Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жените, които го познаваха (109) (Нова среща със Себастиан Бергман)

109

Ралф лежеше неподвижно на леглото в тъмната килия и се беше втренчил в тавана, когато чу бързи стъпки в коридора. Стъпките спряха пред вратата. Някой пъхна ключ в ключалката.

— Да ме измамиш ли се опитваш? — изкрещя Себастиан. Направо към същината на въпроса. Нямаше време за любезности.

— Мислех, че познаваш Едвард, но това явно са били само празни приказки.

Ралф бързо седна в леглото и засия, когато видя лицето на Себастиан през тесния отвор на вратата.

— Няма ли го там?

Вратата се отвори и Себастиан мина покрай пазача и влезе в килията. Изражението му беше достатъчно красноречиво.

— Къде отидохте? — попита Ралф.

— В Мерща.

Ралф се усмихна и поклати глава.

— Едвард не е започнал там.

— Едвард е като бясно куче. Може да е решил, че е „започнал“ къде ли не, където му хареса.

— Но не е. Аз знам точно къде е той.

Себастиан искаше да чуе именно това. Беше се надявал, че признаването на провала му ще го възнагради и че ще даде на Ралф възможността да блесне, но всичко се случи за рекордно време. Сега трябваше само да подпечата сделката.

— Къде? Къде е той?

— Мога да ти покажа.

Себастиан се намръщи. В гласа на Ралф имаше нещо, което го накара да осъзнае, че той не говори за карта.

— Как ще ми го покажеш?

— Ще дойда с теб.

— Не.

Отказът може би прозвуча малко грубо. Въодушевлението на Ралф леко спадна, но нямаше смисъл да се втурва в задънена улица. Идеята да изведе Ралф беше изключена.

— Ти каза, че аз съм като Едвард — продължи Ралф и стана. Гласът му беше придобил твърдост, каквато нямаше преди това. — Всъщност по-добър. Той никога не би ти помогнал, без да получи нещо в замяна. Искам да бъда там.

— Когато го арестуваме ли?

Ралф насочи тънкия си пръст към Себастиан.

— Ти може да го арестуваш. — Той посочи себе си. — Аз ще убия петата си жертва. Ще бъда по-велик от Едвард Хинде. Най-великият.

Този път в гласа му прозвуча замечтаност и погледът му беше втренчен в някаква далечна точка. Себастиан не можа да повярва на ушите си. Това преминаваше границите на лудостта. Сериозно ли вярваше Ралф, че ще му бъде разрешено да отиде със Себастиан и да извърши убийство?

Ралф отново се вгледа в Себастиан.

— Ти не си единственият, който ще спечели.

Очевидно. Стана така, както се беше опасявал Себастиан. Сега той и Хинде бяха противници. Всички бяха противници на Ралф.

Мобилният телефон на Себастиан звънна.

Още едно мултимедийно съобщение.

Втората снимка.

Себастиан се втренчи право напред. Пое си дълбоко дъх няколко пъти. Замисли се за ситуацията. Изненадващо бързо установи, че няма какво толкова да мисли, и повика дежурния полицай, който чакаше в коридора.

— Той идва с мен. — Себастиан кимна към Ралф, който сега се усмихваше, изпълнен с очакване и сигурен в победата си. Полицаят влезе в килията и Ралф се обърна послушно, с ръце зад гърба. Полицаят му сложи белезници и го изведе в коридора, а после го предаде на Себастиан и му връчи ключа. Те тръгнаха заедно по коридора.

Ралф грешеше.

Себастиан беше единственият, който щеше да спечеш.

На всяка цена.

* * *

Те слязоха с асансьора. И двамата мълчаха. Ралф все още изглеждаше самодоволен, когато Себастиан го избута от асансьора и отвори метална врата. Пред тях се ширна дълъг тунел. По тавана минаваха тръби със зелени и жълти етикети. Голи стени, с изключение на лампи с формата на полусфери на всеки пет метра от двете страни. Себастиан блъсна Ралф в подземния коридор. Стъпките им отекваха върху бетонния под.

— Къде отиваме? — попита Ралф.

— На паркинга.

След двайсетина метра Себастиан спря пред бяла врата с два големи лоста за заключване на дръжката, извити наляво. В средата на вратата пишеше БОМБОУБЕЖИЩЕ, а отдолу имаше бележка, че вътре може да се поберат най-много шейсет души.

— Почакай…

Ралф спря. Себастиан завъртя лостовете надясно и отвори вратата. Пантите изскърцаха. Той потърси пипнешком и намери електрическия ключ за осветлението, а после хвана за ръката Ралф.

— Какво правиш? Защо влизаме тук?

Ралф се дърпаше, но Себастиан го повлече в стаята и към радиатора, монтиран на стената срещу вратата. После извади ключа за белезниците, освободи едната ръка на Ралф, завъртя го настрани и закачи белезниците за радиатора.

— Какво правиш?

— Едвард е добър, но беше затворен в „Льовхага“ защото аз го вкарах там…

Себастиан се върна до вратата и излезе от бомбоубежището. Ралф нервно се огледа наоколо. Чу стъпките на Себастиан в коридора. Стаята беше боядисана в бяло. На стената бяха монтирани две пейки, но иначе нямаше нищо друго. Себастиан се появи отново, носейки стар дървен стол.

— И това означава, че аз съм по-добър — завърши той изречението си и сложи стола до вратата. — Ти може и да си по-добър от Едвард, но сега си окован за радиатор…

Себастиан се обърна и затвори вратата. Празната стая усили звука, когато тежката метална врата се затръшна и той превъртя двата лоста на ключалките. Ралф преглътна. Бяха заключени вътре. Това не му харесваше.

— Затова аз съм най-добрият.

Себастиан не бързаше. Приближи се бавно до Ралф и застана съвсем близо. На Ралф му беше трудно да го погледне в очите. Не се чувстваше добре. Никак.

— Но знаеш ли какъв не съм? — Себастиан не си направи труда да дочака отговор. — Аз не съм полицай. Което означава, че мога да направя това.

Внезапно и без абсолютно никакво предупреждение Себастиан удари с глава Ралф. Прицели се отлично. Челото му се заби в средата на носа на Ралф. Чу се хрущене и от двете му ноздри рукна кръв. Ралф извика и се строполи на пода. Себастиан спокойно се върна до стола и седна. Ралф доближи свободната си ръка до носа си и се втренчи в кръвта, сякаш не можеше да проумее, че тече от него. Себастиан не изпита никакво удоволствие, че го е ударил, но това беше бърз и ефективен начин да го накара да осъзнае, че е способен на абсолютно всичко. Изглежда имаше резултат. Ралф все още гледаше кръвта стъписано и със сълзи в очите. Себастиан се наведе напред, сложи лакти на коленете си и сключи ръце.

— Много ме бива да си създавам представа за човека, като видя как живее. Бях в апартамента ти.

Ралф седеше на пода и си поемаше дъх накъсано през носа, опитвайки се да спре кръвта, за да не я преглъща. Дишаше тежко. Бореше се. Не искаше да загуби. Беше взел властта и нямаше да позволи на Себастиан да му я отнеме. Нямаше да го допусне. Той беше по-силен от всякога.

— Това е въпрос на откриване на схеми — продължи Себастиан. — В дребните неща. Да съзреш връзките. В апартамента ти няма щори. Нито дори в спалнята. Имаш фенерче в банята. Друго до леглото. По едно във всяка стая. Кутия, пълна с бушони, батерии и резервни крушки. — Той млъкна за ефект. — Бих казал, че не обичаш тъмнината.

Погледът на Ралф потвърди, че Себастиан е прав.

— Какво се случва в мрака, Ралф? Какво идва при теб в тъмното? От какво се страхуваш толкова много?

— От нищо… — прошепна Ралф.

— Тогава всичко ще бъде наред, ако угася лампите?

Себастиан протегна ръка към двойния електрически ключ на стената. Ралф не отговори. Преглътна с усилие. Очите му се стрелкаха из стаята. На челото му избиха капки пот. В стаята не беше горещо.

— Моля те, знам къде е Едвард — промълви той.

— Вярвам ти. Но както казах на Едвард, писна ми от игрички с психопати.

— Аз не играя игрички.

— Не мога да поема риска.

Себастиан щракна електрическия ключ за осветлението и едната редица лампи угасна. Ралф изпищя.

— Тук ще стане толкова тъмно, че няма да знаеш дали очите ти са отворени или затворени — тихо каза Себастиан.

Също като едно време, помисли си Ралф. Като в мазето. С тях.

Той започна да трепери и задърпа белезниците. Взе да се задушава. Себастиан се поколеба. Реакцията на Ралф беше по-силна, отколкото очакваше. Той очевидно беше ужасен. Обаче трябваше да продължи. Представи си Анете Вилен. Ако това не беше достатъчно, имаше снимките на Ваня в телефона си.

Стига толкова.

Себастиан угаси лампите.

Ралф хлъцна и затаи дъх. Притисна се до стената и се сви на кълбо, за да стане колкото е възможно по-малък. Опита се да не издава звук, но всеки път, когато издишваше, хленчеше безпомощно. Ивица светлина ли беше това, или визуален спомен в свръхнапрегнатото му съзнание? Отвори ли се вратата? Да. Те влязоха, промъквайки се крадешком. Голи. Бяха го намерили. Хората с маски на животни. Зверовете в човешки облик. Те дишаха. Шепнеха.

— Запали лампата. Моля те… Запали лампата.

Тънък лъч светлина озари лицето му. Фенерчето на телефона на Себастиан. Ралф се обърна към него, опитвайки се да поеме колкото може повече светлина. Хората животни чакаха в сенките около него. Поклащаха се наляво-надясно. Танцуваха със странни, леки, тихи стъпки. Чакаха мракът да го погълне отново, за да се приближат.

Около него.

Върху него.

В него.

— Къде е Едвард? — попита Себастиан, невидим зад светлината, и угаси фенерчето.

Мракът погълна Ралф.

Фенерчето отново светна.

После пак угасна.

— Мрак или светлина? Кое предпочиташ?

Ралф не беше в състояние да отговори. Само дишаше тежко.

Фенерчето светна и угасна.

Ралф затаи дъх. В мрака беше абсолютно тихо. С изключение на шепота. Тихите стъпки. Движенията на голите тела. Той не беше сам. Никога не беше сам.

— Себастиан…

Отговор не последва. Нещо го сграбчи за крака. Ралф изрева от страдание. Пренесе се назад във времето.

В миналото.

При тях.

Порази го с пълна сила. Беше повече от спомен. Той долови мириса му и усети вкуса му. Чу звуците. Те бяха тук. Докосваха го. Те бяха диви. Беше толкова отдавна, но никога нямаше да свърши. Ралф опита да се отърси от тях. Мяташе се, гърчеше се и риташе. Почувства изгаряща болка, когато кожата на китката му се разкъса. Удари главата си в радиатора. Отново дръпна белезниците и почувства, че нещо в китката му изщрака. Вече нямаше сили да пищи.

Лампите светнаха. Обляха го в светлина. Бяла, лековита светлина от тавана. Себастиан се приближи до него. Ралф се усмихна благодарно.

— Къде започна всичко, Ралф? Къде са те?

Ралф искаше да му каже. Искаше да го изкрещи с пълно гърло, но успя само да измънка на пресекулки. Себастиан се наведе към него.

— Ак-ер-с…

Себастиан се наведе още по-близо и усети горещия дъх на Ралф в ухото си. Сега Ралф шепнеше. Себастиан се заслуша и после се изправи.

— Благодаря.

Какво можеше да каже? Това не беше един от моментите, с които се гордееше. Много пъти обаче беше казвал, че би направил всичко възможно да си върне дъщерята. Същото беше и сега — би направил всичко, за да избегне загубата на още една дъщеря.

Той се върна до вратата, отключи я и я отвори. Обърна се и погледна Ралф, който се беше свил на пода. Кръвта от лицето му се стичаше по ръцете. Косата му беше залепнала за челото. Очите му гледаха безизразно.

Мобилният телефон на Себастиан звънна.

Третата снимка.

Той угаси лампите и излезе от стаята.