Матю Кърби
Гробницата на хана (15)

14.

Джъ изчака монголският воин да избяга и едва тогава си позволи да рухне. Без последната стрела, запазена за точния момент, несъмнено щеше да е мъртва. Искаше единствено да го е убила, но болката в коляното й бе отнела бистрия ум и усета за равновесие и острието не бе улучило жизненоважно място. Може би щеше да се добере до лагера, може би не. Сега Джъ трябваше да се върне при своите.

Стрелата беше влязла в коляното й отстрани и под ъгъл и дръжката й бе изметнала капачката. От ритника на монголеца обаче острието се беше вбило по-навътре, раздробявайки още по-безпощадно костите. Ала не биваше да мисли за раната. Трябваше да се изкатери нагоре.

При всяко движение очите й се насълзяваха. Тя стискаше зъби толкова силно, че се страхуваше да не се натрошат, и не издаваше нито звук. В мислите й Оуен я чуваше да пищи от болка.

Пробва да стигне до пещерата с подскоци, после влачеше крак, накрая се свлече на земята. Ала не можеше да пълзи. Оставаше й единствено да се оттласква с ръце, простенвайки тихо всеки път, когато дръжката на стрелата закачи камък или корен и разбърка костите й като кървава яхния.

Най-сетне, примигвайки, за да проясни очите си от сълзите и потта, стигна до входа на пещерата. Погледна назад, търсейки сред дърветата разузнавачи и шпиони. Увери се, че никой не я следва, и пропълзя вътре.

Хладният поток освежи дланите й. Тя си наплиска лицето и пи. В пещерата се чувстваше в безопасност и ако не се движеше, болката стихваше до тъп бумтеж на чук. Хрумна й, че може да се скрие тук, както ранено животно търси подслон, където да умре. Представи си как затваря очи, ляга и се отнася.

Баща й обаче не би позволил. Усещаше духа му, сякаш се е побрал в острието върху китката й; вдъхваше й увереност, насърчаваше я да продължи напред.

Тя се закатери отново през пещерата, вслушвайки се в призрачното ехо на собствените си стенания. Чукът на болката се превърна в ковашка пещ, изпепеляваща всичко друго. Счупената дръжка на стрелата стържеше по камъка и разтърсваше всяка костица в гръбнака й.

Спираше често и се отпускаше в обятията на мрака, ала преди да потъне необратимо, тръгваше отново напред.

Сякаш не след часове, а след дълги нощи зърна бледа светлина и със сетни сили се повлече към нея. Прекоси последните най-тежки педи земя, излезе от пещерата и се озова в суровия свят преди изгрева.

Никой не я видя как пълзи към Рибарския кей и как се просва пред колибата на Кан. Зачака, мятайки се в бурно море от болка, докато най-сетне чу как вратата зад нея се отваря, после почукване на тояга и видя Кан да се изправя до нея.

— Закъснях ли? — прошепна тя.

— Не — отговори той. — Дойде на…

* * *

Оуен отплува в празнотата на безсъзнанието й, изпълнен със страхопочитание от силата и волята на Джъ, от решимостта й да отдаде дължимото на своя баща. Възхищаваше й се и искаше да прилича повече на нея.

Добре ли си? — попита Грифин.

Гласът му отвъд симулацията бе съвсем различен от гласа на Монро. Грифин звучеше като полицейски диспечер, спокойно и професионално. Монро беше по-скоро като Гандалф — благ глас на разума и мъдростта, отговарящ понякога с чудати главоблъсканици, но на Оуен това някак си му липсваше.

— Да — отвърна той.

Тежичко изглежда. Искаш ли почивка?

— Не. Ще продължа.

Яко момче.

Оуен зачака, докато Джъ се събуди в леглото и веднага усети мирис на риба. Отвори очи и съгледа Кан. Седеше наблизо, подпрян на стената, и дремеше. Обърна се към тавана, размърда се и коляното й напомни всичко преживяно. Повдигна глава, погледна към крака си и видя превръзка с малко алено цвете; стрелата я нямаше.

Главата й тупна отново върху възглавницата и звукът разбуди Кан.

Той прохърка и разтри очи.

— А! Добре дошла!

— Колко? — попита тя и думите прогориха гърлото й.

— Почти три дни — отговори той. — Държах те упоена. Сигурно не помниш нищо.

Тя потърси назад и откри, че свитъкът на ума й е празен след битката пред пещерата.

— Нищо.

Кан кимна.

— Няма и нужда.

— Убих го — каза Джъ. — Мьонгке хан е мъртъв.

— Питах се — отвърна Кан. — Монголите обаче не са се оттеглили.

— Ще си тръгнат.

Старецът се усмихна.

— Подканих те да ми дадеш знак, когато си готова, ала нямах предвид точно това.

— Знам. Но сега ти знаеш, че съм дъщеря на баща си.

— Наистина. Непоколебима като него.

— Убих хана с неговото острие. — Джъ вдигна ръка, но оръжието, разбира се, не беше на китката й. — Къде го сложи?

Усмивката на Кан изчезна и веждите му се сключиха тъжно.

— Взех го.

— Къде е?

— Скрих го.

Той сякаш скърбеше за нещо и Оуен усети как непреодолим страх затиска разменете му.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джъ.

— Няма да ти го върна.

— Какво? — Джъ надигна глава и глас. — Защо?

— Защото няма да заемеш мястото на баща си в Братството. Няма да си асасин и острието не ти принадлежи.

— Защо няма да съм асасин? — Болката в коляното се разбушува ведно с гнева и объркването й. — Понеже отидох без разрешение ли? Та аз убих хана! Не доказах ли, че съм достойна? Нима от яд и отмъстителност…

— Грешиш. — Той вдигна ръка и поклати глава. — Причината е друга.

— Каква?

— Коляното ти — посочи старецът. — Никога… няма да е както преди.

Джъ погледна отново към раната. Знаеше, че е тежка. Пълзенето до града вероятно я беше влошило, но сигурно щеше да заздравее.

— Ще се оправя — каза тя.

Раменете на Кан провиснаха.

— Не, Джъ, няма. След време ще проходиш. Но няма да тичаш, да се катериш, да скачаш, да риташ…

Джъ поклати глава, обзета от нова болка, която Оуен почувства с нея.

— Не ти вярвам…

— Сам наместих костите — каза Кан. — Лекувал съм много, много рани. Знам какво говоря.

Отнемаха живота и честта й. Отнемаха й бащиния дух. Какво ще бъде? Коя ще бъде без него? Оуен възнегодува срещу тази несправедливост — не само заради раната, но и заради стареца, който явно вече я беше отписал. Погледна към Кан през очите на Джъ и се запита: „Ами неговият крак?“. Подпираше се на тояга.

— Но ти си сакат и стар — избухна Джъ и Оуен се почуди чии мисли са изплували в ума му, нейните или неговите.

— Сега — отвърна той. — Но служих на Братството дълги години, преди старостта да ме налегне и да ме изхвърли от битката.

Джъ погледна отново към тавана; къщата вече се бе превърнала в затвор.

— Заслужи моите почитания за това, което направи — за народа ни и за Братството. — Кан се надигна на крака и тоягата му тропна няколко пъти по пода, докато запази равновесие. — Братството ще се грижи за теб до края на дните ти.

— Защото съм безполезна — отрони Джъ.

— Не. Но вече не си полезна. За Братството. Героизмът ти е безценен, макар че мнозина няма да разберат какво си направила.

Думите му не я успокоиха. Нищо не можеше да запълни празнотата, която той бе проял в нея. Старецът излезе и я остави сама. Докато лежеше и размишляваше, Джъ внезапно осъзна, че не Кан е причина за празнотата. Усещаше я в душата си от нощта, когато баща й бе загинал — като отворен гроб в плътта й. Запълни го с жажда за мъст и омраза. Празнотата обаче неумолимо поглъща тази неща и иска още.

Оуен разбираше отлично чувствата й. Той също разнасяше подобна празнота. Успяваше някак да я запълва и пренебрегва, но под напора на нейната скръб бронята в гърдите му се разцепи с пукот.

— Грифин — каза той. — Искам да изляза.

Да излезеш?

Не смяташе да обяснява защо, но Грифин и не попита.

Дай ми минута.

Оуен зачака. Джъ зарида.

Добре, прекратявам симулацията. Сега.

За пръв път потресът от напускането на симулацията му се стори за предпочитане пред възможността да остане в спомените на Джъ. Оуен затвори очи, после ги отвори в Коридора на паметта, където опита да си припомни кой е. Трудно бе обаче да се отърси от скръбта на Джъ и от раната, която тя бе отворила отново у него.

Готов ли си да излезеш?

— Да — отговори Оуен.

Още един земетръс, смазващ реалността, и той се върна в асасинското скривалище в мазето на старата купчина подпалки, наречена къща. Каската се вдигна и Грифин откачи кабелите. Хавиер стоеше наблизо и го наблюдаваше.

— Добре ли си? — попита го приятелят му.

— Не знам — отговори Оуен.

— Гледахме. Беше брутално, човече.

Грифин отстъпи настрани и Оуен стана тежко.

— Да, беше…

— И никаква следа от Райската реликва — додаде Грифин. — Засега.

— Има ли смисъл да се връщам? — попита Оуен. — Джъ я видя в шатрата и май това беше.

— Вероятно си прав — съгласи се Грифин. — Трябва да сменим тактиката.

На Оуен също му трябваше нова тактика. Нещо. Каквото и да било. В момента можеше да мисли само за баща си. Липсваше му толкова безнадеждно, все едно се е превърнал в човешка черна дупка, взривяваща се до безкрай. Ничии думи — нито на майка му, нито на баба му и дядо му или на психолога, при когото го бяха завели — не можеха да спрат процеса. Монро не го бе предупредил за този Ефект на преливане.

— Гладен ли си? — попита Грифин.

— Не — отрони Оуен.

Дъхът му сякаш бе секнал или пък изобщо не беше вдишвал.

— Ела! — Хавиер приближи до масата. — Искам да ти покажа нещо.

— Какво? — попита Оуен, ала не помръдна — краката му се бяха вкоренили в пода.

— Ела да видиш — настоя Хавиер.

С усилие на волята Оуен се дотътри до него. Огледа нещата върху масата. Папки, книжа и пликове с улики. Името върху тях обаче, изписано с печатни букви, привлече вниманието му. Беше на баща му. Той огледа още веднъж папките и установи, че името на баща му е написано и върху тях.

— Какво е това? — попита той.

— Уликите от делото на баща ти — каза Хавиер. — Реших, че няма да е зле да ги прегледаш. Да видиш дали не са пропуснали нещо.

— Как…?

— Хавиер организира взлом — намеси се Грифин, очевидно доста недоволен. — Проникна в полицейски склад и ги открадна.

Оуен се обърна към приятеля си.

— Наистина ли?

Хавиер кимна.

— Не знаеш колко скучно беше тук. Не ме свърташе.

Оуен се смая. Погледна пак към масата и забеляза по-малък плик, подпъхнат под една от папките. В него имаше памучен тампон.

— Какво…? — Преди да довърши обаче, Оуен осъзна какво е това. — ДНК?

— Така изглежда — потвърди Грифин. — Проба от слюнка.

— Взета след грабежа, нали? — каза Оуен.

Хавиер се усмихна доволно.

— И значи съдържа спомена за онзи ден.

— Може да се използва за симулация — добави Оуен.

— Чакайте. — Грифин погледна първо единия, после другия. — Възможно е, но с по-специално оборудване. Не и с нашия „Анимус“. Той изисква жив участник да наблюдава генетични спомени.

— Но има друг вид „Анимус“? — попита Оуен.

Грифин кимна някак неохотно.

— Да. Има такава технология. Нарича се „Хеликс“. „Абстерго“ я разработиха след „Анимус“. Но за да я използваме, трябва да заредим декодираната ДНК на баща ти в база с данни на „Абстерго“…

— Асасините нямат ли „Хеликс“? — учуди се Оуен.

Грифин посочи отсрещния край на стаята.

— Явно не разбираш каква рядкост е този „Анимус“. Братството не произвежда сложни машини с едно махване със скритото острие.

Оуен обаче усети как отново го обзема надежда и запълва празнотата по-добре от жаждата за мъст и омразата на Джъ. Емоционалното въздействие на симулацията отшумяваше. Оуен изведнъж повярва, че все още има шанс да поправи грешката. Да докаже на баба си и дядо си, на целия свят, а може би дори на майка си, че баща му е невинен. Просто трябваше да открие онзи „Анимус“, способен да му помогне.

Обърна се към Хавиер. През последните години мислеше, че на него вече му е все едно. Приятелят му обаче бе рискувал живота си, за да намери точно това, което Оуен търсеше. Той вдигна плика с уликата и задавено промълви:

— Благодаря.

— Няма за какво — сви рамене Хавиер. — Както казах, беше ми адски скучно.

— Отново ти напомням, че рискува да те хванат — намеси се Грифин. — И в момента това не е най-належащият ни проблем.

Оуен прибра уликата в джоба си.

— Да… Райската реликва.

— Именно. Трябва да докладвам на Гавин, че симулацията не доведе доникъде. Може би Ротенберг има друга идея.

— Кой е Ротенберг? — попита Оуен. — Познаваш ли го?

Грифин приближи до друг монитор, който не се използваше за „Анимус“. Избра папка, отвори я и на екрана се появи графичен силует, не личеше дори дали е на мъж, или на жена. Грифин го посочи.

— Това знаем.

— Но му вярваш? — попита Оуен.

— Или й вярваш? — уточни Хавиер.

— Да — отговори Грифин. — Ротенберг винаги предоставя солидна информация.

— Не е ли възможно да е двоен агент или нещо такова? — предположи Оуен.

— Не — поклати глава Грифин. — Ротенберг никога не е искал нищо в замяна. Поиска ли, Гавин ще прекрати операцията.

— Ами ако Ротенберг не ни даде друга насока?

Грифин се обърна пак към монитора.

— Ще видим. Сега замълчете и двамата. Ще се свържа с Гавин.

Оуен и Хавиер се върнаха до масата с уликите. Оуен прелисти папките. Изглежда разполагаше с всичко, включително с гилзите и записите от охранителните камери. Тук беше цялото дело срещу баща му и Оуен нямаше търпение да започне да търси слаби места в обвинението.

— Трудно ли беше да ги откраднеш? — попита той.

— Не особено — отговори Хавиер. — Отидох с кола. И вече знам как се взривява телена ограда с граната.

— Значи си струваше?

— Абсолютно.

— Тогава ми дължиш благодарност — подсмихна се Оуен.

— Вероятно.

Дочуха тихия глас на Грифин и над рамото му Оуен видя лицето на Гавин върху екрана. Наостри слух, но не различи думите. След няколко минути мониторът почерня. Грифин приближи до тях.

— Ротенберг мълчи — каза той. — Няма нови сведения.

— Какво ще правим тогава? — попита Хавиер.

Грифин се облегна със свити върху масата ръце.

— Налага се да предположим, че тамплиерите разполагат с човек, вероятно някой от приятелите ви, с достъп до необходимите генетични спомени. Твоите не дадоха резултат, Оуен, но техните може би ще дадат.

Оуен вече се беше досетил. На асасините им трябваше човек, с чието ДНК да изпреварят „Абстерго“ и да намерят първи Тризъбеца. Но кой беше той?

— Операцията се променя — каза Грифин.

— Как? — попита Оуен.

— Ще проникна в „Абстерго“, където тамплиерите държат приятелите ви, и ще ги изведа оттам.