Матю Кърби
Гробницата на хана (3)

2.

Оуен не изпитваше страх. Но се почуди дали не е редно да изпитва.

Седеше на кушетката до Хавиер. И двамата се бяха облегнали на голата, измазана с хоросан стена на склада, където се криеше Грифин. Асасинът беше с гръб към тях, взрян в екрана на компютъра — разговаряше с шефа си.

— Сигурен ли си, че са открили мястото? — попита той с глас, наподобяващ глухо ръмжене на дизелов двигател; тъмната кожа на обръснатата му глава отразяваше светлината на единствената крушка по средата на стаята. — Взел съм необходимите мерки.

— Съвсем сигурен — отговори мъжът от монитора.

Оуен бе виждал лицето му — изпито, с гъста прошарена коса и брада. Гавин Банкс, водач на Асасинското братство.

— Ротенберг ми съобщи, че в момента натам се придвижва тамплиерски ударен отряд — продължи той.

Хавиер погледна към Оуен с присвити очи. Изглеждаше по-разтревожен от него.

— Вярваш ли на този информатор? — попита Грифин.

— Да — потвърди Гавин. — Изгори всичко и изчезвай веднага оттам.

Грифин кимна.

— Вече съм набелязал ново място…

— Не — прекъсна го Гавин. — Отиваш в сборен пункт дванайсет. Ребека Крейн ще те чака там. Ще ти предаде следващите разпореждания.

— Ребека? — Грифин замълча. — Добре.

— Успех. Прекъсвам връзката.

Екранът почерня.

Оуен си пое дъх и Грифин се изправи.

— Съберете каквото можете в раница. Бързо.

Оуен и Хавиер се спогледаха, после скочиха от кушетката и се втурнаха към сандъците и щайгите, натрупани по металните полици в склада. Бяха го правили и преди — когато Грифин ги отведе на връх Макгрегър да търсят първата райска реликва. Сложиха си кожените якета и качулките и се снаряжиха — с ножове за хвърляне, стрелички, малки гранати, поразяващи с всичко от отровен газ до електромагнитни импулси, способни да свалят хеликоптер от небето.

Грифин също събра екипировката си, включително асасинската ръкавица, която не им позволяваше да пипнат. После включи командна програма на компютъра.

— Подгответе се и не забравяйте на какво съм ви учил — каза той.

Оуен не мислеше, че някога ще забрави изтощителната подготовка, на която ги бе подложил Грифин през последните седмици, включваща основни бойни техники и фрийрън.

Без да откъсва поглед от компютъра, асасинът поклати глава.

— Имаме три минути — обяви.

— До какво? — попита Хавиер.

Грифин не отговори. Написа команда, натисна „въведи“ и с маршова стъпка се отправи към ролетната врата на склада. С дрънчене и трополене я повдигна с дръжката.

Отвън слънцето беше залязло, но не се бе стъмнило съвсем — онова време на денонощието, когато всичко се обагря в свой оттенък на сивото, но подробностите все още са различими. Грифин ги поведе към съседната клетка, където държеше колата си, но преди да отключи, забързани далечни фарове осветиха далечния край на върволицата складове.

— Това ли… — подхвана Оуен.

— Оставяме колата — прекъсна го Грифин и се втурна в другата посока. — Мърдайте!

Оуен хукна след него редом до Хавиер. Пробягаха няколкостотин метра. После Грифин се спусна напред и се изкатери върху покрива на складовете. Оуен го последва, все още леко стъписан от сякаш вродените си способности, излезли наяве след времето, прекарано в спомените на асасинските му предци. Чу Хавиер да го настига и тримата затичаха безшумно по покрива.

— Какво ще стане след три минути? — попита Хавиер.

— Двайсет и три секунди — поправи го Грифин.

Оуен погледна през рамо. Фаровете наближаваха техния склад. Появиха се и други от различни посоки, включително в небето.

— Идва хеликоптер — каза той.

— Чувам. Снишете се — отвърна Грифин.

Оглушителна експлозия зад тях облъхна с гореща вълна врата на Оуен и прониза ушите му. Внезапно изригналото сияние освети редицата покриви, където се намираха, а също и съседните, по които десетина снишени фигури се придвижваха бавно към тях. Носеха черни униформи и шлемове, с чиято помощ откриваха и проследяваха трудни мишени.

— Тамплиери — прошепна Оуен и тримата се проснаха върху покрива.

— Ротенберг излезе прав. И са дошли подготвени — каза Грифин.

— Вдигна убежището си във въздуха? — учуди се Хавиер, взрян в дебелия димен стълб, издигнал се в небето; Оуен усещаше мирис на изгоряла пластмаса.

— Стандартна процедура — отвърна Грифин. — Няма да останат следи, които да ги отведат до Братството.

— Ще проследят нас — възрази Оуен.

— Няма. След мен!

Грифин пропълзя до другата страна на покрива и се спусна надолу. Оуен и Хавиер го последваха и скочиха върху паважа. Тъмната алея изглеждаше пуста.

Грифин нави ръкав и понамести ръкавицата си.

— Въоръжете се.

Оуен вдиша дълбоко и измъкна от раницата няколко ножа и гранати. Хавиер извади пистолета със стреличките. Асасинът обърна китка нагоре, тръсна я леко и от ръкавицата изскочи скрито електрическо острие, дълго 15–16 мълниеносни сантиметра. Прибра го бързо, но Оуен долови острия мирис на озон, разнесъл се от него.

— Ще се уверим, че не ни преследват, и тръгваме към сборния пункт. — Грифин се огледа наляво и надясно. — Бъдете нащрек. Това не е упражнение.

Отдалечиха се на бегом от взривения склад. Оуен избистри сетивата си, както се бе научил от своя предшественик. Насочи ги към земята под краката си и въздуха наоколо, вслушвайки се в звуците, отекващи в стените от двете им страни. Движеха се по ръба на алеята, подминавайки склад след склад. Не след дълго стигнаха до края на редицата и видяха телената ограда на десетина стъпки от тях.

Преди това обаче Оуен долови нещо.

Съсредоточи цялото си осезание напред и чу, подуши и почувства присъствието на тамплиерски агенти зад ъглите от двете страни на алеята. Дебнеха ги като челюсти на мечи капан. Грифин и Хавиер не притежаваха толкова изострени способности, но дори и те сякаш усетиха преследвачите. Тримата се заковаха мълком на място. Оуен подготви две електромагнитни гранати, Хавиер зареди пистолета със стрели. Грифин приклекна, готов за бой, и им кимна.

Оуен скочи напред, хвърли гранатите наляво и надясно и се сгуши до стената на съседния склад. Експлозиите бяха безшумни, ефектът им — не. Тамплиерите смъкнаха шлемовете си с болезнени викове и захвърлиха оръжията си с обезвредена електроника.

Бяха осмина — по четирима от двете страни. Хавиер изскочи иззад ъгъла, изстрелвайки стрели с невротоксин. Една от мишените му рухна. Грифин нападна най-близкия агент и жужащото му скрито острие го обезвреди с електрошок, по-силен от всякакъв тазер. Същата участ сполетя още двама.

След секунди половината тамплиери бяха извън строя. Четирима оставаха на крака. Оуен извади пушечна граната, за да предостави прикритие на Хавиер и Грифин, но се позабави. Ръката му трепереше и не успяваше да дръпне халката. Втренчи се в омекналите си пръсти, осъзнал смътно, че се страхува, и тялото му го е разбрало преди ума.

— Оуен! — изкрещя Хавиер.

Оуен понечи да се обърне, но тежък удар се стовари върху гърба му и го сгъна надве. Той залитна напред и едва след няколко крачки съумя да се обърне с лице към нападателя. Жената бе свалила каската си и държеше къс арматурно желязо като бейзболна бухалка.

Това не е упражнение.

Оуен скочи към нея, приклекна, за да отбегне първия удар, и я халоса с юмрук по хълбока. Тя обаче се оказа по-бърза и по-ловка. Острият й лакът се заби в лицето му и пред очите му затанцуваха звезди. Зачака желязото да го довърши, но Грифин се спусна към тях и жената падна с врат, прогорен от асасинското острие.

Нещо тупна зад Оуен, той се обърна и видя, че Хавиер е зашеметил със стрела друг тамплиерски агент. Оуен най-сетне застави ръцете си да се раздвижат и сред дима, изригнал от гранатата, Грифин повали последните двама тамплиери.

— Бързо! — пролая задавено той. — Другите сигурно вече са разбрали, че тези тук мълчат.

Изкатериха се по оградата и затичаха по поляна, осеяна с празни консервни кутии и плевели. Изплъзнаха се от шарещите прожектори на хеликоптера и най-сетне стигнаха до оживена улица. Прибраха оръжията в раниците и се смесиха с тълпата. Оуен поприведе рамене и глава като човек, връщащ се вкъщи след дълъг работен ден. Веднъж Грифин бе споменал, че асасините умеят да остават невидими дори да не са скрити, но Оуен и Хавиер не проумяха какво точно има предвид. Даже не бяха истински асасини. Оуен бе с Грифин, за да помогне на приятелите си и да разбере какво се е случило с баща му.

Грифин погледна през рамо.

— Ще вземем такси.

— Такси ли? Асасините се возят в таксита? — смая се Хавиер.

— Именно. Невидими без укритие — натърти Грифин.

Подсвирна с показалец и палец и бял седан с ивица шахматни черни квадратчета спря до тротоара. Тримата се качиха отзад и Грифин упъти шофьора. Когато се вляха в движението, Оуен проточи врат и надникна през задното стъкло към поляната и складовете зад нея.

Ръцете му продължаваха да треперят; сключи пръсти в юмрук.

Какво го беше прихванало? Просто замръзна и ако тамплиерката го бе нападнала с пистолет или нож, а не с арматурното желязо, сигурно щеше да го убие. Вместо да става по-лесно благодарение на напътствията на Грифин, цялата ситуация сякаш се влошаваше.

През първите дни и седмици след симулацията, отпратила ги в разбунтувания Ню Йорк, Оуен се чувстваше уверен в способностите си. Дори могъщ. Сега се почуди дали самочувствието му не е било фалшиво. Просто ехо от съзнанието на предшественика му. Вариус бе опитен асасин и след преживелиците в спомените му Оуен също се бе почувствал способен. Постепенно обаче се отърсваше от съзнанието на Вариус и осъзнаваше, че сам може би не е чак толкова силен. Беше нищо и никакъв тийнейджър, а тамплиерските агенти бяха изпратени да го заловят или да го убият.

Мълчаха почти по целия път. Накрая Грифин каза на шофьора да ги остави на кръстовище, където след малко се качиха в друго такси и се насочиха към покрайнините. Оуен реши, че целта е да се отърват от преследвачи, и тактиката явно сработи. Светлините на тамплиерския хеликоптер избледняха и се стопиха сред контурите на града зад тях.

Грифин посочи безлична къща на тиха улица и таксито ги остави пред нея. Щом колата се отдалечи, тръгнаха отново пешком.

Хавиер се обърна към Оуен.

— Добре ли си?

— Да — отговори Оуен.

— Беше дива работа — отбеляза Хавиер.

— Добре се справи — похвали го Оуен с лека завист, че Хавиер е действал толкова умело и хладнокръвно.

— И двамата се справихте — вметна Грифин. — Агентите обаче бяха въоръжени с детски играчки. Ще обсъдим всичко, когато стигнем до уреченото място.

След около миля асфалтовото шосе свърши и тръгнаха по черен чакълест път между голи ниви. След още няколко мили през пусти поля и заоблени хълмове с пасбища, оградени с дървени стобори, свърнаха и сред дърветата се мярна голяма къща.

— Уха! — подсвирна Хавиер.

Къщата изглеждаше изоставена от сто години. Беше на два-три етажа с дъсчена фасада, по която тук-там се виждаха окръглени греди като люспеста броня — сиви, напукани и изгладени от ветровете. Опасваше я продънена предна веранда, в единия ъгъл четвъртита кула се издигаше над билото на покрива, сводест почернял прозорец с корона от ковано желязо се цъклеше под стряхата като око на циклоп. Входната врата и повечето други прозорци бяха заковани с летви.

— Стигнахме — каза Грифин.

Оуен огледа отново къщата.

— Това ли е?

— Да не би семейство Адамс да живеят вътре? — подметна Хавиер.

Грифин не му обърна внимание.

— Хайде!

Тръгнаха по застлана с камъни пътека право към входната врата. Тревата и бурените от двете страни им стигаха до коленете. Оуен усети как го побиват тръпки. Не виждаше светещи лампи вътре, нямаше и помен от Ребека Крейн.

— Това ли е мястото на срещата? — повтори той.

— Да — потвърди Грифин.

Дървените стъпала до предната веранда — напукани, с щръкнали ръждиви пирони — стенеха под краката им.

Оуен потрепери.

— Но къде…

Вратата се отвори.

Хавиер извика тихо, Оуен отскочи назад и едва не се препъна на стъпалата.

— Грифин. — В тъмното преддверие стоеше жена. — Чаках те.

— Ребека. Радвам се да те видя отново в действие — каза Грифин.

Вратата очевидно само изглеждаше закована. Жената им махна да влязат.

Грифин се вмъкна пръв, след него Оуен, надзъртайки назад към Хавиер. Вътрешността на къщата беше в тон с фасадата. Избелели тапети висяха от стените, рамките на вратите бяха разкривени под всякакви ъгли, миришеше на прахоляк и плесен. Стълбище, на което Оуен определено не би се доверил. Водеше до втория етаж; дълъг коридор се простираше към непрогледен мрак. От двете им страни имаше празни стаи с покрити с паяжини полилеи.

Ребека затвори входната врата с електронна ключалка, определено липсвала в първоначалния замисъл на къщата, и Оуен се досети, че мястото вероятно е по-защитено, отколкото изглежда.

— Закъсняхте — отбеляза жената. — Някакви произшествия?

— Тамплиерите ни нападнаха на тръгване — отговори Грифин. — Наложи се да изберем заобиколен път.

— Жалко. Но пък вече сте тук.

— Какво е това място? — попита Оуен.

Ребека се озърна настрани и нагоре към тавана.

— Каквото изглежда. Предимно.

— Призрачна къща? — предположи Хавиер.

Ребека се усмихна; зъбите й се мярнаха едва-едва в мрака.

— Единствените призраци тук са онези, които носите в своето ДНК, Хавиер.

— Знаеш името ми?

— Знаем го, разбира се.

На Оуен не му харесаха нито думите й, нито начинът, по който ги изрече.

— Е, какъв е планът? — намеси се Грифин. — Гавин каза, че ще ми дадеш инструкции.

Ребека кимна.

— Насам.

Тя тръгна към черния коридор под стълбището. Тримата я последваха, но Ребека не отиде далеч; след няколко крачки отвори врата вдясно.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди ги. — Слизаме в мазето.

Грифин тръгна решително надолу, следван от Хавиер. Оуен протегна ръце настрани, за да напипа парапета, и продължи бавно напред. Очите му отчаяно опитваха да открият опора в мрака, дори по принуда си измисляха неща. Пръстите на краката му намериха ръба на първото стъпало, на второто, на третото и така нататък — едно по едно. Под него стъпките на Грифин трополяха и издаваха глух екот. Над него Ребека затвори вратата към стълбите.

— Ще светнат лампи — каза тя. — Заслонете очи.

Оуен стисна клепки, но през тях различи как стълбището изплува от мрака. Отвори очи и откри, че тази част на къщата е пълна противоположност на всичко друго горе. Стените бяха гладки, покрити със сива ламперия. Стълбите ги отведоха в помещение, отговарящо далеч повече на представата на Оуен за асасинско скривалище. Повече от склад поне.

Имаше няколко компютъра, голяма стъклена маса, цяла стена с оръжия, дрехи, защитно облекло. В далечния ъгъл на стаята Оуен видя стол с висока облегалка, подобен на онзи, който Монро използваше за своя „Анимус“.

— Това ли е играчката ти? — Грифин кимна към него.

— Не — поклати глава Ребека. — Друго е. Нова технология на „Абстерго“. В Мадрид Шон попадна на процесор и подробни проекти. С тяхна помощ сглобих машината.

— Шон? — попита Хавиер.

— Имаме приятел с такова име — додаде Оуен.

— О? — Ребека наклони глава. Имаше къса кафява коса и смугла кожа, която напомняше на Оуен за Наталия. — И вашият приятел ли е циничен егоцентрик, мислещ се за най-големия умник на света?

— Ммм… не — позаекна Оуен.

Ребека сви рамене.

— Значи е друг човек. — Обърна се към Грифин. — Помниш ли как се работи с „Анимус“?

— Разбира се. Защо? Няма ли да останеш?

— Не. Чакат ме другаде.

— Какво е по-важно от това? — попита Грифин. — Става дума за Райския тризъбец. Едното острие вече е открито. Второто…

— Знам — прекъсна го Ребека. — По света обаче се случват адски много неща, а редиците на Братството са доста оредели. Възложена ми е друга задача. Налага се да се справиш сам. Мястото е безопасно, организирала съм всичко. Натискаш копчето и играеш. Ще успееш ли?

Грифин замълча с присвити очи и Оуен долови напрежение между двамата асасини. Грифин изглеждаше разтревожен и ядосан. Очевидно в Братството невинаги цареше хармония. Моментът обаче отмина бързо, Грифин кимна и раменете му видимо се отпуснаха.

— Добре. Знам, че не решаваш ти.

— Да — кимна тя. — Но Гавин и Уилям също не са в състояние да избират. Тамплиерите ни отнеха тази възможност преди петнайсет години, когато едва не ни изтребиха до крак.

— Какво се очаква от мен? — попита Грифин.

— Ротенберг твърди, че в момента тамплиерите търсят втората кама, видяна последно в средновековен Китай. Трябва да стигнем първи до нея. — Ребека се обърна и посочи към Оуен. — Чрез призраците в неговата ДНК.