Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жените, които го познаваха (1) (Нова среща със Себастиан Бергман)

1

Когато таксито зави по „Толенсвег“ в седем и половина вечерта, Рикард Гранлунд не мислеше, че денят му може да стане по-лош. Четири дни в Мюнхен и околностите. По работа. Той беше търговски представител. Германците работеха както обикновено през юли. Срещи с клиенти от сутрин до вечер. Фабрики, зали за конференции и безброй чаши кафе. Рикард беше уморен, но доволен. Системите с конвейерни ленти може и да не бяха най-готиното нещо на света — професията му рядко разпалваше любопитство и никога не беше най-очевидната тема за разговор около масата на вечеря или с приятели — но се продаваха добре. Много добре.

Самолетът от Мюнхен трябваше да излети в девет и пет сутринта. Рикард щеше да бъде в Стокхолм в единайсет и двайсет. Щеше да се отбие в офиса да разкаже какво е свършил и да се прибере у дома към един и да обядва с Катарина, а после щяха да прекарат остатъка от следобеда в градината. Такъв беше планът.

Докато Рикард разбра, че полетът до летище „Арланда“ е анулиран. Той се нареди на опашката за билети пред гишето на „Луфтханза“ и му издадоха билет за полета в един и пет. Не остана очарован от перспективата. Въздъхна примирено, извади телефона си и изпрати съобщение на Катарина. Тя трябваше да обядва без него, но Рикард се надяваше, че пак ще могат да прекарат няколко часа, работейки в градината. Какво ли беше времето там? Може би по един коктейл на двора вечерта? Рикард можеше да й купи нещо от летището, тъй като сега имаше много време.

Катарина отговори веднага. Съжалявала за закъснението. Рикард й липсвал. Времето в Стокхолм било фантастично, затова коктейлите по-късно били страхотна идея. Изненадай ме. Обичам те.

Той влезе в магазин, който все още рекламираше безмитни стоки, макар да беше убеден, че това вече не важи за огромното мнозинство пътници. Намери лавицата с готови коктейли и избра бутилка, която познаваше от телевизионните реклами — „Мохито Класик“.

Докато вървеше към павилиона за вестници, провери полета си на таблото с излитащите самолети. Изход 26. Прецени, че ще му трябват десетина минути, за да стигне дотам.

Седна с чаша кафе и сандвич и започна да прелиства градинарското списание, което си беше купил. Минутите се влачеха бавно. След това разгледа витрините, купи си още едно списание, този път за електронни устройства, отиде в друго кафене и изпи бутилка минерална вода. След посещение в тоалетната най-после дойде време да се отправи към изхода. Полетът в един и пет имаше закъснение. Новият час за качване на борда беше 13:40. Часът на излитане — 14:00. Рикард отново извади телефона си, уведоми Катарина за новото закъснение и изрази недоволството си от пътуването по въздуха като цяло и от „Луфтханза“ в частност. Намери свободно място и седна. Не получи отговор на съобщението си.

Рикард позвъни на Катарина.

Тя не отговори.

Вероятно беше намерила някого, с когото да обядва в града. Той прибра телефона и затвори очи. Нямаше смисъл да се ядосва. И без това не можеше да направи нищо.

В два без петнайсет младата жена на гишето ги покани да започнат да се качват на борда и се извини за закъснението. Настаниха се в самолета, стюардесите изпълниха рутинните процедури за безопасност, които никой не си правеше труда да слуша, и заговори капитанът. Едната лампа на таблото показвала неизправност. Вероятно нещо не било наред със самата лампа, но не можели да рискуват. Щял да дойде техник да я провери. Капитанът се извини и помоли за разбиране. В пътническия салон бързо стана топло. Рикард почувства, че готовността му да прояви разбиране и все още относително доброто му настроение отлитат със същата бързина, с която ризата му се мокреше от пот на гърба и под мишниците. Капитанът отново заговори. Добра новина — повредата била отстранена. И не толкова добра новина — сега пропуснали определения си час и преди тях трябвало да излетят девет самолета, но веднага щом дойдел техният ред, щели да се отправят към Стокхолм. Той пак се извини.

Кацнаха на летище „Арланда“ в 17:20.

Със закъснение два часа и десет минути.

Или общо шест часа. В зависимост от гледната точка.

По пътя към лентата за багажа Рикард отново позвъни вкъщи. Никой не отговори. Той пробва мобилния телефон на Катарина. След пет позвънявания се включи гласовата й поща. Тя вероятно беше в градината и не чуваше телефона си. Рикард стигна до голямата зала с багажните ленти. Според монитора на № 3 багажът на полет LH2416 щеше да бъде разтоварен след осем минути.

Пристигна след дванайсет минути.

И след още петнайсет минути Рикард осъзна, че куфарът му не е там.

Той пак чака на друга опашка пред гишето на „Луфтханза“, за да съобщи, че куфарът му липсва. Даде бележката за багажа си, адреса си и описание на куфара и излезе да потърси такси. Жегата го порази с физическа сила, когато мина през въртящите се врати. Беше истинско лято. Вечерта щеше да бъде прекрасна. Рикард почувства, че доброто му настроение се завръща донякъде при мисълта за мохито в двора под лъчите на залязващото слънце. Той се нареди на опашката за таксита. Щом колата потегли, шофьорът го уведоми, че днес движението в Стокхолм е същински ад. Намали под петдесет километра в час, когато се включиха в безкрайната редица от коли, отправили се в южна посока по магистрала Е4.

Ето защо, когато таксито най-после зави по „Толенсвег“, Рикард Гранлунд не мислеше, че денят му може да стане по-лош.

Той плати с кредитната си карта и се приближи до къщата през уханната, красиво поддържана градина. Остави дипломатическото си куфарче и найлоновия плик с мохитото до вратата и извика:

— Върнах се!

Никой не отговори. Рикард събу обувките си и влезе в кухнята. Погледна през прозореца да види дали Катарина е в градината, но нямаше следа от нея. Нямаше я и в кухнята. Не беше оставила бележка. Рикард извади телефона си и го провери. Нямаше пропуснати обаждания, нито нови съобщения. В къщата беше горещо и задушно. Слънцето блестеше директно през прозорците, Катарина не беше спуснала сенниците. Рикард отключи вратата за вътрешния двор и я отвори широко, а след това тръгна към горния етаж. Щеше да се изкъпе и да се преоблече. Чувстваше се мръсен и потен. Махна вратовръзката си и започна да разкопчава ризата си, докато се качваше по стълбите, но изведнъж спря, когато стигна до спалнята. Катарина лежеше на леглото. Това беше първото, което Рикард забеляза. И после осъзна три неща в бърза последователност.

Тя лежеше по корем.

Беше завързана.

Катарина беше мъртва.