Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жените, които го познаваха (53) (Нова среща със Себастиан Бергман)

53

Себастиан изкачи стъпалата до апартамента на Елинор и се поколеба, преди да натисне звънеца. Трябваше да действа бързо. Тя беше държала ръката му, накарала го бе да остане за закуска и му бе изпратила цветя за имения ден. Определено не беше жена, която той искаше да опознае по-добре.

Щеше да влезе, да обясни какво е положението и да си тръгне. Такъв беше планът. Нямаше да й даде възможност да изтълкува погрешно причината за посещението му. Себастиан си пое дълбоко дъх и натисна звънеца. Вратата се отвори широко, преди той да дръпне пръста си от бутона. Елинор му се усмихна.

— Видях те през прозореца — каза тя и отстъпи встрани. — Влез. Липсваше ми.

Себастиан въздъхна, борейки се с инстинктивното си желание да се обърне и да се махне оттам. Да избяга. Да забрави всичко. Но не, трябваше да й каже. Заради себе си.

Влиза, обяснява, тръгва си.

Той пристъпи в коридора.

— Ти не ми липсваше. Не съм дошъл за това.

— Но си тук. — Елинор му намигна закачливо, пресегна се покрай него и затвори вратата. — Съблечи сакото си. — Тя посочи кукичките на стената.

— Няма да оставам.

— Но сигурно можеш да влезеш за малко?

Изражението й беше въплъщение на надеждата. Себастиан се замисли за момент и реши, че не може да изпълни задачата си, докато стоят в коридора. Не и когато ставаше дума за Елинор Бергквист. Той не съблече сакото си, но я последва в дневната. Первазът на прозореца беше отрупан със саксии. Диван, фотьойли, масичка за кафе с лавица за списания отдолу, библиотека с няколко книги на едната стена. Няколко украшения, вероятно сувенири от пътувания в чужбина. Нямаше снимки. Стойки с големи зелени растения от двете страни на вратата.

— Да ти донеса ли нещо? — попита Елинор, когато Себастиан седна на дивана.

— Не.

— Сигурен ли си? Кафе?

— Не.

— Купих истинско мляно кафе, след като ти беше тук, и френска преса. — Тя използва дясната си ръка, за да покаже как буталото пресова кафето.

— Не искам кафе! Благодаря. Трябва да говоря с теб.

— За какво?

Имаше ли намек на трепетно очакване в гласа й? Усмивка на надежда на лицето й? Себастиан нямаше представа какво си мисли Елинор, че е дошъл да й каже, но нямаше смисъл да се опитва да омекоти удара. Той си пое дълбоко дъх и се впусна в обяснението, което беше подготвил.

Убити са четири жени_. (Да, тя беше чела за това.)_

Всичките са имали сексуална връзка с него. (Какво съвпадение!)

Възможно е някой да го е следил от известно време, затова има риск убиецът да знае за еднократния им секс. (Какво иска да каже Себастиан?)

Елинор може да е в опасност.

Тя се намести на ръба на единия фотьойл и се втренчи в него със сериозно изражение.

— Искаш да кажеш, че той може да дойде тук?

— Да, има такава опасност.

— Какво да направя?

— Най-добре е да отидеш при някого. Да се махнеш оттук за известно време.

Тя сключи ръце в скута си и се замисли. Себастиан зачака. Също като с Ана Ериксон, преди да си тръгне, той искаше да бъде сигурен, че Елинор разбира сериозността на положението и че наистина възнамерява да напусне апартамента.

— При кого да отида?

Себастиан знаеше за нея само онова, което беше научил след беседата за Юси Бьорлинг. Не бяха засягали темата при кого би отишла, ако й се наложи внезапно да напусне дома си. Ясно й беше, че той няма как да знае отговора, но пак го попита. Това го подразни. Естествено.

— Откъде да знам, по дяволите? Сигурно има при кого.

— Не знам…

Елинор млъкна. Себастиан стана. Беше направил това, за което бе дошъл. Предупреди я. Не беше негов проблем какво ще направи тя с информацията. Въпреки това я съжали. Въпросът й предполагаше, че няма къде да отиде в случай на спешно заминаване. Толкова ли беше самотна? Той нямаше представа. И не го интересуваше. Но Елинор изглеждаше толкова мъничка, докато седеше на ръба на фотьойла със сключени ръце.

— Може да отидеш на хотел, ако няма къде другаде.

Тя кимна, без да каже нищо. Себастиан се замисли. Можеше ли да си тръгне просто така? В етикета няма правила, които да определят колко време трябва да останеш, след като си казал на някого, че животът му е в опасност. И да имаше, той нямаше да ги спази. Но дали да не остане? Да изпие ли чаша кафе? Не, това щеше да бъде изтълкувано погрешно. Елинор щеше да си помисли нещо. Половин час в кухнята нямаше да я направи по-малко самотна. Забрави за кафето. Щеше да се придържа към плана.

— Трябва да тръгвам.

Тя пак кимна и стана.

— Ще те изпратя.

Те излязоха в коридора. Себастиан отвори вратата и спря. Чувстваше, че трябва да каже нещо, но не знаеше какво. Нямаше смисъл да я предупреждава отново. Тя беше разбрала сериозността на положението. Той го видя в изражението й. Тръгна надолу по стълбите и чу изтракването на веригата, когато Елинор затвори вратата.

* * *

Тя се облегна на вратата и се усмихна. Сърцето й блъскаше бързо в гърдите. Краката й трепереха. Себастиан беше дошъл отново. Разбира се, че ще дойде. Елинор влезе в дневната и седна на дивана, на мястото, което той току-що беше освободил. Усети топлината на тялото му. Това сгря душата й не само заради физическата топлина, останала след него, но и заради загрижеността му. Всичките тези приказки да не пуска никого в апартамента и да се пази от непознати мъже, които може да я заговорят, не бяха ли заобиколен начин да й каже, че не иска тя да се вижда с други? Че принадлежи само на него?

Елинор се облегна назад. Стори й се, че долови мириса му. Себастиан беше срамежлив. Човек не би си го помислил, защото той умело го прикриваше зад фасадата на корав грубиян. Елинор му беше дала няколко възможности да каже какво всъщност иска, да признае истинската причина за посещението си, но той не можа да го направи и измисли тази абсурдна история.

Тя не бива да остане тук.

Трябва да замине.

Бе положила усилия да запази сериозното си изражение. Да се преструва, че му вярва. Всъщност й се искаше да скочи от фотьойла, да го прегърне, да го разтърси и да му каже, че разбира. Предпочете обаче да му позволи да стане така, както той иска. Елинор пак се усмихна. Това, че му беше трудно да й признае, че желае тя да бъде с него, беше много сладко. Но тя го разбираше. Много добре. Те бяха сродни души. Елинор затвори очи и се наслади на удоволствието, че седи там, където беше седял Себастиан. Отдаде се на чувствата си за няколко минути.