Матю Кърби
Гробницата на хана (22)

21.

Наталия изяде зърнено блокче за закуска, после зае мястото си на стола за „Анимус“. Приличаше донякъде на онзи, който използваше в „Етера“, но не беше толкова удобен. Грифин свърза всички кабели и тя затвори очи.

— Мразя тази част.

— Коя част? — попита той.

— Влизането.

— Защо?

— Заради париеталния стабилизатор.

— О… — Грифин приближи до компютърната конзола. — Не използваме такова нещо.

— Така ли?

— Да. Освен това ще седиш на стол и симулацията няма да е толкова правдоподобна. По-лесно ще се десинхронизираш, ако не внимаваш.

— Ясно.

Наталия въздъхна доволна, че й спестяват поне едно неудобство.

— И така… — подхвана Грифин, натискайки бутони — знаем кога е умрял Мьонгке хан. Откъде предлагаш да започнем?

— Ще пътуват доста — каза Наталия. — Изминаваха по трийсет-четирийсет мили дневно, така че… месец по-късно? Пет седмици?

— Нека да са четири седмици. Ако е необходимо, ще минем напред. Готова ли си?

— Да.

След секунди я обгърна черна тишина. После в ухото й прозвуча гласът на Грифин.

Коридорът на паметта е зареден.

— Готова съм — каза Наталия.

Добре. Три, две, едно…

Ослепителна светлина взриви мрака, ала този път Наталия не усети как лъчите раздробяват черепа й. След миг стоеше в празнотата. Грифин се оказа прав — симулацията не изглеждаше толкова реална, колкото с париеталния стабилизатор. С част от съзнанието си Наталия определено долавяше, че седи на стол в мазето на стара съборетина, и тази част й пречеше да се потопи изцяло в симулацията.

Всичко е настроено. Един месец след смъртта на хана.

— Добре.

Коридорът на паметта се разпадна, но пак без да разбърква мозъка й. Наталия се озова сред конници, яздещи в колона. По средата на процесията трополеше каруцата с тленните останки на Великия хан. Залитна и едва не падна от седлото. Симулацията се замъгли.

Ехо! Добре ли си?

— Да. Просто… — Наталия успокои мислите си. — Не съм се опомнила още.

Ще се чувстваш по-скоро както в „Анимуса“ на Монро.

Вече го усещаше. Не беше лесно, но с усилие на волята отстъпи сцената на ума си на Баян, както правеше с Аделина. Остави го да се намести на седлото, потапяйки се в неговите мисли и спомени.

Малобройната армия препускаше на север през долината на Черната река. Въздухът беше блажено хладен и сух, ясното небе се ширеше на воля. Оризови поля се стелеха край отбитото корито на реката, чиито води ги напояваха обилно. Селяни, потънали в кал до колене, проследяваха мълчаливо с поглед монголците, които развяваха знамена и надуваха рогове. Чън Лун, тангутският войник, бе отрасъл по тези земи и макар да не приличаха съвсем на Баяновите степи, все пак бяха по-близо до дома му от прокълнатите дефилета на Сун.

Раните в рамото и хълбока му бяха заздравели бавно, но все още го боляха и понякога той се замисляше за младата жена, която го бе надвила. Не беше дотолкова заслепен от омраза, че да не се възхищава на силата и ловкостта й. Убеден, че с обсадата на Рибарския град са си навлекли гнева на Бащата Небе, Баян дори се надяваше тя да е оцеляла и понякога съжаляваше, задето я е ранил.

— Баян! — Асутей му махна да приближи до него в началото на колоната.

Той пришпори коня, застана до младия благородник и сведе глава в поклон.

— Господарю?

— Наближаваме град Иряй. — Асутей носеше церемониалната си златна ризница и шлемът му блестеше под слънцето. — Искам да яздиш до мен.

— Разбира се, господарю.

Баян все още не разбираше с какво е заслужил благоразположението и вниманието на сина на хана, но ги приемаше с надлежното смирение.

Асутей поведе жребеца си в раван и Баян го последва. Отдалечиха се от основната колона и на десетина метра пред тях остана само авангардът от стрелци и конници.

— Преди осемнайсет години Субутей, великият пълководец на Чингис хан, спечели битка срещу Полското кралство.

Баян кимна.

— Сред пленниците от Легница имаше млад войник, член на Ордена на тамплиерите.

— Воинска задруга? — попита Баян.

— Не само — отговори Асутей. — Целите ни надскачат военните победи. Войната е просто много ефективно средство.

Баян не си позволи да прекъсне младия благородник, който току-що бе разкрил, че е сподвижник на незнайния Орден. Асутей продължи:

— Баща ми постъпи в Ордена преди мен. Така дойде на власт и успя да надвие коварните наследници на Угедей, брата на моя дядо. Сега аз заемам бащиното място като тамплиер, макар и не на трона.

— Каква цел преследва Орденът? — попита Баян.

Асутей кимна към долината, където пред тях бе изникнал град.

— Иряй. Бившата столица на Си Ся.

Колоната наближи града и Баян забеляза следите от някогашната разруха. Дори след трийсет години дълги участъци от стената не бяха построени наново, опожарените пагоди се възправяха като почернели черупки, напомнящи какво застига изменниците.

По онова време Баян бе малко момче, но беше чувал историите. Ордата сринала града до основи и избила местните хора, тангутите, почти до крак. Погубеният град обаче вече не пустееше. По нивите наоколо пак растеше ориз. Засега царуваше спокойствие.

— Ние въдворяваме мир и порядък — каза Асутей. — Надмогваме хаоса със своите правителства, монети, пътища. Позволяваме на всички да почитат своите богове, а съдилищата ни раздават желязно правосъдие.

Баян кимна и зад кулисите на ума му Наталия се ужаси отново. Монголският благородник явно смяташе убийството на милиони за необходимо и справедливо дело. Ето какво представляваше светът на Тамплиерския орден — унищожен град, съживяващ се десетилетия по-късно.

— Защо ми казвате всичко това? — попита Баян.

— Бих искал да се присъединиш към нас — каза Асутей. — Повечето хански телохранители са тамплиери. И както вече казах, нуждаем се от мъже като теб.

Баян се поколеба и в този момент Наталия прозря моралните му устои. Докато вярваше, че божествената воля направлява победите на Ордата, Баян приемаше убийствата, смъртта и промяната. Научил обаче, че Орден, съставен от простосмъртни, ръководи войните, той се почувства така, сякаш са го хвърлили от седлото.

— Оказвате ми чест, господарю — рече Баян. — Ще ми позволите ли да обмисля предложението?

— Разбира се — кимна Асутей. — Ще те попитам отново, когато стигнем Бурхан Халдун.

— Благодаря, господарю.

Свел глава, Баян се върна в основната колона. Ездачите заобиколиха призрачния град Иряй. Вперил взор в него, Баян вече не го виждаше като символ на божието възмездие.

Виждаше само смърт.

Мисля, че може да превъртим напред — обади се Грифин.

Наталия се съгласи.

Първо ще те върна в Коридора на паметта, за да е по-плавен преходът.

— Благодаря.

Пътят, каруцата с тялото на хана и колоната войници изчезнаха, сякаш непрогледна мъгла се спусна над земята и отнесе коня й. После Наталия се озова в нищото.

Ще пробваме пет седмици след смъртта на хана. До Бурхан Халдун остават още седемстотин мили.

— По-добре шест — каза Наталия.

Ти си шефът. Дай ми секунда да пренастроя машината.

Наталия зачака с изопнати нерви. Беше много вероятно следващата симулация да й разкрие къде се намира Райската реликва. Точно това беше целта, но мисията сякаш се превръщаше в часовник, отмерващ минутите до Апокалипсиса — първо с Исая, сега с Грифин. Както Монро, Наталия не искаше Тризъбецът да попадне у тях. И двете фракции сееха само смърт и унищожение. Не беше сигурна обаче как да им попречи да открият Райската реликва.

Готови сме.

— Добре — въздъхна Наталия.

Коридорът на паметта се разпадна и светът пак прие форма на път. Този път Наталия успя по-лесно да се оттегли зад кулисите и да отстъпи сцената на Баян. През очите му тя разпозна свещените планини, приютявали Чингис хан, когато все още се наричал Темуджин. В далечината се извисяваше заснеженият връх Бурхан Халдун.

Погребението на Мьонгке хан бе започнало преди дни. Сега най-близките му сродници и подбрани воини съпровождаха тялото му до гробницата в планината, където щяха да го положат заедно с купища злато, скъпоценни камъни и коприна. Пътищата пред тях бяха безлюдни; хората се бояха, че видят ли процесията, ще ги накажат със смърт, каквато участ сполетяла всички, зърнали гроба на Чингис хан.

Начело на колоната яздеха чичовците на Асутей, който предвождаше отряда кхешиги. Процесията свърна от пътя и пое на север край реката. Вечнозелените дървета излъчваха омайващо стипчиво ухание, зелените пасбища и поляни ги подканваха да навлязат в свещените земи. Бурхан Халдун се възправяше все по-висок и по-висок.

С чувство за мрачна неизбежност Наталия отмерваше стъпките на Баяновия кон. Камата беше при хана заедно с няколко ризници, саби и стрели. Скоро щяха да стигнат до гробницата и Наталия щеше да види къде ще заровят Райската реликва.

Моментът на истината наближава, обади се Грифин.

Значи и той го усещаше. Наталия не продума.

Готова ли си?

— Има ли значение?

Това прозвуча като „не“.

— Не казах „не“.

Не каза и „да“.

— Просто искам веднъж завинаги всичко да приключи.

Добре. Няма да ти преча.

Процесията стигна до долчинка в подножието на планината, през която течеше река. Заоблените възвишения около тях превръщаха мястото в заслонено преддверие към божественото селение. Колоната прекоси реката през плитък брод и пое по стръмнината. Всички мълчаха почтително. Баян погледна нагоре към крайната им цел и видя скално образувание, наподобяващо волски рог. Там щяха да погребат Великия хан.

— Баян. — Асутей приближи с коня си до него. — Скоро ще стигнем. Радвам се, че си тук.

— Благодаря, господарю.

— Ако беше станал кхешиг по-рано, баща ми сигурно щеше да е жив.

Баян не знаеше как да отговори.

— Обмисли ли предложението ми?

— Да, господарю.

— И какъв е отговорът ти?

Наталия разбра, че Баян ще приеме. Това беше единственото доблестно решение. Независимо дали завладяваха земи за Бащата Небе, или за Тамплиерския орден, или от алчност и кръвожадност, монголите бяха неговият народ. Баян беше мъж от степите, воин, ездач, стрелец и щеше да живее и да умре така, сред Ордата.

— Господарю, аз…

Наталия нахлу в ума на Баян, за да му попречи да отговори, и симулацията се разлюля и разкриви.

Овладей се, каза Грифин.

Тя не го послуша. Не искаше Баян да стане тамплиер.

Наталия? Знаеш, че не можеш да промениш нищо.

Знаеше. Но най-важното беше, че знае къде ще погребат хана, а Грифин не знае. И няма да разбере, ако се десинхронизира сега.

Тя се обърна отново към Асутей, който я наблюдаваше намръщен през замъглената симулация.

— Не — каза му твърдо и светът рухна.

Монголите се разпиляха като сухи листа и Бурхан Халдун се срина, отнасяйки скалния волски рог. Буря, развилняла се като париеталния стабилизатор, връхлетя съзнанието на Наталия.

После вихърът стихна и тя се озова задъхана в Коридора на паметта.

Какво направи? — изкрещя в ухото й Грифин.

— Изгубих контрол.

Нищо подобно! Това беше саботаж!

Наталия затвори очи. Стомахът й се бунтуваше след рязката десинхронизация.

Връщам те обратно.

— Не — прошепна тя.

Да!

— Не — повтори Наталия. — Изпратиш ли ме, пак ще направя същото.

Защо? Бяхме толкова близо!

— Защото не искам да разбереш къде е. Не искам никой да разбере.

Грифин замълча. Тишината продължи дълго и Наталия усети как я полазват студени тръпки, сякаш в Коридора на паметта има отопление, но някой го е изключил.

— Изведи ме — каза тя.

Добре. Изчакай.

След секунда и без никакво предупреждение главата й се замая отново. Симулацията я изплю в стола на „Анимус“. Наталия свали каската и се задави. Кашлицата отекваше в черепа й, сякаш го налагат отвътре с бейзболна бухалка с железни шипове.

— Дължиш ми обяснение — каза Грифин.

Зашеметена и задъхана, Наталия не успя да отговори.

— Не ти дължи нищо — обади се Дейвид.

— Не се бъркай, хлапе.

— Избягахме от тамплиерите, защото ни командваха. И ти ли си като тях? — не отстъпи Дейвид.

— По други причини — отвърна Грифин.

Дейвид изпуфтя.

— И затова си по-добър?

— Да! — извика Грифин. — Ние не…

— Спрете. — Наталия оценяваше подкрепата на Дейвид, но можеше да се защитава и сама. — Спрете — повтори тя.

— Такъв ли ти беше планът от самото начало? — попита Грифин.

Наталия поклати глава.

— Не. Нямах план. Просто…

— Какво?

— Остави я на мира — намеси се Хавиер.

Наталия подбели очи. Не се нуждаеше нито от Дейвид, нито от него.

— Защо да я оставя на мира? — процеди през зъби Грифин. — Ами ако още работи за Исая и всичко е било планирано? Откъде да знам…

— Не работя за Исая! — извика Наталия и болката, прорязала главата й, веднага я накара да съжали. Не й обърна внимание обаче. Не смяташе да отстъпи. Повдигна се на стола и изправи рамене. — Не работя и за теб. Не съм нито асасин, нито тамплиер.

Грифин затвори уста и закрачи, разтърквайки длан с кокалчетата на свитите си пръсти.

— Говориш като Монро.

— Може би той има право — отвърна Наталия.

Грифин посочи циментовия под.

— Това е война!

— Не е моята война.

— Няма значение! Волю-неволю си попаднала на бойното поле. Знаеш ли какво се случва с хората, които бездействат, застинали между вражеските лагери?

Наталия рискува да се изправи на крака. Успя да се задържи права.

— Умират — продължи Грифин. — За да оцелееш, длъжна си да избереш с кого да се биеш. Няма начин да наблюдаваш отстрани. Монро не спазва неутралитет, както и да се самозалъгва.

— Защо мислиш така? — попита Хавиер.

— Работеше в „Абстерго“. Беше тамплиер. Не може да се отърси от миналото.

Наталия не беше обмисляла това. Не би променила решението си, но все пак изпита безпокойство.

Грифин продължи:

— Запитайте се защо Монро не е тук? Защо не се качи в колата с вас?

Дейвид погледна към Наталия и Хавиер.

— Каза, че остава заради Оуен.

Грифин кимна.

— Може би. Или си има свои причини.

В мазето настана тишина, нарушавана единствено от тихото бръмчене на компютърните вентилатори.

Наталия обаче не беше в настроение за повече манипулации. Нямаше значение какво прави Монро и защо. Не излезе от симулацията заради него или за когото и да било. Грифин нямаше да я хване толкова лесно в капана.

— И какво от това? — сви рамене тя.

Грифин наклони глава.

— Какво от това ли?

— Да. Какво като си има свои причини? Какво общо има това с мен?

— Добре. Бунтувай се колкото щеш — кимна Грифин. — Аз отивам в Монголия.

Той измарширува до стената с арсенала и започна да избира оръжия.

— И ние ще отидем, нали? — попита Дейвид.

— Да — каза Наталия. — Обеща ни.

— За което съжалявам — тросна се Грифин, после промърмори. — А и ти не изпълни условията на сделката.

— Ще намеря гробницата — рече Наталия, подбирайки внимателно думите.

Грифин изсумтя, но беше ясно, че ще ги вземе. Всъщност Наталия не искаше да ходи в Монголия. Някак си обаче трябваше да попречи на Грифин, на Исая и всички други да открият Райската реликва, а това бе невъзможно, ако остане в мазето на изоставената къща посред нищото.