да прокопаят трийсетина сантиметра, когато Хавиер скочи внезапно на крака.

— Някой идва.

Вече държеше пистолета в ръка.

Наталия се обърна с надеждата да идват онези, които очаква.

— Те са!

— Кои? — попита Хавиер.

След секунда получи отговор. Появиха се Оуен, Грейс, Дейвид и Монро. Шон го нямаше.

— Знаех си! — възкликна Дейвид.

Грейс се засмя.

— Брат ми беше сигурен, че знае къде е гробът.

— Прав е бил — каза Наталия.

— Прав е бил за много неща. — Грейс се усмихна на брат си с изражение, каквото Наталия не бе виждала досега. По лицето й се четеше гордост и уважение.

Наталия се обърна отново към дупката.

— Входът е тук. Току-що го открихме. Трябва да го разкопаем. Приспах Грифин, но след час-два ще се събуди.

— Да действаме тогава — каза Монро.

Редуваха се да копаят и да гребат с шепи; трудеха се с всички сили, докато ги заболят раменете и ръцете, после предаваха щафетата на следващите поред. Докато копаеха, си разказваха какво са преживели. Наталия се разочарова и натъжи, че Шон е решил да остане в „Етера“, но пък между Грейс и Дейвид явно се бе породило по-крепко разбирателство. Имаше нещо общо със симулацията на Грейс, със спомените на мъж на име Масире и брат му.

Оуен сподели какво е научил за баща си и асасините, поглеждайки главно към Хавиер.

— Съгласен съм с Монро — рече Хавиер, когато приятелят му замълча. — Мисля, че Исая те е измамил.

— Какво? — Оуен отстъпи крачка назад. — Разбираш ли какво намекваш? Ако Исая е изопачил някак си историята…

— Това не значи, че баща ти го е направил — прекъсна го Хавиер.

— Значи, че може да го е направил. Така ли мислиш? — процеди през зъби Оуен.

Хавиер се намръщи.

— Не, разбира се. Защо според теб откраднах уликите от полицейския склад?

— Напипах нещо — обади се Монро, заровил ръце дълбоко в ямата.

— Какво? — попита Наталия.

— Каменна плоча. Може би е врата.

— Да я разкопаем — каза Оуен.

Всички се струпаха край отвора — да помогнат, да погледнат. Развиделяваше се, бледа синева обливаше небето и Наталия усети въодушевление, че въпреки всичко са се събрали заедно тук.

В същия момент обаче чуха приглушено пърпорене. Наталия погледна нагоре.

— Тамплиерите! — възкликна тя.

Другите също вдигнаха глави.

— Бягайте — извика Монро.

— Къде? — попита Оуен.

После хеликоптерът изникна над хълма и заслепяващите му прожектори ги приковаха на място. Фигури в черни униформи се спуснаха по въжета от машината. Оуен, Грейс и Хавиер ги нападнаха, но беше ясно, че тамплиерите имат числено превъзходство. Отгоре проехтяха изстрели от картечница и разкъсаха земята около тях.

— Не се съпротивявайте! — гласът на Исая ги прониза от високоговорител. — Безсмислено е и някой може да умре!

Втора вълна агенти ги връхлетяха пешком откъм хълма. Нямаше изход. Не можеха да избягат, не можеха да се скрият, не можеха да се бият. Наталия погледна нагоре, обзета от гняв, но безпомощна.

— Вдигнете ръце! — извика им Монро. — Искам всички да останете живи!

Агентите вече бяха усмирили Оуен, Грейс и Хавиер. Наталия вдигна ръце. Дейвид и Монро също. След миг бяха обградени отвсякъде.

Исая слезе по въже от хеликоптера. Машината се отдалечи и отнесе със себе си грохота и беснеещата вихрушка. Планината утихна. Директорът тръгна към Дейвид и застана пред него, скръстил длани зад гърба.

— Хитър опит да ни заблудиш — каза той. — Но, разбира се, знаех какво си намислил. Реших, че е по-лесно да ти позволя да ме доведеш до гроба. Така и стана. Спести ми седмици, дори месеци усилна работа.

— Исая, не ги наранявай — обади се Монро.

Исая се обърна към него.

— Че защо? Може пак да ми потрябват. Ти — също. — Приближи до Хавиер. — Къде са асасините?

— Не знам — отвърна Хавиер. — Избягахме от тях.

— Така изглежда — кимна Исая и пролая на агентите: — Действайте! Отворете гроба! И бъдете нащрек!

— Да, сър!

Тамплиерите започнаха да копаят и да разчистват. Пред очите на Наталия ямата се разширяваше и разкриваше каменната врата. Всичко й се струваше нереално. Планът пропадна, изгубиха битката и сега тя се запита дали Хавиер не е бил прав. Може би наистина изборът бе между асасините и тамплиерите, а заради нея Райската реликва щеше да попадне у по-лошите.

Тамплиерите разчистиха от пръстта ръбовете на каменната плоча, донесоха два големи лоста, подпъхнаха ги под камъка и няколко агенти натиснаха с все сили от двете страни. Вратата бавно се помести, после се наклони напред и се стовари тежко върху склона на хълма.

Отворът беше малък и тесен, около четири стъпки висок и две широк. Исая го погледна с усмивка и пристъпи към него.