Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жените, които го познаваха (111) (Нова среща със Себастиан Бергман)

111

Отначало Ваня не разбра какво прави Хинде, докато стоеше пред нея с мобилния телефон в ръката си. Всичко се случи много бързо. Но когато той спусна телефона, усмихна й се и й каза да облече нощницата, тя осъзна, че е използвал фотоапарата. Трябваше да се досети. Пропусна го, защото беше мобилен телефон, а не обикновен фотоапарат. Ваня вбесено се втренчи в него. Щеше да се наложи сам да й облече нощницата. Не можеше да направи нищо, за да я накара да я облече доброволно.

Тя знаеше, че серията снимки на жертвата е част от фантазията му, а фотографиите, които беше видяла в апартамента на Ралф, започваха по абсолютно същия начин. Жените голи и уязвими, точно както беше сега тя. Следващата й снимка щеше да бъде облечена с нощницата.

Щеше да му отнеме известно време, докато я направи. Ваня щеше да се погрижи за това. Тя поклати глава и се извърна от него. Хинде я блъсна на леглото и я заплаши с ножа и електрошоковия пистолет. Ваня се опита да се съпротивлява само колкото да продължи борбата, без да го накара да използва някое от оръжията. Балансирането беше трудно. Трябваше да се мята и извива колкото може повече и все пак да го остави с убеждението, че той е на път да постигне целта си и че накрая ще бъде победителят, за да не реши да я удари и тя да изгуби съзнание.

Всичко, за да спечели време.

И после изведнъж го усети. Нещо твърдо и остро, което стърчеше до дюшека от дясната страна на леглото. Одраска ръката й. Хинде беше започнал да нахлузва нощницата през главата й и Ваня се хвърли надясно, колкото може по-далеч от него. Тя се помъчи да види острия предмет, за да разбере какво представлява, но това беше невъзможно от мястото, където лежеше. Ъгълът беше малък и нощницата закриваше очите й. Ваня се опита да докосне предмета, но не можа да го намери. Вече не достигаше ръба на леглото с дясната си ръка. Реши отново да започне да се бори, този път с цел да доближи ръката си до острия предмет. Извика и напрегна тяло, за да стане твърдо като камък. Това, изглежда, изкара от равновесие Хинде за момент. Тя се хвърли надясно, за да може ръката й да стигне възможно най-далеч. Пръстите й претърсиха пипнешком края на дюшека, трескаво търсейки острия предмет. Надяваше се, че няма да е закрепен. Хинде отново я блъскаше на леглото, опитвайки се да си възвърне контрола. Ваня го остави, но се вкопчи здраво в края на леглото с дясната си ръка. Тя позволи на Хинде да започне да й облича нощницата, докато пръстите й продължаваха да търсят. Чу, че нощницата се раздра, докато той я дърпаше на главата й, и замахна с лявата си ръка. Изведнъж намери онова, което търсеше. Беше нещо метално, остро и твърдо. Ваня го изпусна по време на борбата, но сега знаеше горе-долу къде е и скоро щеше да го хване отново. Приличаше на счупена пружина и не беше закрепена. Дръпна я с палец и показалец, но не можа да я извади и затова смени тактиката и започна да я извива назад и напред, за да я отчупи.

Най-после пружината се откъсна и Ваня светкавично я скри в ръката си.

Тя позволи на Хинде да нахлузи нощницата през главата й, за да бъде съсредоточен върху тази задача. Номерът успя. Той я погледна гневно и отново взе ножа.

— Ще го използвам — закани се Хинде.

Ваня кимна. Позволи му да победи. Предаде се. Надигна се и облече нощницата, стиснала счупената пружина в дясната си ръка. Плъзна я надолу по тялото си, пусна я между краката си я покри с нощницата. Усещаше пружината до бедрото си като малък, студен и остър дразнител.

Пружината обаче беше нещо съвсем различно.

Беше надежда.

Хинде й направи още една снимка, а после се приближи и сряза кабелната стяжка, с която беше завързан за леглото левият й крак.

— Обърни се.

Ваня знаеше какво предстои. Той искаше тя да легне по корем. Отначало си помисли да го затрудни, но после осъзна, че има по-добра възможност да държи пружината, ако го направи сама. Сложи левия си крак върху десния, притискайки пружината между бедрата си, и обърна горната част на тялото си. Извика от болка, когато кабелната стяжка на десния й крак се впи в плътта й, но не изпусна пружината и легна по корем.

Хинде седна върху краката й и завърза ръцете й зад гърба с найлонов чорап. Провери внимателно възела. Сякаш забави движенията си сега, когато тя лежеше по корем, готова за следващия етап. Той стана и се изправи до ръба на леглото. Хвана левия й крак и разтвори краката й широко, а после завърза глезена й за леглото с друг чорап. Направи същото с десния й глезен и след това сряза кабелната стяжка. Доволен от работата си, отново се приближи до кутията и извади няколко неща в определен ред. Ваня ги позна. Запасите му от храна и напитката. Хинде излезе. Вероятно се бе отправил към някакъв малък килер, който се заключва.

Ваня започна да надига нощницата нагоре по бедрата си, за да вземе металната пружина.

Надяваше се, че Хинде ще се забави. Нуждаеше се от време.

* * *

Черният път, по който караше Себастиан, беше обрасъл с трева и рядко използван. Криволичеше и се извиваше през гората, която след малко отстъпи пред открити полета от двете страни. На известно разстояние той видя къща. Халогенните фарове осветяваха високите треви пред колата и Себастиан имаше чувството, че кара през море от сухи жълти водорасли. Светлината се отразяваше в очите му и му беше трудно да види нещо друго освен тъмните очертания на къщата.

Той скоро стигна до ограда около импровизирано обръщало. Спря, изключи двигателя, слезе от колата и зачака очите му да привикнат с тъмнината. Втренчи се в къщата. Изглеждаше необитаема. Не се забелязваха светлини.

Себастиан внимателно се прехвърли през оградата. Сградата, която застрашително се извисяваше на фона на нощното небе, сега се виждаше много по-ясно. Намираше се на стотина метра от него. Беше голяма, но неприветлива. Лунната светлина хвърляше синкав отблясък върху керемидите на покрива и фасадата и след малко той видя черните дупки на местата на прозорците. Себастиан тръгна. Стори му се, че съзря слабата мъждукаща светлина на свещ, сякаш мракът вътре изведнъж придобиваше оранжев оттенък от време на време и бледи, почти незабележими сенки пробягваха по первазите на прозорците и стените. Сега знаеше, че е на правилното място.

Той продължи да върви.

Високите треви шумоляха с всяка стъпка, която Себастиан правеше към съдбата си.

Ако извадеше късмет, щеше да успее да изтъргува своя живот срещу нейния.

Ако не му провървеше, и той, и Ваня щяха да се простят с живота си тази вечер.

* * *

Ваня беше успяла да надигне нощницата и да извие гръб достатъчно, за да вмъкне завързаните си ръце между бедрата и да хване пружината, която сега отново беше скрита в дясната й ръка. Можеше да среже найлоновия чорап само когато Хинде не беше в стаята, а това не се случваше достатъчно често. Той беше излязъл за малко да запали свещи, но през повечето време беше в стаята. Изглежда чакаше някого. Сякаш ритуалът, който беше толкова важен в началото, сега беше от второстепенно значение. Хинде постоянно крачеше напред-назад и се ослушваше.

Ваня имаше чувството, че вече не е главната героиня. Че лежи там по друга причина. Това обаче нямаше значение за нея. Тя усещаше острата пружина в дланта си и чакаше Хинде да излезе отново, за да продължи. Засега усилията й не бяха довели до осезаеми резултати. Ръцете й все още бяха завързани стегнато и започваха да изстиват и да се схващат поради ограничения приток на кръв. Най-много се тревожеше, че мускулите й се уморяват. Въпросът беше колко дълго ще издържи.

Дано Хинде по-скоро излезе от стаята.

* * *

Той обаче стоеше там. Абсолютно неподвижно.

Себастиан надникна през счупения прозорец до предната врата и видя помещение, което някога явно е било кухнята. Беше мръсна и стените бяха изрисувани с графити. Някой беше изкъртил умивалника. В ъгъла имаше стара печка за дърва от началото на миналия век, озарена от лунната светлина. Себастиан забеляза слабата светлина на свещ, вероятно от съседната стая. Заслуша се напрегнато, но не чу нищо. Приближи се до вратата, която беше открехната. Земята пред него бе осеяна със счупени стъкла. Той изправи рамене.

Време беше да извести присъствието си.

Вратата тихо изскърца, когато я отвори и влезе в тъмния тесен коридор.

— Едвард, тук съм — извика Себастиан и спря, за да чака реакция. Нищо. Къщата остана тиха като досега.

Хинде очевидно не беше готов да се появи все още.

Себастиан зави наляво и се озова в кухнята, която беше видял през прозореца. Половината под се бе срутил и той трябваше да заобиколи черната дупка в средата на стаята. Въздухът миришеше на застояло и мухъл. Себастиан се отправи към мъждукащата светлина, проникваща от съседната стая. Беше голяма и внушителна и навремето вероятно е била трапезарията. Голямо тъмно петно върху избелелия дървен под показваше мястото, където някога е бил килимът. Тапетите бяха увиснали и олющени от годините. От стената сякаш бяха поникнали ръце, които се протягаха към него. Една-единствена свещ, поставена в собствения си восък, бе прикрепена за стар метален радиатор с орнаменти. Виждаха се два свода. Непосредствено пред Себастиан имаше друга голяма стая, която образуваше нещо като апартамент с онази, в която стоеше той. Коридорът вдясно водеше по-навътре в къщата. Себастиан видя друга потрепваща светлина в онази посока. Може би трябваше да следва свещите.

Поне така реши той.

* * *

Ваня чу гласа. Отначало не го позна. Или по-скоро не можа да го свърже с тази обстановка.

Тя се обърна да погледне Хинде и разбра, че слухът й не я е подвел. Лицето му сияеше от трепетно очакване. Това беше гласът, който чакаше Хинде. Много отдавна.

Той взе ножа и се измъкна от стаята. Ваня го наблюдава, докато излезе, забравяйки за секунда острата пружина в ръката си.

Какво правеше тук Себастиан? Защо беше извикал на Хинде?

Не можеше да е истина. Себастиан никога не правеше нищо за никой друг освен за себе си. Такъв беше. Тя знаеше това.

И все пак той беше тук.

* * *

Себастиан беше огледал долния етаж. Там нямаше нищо, с изключение на още няколко свещи и стари боклуци. Той се върна при стълбите, вгледа се в мрака и се заслуша. Отново извика:

— Хей! Има ли някой тук?

Пак не получи отговор.

Тръгна нагоре по стълбите и на половината път видя пламъка на още една свещ. Тази игра започваше да му писва. Той извика още веднъж, този път по-силно:

— Едвард, знам, че си тук!

Продължи да върви. Някои стъпала бяха изгнили и трябваше да ги прескача. Когато стигна до горе, видя, че се намира в началото на коридор. От двете страни имаше врати и една в дъното. Всички бяха затворени.

Отвори първата врата. На прозорците бяха заковани дъски и в стаята цареше непрогледен мрак. Той бутна вратата, за да влезе малко светлина от коридора, и влезе. Стаята беше празна, с изключение на едно старо бюро в ъгъла. Нищо друго.

Себастиан се приготви да излезе от стаята, когато чу слаб шум зад гърба си в мрака. Завъртя се, но вече беше късно. Почувства дъха на Хинде върху лицето си и ножа, опрян в гърлото му. Помъчи се да се отпусне и позволи на Хинде да го притисне до влажната, воняща на мухъл стена.

— Отдавна чакам това — изсъска Хинде.

Той беше толкова близо, че Себастиан долови вълнението му. Опита се да запази спокойствие. Ножът беше остър. Ако Хинде натиснеше малко по-силно, щеше да прониже кожата му.

— Чаках те, но сега е време да започнем.

Себастиан го погледна. Очите на Хинде блестяха, въпреки че светлината в стаята беше слаба.

Тя беше жива. Ваня все още беше жива.

— Пусни я — каза Себастиан колкото можеше по-убедително. — Това е между теб и мен.

Хинде се усмихна. Изражението му говореше достатъчно красноречиво. Той поклати глава и потвърди най-лошите опасения на Себастиан.

— Не. Искам да гледаш. В края на краищата, на теб ти достави удоволствие да ме изследваш. Реших, че сега ще е добре да имаш място на първия ред.

Себастиан се бореше да запази спокойствие.

— Пусни я. Вземи мен вместо нея.

— Вместо нея? Никога. Може би и двамата.

Хинде изведнъж обърна Себастиан така, че застана зад него, все още опрял ножа в гърлото му, а после го блъсна в коридора.

— Сега аз контролирам нещата — заяви той и за да наблегне на думите си, натисна нагоре ножа, затрудни дишането на Себастиан.

След това го забута към дъното на коридора. Все по-близо и по-близо към вратата. Себастиан осъзна, че отиват там. Целта им беше стаята отвъд онази врата.

Макар да знаеше, че е абсолютно безсмислено, той не се сдържа.

Започна да умолява Хинде.

Не можеше да загуби Ваня.

— Моля те, вземи мен вместо нея. Моля те.

— Много благородно от твоя страна. Но ти несъмнено имаш причини — отвърна Хинде.

Те стигнаха до вратата и Хинде я отвори със свободната си ръка.

— Дойдохме — закачливо извика той.

Едва след секунда Себастиан и Хинде осъзнаха значението на онова, което виждат.

На леглото нямаше никого. На мястото, където беше лежала Ваня, имаше разкъсани найлонови чорапи. Хинде се изненада толкова много, че пусна Себастиан, който реагира светкавично, блъсна настрана ножа и успя да се освободи.

Той се обърна към Хинде, който беше онемял от почуда.

— Нещата не вървят по плана, а?

Разочарован и вбесен, Хинде замахна с ножа към него. Себастиан отскочи назад към леглото. Макар да знаеше, че е в много опасно положение, той изпита радост. Ваня, изглежда, беше избягала. Това беше най-важното. Беше готов да даде живота си за нея, когато влезе в къщата, и все още беше така.

Хинде отново замахна с ножа и Себастиан отстъпи към средата на стаята. Скоро щеше да бъде притиснат до стената. Той трескаво започна да се оглежда за нещо, с което да се отбранява, но не видя нищо подходящо. Колкото по-дълго издържеше, толкова по-голяма преднина щеше да има Ваня. Опита се да стъпи на леглото, но се спъна и падна върху него. Хинде се озова там за секунда и въпреки че Себастиан го риташе, успя да забие ножа в прасеца му. Болката беше мъчителна. Себастиан се хвана с две ръце за рамката на леглото и се опита да се измъкне от Хинде. Видя, че от раната на крака му тече кръв.

Хинде спря и мълчаливо се втренчи в Себастиан, който се дърпаше към ъгъла, влачейки крака си. Изведнъж изпита желание да не бърза.

— Може би нещата не се развиха точно по плана, но поне хванах теб. — Той бавно тръгна към Себастиан. Леденото му спокойствие се беше възвърнало, когато погледна кървящия човек в ъгъла. Хинде вдигна ножа.

Себастиан го погледна. Нямаше накъде да бяга и се подготви за неизбежното. Той видя, че острието на ножа проблесна във въздуха, и почувства страшна болка в корема. Хинде извади ножа и го вдигна отново. Този път се прицели по-високо.

— По едно наръгване за всяка година, която прекарах в „Льовхага“. Останаха само дванайсет.

Себастиан започваше да губи съзнание, но се бореше да остане буден, дори успя да изрече отговор:

— Ваня е в безопасност — усмихна се той.

Хинде явно се вбеси и отново вдигна ножа.

И тогава Себастиан изведнъж я видя. Тя изскочи отнякъде. Държеше нещо в ръката си.

Ваня трябваше да е избягала. Тя не трябваше да е тук.

Не.

Хинде усети движението зад гърба си в последната секунда и се завъртя. Видя електрошоковия пистолет в ръката й и успя да се наведе, преди Ваня да го доближи до него. Обърна ножа и й нанесе силен удар по главата с дръжката. Ваня изпусна пистолета и се строполи на пода. Хинде се хвърли върху нея. Тя го блъсна, но той пак я удари. И след това спря, погледна отпуснатото й тяло и се усмихна на Себастиан.

— Ето това наричам любов. Тя се върна.

Себастиан запълзя към тях с последни сили. Ризата и панталонът му бяха облени в кръв. Влачеше крака си в кръв.

— Не го прави. Недей.

Лицето на Хинде сияеше от задоволство.

— Трябва да ми простиш, но ще пристъпя направо към финала. — Той погледна Ваня, сграбчи я за косата и дръпна назад главата й, оголвайки гърлото й. — Гледай внимателно, Себастиан. Това е последното, което ще видиш.

Себастиан вече не чувстваше болката. Не чувстваше нищо. Пълзеше ли, пълзеше, но сякаш изминаваше милиметри.

Всеки момент всичко щеше да свърши.

Хинде вдигна ножа и в същия миг от вратата се чу глас.

На Себастиан му се стори, че на прага стои Били.

Били. Какво правеше той тук?

Себастиан чу изстрел и видя, че Хинде падна по гръб.

И после пред очите му се спусна мрак.