Даниел Стийл
Обикновени хора (7)

6.

Робърт Бонд държеше бебето си в ръце през последните три часа, но Скот не бе спрял да пищи, сякаш знаеше, че нещо не беше наред. Баща му не можеше да му обясни, че просто отиваха на чудесно пътешествие заедно. Щяха да останат в Сан Франциско един ден, а вечерта да отлетят за Япония. Робърт просто се нуждаеше от време да помисли. Искаше да е сам със Скот, без Елън да му казва колко часа можеше да прекара с бебето и кога трябваше да го върне. Винаги му отпускаше по-малко време, отколкото той искаше, но това му се струваше справедливо. Когато изготвяха споразумението за родителски права, съдийката се съгласи с Елън, че бебето бе прекалено малко, за да прекара цяла нощ с баща си, а за да се увери, че това положение щеше да се запази, Елън все още го кърмеше. Беше добавила бебешки плодови храни към диетата му, но искаше детето да е зависимо от нея. Робърт бе смятал, че са готови за деца, но очевидно не беше така. Всичко се бе променило, но не към по-добро, в мига, когато се появи Скот, дори месеци преди това.

Робърт нямаше връзки с Япония, просто искаше да избяга колкото се може по-далеч от Елън. Възнамеряваше да върне бебето след месец-два. Дотогава Елън може би щеше да се вразуми. Беше й оставил мила бележка, в която й обясняваше всичко и как се чувстваше. Беше луд по нея преди да се оженят, а и през първата година, но бременността я промени. Тя се съсредоточи само върху бебето и когато Скот се роди, нещата само се влошиха. Сега тя бе вманиачена по бебето и вече не се интересуваше от съпруга си, дори не искаше да е омъжена за него. Всичко трябваше да е идеално и обезопасено срещу деца. Живееха с монитори, огради и бебешко оборудване навсякъде. Всичко трябваше да се прави така, както тя искаше. Елън отказа да се върне на работа и не можеха да си позволят да отидат дори на кино. Родителите й плащаха за всичко и те поръчваха музиката.

Робърт пестеше от месеци, без да й каже, и сега щеше да посети Токио и Киото със сина си. Харесваше всичко, което бе гледал и чел за Япония в интернет. Хората бяха учтиви, страната бе чиста. Щеше да си наеме стая в някой планински град, след като разгледа Токио и да открие бащинството. Беше на двайсет и пет години и отначало не искаше дете, но сега с радост щеше да поеме отговорностите си като родител. Бяха разделени със съпругата си от шест месеца. Елън твърдеше, че е безотговорен, и затова настоя да се разведат. Родителите й я поканиха да се върне да живее при тях и тя се съгласи, което бе непоносимо за Робърт. Неговите родители никога не бяха одобрявали Елън и сега му отказаха да се нанесе при тях. Обясниха му, че след като бе искал да е възрастен човек, трябваше да се държи като такъв и сам да се оправя. И той се бе заел с това. Не беше крил какво прави и къде отива, просто не го бе споделил с никого. Беше извадил паспорт за Скот един следобед, когато Елън трябваше да ходи някъде и му позволи да заведе сина си в парка. Тъй като нямаше кой да му помогне, той взе бебето без позволението на жена си, като влезе в къщата през гаража. Знаеше в колко часа родителите й отиваха на работа, а тя влизаше под душа. Досега всичко бе лесно. Но откакто заеха местата си в самолета, Скот само пищеше, а той не можеше да го успокои.

Робърт седеше до дебела жена с изрусена коса, от която се разнасяше ужасен сладникав парфюм. Водеше някаква група момичета, които седяха наоколо и напълно пренебрегваха нарежданията й. Жената му каза, че според нея бебето е неспокойно заради болки в ушите, но Робърт просто нямаше представа как да се увери в това. Дотогава никога не бе оставал сам със сина си за толкова дълго време. Планираше да изпрати имейл на Елън от Япония след няколко дни и да й съобщи, че са пристигнали и бебето е добре. Щеше да й се наложи да живее без Скот докато се върнат. Вече не можеше да му заповядва какво да прави. Съдът също не можеше. Той бе взел нещата в свои ръце. Според него, сега бе такъв, какъвто всички му нареждаха да стане — възрастен.

От другата страна на Робърт седеше двойка, която не бе спряла да се кара откакто се настаниха. Отиваха на сватба на сестрата на мъжа в Калифорния. Жената очевидно не бе искала да пътува. Каза, че семейството му винаги се е държало гадно с нея, и Робърт разбираше добре как се чувства. Тя мразеше сестра му и му напомняше, че и той не се разбирал с нея, че не можел да търпи и бъдещия й съпруг, за когото твърдял, че бил мошеник. Защо тогава отивали и защо трябвало да отседнат при родителите му, които вечно я критикували? Но мъжът каза, че и той не харесвал нейните родители и те се отнасяли лошо с него. Сестрите й отказвали да говорят с него, брат й бил вечно дрогиран, а братовчед й бил търговец на дрога и мястото му било в затвора. Разправията продължаваше неуморно. Робърт не чу всичко, защото Скот пищеше, но му се струваше, че гледа риалити. На всичкото отгоре жената заяви, че мразела апартамента им в Куинс. Ако съпругът й си намерел по-добра работа, можели да се пренесат в приличен апартамент и тя да забременее. Била на трийсет и шест години и биологичният й часовник тиктакал заплашително. Но мъжът заяви, че не бил готов за деца и си харесвал работата. Просто не харесвал нейното семейство. Скандалът звучеше като шоу под наслов „Можем ли да спасим това семейство?“. Според Робърт, това бе абсолютно невъзможно.

Двете стюардеси също обсъждаха двойката.

— Мили боже, чу ли разправиите на тези хора? — обърна се Боби към Анет. — Мисля, че ще се избият, преди да кацнем.

— Май трябва да попитаме по уредбата дали в самолета има брачен съветник — отвърна Анет, завъртя очи и се засмя.

— Тези хора могат да те откажат от брака завинаги. Тя плаче почти през цялото време, а той звучи като абсолютно леке — съгласи се Боби.

— Имах подобна връзка навремето. Четири години. Нямам представа защо. Май се страхувах, че няма да намеря друг. Чувствах се като излязла от затвора в деня, когато той си тръгна — въздъхна Анет.

— Бракът на родителите ми бе нещо подобно — отбеляза Боби. — Но пък и двамата си намериха добри втори съпрузи — добави тя усмихнато.

— Мислиш ли, че това бебе някога ще спре да пищи? — отчаяно попита Анет.

— Да. Ще заспи през последните пет минути от полета. Такива бебета създават лоша репутация на децата — каза Боби и двете се засмяха.

— Децата не са виновни, а родителите. Бащата няма представа какво прави. Мисля, че бебето може да е болно.

— Това му каза и жената, която седи до него.

— Внимавай с малките хористки, между другото. Непрестанно крадат закуските ни. Не ти ли харесва работата във втора класа?

— Да, направо съм влюбена в нея.

Бяха само две стюардеси със седемдесет и двама пътници, пищящо бебе и четиринайсет ученички, които тичаха наоколо като луди. Полетът не беше лек. Някой беше пушил трева в единствената работеща тоалетна и стюардесите бяха убедени, че беше някое от по-големите момичета от хора. А на учителката не й пукаше. Момичетата им бяха казали, че отиват в Сан Франциско и Сиатъл, имаха участие там, а после се връщаха в Ню Йорк. Бяха луда банда, а учителката не обръщаше внимание на дивотиите им. Те бяха в безопасност в самолета, не можеха да отидат никъде, затова според нея нямаше нужда да ги наблюдава. Седеше със слушалки в ушите през по-голямата част от пътуването и гледаше филм. Поне не можеше да чуе плача на бебето, въпреки че за пътниците около нея миризмата на сладникавия й парфюм бе още по-неприятна от пищящото бебе.

Боби отиде в бизнес класа да се види с Нанси и Джоел и ги погледна завистливо. За тях пътуването бе спокойно, като се изключеше краткото напрежение заради двойката араби, което се оказа фалшива тревога. И двамата спяха на седалките си. Мъжът се бе успокоил след първите два часа от полета. А екипажът говореше, че двамата били саудитски принц и принцеса.

Боби им разказа за ситуацията при тях и стюардите от бизнес класа се зарадваха, че не работеха там. Двете стюардеси от първа споделиха, че Сюзън Фароу била невероятно мила и дори им дала автографи. Това им беше оправило настроението. Нанси не искаше да споделя новината си с никого, но накрая не издържа и довери на Боби, че тъкмо преди полета е разбрала, че е бременна. Просто не можеше да пази тайната си повече. Лицето й засия докато говореше, а Боби я поздрави и прегърна.

— Вече съм достатъчно стара, мога да имам хлапе в колеж — каза тя сериозно, — но не ме интересува. Чакахме адски дълго и искам да родя. Вероятно никога вече няма да забременея. Това си е истинско чудо.

Побъбриха си още няколко минути, после Боби си тръгна. Джоел се върна, след като беше занесъл напитка на един от пътниците, и отново заговори за сватбата си. Всички нямаха търпение да се върнат у дома, след два часа и половина.

На земята Бен, Фил, Дейв, Аманда и половин дузина служители от министерство по сигурността активно обсъждаха дали да наредят на капитана да приземи самолета на друго летище, преди да стигнат до Сан Франциско. Но не разполагаха с достатъчно доказателства, а само с пощенска картичка и неясни предположения. А ако самолетът кацнеше по-рано, можеше да причини паника и драма на борда, вероятно без причина. Заключението на Фил, като старши офицер, бе, че не можеха да оправдаят приземяването на самолета сега. Ако нещо се променеше, щяха да го направят или поне сериозно да помислят по въпроса. Но за момента се съгласиха, че е най-разумно да оставят полетът да продължи към Сан Франциско. Все още имаха време да си променят решението. Всички бяха убедени, че Хелън Смит бе достатъчно компетентна да се справи със случващото се във въздуха и се надяваха, че то нямаше да включва зловещо отклонение към моста Голдън Гейт. Страхуваха се, че ако променят плана на полета сега, Джейсън Андрюс може да опита нещо опасно или драматично, независимо къде се намират. Разполагаха само с едно предимство: ако решат да приземят А321 по-рано, нямаше да се наложи той да изхвърля гориво, което щеше да е допълнителен проблем с друг самолет. А321 можеше да кацне напълно зареден, така че резервоарите не ги притесняваха. Но решението все пак бе да позволят полетът да продължи.

— Да действаме — тихо каза Бен. — Ще се придържаме към одобрения план и самолетът ще кацне в Сан Франциско.

Хелън Смит не знаеше, че те обмисляха да променят местоназначението й и не й казаха, тъй като окончателното решение бе да не променят полета. Бен и екипът му обмислиха всичко сериозно, но не разполагаха със солидни доказателства, че самолетът бе в опасност. А признанието за заплаха щеше да привлече вниманието на медиите още преди да се приземят и да предизвика незабавна реакция от страна на Джейсън. Стори им се по-безопасно да го идентифицират и неутрализират и да приземят самолета според плана.

Катрин Джеймс отново беше будна и от няколко часа изпращаше имейли. Беше си свалила сакото и навила ръкавите на копринената си блуза. От летището щеше да я вземе лимузина, която да я отведе в Пало Алто за срещата. Тя отчаяно копнееше за работата и искаше да направи добро впечатление, затова не пи повече, макар да бе леко нервна по време на полета. Нямаше никаква турбуленция и летяха гладко, а и им оставаха още само два часа. Колкото и да мразеше да лети, знаеше, че може да се справи. Мъжът до нея също работи през цялото време. Тя го попита с какво се занимава и той отговори, че е авиоинженер.

— Компанията, за която работя, създаде този самолет — каза той и й се усмихна.

Катрин не се оказа пияница и бъбривка, както бе подозирал отначало, затова той вече се държеше по-дружелюбно. Попита я къде отива и тя му отговори, че има среща в Пало Алто. Обясни му, че се надява да се премести в Калифорния, ако нещата минат добре. Той не й сподели, че наскоро бе напуснал работата си. До изтичането на договора му имаше още един месец и той щеше да остане до края. Като един от управителите на компанията, той смяташе, че носи отговорност към нея, особено след като напускането му бе съобщено в „Ню Йорк Таймс“. Все още се опитваха да го убедят да остане, но Том мислеше, че недоразуменията им бяха прекалено сериозни. Не харесваше отношението на изпълнителния директор. Том и шефът на службата в Ню Йорк не се разбираха и вечно спореха, а изпълнителният директор не го бе подкрепил, затова бе решил да се оттегли. Беше провел няколко интервюта с подобни фирми на Източното крайбрежие, но досега не бе намерил компания, която да харесва толкова много. Обичаше работата си и не искаше да я сменя, но чувстваше, че не може да остане там заради разправиите с шефа си. Предстоеше му още едно интервю с компания в Ел Ей след две седмици, а после щеше да вземе решение за бъдещето си. Налагаше му се често да пътува между Ню Йорк и Сан Франциско.

После той разпита Катрин за нейната работа и тя му обясни, че е финансист във фирма на Уолстрийт, но от години мечтаела да се премести в компания за рискови капитали в Силициевата долина и сега се надяваше това да се осъществи.

— Наскоро се разделих с приятеля ми — каза тя. — И моментът ми се стори чудесен да се преместя.

Том се бе чудил дали е неомъжена или разведена и дали имаше деца, но не бе посмял да попита. Реши, че забележката й за скорошната раздяла бе окуражаваща, тъй като вече бе забелязал колко е привлекателна, имаше страхотни крака.

Той си бъбреше весело с нея, когато получи имейла от Бен Уотърман. В него пишеше само, че имат известни тревоги за безопасността на полета и биха се радвали, ако той се отбие в пилотската кабина за няколко минути и после им докладва каква е атмосферата там, а и поведението на пилотите. Том се намръщи докато четеше и Катрин незабавно забеляза промяната в изражението му. В имейла пишеше също, че са съобщили на капитан Смит за посещението му, след като узнали, че той се намира в самолета.

— Нещо не е наред ли? — попита Катрин.

Надяваше се да не прозвучи като невротичка, но като имаше предвид какво знаеше за работата на Том, смяташе, че той ще е един от първите уведомени, ако със самолета имаше проблеми.

— Разбира се, че не — усмихна й се той. — Всичко е наред. След два часа ще сме на земята, а ти ще отидеш на срещата си и ще им вземеш акъла — мило добави той и се надигна, за да отиде до тоалетната.

Катрин му направи път и му се усмихна. Загледа го как се отдалечаваше, беше хубав мъж. Том не носеше венчална халка и тя се зачуди дали беше ерген. После го видя как подминава тоалетната, спря и каза нещо на стюардесата в първа класа, а после почука на вратата на пилотската кабина. Катрин застина.

Вторият пилот отвори вратата незабавно, когато Том се представи. Хелън знаеше за посещението му.

Катрин видя как той изчезна в кабината, което отново я притесни. Защо съседът й отиваше в пилотската кабина веднага след като бе получил имейл? Том беше прочел имейла със сериозно изражение, а после веднага бе станал. Тя се зачуди дали я бе излъгал, защото знаеше колко я плашеха полетите. Може би нещо със самолета не беше наред. Тя погледна през илюминатора, но не видя пушек или огън в двигателите.

Том поздрави тримата пилоти. Хелън изглеждаше щастлива да го види, когато се запознаха. Побъбриха си няколко минути, тъй като и двамата бяха служили във военновъздушните сили. Том отбеляза, че полетът е много приятен и веднага забеляза, че Джейсън го наблюдава напрегнато. Том се завъртя да поговори и с него. Младият пилот изглеждаше доста напрегнат. Разпита за управлението на самолета, за да оправдае посещението си и да не предизвиква подозрения, а Хелън му отговори, че й доставя удоволствие да го управлява.

— Значи нямате оплаквания? Нищо, което бихте искали да се промени? Обичаме редовно да получаваме доклади от пилотите.

Това беше вярно, а и чудесно оправдаваше присъствието му в пилотската кабина. Том не знаеше какви бяха проблемите им, но долови, че атмосферата бе доста натегната, макар капитан Смит да изглеждаше хладнокръвна и добра професионалистка. Том реши да остане още известно време и да се опита да разбере повече. Не беше сигурен дали Хелън и Джейсън просто не се харесват, или бяха имали някакво недоразумение. Усети, че и пенсионираният капитан го наблюдаваше.

Между тримата пилоти имаше странна атмосфера, но Том не можеше да реши какво точно ставаше. Не прочете нищо по лицето на Хелън. Видя я да вписва бележки в бордовия дневник, когато се приближиха към Сан Франциско, а Джейсън очевидно нямаше търпение Том да се разкара от кабината.

Най-после извиненията му се изчерпаха. Той се ръкува с тримата пилоти, благодари на Хелън за гладкия полет и с изненада усети, че Хелън пъхна малко листче в дланта му, когато си стиснаха ръцете. За щастие, тя бе последната, с която се сбогува. Той им махна весело, пъхна листчето в джоба си, влезе в тоалетната и го прочете. Хелън му беше дала всички кодове за достъп и управление. Бен се оказа прав. Нещо не беше наред, след като тя изпитваше нужда да го направи. После той забърза към мястото си, за да пише на Бен, който очакваше доклада му нетърпеливо заедно с колегите си.

— Всичко наред ли е? — отново го попита Катрин, когато той се настани обратно на седалката. — Видях те да влизаш в пилотската кабина — разтревожено каза тя.

— Посещение на учтивост — усмихна й се той и взе лаптопа си.

Кодовете се намираха в джоба му и той искаше незабавно да съобщи на Бен. Разказа му накратко какво бе станало и му обясни, че в пилотската кабина има напрежение, но не може да обясни причината. Хелън Смит бе мила, Конър Грей — кротък, а вторият пилот изглеждал разтревожен и определено чакал с нетърпение Том да се разкара.

Бен не хареса прочетеното. Целият ден бе изпълнен с неприятното чувство, че липсваше важно парче от мозайката. Инстинктите му направо пищяха. Защо Джейсън нямаше търпение да види гърба на Том? А и Хелън сигурно бе доловила опасност, след като бе дала кодовете за достъп на Том.

— Мисля, че имаме проблем с полета — каза Бен на Фил и му разказа за листчето, което Хелън бе връчила тайно на Том.

Фил погледна нещастно.

— Не ми звучи добре.

Това потвърждаваше подозренията и страховете им, макар да не разполагаха със солидни доказателства за проблем. Поне до листчето с кодовете.

— И на мен — съгласи се Бен.

Аманда влезе при тях и седна. Беше се върнала в своя кабинет за малко, за да избяга от прекаленото количество тестостерон, което според нея им пречеше да повярват на теориите й за Хелън Смит. Тя беше жена и знаеше как мислят жените. Бе убедена в правотата си и вярваше, че капитанът ще откачи, а те щяха да видят нещо ужасяващо. Бен и Фил се страхуваха от нещо много по-лошо.

След като Том Бърни излезе от пилотската кабина, Джейсън изгледа Хелън с подозрение.

— За какво беше всичко това? Мен ли проверяваше?

— Разбира се, че не. Защо да те проверява? — отвърна тя и започна да се подготвя за снижаването и кацането.

Оставаха триста километра, които нямаше да им отнемат дълго време, и тя се канеше да докладва на кулата след минута. Беше го направила и по-рано, но трябваше да им се обади отново, когато се приближат.

— Той не работи за авиокомпанията — напомни му тя. — Чу думите му. Обичат да получават доклади от пилотите за работата на самолетите им. Удобно им е да имат пряка информация от нас.

— Защо тогава не попита и мен? — извика той ядосано и се вторачи в нея.

Хелън усети, че предстои избухване.

— Направи го. Попита всички нас.

Тя включи и Конър, тъй като той бе управлявал същия самолет само преди дни, а и Том не знаеше за пенсионирането му.

— Можеше да кажеш нещо, ако искаше — добави тя.

— Не исках — рязко отговори той. — Не ми пука как строят шибаните си самолети, защото бездруго не ми позволяват да ги управлявам.

Джейсън се облегна мрачно на седалката в очакване Хелън да му позволи да приземи самолета в Сан Франциско. Тя още не му беше съобщила, че няма да го направи. Пазеше новината за последната минута, така че той да няма достатъчно време да реагира, в случай че побеснее.

Бен незабавно отговори на имейла на Том и го помоли да е нащрек за нещо необичайно. Катрин продължи да го наблюдава внимателно. Долавяше, че нещо не е наред и Том не иска да го сподели с нея. Но пък не се познаваха, а той бе прекалено добър професионалист, за да изрече и дума за предупрежденията на Бен.

Нанси правеше бисквити в кухнята, а Джоел ги подреждаше в чинии, за да ги предложи на пътниците, преди да кацнат. Все още им предстоеше да приберат слушалките от първа и бизнес класа и да поразчистят преди края на полета.

Нанси използва възможността да изпрати кратък имейл на съпруга си. Никога преди не го беше правила, но внезапно ужасно й се прииска.

„Обичам те“, гласеше лаконичното й послание.

Отговорът му пристигна незабавно.

„Нещо не е наред ли?“, разтревожено питаше той.

„Разбира се, че не.“

„В такъв случай, аз също те обичам. Ще се видим довечера.“

Съпругът й тъкмо излиташе от Маями със закъснение. Тя можеше спокойно да изчака да му съобщи новината довечера. Бяха чакали дванайсет години, можеше да изчакат още няколко часа. А и имаха да обсъждат безброй неща, например осиновяването на малкото китайско момиченце. Какво щяха да правят сега? Тя реши да не мисли, затова започна да разнася чиниите с бисквити, а Джоел отиде да събира слушалките.

Саудитската двойка си взеха бисквити и й се усмихнаха. Вълнуваха се, че новият им живот в Бъркли започваше. Мъжът изглеждаше много по-спокоен и весел и си бъбреше със съпругата си. Нанси даде по две бисквити на Марк и Никол, които очакваха с нетърпение срещата с баба и дядо. Стюардесата забеляза, че Том Бърни и Катрин Джеймс си говореха и се усмихваха. Зачуди се дали по време на полета не бе започнал романс. И двамата бяха много симпатични хора в началото на четиридесетте. И по-странни неща се случваха, а и бяха имали достатъчно време да се поопознаят.

Нанси приключи с бисквитите и се върна в кухнята. Джоел се присъедини към нея минути по-късно. Хората мразеха да връщат слушалките преди филмите им да са свършили, но екипажът трябваше да ги събере час преди кацането. Предупреждаваха пътниците за това още в началото на полета, но никой никога не го помнеше, а после се ядосваше на стюардите, задето следваха правилата.

Във втора класа бебето не спираше да реве и Моник Лалу, учителката на хористките, се обърна към Робърт със загрижено лице.

— Детето ви е яркочервено. Мисля, че има температура — каза тя.

В същия момент бебето повърна мощно върху нея, което я ужаси. Миризмата беше неприятна и Боби се втурна към тоалетната да донесе мокри кърпи. Робърт се извини засрамено.

— Не знам какво му става — паникьосано каза той.

— Трябва да го заведете на лекар — ядосано отвърна Моник. — През целия полет му беше лошо. Не би трябвало да пътувате с болно дете.

Вонята на повърнато изпълни кабината и двойката от другата страна на Робърт покри носовете си с отвращение, а съпругът прошепна на жена си:

— И ти искаш едно такова? Аз не желая подобен кошмар.

— Той беше сладък преди да повърне — възрази тя не особено убедено.

— Не, не беше. Пищи откакто излетяхме.

Останалата част от полета във втора класа се очертаваше доста неприятна и Робърт се зачуди как трябваше да действа, след като кацнат. Не знаеше къде да намери лекар, а и не можеше да се обади на Елън да я попита. Не искаше да се свързва с нея докато не стигнеше до Токио. Имаше план и трябваше да се придържа към него. За първи път в живота си щеше да направи това, което той искаше, а не каквото другите му нареждаха. Но усещаше колко горещо е бебето в ръцете му. Жената беше права — Скот имаше температура. Щеше да му се наложи да го заведе в спешното отделение, трябваха лекарства. Робърт се надяваше само, че няма да пропуснат полета си до Япония. Имаше билет, който не можеше да бъде променен или върнат и не желаеше да го загуби. Чувстваше се уверен, знаеше, че синът му ще се оправи, когато пристигнат в Токио.

Боби реши да избяга в бизнес класа за няколко минути, но когато влезе там, вонеше на повърнато и колегите й я помолиха да се върне.

— Съжалявам, бебето повърна. И се омазах цялата, докато се опитвах да почистя.

— Нямаш ли друга униформа? — попита я Нанси, а Боби поклати глава отрицателно и се опита да стои далеч от колегите си.

Накрая ги остави и се върна във втора класа.

— Никога вече няма да работя във втора класа — заяви тя, после се втурна по пътеката.

Хората извърнаха глави към нея, чудейки се откъде идва гадната воня. Боби се запита дали останалите щяха да й позволят да се качи в бусчето с тях. Щеше да й се наложи да вземе такси от летището, а и шофьорът на таксито нямаше да е доволен. Противен край на мъчително пътуване. Разправиите на същата двойка, която й бе направила впечатление и по-рано, продължаваха. Двамата очевидно никога не спираха и тя се зачуди дали се кефеха на караниците и защо просто не се разведат, вместо да се тормозят един друг.

В пилотската кабина Хелън помоли Джейсън да оправи документацията и да продължи да поддържа кабината стерилна докато кацнат. Той изпълни нареждането й, после седна и се вторачи в нея, като се чудеше дали щеше да му разреши да приземи самолета, както бе обещала в началото на полета. Тя обаче не каза и дума и продължи да наблюдава небето.

Конър Грей беше затворил очи и имаше вид на човек, който се моли. Летеше в капитанската си униформа за последен път. Беше си мислил, че този ден никога няма да настъпи, и знаеше добре колко силно щеше да му липсва всичко това. Не беше подготвен за неочаквания край на кариерата си, но сега му се налагаше да погледне истината в очите, както когато жена му почина. Струваше му се, че в живота му имаше нещо неизбежно, сякаш вече не можеше да го контролира. Съдбата взимаше всички решения вместо него. Той не забеляза, че Джейсън го гледаше с презрение. Вторият пилот си мислеше, че Конър е жалко старче.

Хелън изглеждаше съвсем спокойна, когато краят на полета наближи. Никой не би могъл да заподозре, че сърцето й биеше лудо. Усещаше опасността около себе си. Бе изпитвала същото гадно предчувствие за приближаваща беда, когато терористите пуснаха видеото с Джак. Все едно тялото й знаеше, че щеше да се случи нещо страшно още преди мозъкът й да го осъзнае. Всяка частица от нея бе нащрек. Без да знае защо. Но както видеото бе променило живота й завинаги, сега знаеше, че съвсем скоро ще разбере причината за безпокойството си. Трябваше да се стегне и да се справи с предстоящото, каквото и да беше то. Беше готова и очакваше най-лошото.