Даниел Стийл
Обикновени хора (8)

7.

Двама цивилни от министерството по сигурността потеглиха към университетската болница в Сан Франциско. Влязоха в новата й част, близо до стадиона, и паркираха в гаража. Наложи им се да походят доста до оперативното отделение, където работеше бившата приятелка на Джейсън. Шефът им бе съобщил, че положението е спешно, а разследването — абсолютно поверително. Знаеха самоличността на жената, която трябваше да разпитат, но не бяха наясно с причината за тревогата. Ставаше дума за пилот в самолет, който трябваше да кацне след по-малко от три часа, но не разполагаха с други подробности. Бяха казали, че имал проблеми със справянето с гнева, а шефът им искаше да узнае повече за това.

Алън Уекслър, началникът на службата в Сан Франциско, възложи задачата на Пол Гилмор и Луси Хобс, двамата работеха заедно от две години. Пол се съгласи да остави колежката му да води разговора. Момичето, с което щяха да се видят, бе младо и вероятно щеше да се открие повече пред жена. Беше на двайсет и седем години, сестра в хирургията на болницата. Луси бе само няколко години по-голяма от нея. В джинси, с дълга конска опашка, маратонки и бейзболна шапка, тя приличаше на хлапе. Пол Гилмор беше на петдесет, наближаваше възрастта за пенсиониране, и имаше деца, които бяха по-големи от нея. Но от работата си с Луси бе разбрал, че тя е една от най-добрите, с които бе работил. Отначало, когато двамата станаха партньори, той направи всичко възможно, за да избегне съвместната им работа, но много скоро след това започна енергично да я защитава. Тя спаси живота му по време на първата им операция заедно и спечели пълната му лоялност. Пол й имаше доверие и знаеше, че ще предразположи момичето, с което щяха да говорят.

— На колко да се обзаложим, че ако тя си има ново гадже, бившето смята, че тя му изневерява? Мъжете с проблеми с гнева разсъждават по този начин — отбеляза Луси по време на дългата им разходка до ортопедичното отделение, където работеше момичето.

— Не бъди толкова цинична — отвърна Пол. — Не всеки изневерява, само бившата ми съпруга.

Жена му го беше зарязала заради бившия му партньор, което бе довело до новото му партньорство с Луси. Пол бе съсипан, когато започнаха да работят заедно, но с разумния си поглед върху нещата и спокойствието си, Луси му бе помогнала да се излекува. Той не говореше за нищо друго през първата им година като партньори и дори веднъж изпита откаченото желание да я покани на среща. Тя мъдро му обясни, че идеята не е добра и по-късно самият той ще съжалява, и се оказа права. През последните шест месеца Пол излизаше с агентка под прикритие от Агенцията за борба с наркотиците и бе по-щастлив, отколкото през последните десетина години.

Луси имаше връзка от четири години. Гаджето й беше инструктор по летене и пилот на безмоторен самолет и не се интересуваше от нейната работа. Просто се радваше да я види винаги, когато беше свободна, но пък никога не говореха за работа. Той я бе запалил по скоковете с парашути, които Пол смяташе за смахнати. Твърдеше, че предпочита да го гръмнат, отколкото да скочи с парашут, но Луси се влюби в скоковете. Казваше, че й помагат да се справи с напрежението в работата. Пол се смееше, че това само потвърждава мнението му, че е луда, с което тя се съгласяваше с усмивка.

— Не казах, че тя изневерява. Според мен, ако бившият й приятел има проблеми с гнева, вероятно ще смята новата й връзка за невярност към него.

Пол знаеше, че Луси вероятно бе права. Беше умна и разбираше хората. Шефът им искаше да разпитат бившата приятелка дали някога пилотът е бил груб с нея, дали я е наранявал физически и дали го смяташе за опасен. Знаеха, че времето бе от изключително важно значение.

Попитаха за Бианка Мартинез, когато застанаха пред информационното гише на ортопедичната хирургия. Дежурната сестра им съобщи, че Бианка е в операционната и няма да излезе оттам още известно време. Не показаха веднага значките си, но отговорът не бе този, който искаха. Знаеха, че и Бен в Ню Йорк не желаеше да чуе нещо подобно. „Известно време“ нямаше да им свърши работа.

— Съжалявам… — тихо, но с властен глас каза Пол.

Повечето хора реагираха незабавно, когато го чуеха, а Луси винаги се смееше и му се подиграваше. Наричаше го „Гласа Господен“. Жената зад гишето обаче не се впечатли. Пол дискретно извади значката си и й я показа.

— Трябва да я видим веднага. Става дума за националната сигурност — добави той с Гласа Господен.

Сестрата го огледа преценяващо.

— Неприятности ли има? Ще я арестувате ли? — попита тя.

Пол усети, че жената копнееше да задоволи любопитството си, за да се впусне в клюки по-късно, но реши да й направи удоволствието, за да получат това, което искаха. Биваше го да преценява хората, а и Луси не падаше по-долу. Бяха чудесен екип. Той се зачуди дали не трябваше да дойдат униформени, но според Луси идеята не беше добра. Нарочно бяха сложили цивилни дрехи, за да не уплашат младата жена, с която трябваше да се видят.

— Не, няма неприятности — тихо отговори Пол. — Нуждаем се от помощта й заради разследването ни. Колко време ще е в операционната?

Жената погледна в някакъв списък, после часовника си и вдигна очи към Пол.

— Още седем или осем часа. Тъкмо започнаха. Операция на гръбначен стълб.

Беше девет сутринта. Получиха задачата в осем и петнайсет и пристигнаха в болницата колкото се можеше по-бързо. Самолетът трябваше да кацне в единайсет.

— Не можем да чакаме — решително заяви Пол.

Изражението му показа на сестрата, че говори сериозно.

— Трябва да я изведат от операционната, за да поговорим с нея.

Жената се поколеба за миг, после кимна и стана от стола.

— Ще видя какво мога да направя. Не знам обаче дали ще й позволят да излезе, за да говори с вас.

— Няма да е приятно, ако се наложи да влизам в операционната — заяви Пол, а Луси се усмихна сладко и си придаде невинен вид.

Никой не можеше да предположи, че тя бе изключителен стрелец и боравеше с почти всеки вид оръжие. Баща й бе ченге и тя цял живот бе искала да тръгне по неговите стъпки. Страшно я биваше в работата. Имаше четирима братя, ченгета в Сан Франциско, но тя ги бе надминала, когато постъпи в министерството по сигурността. Беше се колебала между министерството и ФБР, когато завърши университета. Работеше под прикритие в отдела за наркотици, когато двамата с Пол станаха партньори. Неговата специалност беше национална сигурност и международен тероризъм и Луси му повтаряше, че това е кротка работа в сравнение с нейната. И двамата бяха отлични професионалисти, а братята й от малка я наричаха Гладиатора, защото се биеше с тях ожесточено и никога не се предаваше, независимо колко я болеше.

Жената от гишето се върна след десетина минути.

— Тя ще излезе веднага след като успеят да я сменят.

— И колко дълго ще отнеме това? — попита Луси, раздразнена от мъгливите обяснения на сестрата. — Ако е повече от пет минути, ние ще влезем — закани се тя с ледени очи.

Сестрата изчезна отново, без да промълви и дума и се върна след пет минути с шефката си. Двамата извадиха значките си и й ги показаха със строги лица, които обикновено плашеха хората, особено надписът „Национална сигурност“. Жената също ги погледна нервно.

— Съжалявам, но не можем просто да изкараме хирургическа сестра от гръбначна операция за две минути. Трябва да намерим друга сестра, която да заеме мястото й.

— Сигурна съм, че е така — спокойно отвърна Луси, а Пол я остави да говори. — Но трябва да я видим. Веднага! Опитваме се да проявим търпение, но не разполагаме с време за губене. На карта са заложени животите на много хора, а не само този на пациента ви. Ще влезем в операционната, ако се наложи, и ще я изкараме.

Жената тъкмо се канеше да им обясни положението отново, когато впечатляващо красива млада жена застана зад нея с разтревожен вид. Носеше хирургическа униформа, но бе свалила кепето си. Имаше гъста тъмна коса, която падаше по раменете й. Тя погледна Пол и Луси озадачено.

— Искате да говорите с мен? Аз съм Бианка Мартинез.

Жената говореше английски без акцент и очевидно бе американка, въпреки екзотичния си вид.

— Да, така е — отговори Луси и й се усмихна.

Двамата отново показаха значките си, доволни, че срещата се бе осъществила без повече разправии.

— Има ли място, където да поговорим насаме? — попита Луси.

Бианка кимна и ги въведе в малка стая за почивка.

— Съжалявам, че се наложи да чакате. Не можех да изляза докато не намерят друга сестра.

Тя въздъхна и ги погледна, после заговори, преди да й зададат въпрос. Вече бе сигурна, че знаеше за какво става дума. Имиграционните служби я бяха посещавали и преди.

— Наясно съм, че имате проблеми с чичо ми в Тексас, но аз наистина не знам нищо. Баща ми се скара с него преди доста време и не съм го виждала откакто бях на четири години. Каквото и да прави на границата, няма нищо общо с мен. Дори не бих го познала, ако го видя. Родителите ми са почтени хора. Никога не сме имали нищо общо с нелегални имигранти.

Луси и Пол осъзнаха, че тя бе изричала същите думи и преди и й бе писнало от историята.

— Уха, това звучи неприятно — каза Луси. — Сигурно е притеснително за родителите ви. Но не сме тук за това — усмихна се тя мило. — Тук сме, за да поговорим за приятеля ви, Джейсън Андрюс.

Бианка ги погледна изненадано.

— Джейсън? — повтори тя, после ги поправи. — Не ми е приятел. Излизахме около година. Но през последната година и половина имам ново гадже, хирург е тук в болницата. Джейсън и аз нямахме много сериозна връзка.

Луси погледна Пол невинно и той кимна. Отново се оказа права. Вече не бяха гаджета, а момичето си имаше нов приятел.

— Какво можете да ни кажете за Джейсън? — попита Луси с престорена небрежност, за да улесни Бинка да говори откровено. — Свестен човек ли е? Как приключи връзката ви?

— Лошо — незабавно отговори Бианка, която очевидно нямаше нищо против да говори за пилота. — Още от самото начало беше любов и омраза. Джейсън постъпва така с всичко. Обича те или те мрази. За него бе страхотен проблем, че семейството ми е от Мексико. Той мрази всички — черни, гейове, мексиканци, азиатци, републиканци. Когато завърших университета, ми отне известно време да си намеря работа тук, затова изкарвах пари с манекенство. Запознахме се на купон. Джейсън се кефеше на факта, че съм манекенка, и обичаше да се фука с мен. Участвах в няколко ревюта в Ню Йорк и Ел Ей и той смяташе, че трябва да си остана модел. Мислеше, че желанието ми да стана сестра е тъпо. Но аз се занимавах с манекенство само докато успея да си намеря работа като сестра. Две години чаках за това място. Той смяташе, че съм идиотка, след като искам да се откажа от манекенството. Но аз просто не желаех да ходя по подиумите. Половината време той се хвалеше с мен, а през другата подхвърляше гадни забележки за произхода ми и ме обвиняваше, че му изневерявам, макар никога да не съм го правила. Категорично отказа да се запознае с родителите ми, а семейството ми е много важно за мен — каза тя и се усмихна. — С изключение на чичо ми. Не се гордея с него. Имам две сестри, с които съм изключително близка, и родителите ми. По-голямата ми сестра е адвокат, а по-малката тъкмо завърши медицина. Кара стажа си тук. Джейсън отказа да се запознае и с тях. Сипеше гнусни обиди винаги, когато споменавах семейството си. Той има ужасен характер.

Луси кимна със съчувствие. Остави я да се наприказва, за да си състави мнение за нея и колко надеждна бе информацията й.

— Разкажи ни за темперамента му — каза Луси и погледна момичето с искрен интерес.

— Изпадаше в пристъпи на гняв или адски лошо настроение. Винаги бе в някоя крайност — или бе луд по мен, или се държеше, сякаш ме мразеше. Опитахме да живеем заедно за кратко, но просто не се получи. Той ми се ядосваше и не ми говореше със седмици. Вечно ме обвиняваше в нещо. Помолих го да поговори с психиатър и дори предложих да отидем при брачен съветник, но той отказа. Непрестанно си имаше проблеми с авиокомпанията. Караше се с шефовете, а веднъж и с един пилот. Изпратиха го на курс по справяне с гнева, но той реши, че е пълна тъпотия. Каза им онова, което искаха да чуят, но им се подиграваше злобно какви глупаци били, когато се прибереше у дома. Не мисля, че уважава някого. Компанията го постави на изпитателен срок няколко пъти, което също го ядоса. Спряха да го повишават и това наистина го вбеси. Той е много чаровен. Винаги получава каквото иска и знае как да подлъже хората. Но го оставиха втори пилот и той изпадна в ярост. Умен е. Тестовете му за интелигентност показват, че е едва ли не гений, но характерът и мрачните му настроения го провалиха. Има късмет, че не го уволниха, а му дадоха шанс да се поправи. Може би защото е млад и умен. Но не го бяха повишавали от доста време, когато станахме гаджета, а той се ядосваше все повече на това. Непрестанно повтаряше, че един ден ще съжаляват. Заплашваше и мен, но бяха най-вече безсмислени закани. Не мисля, че е зъл човек, просто е нещастен и проклет. Прави всички около себе си нещастни. Ако някога успее да овладее темперамента си, ще получи каквото иска. Може и да са го направили капитан вече. Не съм говорила с него откакто го оставих и не искам. Мина повече от година откакто за последно ми се обади. Искаше да се видим и ме нарече с безброй грозни думи, когато му отказах.

Бианка погледна паникьосано и двамата.

— Той ще научи ли, че съм говорила с вас?

Луси бързо поклати глава и отговори.

— Никога — увери я тя. — Говорите с нас, за да ни помогнете, а не да го нараните. И наистина сме ви благодарни. Той никога няма да узнае нищо. Някога наранявал ли ви е физически?

Въпросът бе много важен и Луси напрегнато очакваше отговора. Бианка се поколеба за момент.

— Само веднъж. Но много ме заплашваше, особено когато ме обвиняваше, че му изневерявам.

— Какво се случи този единствен път?

— Удари ме силно и ми насини окото. Беше заради Раф, сегашното ми гадже. Видял го и помислил, че спя с него, но не беше така. Никога не съм изневерявала на Джейсън. Той просто мислеше, че го правя.

Луси й повярва. Бианка изглеждаше почтена жена, а Джейсън гадно копеле, кошмарното гадже, от което всяка жена се страхува. Бианка бе постъпила разумно, като го бе зарязала.

— Оставих го, след като ме удари. Но не мисля, че яростта му бе заради мен. По-скоро беше ядосан на авиокомпанията. Винаги го разстройваха с нещо, наказваха го заради лошото му поведение. Дадоха му безброй шансове, но не го повишиха. Бяха го предупредили, че ще го уволнят, ако не овладее темперамента си. Проклетият му характер му пречи, но той не вижда истината. Смята, че всички други са виновни и са го прекарали. Не схваща, че реакциите му са неприемливи.

— Мислите ли, че би наранил някого? Смятате ли, че е способен да нарани хора и дори да убие някого?

Луси знаеше, че отговорът на момичето не представляваше голяма ценност за разследването, защото Бианка не беше психиатър, но пък като сестра можеше да схване доста неща. А като бивша приятелка, отговорът й щеше да е интересен. Бианка поклати глава.

— Не, не мисля. Не и да убие някого. Не е такъв човек. Той е просто глезльо с неконтролируем характер и много предразсъдъци. Бесен е на света и е ужасен за гадже, но не е убиец. Не мисля, че е луд, а просто е задник.

Тя се усмихна, когато изрече последните думи, и Луси отвърна на усмивката й.

Бианка им бе предоставила доста материал за размисъл, но Луси не споделяше мнението й, че Джейсън бе просто задник. Звучеше като психически разстроен човек, изпълнен с омраза към компанията, задето не го бяха повишили, макар сам да си бе виновен, както бе казала Бианка.

— Той ми отправи доста гнусни расови обиди, когато го оставих. Беше много ядосан, нарече ме „мексиканска курва“ и какво ли още не. Писа ми съобщения дълго време, но престанах да му отговарям. И никога не отидох да си прибера вещите от апартамента му. Страхувах се, че ще ме набие, ако се появя там. Все още имам ключ. Възнамерявах да го изхвърля, но забравих, и го намерих случайно онзи ден. Вероятно вече се е освободил от нещата ми. Заплахите и побоищата са всичко, което знае. Имал е тежко детство. Казва, че като тийнейджър непрестанно участвал в побоища, също като баща си. А пък баща му го биел, когато се напиел, почти всеки ден. Загинал при инцидент, когато Джейсън бил в гимназията, той го мразеше. Майка му избягала, когато бил малък, защото биел и нея. Джейсън не я видял повече и мисля, че заради нея има проблеми с жените. Сложна работа. Психотерапията би му помогнала. Може би не разбираше какво означава семейството ми за мен, защото самият той не е имал такова.

Пилотът отговаряше на профила на половината престъпници в света. Съсипано семейство. Лош баща, пияница. Майка, която го изоставила като дете. Тежки пристъпи на гняв, които не можеше да контролира. Проблеми с жените, които тормозел и винял за какво ли не. Никакво уважение към семейните ценности. Дълбока неприязън към всеки, за когото смятал, че е постъпил лошо с него, желание да им отмъсти и прехвърляне на яростта върху онзи, който му е на разположение. Картината, която Бианка им обрисува, бе ужасяваща, много повече, отколкото тя осъзнаваше.

— Постъпила сте разумно, когато сте го изоставила. И сте извадила късмет, че не ви е наранил.

Бианка се усмихна на думите на Луси, без да схваща напълно опасността, в която е можела да се озове.

— Раф е едър мъж. Няма да позволи да ми се случи нищо лошо. Венецуелец е и има чудесно семейство като моето. Родителите и сестрите ми са влюбени в него — усмихна се тя топло. — Може би ще се оженим догодина. А и съм сигурна, че Джейсън вече ме е забравил. Сигурно си има нова приятелка.

Бианка не се опитваше да научи някоя клюка, а просто проявяваше щедрост към бившето си гадже. Луси го прочете в очите й. После се сети за нещо, което можеше да е изключително важно за тях, особено след като от Ню Йорк им бяха казали, че спешно се нуждаят от цялата информация за пилота, която можеха да им осигурят.

— Налага се да ви помоля за една услуга — каза Луси, като си придаде невинен вид, на който бе невъзможно да се устои.

Когато я гледаше, човек не можеше да повярва, че би могла да простреля снайперист или похитител на заложници, без да й мигне окото. Изглеждаше като всяко друго мило момиче на нейната възраст. Пол много харесваше тези й качества — беше корава и самоотвержена, но и способна да осъществи истинска връзка с хората. Той познаваше множество добри агенти, които не можеха да стъпят на малкия й пръст.

— Бианка, ще ми дадете ли ключа, който сте намерила в шкафчето си? Ще ви го върна и никой няма да научи за това. Може да ни помогне в разследването и да спаси много невинни хора. Ще направите ли това за мен? — попита Луси и зачака отговора й със затаен дъх.

Бианка се замисли, като преценяваше рисковете и дали бе правилно да постъпи по този начин, после кимна утвърдително. Думите на Луси за спасяването на невинни хора я бяха убедили.

— Ще го донеса — каза тя, излезе от стаята и се върна след три минути.

Подаде ключа на Луси, която отново обеща да й го върне.

— Никой никога няма да узнае за това. Обещавам — искрено каза тя.

— Не знам дали той още живее на същото място — каза Бианка, като написа адреса му, шифъра за външната врата и асансьора и подаде листчето на Луси.

— Ще проверим.

Адресът, който Бианка им даде, бе същият като в досието му. Джейсън не беше сменил квартирата си.

Бианка ги погледна с огромните си тъмни очи с цвят на черен шоколад. Беше лесно да повярваш, че е била манекенка, все още изглеждаше като такава. Джейсън имаше отличен вкус за жени, независимо как се държеше с тях.

— Нещо лошо ли е направил? — попита Бианка разтревожена.

Навремето си бе мислила, че го обича, макар и за кратко, но той се бе оказал недостоен за любовта й.

— Доколкото знам, не — честно отговори Луси, която не беше наясно с подробностите по случая. — Ние също се опитваме да го предпазим и да му попречим да извърши нещо, което би наранило невинни хора. Струва ми се, че той трябва да бъде спасяван от самия себе си в пристъп на ярост.

Бианка кимна в съгласие и се почувства по-добре след думите на Луси.

— Надявам се всичко да е наред.

— Много ни помогнахте — благодари й Луси. — Наистина.

За Бианка беше важно да знае това и да чувства, че бе постъпила правилно, а не е предала човек, на когото е държала в миналото. Луси знаеше от какво значение бе това в разследване като тяхното.

— Благодаря ви — повтори тя, после тримата се разделиха.

Пол и Луси се отправиха към изхода, а Бианка се върна в операционната. Сестрата на гишето се вторачи в тях и се зачуди какво ли се случваше. За минута си бе помислила, че можеха да я арестуват, ако не им доведе Бианка достатъчно бързо. Но каквото и да ставаше, бе нещо важно.

Бианка се качи в асансьора и се замисли. Надяваше се Джейсън да не е извършил някоя дивотия и се радваше, задето бе помогнала да му попречат. Не мислеше, че той би направил нещо ужасно, за да нарани някого. Но пък знаеше колко опасен ставаше, когато изпаднеше в ярост. Всичко зависеше от това колко ядосан беше и дали вярваше, че са го прекарали по гаден начин. Това беше проблемът на Джейсън. Човек не можеше да говори разумно с него и никога не знаеше със сигурност какво ще направи.

Когато агентите се върнаха в колата си на паркинга, Луси извади ключа, който Бианка й бе дала, и го показа на Пол.

— Бинго! — ухили се той. — Беше страхотна, Луси.

Пол знаеше кога да си мълчи и Луси му бе благодарна за това. Беше работила с много партньори, които не можеха да се сдържат и вечно изръсваха някоя дивотия.

— Какво ще правим сега? Да се върнем в службата и да звъннем в Ню Йорк или да огледаме апартамента набързо?

Знаеха, че Джейсън Андрюс е в самолета, затова не трябваше да се безпокоят, че ще ги завари в апартамента му. Колегите от Ню Йорк бяха споделили това с тях, заедно със спешността на задачата, което караше Пол и Луси да вярват, че самолетът е в опасност заради Джейсън. Не бяха лаици и бързо загряха. Освен това бяха наясно, че обискът на квартирата му можеше да им помогне. Беше незаконно да го извършат без съдебна заповед, освен при необичайни обстоятелства, но си струваше, макар да поемат цялата отговорност. Но пък можеха да се оправдаят за решението си по-късно, ако въобще се наложи. Министерството по сигурността имаше пълна автономия и агентите имаха право да взимат самостоятелни решения, въпреки че би трябвало да получат нареждания от шефовете, както и съдебна заповед. Но понякога това бе невъзможно, а трябваше да се вземе светкавично решение. Можеха да звъннат в службата, но решиха да не губят време.

— Гласувам за апартамента — каза Луси, а Пол й се усмихна.

— Знаех си. Аз също. Може да си спестим време и главоболия.

И двамата бяха готови да прекрачат границата, за да си свършат работата.

— Да се надяваме, че някое гадже няма да е в леглото му, когато влезем — засмя се Луси.

— Винаги можем да я завържем и пъхнем в гардероба — предложи Пол.

Луси му подаде листчето. Апартаментът се намираше недалеч, в новата част на юг от Маркет стрийт, близо до залива. Кооперацията изглеждаше чиста и модерна. Откриха с облекчение, че шифърът, който Бианка им даде, не бе променен. Нито този за асансьора.

— Гладко като коприна — отбеляза Пол, докато се качваха към седмия етаж.

— Не говори, докато не проверим дали ключалката е сменена — предупреди го тя.

Бяха погледнали пощенските кутии, за да се уверят, че пилотът още живееше там. Ако се бе преместил, щяха да изгубят важно предимство.

Проникнаха в жилището с лекота. Нямаше алармена система, нито човек в апартамента. Представляваше малко едностайно студио, но вероятно бе скъпо в този квартал. Имаше чудесна гледка към залива и наскоро построения мост, който водеше към Оукланд и Бъркли. В мивката имаше чинии, леглото не беше оправено, а по пода бяха пръснати дрехи. Но пък не изглеждаше по-зле от повечето ергенски жилища и не беше необичайно разхвърляно. Всичко им се стори нормално за самотен мъж с прилична заплата и добра служба.

Пол провери спалнята, банята и гардеробите, а Луси се отправи към бюрото. Не искаха да остават тук дълго, в случай че някой друг имаше ключ и влезеше, дори и само за да почисти. От спалнята Пол извика, че няма следа от женски дрехи. Джейсън явно бе изхвърлил вещите на Бианка, а и още не я бе заменил с друга жена.

Луси погледна във всички чекмеджета на бюрото, но не намери нищо особено. На пода имаше купчина книги, на които отначало не обърна внимание. Компютърът му беше заключен и не разполагаха с паролата. Щеше да е прекалено много да се надяват Бианка да им предостави и нея. Ключът за апартамента му бе достатъчно хубав подарък.

Луси седна зад бюрото и се зарови в хартиите по него. Намери таблет под някакви списания и очакваше и той да е заключен, но се отвори без проблем. Луси се изненада колко лесно стана, но пък Джейсън не бе подозирал, че някой ще проникне в апартамента му. Забелязаха, че обзавеждането бе доста оскъдно. Нямаше снимки, нито картини, нищо лично, а само прости мебели, които изглеждаха дадени под наем заедно с квартирата. На таблета също нямаше нищо лично — нито любими песни, нито имейли, нито семейни снимки. После Луси отвори файл, наречен „Бележки“, който приличаше на някакво проучване. Джейсън му бе сложил заглавие „Оръжия“. Луси бързо забеляза, че всички оръжия, които видя, имаха нещо общо — никое от тях не притежаваше метални части. Всичките бяха изработени от пластмаса или материал, който не можеше да бъде уловен от металдетектори. Повечето бяха пистолети, които човек би могъл да сглоби сам. Имаше и схеми, които показваха как да ги сглобиш. Някои от тях бяха впечатляващи и можеха да бъдат изработени чрез 3Д принтери. Други можеха да се направят от домакински предмети. Джейсън бе включил и реклама за пистолет, който приличаше на химикалка. Всички снимки бяха свалени от интернет, заедно с указания как да сглобиш оръжията. Тя се шашна, когато прегледа файла.

— Какво откри? — попита я Пол и тръгна да претърси кухнята.

Луси вдигна глава към него.

— Мамка му, Пол. Цял арсенал с пластмасови пистолети и оръжия, които можеш да прекараш през всеки металдетектор или рентгенов апарат, като онези на летището.

Пол се закова на място, после се приближи и подсвирна, когато видя снимките.

— Господи, как могат да публикуват подобни гадости в интернет, така че всяко хлапе да може да ги сглоби? Или пък всеки, който иска да превземе самолет?

Луси прегледа бързо и останалите файлове и откри всички публикувани статии за немския самолет, свален от пилот самоубиец, когото никой не бе подозирал. Бедата се бе случила през 2015 година във Френските Алпи, със загинали сто и петдесет невинни човека. Имаше и други файлове с различни методи за самоубийство, също от интернет. При всеки случай бяха отбелязани плюсовете и минусите и колко ефикасни или болезнени бяха методите. Но файлът с пластмасовите пистолети и схемите им разказа историята, която колегите им от Ню Йорк търсеха. После прегледаха книгите на пода и откриха, че всички бяха за оръжия и самоубийства. Джейсън беше вложил доста време и усилия в проучването си. Каквото и да се страхуваха, че може да направи в самолета, не бе случайно и учудващо. Беше грижливо планирано, независимо дали за днес или друг ден. Джейсън Андрюс явно имаше план.

Важният въпрос беше дали носеше едно от пластмасовите оръжия със себе си в самолета. Нямаше начин да са сигурни, но бе страховита възможност. Той знаеше как се сглобяват оръжия.

— По-добре да се връщаме в службата веднага — бързо каза Пол.

Всичко, от което се нуждаеха, и от което Ню Йорк се страхуваше, бе в таблета. Вече нямаше съмнение, че си имаха работа с откачен пилот.

— Вземи таблета със себе си — каза Пол и Луси завъртя очи.

— Естествено. Не възнамерявах да го оставя тук.

Огледаха жилището за последен път и потеглиха бързо. Оставиха горната брава отключена, както бе, когато пристигнаха, натиснаха копчето на асансьора и след по-малко от минута бяха в него. Пол включи въртящата се лампа на колата, за да могат да минават на червено, но не пусна сирената. Луси звънна в службата докато пътуваха.

— Мисля, че намерихме каквото търсехте — съобщи тя на шефа им, Алън Уекслър.

— Искам ли да знам как се сдобихте с него? — попита той.

— Вероятно не. Но е таблет, пълен с информация за пластмасови оръжия, които можеш да си сглобиш сам и да прекараш през всеки металдетектор или рентгенов апарат. Има и страшно много статии за самоубийства и за немския самолет, свален от самоубиец в Алпите. Носим таблета с нас.

— Ще звънна в Ню Йорк. Научихте ли нещо от приятелката му? Тя знае ли дали той има план?

— Бивша приятелка. Не го е чувала от година. Имал неконтролируем темперамент и е бесен на авиокомпанията задето го държи като втори пилот. Тя ни даде ключ за апартамента му.

— И аз така си помислих, след като си взела таблета му. Поне не сте проникнали с взлом.

— Влязохме през вратата и излязохме с таблета — простичко отвърна тя.

— Ще уредя конферентна връзка с Ню Йорк. Колко бързо можете да пристигнете тук?

— Погледни през прозореца. Пристигаме.

Пол паркира колата със свистене на гумите и двамата изскочиха навън. Отправиха се към кабинета на шефа, който се изправи, когато ги видя. Луси му подаде таблета.

Сега имаха проблем. Голям. Много по-голям отколкото Бен, Дейв и Алън Уекслър бяха подозирали и в най-ужасните си страхове. Имаха си работа с пилот, ядосан на компанията, склонен към самоубийство и вероятно въоръжен с пластмасово оръжие, което бе успял да прекара през рентгена на летище „Кенеди“. А в случай че това не бе достатъчно, той може би планираше да взриви моста Голдън Гейт, за да се увери, че ще получи максимално внимание.

Алън Уекслър благодари на Пол и Луси за изключителната им работа, извършена за рекордно време, после нареди на секретарката да организира връзката с колегите им в Ню Йорк. Едно беше сигурно. Бен Уотърман нямаше да се зарадва на това, което бяха открили. Пол и Луси бяха свършили страхотна работа.