Матю Кърби
Гробницата на хана (24)

23.

Хавиер усещаше, че Грифин все още е ядосан, задето Наталия е прекратила симулацията. Очевидно прие обаче, че не може да направи нищо, и се зае с подготовката за пътуването до Монголия. Проведе дълъг видеоразговор с Гавин и неколцина други членове на Братството, а сега Хавиер му помагаше да опакова оръжията и оборудването. Наталия отказваше дори да докосне повечето от тях, а на Дейвид постоянно му се напомняше да не пипа нищо.

— Как ще стигнем дотам? — попита Хавиер. — Лети ли тамплиерската кола?

Грифин не даде никакъв отговор на това. Само мълчание.

— Уредих самолет — рече след малко.

— Нещо като частен самолет ли?

Асасинът го погледна.

— Да. Точно такова нещо.

Хавиер кимна и продължи да пълни сандъка пред себе си с всичко, което можеше да се побере в него. Всеки щеше да носи и по една раница. Взеха храна, спални чували, топли дрехи, макар че повечето бяха възголеми за Наталия и Дейвид. Пренесоха целия багаж в плевнята, после Грифин изключи лампите и уредите и залости мазето.

Колата разполагаше с малки багажни отделения от двете страни на турбината. Наместиха върху задната седалка и в скута си каквото не успяха да натъпчат там. Хавиер седна отпред до Грифин, Наталия и Дейвид се настаниха отзад.

Свечеряваше се, когато излязоха от плевнята и потеглиха по алеята. Хавиер се обърна да хвърли последен поглед към призрачната къща. После завиха и тя изчезна зад дърветата. Грифин подкара на юг по магистралата, към летището. Хората в автомобилите, които срещаха по пътя, се взираха втрещени в реактивната им кола. Хавиер се позабавлява малко с тях, после проследи как слънцето бавно потъва зад хоризонта. Беше позадрямал, когато след час Грифин отби от магистралата и го разбуди.

— Това не е летището — констатира Дейвид.

— Летището е, разбира се — каза Грифин.

Дейвид посочи през прозореца.

— Терминалът е чак ей там!

— Няма да летим с такъв самолет.

Хавиер се намръщи, но реши да замълчи, да почака и да види.

Минаха между редица складове и други индустриални постройки и влязоха в малък хангар. Вътре чакаха двама мъже с камионетка за багаж. Грифин спря колата, но не изключи двигателя.

— Остави я на сигурно място. Ще се върна да я взема — каза той на единия мъж.

— Дадено.

Вторият мъж им помогна да натоварят чантите и оборудването в камионетката. След като изпразниха автомобила, първият мъж го откара нанякъде.

Грифин им махна да се качат на камионетката и непознатият ги закара на пистата. По целия път Хавиер вдишваше сернистите изпарения от двигателя — шумен и неприятен, за разлика от мъркащия мотор на колата. Наоколо не чакаха много самолети и Хавиер се опита да познае към кой са се упътили. Камионетката обаче спря до голям товарен самолет и Хавиер осъзна, че полетът вероятно няма да оправдае надеждите на Дейвид.

— Какво е това? — попита Дейвид, побутвайки нагоре очилата си.

— Частният ни самолет — отвърна Грифин.

Дейвид поклати глава.

— Не е.

— Напротив. — Грифин посочи крилата. — Има реактивни двигатели и целият е на наше разположение. Ако не броим колетите.

— Колети ли? — повдигна вежди Дейвид.

— Да.

— Изпращаш ни по пощата до Монголия? — попита Хавиер.

— През Китай. — Грифин плесна Хавиер по рамото. — Крием се на видно място.

* * *

Отвътре самолетът приличаше на частен още по-малко, отколкото отвън. Седалките им представляваха платнища, пришити към метални рамки — на практика сгъваеми столове, завинтени към корпуса. Имаше отопление обаче и дори тоалетна. Бученето на двигателите затрудняваше Хавиер да говори, без да повишава глас, ала не му пречеше да мисли.

След няколко часа във въздуха Наталия и Дейвид незнайно как успяха да заспят. Хавиер се приведе към Грифин и го попита кои са били мъжете в хангара и как Братството е уредило полета.

— „Абстерго“ има много врагове — отговори Грифин. — Не всички са асасини. Понякога работим заедно в името на общата цел.

— Врагът на моя враг ми е приятел? — цитира Хавиер.

— И така може да се каже. — Грифин погледна сериозно Хавиер и кимна бавно. — Безразсъден си, но признавам, че ме впечатли.

— Трудно ли се впечатляваш?

— Много.

Хавиер също кимна, ала всъщност с нищо не бе целял да впечатлява Грифин.

— Разказах на Гавин за теб. Съгласи се с мен. Ако търсиш място и кауза, може би си ги намерил.

— В Братството?

Грифин кимна.

— Това официална покана ли е?

— Ако пожелаеш.

Хавиер неочаквано установи, че идеята му допада. Асасините се застъпваха за избора. Равни права за всички, всеки е свободен да разгърне способностите си. Този възглед за света му се струваше по-добър от света, където живееше и още не се бе почувствал свободен да разкрие истинското си аз.

— Има ли ритуално посвещение? — попита шеговито той.

— Не. Приемат те и после започва истинското обучение — отвърна Грифин.

Хавиер кимна.

— Ще си помисля.

— Добре. — Грифин затвори очи и облегна глава на корпуса. — Гледай и да си починеш.

Хавиер се чувстваше изморен, но след този разговор не успя да заспи. Почуди се какво ли ще каже Оуен, после се запита дали има значение. Решението зависеше от него. Той сам трябваше да открие своето място.

* * *

Часове по-късно самолетът кацна в Пекин и Грифин ги изведе на пистата. Упорита сива мъгла скриваше хоризонта във всички посоки. Хавиер не би могъл да разбере дали са заобиколени от планини, или са на остров.

Преди да стигнат далеч, до тях спря джип и от него слезе жена. Явно беше китайка, на средна възраст, с дълга черна коса. Носеше вталено бяло облекло, нещо средно между военна униформа и олимпийски екип. Хавиер прецени, че за разлика от двамата мъже с товарната камионетка, тя, изглежда, е асасин.

— Грифин? — кимна жената.

Грифин й протегна ръка да се здрависат.

— Приятно ми е най-после да се запознаем, Йенмей.

— И на мен. — Тя посочи джипа. — Идвате ли?

— Само да си вземем багажа.

— Разбира се.

Йенмей им помогна да натоварят чантите и сандъците в багажника, после всички се качиха в джипа — Грифин отпред, Хавиер и другите отзад. Докато Йенмей караше, Хавиер забеляза как ги измерва с очи в огледалото за задно виждане.

— Гавин ми спести подробностите — каза тя. — Защо сте тук?

— Райската реликва — отвърна кратко Грифин.

Йенмей обърна рязко глава към него, после бавно насочи поглед отново към шосето.

— Можеше да ме уведоми… — Тя замълча. — Значи смята, че няма да успеем да се справим сами? — попита.

— Ситуацията е необичайна.

— В какъв смисъл?

Грифин погледна назад.

— Наталия я видя.

— В „Анимус“ ли? — попита Йенмей.

— Шон се снабди с чертежи и процесор в Мадрид — обясни Грифин. — Всъщност търсим три реликви. Остриетата на Тризъбеца. Тези деца и още три са свързани с тях. Говори ли ти нещо името Исая?

— Да.

— Той изследва нещо, наречено Потомствено събитие. Шестимата са част от него.

— Разбирам.

— Исая вероятно пътува насам. Забелязала ли си раздвижване сред тамплиерите?

— Не. Никакво.

— Странно. — Грифин прокара длан по обръснатата си глава. — Много странно. — По-логично е да събират армия…

— Гавин ми каза да ви заведа в Монголия. До Бурхан Халдун?

— Точно така.

— Подготвила съм частен самолет.

— Най-после! — възкликна Дейвид.

Хавиер и Наталия се засмяха и дори Грифин се подсмихна.

Стигнаха до най-отдалечения край на летището и Йенмей паркира джипа до самолет, който вероятно щеше да спечели одобрението на Дейвид. Хавиер не разбираше кой знае колко от самолети, но този изглеждаше бърз, източен като стрела. Разтовариха багажа от джипа и се качиха в самолета. Вътре ги очакваха кожени кресла с удобни ръкохватки и подвижни облегалки. Редяха се едно срещу друго от двете страни на кабината.

— Къде са другите от групата ти? — попита Грифин.

— В Тибет — отговори Йенмей. — Не успях да им се обадя. Гавин не ми даде много време.

— Защото и той нямаше. Всичко се разви за трийсет и шест часа.

Йенмей тръгна към предната част на самолета.

— Ще видя дали техническата проверка е приключила и отлитаме.

Хавиер седна срещу Наталия, Дейвид се настани през едно кресло от тях и огледа пистата през малкия люк. Не след дълго самолетът се плъзна напред. Йенмей се върна в кабината, седна срещу Грифин и си закопча колана.

— Ще ни запознаеш ли? — попита тя.

— Разбира се.

Грифин посочи по ред Хавиер, Наталия и Дейвид и каза имената им.

Йенмей се усмихна на всеки и се обърна към Наталия:

— Разбрах, че си видяла острието от Тризъбеца?

Наталия кимна.

— Как изглежда?

— Прилича на кама — отговори Дейвид. — Видяхме първата в Ню Йорк.

— Първата? — сбърчи чело Йенмей. — Защо не ми разкажете всичко отначало?

Тримата подхванаха историята. Хавиер говореше най-много, Дейвид го прекъсваше най-често. Обясниха за Монро, за симулацията по време на метежите срещу мобилизацията, последвана от събитията през изминалите две седмици. После Наталия описа спомените на монголския си предшественик. Йенмей ги изслуша търпеливо, без да задава въпроси. Когато приключиха, се замисли за момент, сложила показалец върху устните си.

— Не споменахте дали знаете къде е погребан Мьонгке хан.

— Не знаем. Никой не знае — промърмори Грифин. — Наталия реши да не вижда.

— Как така? — попита Йенмей.

— Десинхронизира се нарочно.

— Защо?

— Защото не иска никой да намира Райската реликва — отговори Дейвид.

Наталия се обърна към него.

— Не съм си глътнала езика. — После погледна към Йенмей. — Мисля, че е по-добре да остане скрита.

Йенмей кимна.

— Всъщност съм съгласна с теб. Но не мисля, че сме изправени пред такъв избор. Доколкото разбрах, въпросът не е дали ще бъде намерена, а от кого.

Тази по-възрастна жена асасин явно проявяваше повече съпричастие от Грифин. Наталия се улови, че се вслушва внимателно в думите й и се замисля над тях, вместо да спори и да се затваря в черупката си.

— Знаеш къде е, нали, Наталия? — попита Йенмей.

— Не точно.

— Аз имам представа — намеси се Грифин. — Видях достатъчно, преди да провали симулацията. Ще успея да стигна доста близо.

Йенмей кимна, но не откъсна поглед от Наталия, която беше вдигнала крака върху седалката и бе обвила колене с длани. Остана така до края на полета, когато равнините под тях отстъпиха място на планини, а след тях се ширна скалисто плато.

— Монголската степ — каза Йенмей. — Не знам защо, но тази земя отглежда победители. Атила. Чингис хан.

— Исая — продължи Дейвид, но за щастие размисли и не прибави Грифин към списъка.

— След час ще кацнем в Мьонгьонморт — каза Йенмей. — Бурхан Халдун се намира на петдесет мили оттам.

— Дали да не минем над планината? Да хвърлим един поглед — предложи Грифин.

Йенмей кимна.

— Ще инструктирам пилота.

Разкопча колана и тръгна към предната част на самолета. Върна се след минути.

— Променихме маршрута. Ще се отклоним за проучване на терена.

Скоро степите се надиплиха, а отвъд възвишенията се възправиха гористи планини с лъкатушни реки и широки долини.

— Този район е свещен за монголците — каза Йенмей. — Още отпреди Чингис хан. Дори не позволяват на чужденци да изкачват Бурхан Халдун.

— Исая няма да спази ограничението — вметна Хавиер.

— Да — кимна Йенмей. — Но е по-мъдро да действаме предпазливо.

Не след дълго самолетът се сниши над планината и всички застанаха пред люковете. Летяха ниско и различаваха отделните дървета — зелени щрихи на фона на сивкаво платно от скали и сняг. Пред очите им се стелеха сякаш до безкрай върхове и била, долини, падини и реки.

— Това е Бурхан Халдун.

— Къде? — попита Дейвид.

— Ей там. — Йенмей посочи един от най-високите чукари.

Не беше внушителният Еверест, но Хавиер долови нещо неповторимо, достолепно, дори царствено във върха с корона от бял лед и зелен трон.

— Оглеждайте се за тамплиерски лагер — инструктира ги Грифин.

Хавиер присви очи, за да различи по-ясно далечната земя, но навсякъде растяха дървета и лагерът трябваше да е доста голям, за да го зърнат толкова отвисоко.

— Може ли пилотът да ни сниши още по-надолу? — попита Дейвид.

— Сигурно — предположи Йенмей. — Ще отида да…

Нещо експлодира отвън, кабината се разклати и тласна лицето на Хавиер към прозореца. Носът му пое удара и той усети вкус на кръв. През сълзите, замъглили очите му, видя как земята се приближава главоломно към тях.

— Стреляха по нас! — извика Йенмей.

Хавиер погледна през прозореца от другата страна на самолета. Единият двигател бе отнесен наполовина и зад него се стелеше дебел стълб черен пушек.

Внезапното снишаване го залепи на седалката и дъхът му секна. Щяха да се разбият. Хавиер се бе обучавал под надзора на асасин, бе проникнал в полицейски склад и бе нападнал тамплиерска крепост, а щеше да загине в самолетна катастрофа.

— Отивам отпред! — изкрещя Йенмей.

Разкопча колана, стана и прекоси кабината с разперени ръце.

— Дръжте се! — извика Грифин. — Ще се приземим. Имаме един двигател.

— Ако не ни улучат пак! — каза Дейвид.

Повредата очевидно не беше механична. Сигурно тамплиерите бяха някъде долу и разузнавателният полет беше грешка. Дори да оцелеят, тамплиерите вече знаеха, че са тук.

Йенмей се върна в кабината и се тръшна върху седалката.

— Ще предприемем аварийно кацане. Пилотът видя открита поляна.

— Подгответе се! — изкрещя Грифин. — Наведете глави и не се изправяйте!

Хавиер го послуша и зачака, заслушан в рева на единствения двигател и в оглушителното дрънчене сякаш на всяка частица от самолета. С крайчеца на окото си виждаше планините вдясно — не под, а до тях. Върховете на боровете изглеждаха толкова близо, че би могъл да ги помирише.

Всеки момент щяха да паднат.