Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жените, които го познаваха (28) (Нова среща със Себастиан Бергман)

28

Той наистина трябва да ги измие, помисли си Себастиан, докато гледаше мръсните прозорци с изглед към „Карлавеген“. Бял микробус под наем от „Статойл“ беше паркирал неправилно долу на улицата. Двама мъже на трийсет и няколко години се мъчех да пренесат пиано, което беше твърде тежко за тях. Себастиан ги наблюдаваше с интерес. За секунди бе преценил, че задачата е невъзможна. Пианото беше прекалено тежко, а мъжете бяха твърде мършави и не бяха достатъчно на брой. Елементарна математика.

Стефан беше отскочил до денонощния магазин да купи мляко за кафето, което винаги настояваше да предложи, и го бе оставил сам. Себастиан дръпна завесата наляво, за да вижда по-добре, а после се настани удобно на големия фотьойл и се загледа в двамата мъже с пианото. След това се облегна назад и затвори очи.

Едва ли не тръпнеше в очакване, вероятно заради онова, което щеше да се случи много скоро.

Завръщането.

Моментът, когато Себастиан отново щеше да поеме контрола и да отвърне на удара. Силно. Той отвори очи и пак погледна към фиаското с пианото. Имаше почивка. Мъжете, изглежда, обсъждаха какво да направят. Себастиан загуби интерес и взе всекидневника от масата пред себе си.

В чужбина се бяха случили разни неща.

В Швеция се бяха случили други.

Не го беше грижа, само искаше нещо, с което да се занимава.

Той забеляза вазата с цветя на масата. Всичко някак обобщаваше идеално Стефан. Последният брой на „Дагенс Нюхетер“ и свежи цветя. Прясно сварено кафе с мляко. Стефан живееше за момента, сякаш всеки ден имаше значение.

След още няколко минути Себастиан чу, че външната врата се отваря, и след десетина секунди Стефан влезе с кутия обезмаслено мляко в ръката. Себастиан остави вестника, който не беше прочел, и го посрещна, като кимна.

— Ще пиеш кафе, нали? — попита Стефан, отправяйки се към кафемашината.

— Тъй като специално отиде да купиш мляко, предполагам, че не мога да откажа.

— Никога не си имал проблем да отказваш — усмихна се Стефан.

Себастиан също се усмихна.

— В този случай, не.

Стефан кимна и си наля кафе. Отвори кутията и добави няколко капки мляко.

— Скоро беше тук — отбеляза той, докато внимателно носеше препълнената чаша към другия фотьойл.

— Знам.

— Изглеждаш доволен. Случило ли се е нещо?

— Не. Защо мислиш така? — Себастиан разтегли устни в най-обезоръжаващата си усмивка. Искаше да удължи удоволствието колкото е възможно повече.

— Не знам, само имам такова чувство. — Стефан остави кафето си на масата до цветята и седна. Настъпи мълчание. Себастиан реши, че е време да започне.

— Днес срещнах Ваня.

Стефан изглеждаше по-скоро отегчен, отколкото изненадан.

— Мислех, че се разбрахме да не установяваш контакт с нея. Какво ти каза?

— Каза: „Какво прави той тук, по дяволите?“.

Стефан поклати глава.

— Ти обеща.

— Не беше така. Търсех си работа.

— Къде?

— В „Риксморд“.

— Точно там ли?

— Я стига. Ти каза, че трябва да оправя нещата, и аз искам да се върна на работа. Нуждая се от… структура. Прав си. Но трябва да е нещо интересно. Предизвикателно.

— Не като онова, на което присъства снощи?

Себастиан не отговори и отново погледна през прозореца. Мъжете седяха и пушеха. Пианото беше на мястото си.

— Груповата терапия работи по-добре, ако участват всички — продължи Стефан. — Ако допринасят всички.

— Не е за мен, казах ти. За бога, те не спряха да говорят за баналните си проблеми. Как издържаш?

— Свиква се. Имам пациенти, които са значително по-трудни — многозначително каза Стефан. Себастиан подмина иронията. Все още пазеше в резерв тежката артилерия.

— Все едно, няма да дойда довечера.

— Смятам, че трябва да си дадеш още един шанс.

— Не мисля. Въпросът е, че… — Себастиан умишлено направи пауза. От опита си в изнасянето на лекции знаеше, че внезапната смяна на темата обикновено е по-ефективна, когато е последвана от встъпителна пауза. Търсеше максимален ефект. Време беше да хвърли бомбата. — Спах с Анете след сеанса снощи.

Стефан пребледня.

— Защо го направи, по дяволите?

Себастиан разпери широко ръце в знак на извинение.

— Беше грешка. Не исках.

— Не си искал? Какви ги говориш, мамка му? Как така не си искал?

Стефан опита да се успокои, като се облегна назад на фотьойла, но Себастиан със задоволство забеляза, че не успява.

— Трябваше да правя нещо. Да се разсея. Познаваш ме. Такъв съм си. — Той погледна Стефан с престорен интерес. — Познаваш ли я добре?

— Тя ми е пациентка отдавна. Чувства се напълно изоставена от всички. Синът й, бившият й съпруг, всички. Анете има проблеми с доверието и много ниско самочувствие.

— Да, това беше очевидно. Тя погълна интимността като гъба. Но в леглото беше като влак.

Стефан скочи от фотьойла, разплисквайки кафето върху масата.

— Съзнаваш ли какво си направил? Имаш ли представа как се е почувствала, когато се е събудила сама? Предполагам, че не си останал за закуска.

— Не, имам лош опит от това.

— И сега смяташ да я отбягваш?

— Такъв е планът. Обикновено има успех. — Себастиан отново млъкна нарочно и погледна Стефан с очевидно неискрено съчувствие. — Съжалявам, Стефан, но ти казах, че мястото ми не е в груповата терапия.

— Въпросът е дали изобщо имаш място някъде. Махай се. — Стефан посочи вратата. — Не мога да те гледам. Майната ти.

Себастиан кимна и стана, оставяйки Стефан с последния брой на ежедневника и цветята му.

Стефан беше прав.

Всеки ден имаше значение.