Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жените, които го познаваха (93) (Нова среща със Себастиан Бергман)

93

Линейката от Упсала пристигна в „Льовхага“ точно осемнайсет минути след обаждането на телефона за спешни случаи. Фатима Олсон изскочи от колата и заобиколи отзад да изкара носилката. Радваше се, че дойдоха. По пътя за болницата тя щеше да пътува отзад с пациента и нямаше да седи до Кенет Хамарен. Фатима не го харесваше. Поради елементарната причина че той не я харесваше. Тя не знаеше защо. Може би защото беше родена в Ирак, защото беше по-добре квалифицирана — Фатима беше медицинска сестра в интензивно отделение, а Кенет — парамедик — и следователно получаваше по-висока заплата или защото беше жена. Вероятно беше комбинация и от трите или имаше съвсем друга причина. Не го беше питала. Работеше с него от две седмици и смяташе да говори с шефа си веднага щом има възможност, и да помоли да работи с някой друг за в бъдеще. Кенет беше сравнително добър в работата си, но имаше избухлив нрав и винаги беше настроен срещу нея. Възползваше се от всяка възможност да се заяжда, да я поправя или да я критикува, докато работи. Държеше се така само с нея. Фатима го беше виждала с други хора и отношението му беше коренно различно. Очевидно имаше нещо против нея. Не я харесваше.

Кенет слезе от линейката трийсетина секунди след Фатима, така че да не му се налага да й помогне. Тя закачи животоподдържащата система на носилката, оставяйки отворени задните врати на линейката — все пак бяха на територията на затвор — и тръгна към отделението с максимална охрана, до чиято врата ги чакаше пазач. Както обикновено, Кенет вървеше пред Фатима, на пет метра разстояние.

В общата стая нямаше никого освен Хинде, който все още лежеше на пода. Единият надзирател беше сложил възглавница под главата му. Другите затворници се бяха прибрали в килиите си. Фатима бързо прецени ситуацията. Мъж на средна възраст. Силно повръщане с консистенцията на кафеени зърна. Болка в стомаха, съдейки по положението на тялото му. Може би кървяща язва. Определено вътрешен кръвоизлив. Тя се наведе над него.

— Здравей. Чуваш ли ме?

Мъжът на пода отвори очи и кимна немощно.

— Казвам се Фатима. Можеш ли да ми кажеш какво се случи?

— Заболя ме коремът и после… — Гласът му изведнъж заглъхна. Той махна вяло с ръка по посока на обления в повърнато под.

Фатима кимна.

— Сега боли ли те?

— Да, но съм малко по-добре.

— Идваш с нас.

Тя погледна предизвикателно Кенет и двамата мълчаливо повдигнаха мъжа, сложиха го на носилката и го завързаха с ремъци. Той не тежеше много. Изглеждаше безсилен. Определено трябваше да включат сирената по пътя за болницата.

Надзирателят, който седеше при болния затворник, тръгна с тях по коридора към чакащата линейка. Той и Фатима качиха пациента в колата без помощта на Кенет и когато тя понечи да затвори вратите, надзирателят се приближи да се качи.

— Какво правиш?

— Идвам с вас.

Едвард лежеше и слушаше с интерес. Това беше тази част от плана, върху която той имаше най-малко контрол. Нямаше представа какви са правилата за придружаването на затворник, когото прехвърлят в болница. Колко пазачи щеше да има? Щяха ли да бъдат въоръжени? В затвора те носеха само палки и електрошокови пистолети. Беше ли различно по време на прехвърляне? Щеше ли да има кола, която да ги следва? Или две? Щяха ли да чакат полицейски ескорт? Не знаеше.

Той чу, че надзирателят обяснява на Фатима кой е Едвард Хинде и че е абсолютно изключено линейката да замине без охрана. Надзирателят, който сега стоеше пред него, щеше да пътува отзад с Хинде и Фатима, а друг негов колега щеше да седи отпред при шофьора. Значи двама. Поотделно и вероятно въоръжени. Това обаче пак не би трябвало да създаде проблеми. Поне не стана дума, че ще чакат полицията.

Другият надзирател дойде, тичайки, и се качи отпред. Колегата му скочи отзад и Фатима му показа къде да седне. Те затвориха вратите. Фатима почука два пъти по преградата от матирано стъкло, отделяща ги от шофьорската кабина, и линейката потегли. Само след няколко минути се включи сирената. Хинде почувства, че го завладява напрежение. Дотук всичко беше минало точно по плана, но най-трудната и рискована част от операцията тепърва предстоеше.

— Алергичен ли си към някакви лекарства? — попита го Фатима.

— Не.

— Загубил си много течности и соли, затова ще те включа към система с физиологичен разтвор.

Тя се обърна, издърпа чекмедже и с отработени движения извади пликче физиологичен разтвор, което закачи на кукичка над Едвард. След това стана, отвори шкафче високо над главата му и извади малка канюла. Седна до Хинде и допря памучен тампон до дозатор, съдържащ антисептик. Бързо притисна памука до свивката на ръката му.

— Ще усетиш остро убождане. — Фатима сръчно вкара канюлата, залепи я с тиксо да бъде неподвижна, оправи тръбичката, която излизаше от пликчето, и я закрепи за канюлата. След това се наведе напред да включи системата. Гърдите й бяха пред очите на Хинде. Той се замисли за Ваня. Разтворът започна да тече във вените му. — Добре. Трябва да ти задам няколко въпроса. Мислиш ли, че ще можеш да отговориш?

Едвард кимна и се усмихна смело. Фатима отвърна на усмивката му.

— Какъв е идентификационният ти номер?

Той нямаше време да отговори, защото линейката рязко удари спирачки и спря. През преградата Хинде чу, че шофьорът изруга. Тръпнеше в напрегнато очакване. Разбира се, възможно е някой небрежен шофьор да ги е принудил да спрат, но може и да беше началото на последната му стъпка към свободата. Той видя, че надзирателят се скова и застана нащрек. Фатима се извини за внезапното спиране. Хинде се огледа наоколо за някакво оръжие. За предпочитане нож или нещо подобно. Не видя нищо. Освен това беше завързан с ремъци за носилката. Нямаше да може да помогне. Можеше само да чака.

* * *

Кенет изруга отново и натисна клаксона. Все някой беше собственик на червения сааб, нехайно паркиран в лявата страна на пътя, заради който не можеха да минат. И то точно след завой. Кретен. Беше чист късмет, че реакциите на Кенет бяха бързи, иначе щяха да се блъснат в него. Кенет отново натисна клаксона. Къде беше проклетият идиот, на когото беше колата? Не можеше да е далеч. В такъв случай сигурно беше чул сирената. Беше видял синята светлина. Типично. Оставаха им само двеста метра до плавния път. На него Кенет щеше да може да мине покрай колата, но на този тъп малък път нямаше шанс. От едната страна на сааба имаше ограда, а от другата — канавка. Кенет пак натисна клаксона.

Човекът, който седеше до него, изглеждаше нервен и непрекъснато се оглеждаше наоколо. Ръката му беше на електрошоковия пистолет на колана му.

— Какво става? — попита Кенет.

— Не знам. Можеш ли да се върнеш?

Кенет повдигна рамене и включи на задна скорост. Той видя, че мъжът до него извади радиопредавател и го доближи до устата си.

И в същия миг светът експлодира.

* * *

На фона на воя на сирената тримата в задната част на линейката изведнъж чуха звука на два изстрела и строшаване на стъкло. Всичко сякаш се случи едновременно. Покрай матираното стъкло прелетя нещо и се разплиска върху него. Нещо тъмно. Стече се по стъклото. Надзирателят до Хинде скочи. Фатима изпищя, запуши с ръце ушите си и се наведе напред. Живяла е във военна зона, помисли си Едвард, когато видя реакцията й. Той лежеше на носилката и наблюдаваше хаоса, който бе настъпил само за няколко секунди. Чу три силни удара отстрани по линейката.

— Какво става? — извика Фатима.

Надзирателят държеше електрошоковия пистолет в ръката си, но нямаше към кого да го насочи. Едвард лежеше неподвижно. Нямаше намерение да привлича излишно внимание към себе си.

Изведнъж сирената заглъхна и вместо постоянния шум настъпи пълна тишина. Обезпокоителна тишина. Надзирателят обърна глава, ослушвайки се за звуци отвън. Нищо. Фатима се изправи бавно и стъписано се втренчи в него.

— Какво става? — прошепна тя.

— Някой се опитва да измъкне затворника — отговори той, все още нащрек.

Сякаш за да потвърди думите му, задната врата рязко се отвори. Разнесоха се още два изстрела. Първият куршум прониза меката тъкан непосредствено под ребрата на надзирателя, излезе през гърба му и разби матираното стъкло. Вторият се заби в средата на гърдите му. Той падна. Фатима изпищя. Роланд Юхансон отвори другата врата, за да може да я види, и насочи пистолета към нея.

— Не — троснато каза Едвард.

Роланд спусна пистолета и се качи в тясното пространство, което сякаш стана още по-малко, когато едрият мъж влезе вътре. Той мълчаливо започна да развързва ремъците на Хинде. Веднага щом го освободи, Едвард седна в носилката. Искаше му се да изтича навън. Да подскочи във въздуха. Трябваше да упражни всяка частица от волята си, за да не изгуби контрол. Вече беше толкова близо. Той погледна пликчето с физиологичния разтвор. Протегна ръка и го откачи от кукичката.

— Ще взема това.

Фатима не реагира. Беше в шок. Поклащаше се напред-назад, втренчена в празното пространство. Роланд протегна ръка и предложи подкрепа на Хинде, който стана от носилката и слезе от линейката. Все още нямаше сили от малкото си представление в общата стая. Двамата бавно тръгнаха покрай линейката и спряха по средата.

— Добре ли си?

— Да. Благодаря.

Едвард се облегна на линейката. Роланд го потупа по рамото и отиде да отвори дясната врата. Без видими усилия издърпа навън надзирателя, който се свлече неподвижно на земята. Хинде забеляза кървяща рана в гърлото му, точно под челюстта, и още една под ключицата, докато Роланд го влачеше към задните врати на линейката. Надзирателят беше жив, но не за дълго. Едвард чу, че Фатима изпищя, когато Роланд хвърли умиращия мъж отзад. Хинде затвори очи.

Роланд заобиколи от другата страна. Когато той застреля надзирателя, шофьорът се бе опитал да избяга, но не беше достатъчно бърз. Роланд го настигна, сграбчи го и удари главата му три пъти в линейката. Сега той хвана изпадналия в безсъзнание шофьор, хвърли го отзад при другите и се качи. Не обърна внимание на надзирателите. Единият беше мъртъв, а другият умираше. Роланд отключи белезниците от коланите им и преобърна шофьора. Изви ръцете му зад гърба и му сложи белезници, а после се обърна към Фатима, която все още седеше на стола до носилката.

— Твой ред е.

Тя поклати глава. Не беше в състояние да помръдне. Роланд пристъпи към нея, издърпа я от стола и я блъсна на пода. Фатима не се съпротиви, когато той изви ръцете й зад гърба и й сложи белезници. Роланд взе одеяло, слезе, мина покрай Едвард, приближи се до дясната врата и започна да събира стъклата, които се бяха посипали навсякъде в шофьорската кабина. Когато изхвърли повечето, постла одеялото на седалката и помогна на Хинде да седне. Преди да затвори вратата, строши останалата част от стъклото, така че прозорецът да изглежда по-скоро отворен, отколкото разбит. След това отиде до червения сааб и взе голяма ролка тиксо от задната седалка. Върна се в линейката и облепи глезените на шофьора и жената за всеки случай. Накрая уви тиксото два пъти около главите им, покривайки устата им. Изскочи навън, затвори вратите, седна зад волана и превъртя ключа на стартера. Всичко продължи по-малко от пет минути. Никой не ги видя. Нищо не се движеше. Не се приближаваха никакви сирени. Чуваха се само звуците на гората.

Те потеглиха. Едвард погледна в огледалото за обратно виждане към смаляващия се сааб. Оставяха го. Също както той оставяше „Льовхага“. Напускаше го.

Сега можеше и щеше да започне да гледа към бъдещето.

* * *

Роланд караше малко над позволената скорост. Хинде беше сигурен, че този път не е приоритетен по отношение на полицейски проверки за превишена скорост, поне за превозните средства за спешни случаи, но все пак би било глупаво да се рискува. Срещата с властите не би била добра идея поред причини. Те щяха да питат за счупеното стъкло. В шофьорската кабина имаше петна от кръв. Роланд не беше с униформа на шофьор от „Бърза помощ“. Някой по-наблюдателен полицай би забелязал всичките тези неща. Е, добре, те щяха да се справят, ако се стигне дотам.

Денят беше прекрасен. Зелените оттенъци на лятото бяха навсякъде. Главата на Едвард се замая, докато гледаше хълмистия пейзаж наоколо. Толкова много пространство. Последните четиринайсет години изглеждаха още по-ограничени и затворени сега, когато имаше различна перспектива. Сега можеше да види онова, което му беше отнето. Той се наслаждаваше на всяка нова гледка, която се откриваше пред очите му покрай лъкатушещия път. Вятърът през счупеното стъкло развяваше оредялата му тънка коса. Едвард отново затвори очи. Започна да диша дълбоко. Позволи си да се отпусне. Въздухът сякаш беше по-лек. Всяко поемане на дъх го правеше по-силен. Така се чувства човек, когато е свободен. Роланд намали. Хинде отвори очи. След половин час щяха да бъдат в Стокхолм. Той се обърна към Роланд.

— Имаш ли телефон?

Роланд бръкна в джоба си и му даде мобилния си телефон. Едвард набра номера по памет и зачака отговор.