Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жените, които го познаваха (77) (Нова среща със Себастиан Бергман)

77

Себастиан реши да върви пеша, тръгна по „Кроноберг“ и пристигна в „Риксморд“ преди всички останали. Седна в Стаята и зачака другите. Взе телефона и позвъни на номера, който вече беше набирал безброй пъти. Въпреки че Троле не отговаряше, безпокойството на Себастиан беше намаляло. След закуска с Елинор пак си бяха легнали. Подхождаха си изключително добре от сексуална гледна точка. Не беше любов. Определено не. Но все пак беше нещо. Любовта наранява. Това тук — не.

Преди Себастиан да излезе, Елинор извади чиста риза и му каза да се избръсне добре. Животът беше странен. Неотдавнашното му пътуване беше толкова напрегнато, че скоро нищо нямаше да го изненадва. Трябваше обаче да намери Троле. Въпросът беше как да го направи. Можеше ли да помоли Били за помощ? Не беше необходимо да му казва цялата истина, но можеше да сподели, че е ходил при Троле, когато е осъзнал, че го следят. Да помолиш стар приятел за помощ нямаше да прозвучи толкова невероятно. Били умееше да пази тайни и в момента отношенията му с Ваня изглеждаха обтегнати, затова едва ли щеше да й каже нещо. Очевидно беше, че е започнал да се опитва да си проправя път нагоре в йерархията, а Ваня се съпротивляваше. Разбира се, тя никога нямаше да го признае, но за Себастиан беше ясно, че според нея Били е започнал да се надскача. Една група винаги работи най-добре, когато всеки приема ролята си и не поставя под съмнение тази на другите. Затова Себастиан никога не можеше да се вмести в група. Кръвта на живота му беше да поставя под съмнение всичко. Били наистина го бе смаял, оказал се беше доста добър полицай. Освен това във Вестерос тайно му беше помогнал да открие Ана Ериксон и настоящия й адрес. Можеше да бъде полезен съюзник в издирването на Троле. Себастиан смяташе да отиде в дома на Троле след сутрешното съвещание. Ако не намереше нищо там, щеше да говори с Били. Доволен от плана си, той стана и си взе кафе от машината в трапезарията. Събра мислите си и се зарече днес да не се кара нито с Ваня, нито с Торкел. Трябваше да защити присъствието си в екипа, да сътрудничи, не да създава конфликти.

След трийсетина минути и две чаши кафе започнаха да пристигат другите. Поглеждаха го бегло, въпреки че беше с чиста риза. Нямаше ли поне двете жени да забележат?

Първа стана Урсула. Обърна се с лице към останалите и сложи на масата папката, която носеше.

— Да започвам ли? Имам доклада от аутопсията на Анете Вилен.

— Давай — отговори Торкел.

Урсула нареди няколко увеличени снимки на осакатеното голо тяло на Анете. Раната в гърлото й зееше срещу тях. Себастиан я виждаше мъртва за пръв път и това му въздейства по-силно, отколкото очакваше. Трудно беше да направи емоционалния скок между образа й приживе, в онази рокля, топла и отчаяно жадуваща любов, и начина, по който изглеждаше на снимките. Урсула извади още един кадър отблизо на прерязаното гърло.

— Трахеята и каротидната артерия са срязани с един замах и рязко движение навън. Също като при другите.

— Почувствала ли е много болка?

Урсула погледна Себастиан. Нямаше съмнение, че въпросът дойде от сърцето му. Тя отговори без следа от съчувствие:

— Станало е много бързо. Анете се е задушила, преди кръвта й да изтече, затова краят е настъпил бързо. Относително бързо.

Себастиан не каза нищо и пребледня още повече. Урсула се обърна към другите. Той заслужаваше да страда.

— Трудно е да се определи точният час на нападението. Тя е лежала на пряка слънчева светлина. Но ако Себастиан я е оставил в пет часа, тогава убиецът определено е дошъл много скоро след това. Между пет и десет сутринта.

— Тогава той е проследил Себастиан до апартамента й?

— По всяка вероятност, особено след като вече знаем, че Себастиан е бил следен.

В стаята настъпи мълчание, породено от близостта между Себастиан и убиеца. Той трескаво разрови паметта си за някакъв спомен от онова фатално утро. Беше ли видял някого? Нещо? Срещна ли някого на стълбите? Чу ли да се затваря врата на кола и обърна ли се да види? Съзря ли нещо? Не си спомняше нищо.

— Не видях никого, но и не гледах наоколо.

— Предполагам, че си искал да се измъкнеш колкото е възможно по-бързо. Не си падаш по уютните закуски — язвително подхвърли Ваня.

Себастиан сведе поглед. Не искаше да отговаря. Нямаше да отговори. Нямаше да започне отново. Сътрудничество, не конфронтация.

Торкел се включи в обсъждането.

— Ще изпратим униформени полицаи да разпитат съседите, след като сега стеснихме часовата рамка. Някой от тях може да е видял някого да се навърта наоколо.

— В идеалния случай, близо до син „Форд Фокус“ — обади се Били.

— Докъде стигнахме с колите? — попита Торкел.

— Не научихме нищо повече от форда, а тойотата е минала покрай няколко бензиностанции. Покрай последната — вчера сутринта…

На вратата се почука и вътре влезе млад полицай. Изглеждаше напрегнат.

— Извинявайте, но има телефонно обаждане за теб, Ваня. Очевидно е важно.

— Ще трябва да почака. Имаме съвещание.

— От „Льовхага“ е. Едвард Хинде…

Всички се вцепениха. За секунда си помислиха, че не са чута правилно.

— Сигурен ли си? — недоверчиво попита Ваня. — Едвард Хинде?

— Така каза той.

Тя придърпа към себе си телефона на масата.

— Свържи ме, моля.

Младият полицай бързо се обърна и излезе от стаята. Ваня се наведе напред, очаквайки обаждането. Другите се преместиха по-близо до нея. Кремавият пластмасов предмет на масата сякаш се превърна в центъра на тежестта на стаята, привличайки всички към себе си. Били застана до Ваня с едната ръка върху бутона на високоговорителя, а с другата сложи мобилния си телефон до него, за да запише разговора. Всички зачакаха мълчаливо. Само Себастиан остана на мястото си, на разстояние от другите, като трескаво се опитваше да разбере какво става. Защо се обаждаше Хинде? Каква беше целта му? Да се опита ли да прекъсне разговора? Инстинктивно чувстваше, че това не вещае нищо добро. Както обикновено, Хинде беше една крачка пред тях.

Той действаше.

Те реагираха.

Никога обратното.

Звънът на телефона накара всички да подскочат, въпреки че го очакваха. Били натисна бутона на високоговорителя и едновременно с това функцията за запис на мобилния си телефон. От високоговорителя се чу тихо свистене. В другия край на линията имаше някого. Изведнъж Хинде сякаш се озова там, при тях. Ваня несъзнателно се наведе още напред, сякаш се опитваше да чуе в тишината дали той наистина е там.

— Ваня Литнер…

Отговорът дойде бързо и ясно.

— Обажда се Едвард Хинде. Не знам дали ме помниш.

Определено беше той. Приятен глас. Спокоен, съсредоточен и зад самочувствието — убедеността, че предимството е на негова страна. Това очевидно беше следващият му ход. Себастиан си го представи. Усмивката, студените воднисти очи, телефонът близо до устата.

Ваня се постара също да говори спокойно.

— Да, помня те.

— Как си? — Тонът на Хинде беше безгрижен и интимен, сякаш се обаждаше на стара приятелка да побъбрят.

— Какво искаш? — изсъска Ваня. — Защо се обаждаш?

Едвард се изсмя силно.

— Ваня, това е първото ми телефонно обаждане от много, много време. Не може ли малко да го удължим?

— Мислех, че не ти позволяват да се обаждаш по телефона.

— Направиха изключение.

— Защо?

Себастиан пристъпи към нея. И той се питаше същото. Някой в „Льовхага“ беше сключил сделка с Хинде. И несъмнено се беше прецакал. Себастиан почувства, че разговорът трябва да бъде прекратен веднага. Тонът на Хинде беше твърде закачлив, твърде познат. Твърде самодоволен. Нещо в него уплаши до смърт Себастиан. Дъщеря му разговаряше с човек, който винаги имаше план. И винаги го осъществяваше. Торкел видя, че Себастиан се готви да предприеме нещо, и го спря с остър поглед. Себастиан се поколеба. Влиянието му беше по-слабо от всякога. Беше загубил доверието на Торкел. Той погледна умолително временния си шеф, но Торкел поклати глава. В това време разговорът продължаваше.

— Имам информация, която трябва да знаеш.

— Слушам.

— Само ти. Защото предполагам, че другите слушат в момента.

Ваня погледна въпросително Торкел, който кимна в отговор. По всяка вероятност Хинде знаеше, че тя никога не би приела обаждането сама, и беше рисковано да го лъжат.

— Така е.

— Информацията, която искам да ти предам, е само за твоите уши. Но може би няма да ти разрешат да дойдеш и да ме видиш отново?

— Защо го казваш?

— Себастиан много те защитаваше. Сякаш мислеше, че няма да можеш да се справиш с мен сама. Той там ли е?

Себастиан отговори, без да иска разрешение от Торкел. Отиде и застана до Ваня.

— Тук съм. Какво искаш?

— Ваня може да дойде и да побъбри малко с мен, нали? Моля?

— Защо? Ако имаш да казваш нещо, кажи го сега.

— Не. Само на Ваня. Очи в очи.

— Никога — чу се да казва Себастиан.

Но вече беше късно. Телефонът изщрака, когато връзката прекъсна, и свистенето заглъхна. Хинде затвори. Ваня стана с решително изражение на лицето. Себастиан веднага се досети къде отива.

— Недей, Ваня. Не го прави. Не отивай там.

Тя го погледна ядосано.

— Защото?

— Той няма да ти каже нищо. Само иска внимание. Познавам Едвард Хинде.

— Чакай малко. Ние подозираме, че е замесен. Той звъни и предлага информация. Трябва ли да го пренебрегнем?

— Да.

Себастиан я погледна с умоляващи очи. Сякаш това имаше някакво значение. Чувстваше, че нещата се изплъзват от пръстите му, но трябваше да се бори. Знаеше, че не може да се откаже, при никакви обстоятелства. Не и отново. Ваня не трябваше да ходи там. За нищо на света.

— Защото Хинде не се обади на теб ли? Това ли е проблемът? Че той може да иска да каже нещо на мен? — Ваня го погледна в очите, готова да се бори на всяка цена.

— Не. Опасно е!

— Какви ги говориш, по дяволите? Мога да се грижа за себе си. — Тя се обърна към Торкел за подкрепа и се изненада, когато я получи веднага.

— Може да отидеш. Нека разберем какво иска Хинде.

— Ами заповед за посещение?

— Аз ще реша въпроса.

— А, сега можеш да го решиш — измърмори Себастиан.

Торкел се престори, че не го е чул.

— Мога да ти сложа подслушвателно устройство — предложи Били и тръгна към вратата.

Ваня го спря.

— Не. Ако го забележи, Хинде може да млъкне.

— Той и без това няма да каже нищо важно — обади се Себастиан, твърдо решен да не се предава. — Само ще увърта и ще наговори куп глупости и лъжи.

— В такъв случай двамата наистина си приличате — прекъсна го Ваня.

— Ваня…

Тя се отправи към вратата. Себастиан се вгледа в нея. Беше ужасен. Ваня отиваше при Хинде. При Чудовището. Не можеше да се примири. Последните му думи към нея бяха:

— Нека поне дойда с теб.

Отговорът й изобщо не беше дружелюбен. Ваня дори не го погледна.

— Съжалявам, не си поканен — каза тя и излезе.

Себастиан изведнъж изпита чувството, че няма да я види повече. Че всичките му усилия да стигне до нея са били напразни. Той седна на стола и прегърби рамене. Другите го гледаха недоумяващо. Знаеха колко самовлюбен е, но реакцията му към тази ситуация пак беше прекалена. За Торкел това беше камъчето, което обърна колата. Себастиан наистина вече не разбираше какво става и не можеше да се държи нормално. Той, изглежда, приемаше факта, че Ваня ще се срещне с Хинде, като лично поражение. Това му напомни малко за момента, когато Себастиан му каза, че е спал с всички жени, които са били убити. Тогава Торкел видя същата смесица от паника и тъга в очите му. В онзи случай беше разбираемо, но сега? Сега беше недопустимо. Идеята да попречи на Ваня, най-добрия полицай в екипа, да получи информация, бе престъпване на всякакви граници, независимо дали бе, защото Себастиан мислеше, че тя няма да се справи или защото смяташе, че той би трябвало да е избраният.

Себастиан се вгледа в останалите, особено в Торкел. Видя липсата на разбиране в очите им, но нямаше сили да обяснява. Те и без това нямаше да разберат цялата картина. Беше твърде сложна. Той изведнъж се вцепени. Ами ако това беше обяснението? Ами ако Хинде знаеше?

Той се обърна към Урсула.

— Би ли ми дала колата си?

Тя поклати глава.

— Не, Себастиан.

— Не може ли да взема за малко шибаната ти кола?

Урсула погледна изумено Торкел, който също поклати глава.

— Престани, Себастиан.

Себастиан се вбеси.

— Не става дума за мен. Дай ми ключовете!

— Себастиан, не може да продължаваме така — започна Торкел.

— Хубаво! — прекъсна го Себастиан. — Изхвърлете ме! Изобщо не ми пука! Само ми дайте ключовете на проклетата кола!

След още един поглед към Торкел, който отговори с примирено повдигане на рамене, Урсула протегна ръка към чантата си, която беше окачена на облегалката на стола. Извади ключовете на колата си и ги хвърли на Себастиан.

Той изскочи от стаята.

Трябваше да намери начин да спре Ваня.

Но не знаеше как.

Побягна през отвореното офис пространство, което обикновено беше оазис на спокойствие. Служителите там го изгледаха с любопитство, но му беше все едно. Надяваше се, че Ваня чака един от асансьорите за подземния паркинг и че ще я настигне, ако слезе по стълбите. На изхода се сблъска с две жени, които носеха кафета. Едната изтърва чашите, но той мина покрай нея, без да спира, и отвори вратата. Краката му направо летяха по стъпалата. Броеше етажите, докато тичаше. Оставаха още два до подземния паркинг и той се надяваше, че Ваня е оставила колата си на нейното обичайно място на триото ниво. Себастиан отвори тежката сива метална врата и хукна между колите. Паркингът беше пълен. Той чу, че наблизо забръмча двигател, и се отправи в тази посока. После я видя. Тя изкарваше колата и се насочваше към „Фридхемсплан“.

— Ваня! Почакай!

Тя може би не го видя или не му обърна внимание и продължи. Себастиан гледаше как колата се скрива от погледа му. Озърна се наоколо и осъзна, че не знае каква кола кара Урсула, нито къде я е паркирала. Погледна ключовете в ръката си. Волво. Побягна, натискайки бутона на черния ключ е надеждата, че светлините на някоя кола ще проблеснат и ще му покажат пътя. Не му провървя. Тичаше из паркинга и натискаше бутона. След малко чу изщракване. Колата беше в отсрещния край, колкото е възможно по-далеч от изхода, и реагира с окуражително проблясване. Себастиан се втурна към нея, отвори вратата и седна зад волана. Засуети се с ключа на стартера за момент и най-после успя да включи двигателя.

Настъпи газта и гумите изсвириха, докато завиваше.

Все още нямаше план.

Освен да кара колкото може по-бързо.

Да спре Ваня.