Даниел Стийл
Обикновени хора (4)

3.

Излитането на А321 мина гладко и леко в умелите ръце на Хелън. Тя изглеждаше абсолютно спокойна. Утрото бе прекрасно, а отвсякъде ги заобикаляше красиво светлосиньо небе. След като се издигнаха на необходимата височина, тя включи автопилота и се завъртя усмихнато към Конър Грей и Джейсън Андрюс. Капитан Грей беше много сериозен, потънал в мислите си. Хелън се зачуди дали не се чувстваше зле, но пък не изглеждаше болен, само тъжен. Тя тъкмо се канеше да го заговори, когато Джоел почука на вратата и влезе в кабината с кафе и канелени кифлички, които ухаеха съблазнително. Джейсън си взе една, без да благодари, само го изгледа мръсно. Преди да излезе Джоел им съобщи, че закуската скоро ще е готова.

— Не мога да търпя типове като него — каза Джейсън веднага след като вратата се затвори, а Хелън го изгледа неодобрително. — Мислят си, че вече притежават света. Направо ми се драйфа от тях.

— Очевидно имаш проблеми с доста групи хора — строго каза тя. — Жени пилоти, афроамериканци, хомосексуалисти. Доста ограничен поглед върху света. Явно никога не си бил в армията, Андрюс. Там се научаваш да живееш с безброй различни хора. Всъщност, в наши дни навсякъде е така. Сигурно ти е доста трудно да си заобиколен от хора, с които не желаеш да общуваш.

Джейсън не отговори, а само се усмихна презрително. Конър Грей го наблюдаваше внимателно и се възхити на спокойствието на Хелън.

— Какъв ти е проблемът с жените пилоти? — попита тя, любопитна дали предразсъдъците му се основаваха на негативен опит или просто на собствения му неприятен характер.

— Зависи как ще управляваш самолета — дръзко отвърна той. — Но тъпаците, които управляват скъпоценната ни авиокомпания, не биха ти позволили да летиш, ако не те биваше в работата. Поне така предполагам — добави той мрачно.

Не се страхуваше да я обиди, но това не я притесняваше. Хелън го изслуша спокойно и усмихнато.

— По принцип смятам, че мъжете са по-добри пилоти, но предполагам, че и някои жени са добри — призна той. — Излитането ти беше доста гладко.

Джейсън беше невероятно арогантен, самочувствието му бе гигантско, а и със сигурност бе настроен враждебно срещу всички.

— Но пък този самолет е лесен за управление — добави той, за да омаловажи признанието си.

— Да, така е — дружелюбно потвърди Хелън. — Ще ти позволя да го приземиш в Сан Франциско, ако искаш.

Тя се радваше на привилегията да реши кой от двамата ще приземи самолета. А и винаги можеше да поеме управлението, ако нещо не й харесаше, пътниците щяха да са в безопасност. Хелън не би му позволила да приземи големия еърбъс. Андрюс нямаше достатъчно летателни часове с него, но бе достатъчно квалифициран за този самолет. В авиацията винаги имаше момчета, които вярваха, че мъжете би трябвало да притежават небето. За щастие, нито военновъздушните сили, нито авиокомпанията, за която работеха, не бяха съгласни с тях. А и Хелън отдавна си бе спечелила безукорна репутация.

— Знаеш ли с кого летиш? — внезапно запита Конър с плътен, ядосан глас, като стресна и двамата.

Гласът му потреперваше от силната емоция.

— Тя беше един от най-уважаваните пилоти на изтребители в Близкия Изток. Как можеш да сравниш това със собствения си опит, синко? Не те виждам на капитанското място.

Джейсън настръхна, когато чу думите му.

— Да, знам коя е. Видях по телевизията как отрязаха главата на съпруга й.

Жестоката забележка на Андрюс стисна сърцето на Хелън като менгеме и спря дъха й. Нищо не си пролича в изражението й, но и двамата мъже усетиха колко бе шокирана. Джейсън й бе нанесъл гаден и подъл удар, а според Конър това бе гнусно и долно. Той забеляза сълзите в очите й.

— Мисля, че разправиите са достатъчни за днес — каза тя.

Искаше да спре размяната на остри реплики между двамата мъже преди положението да излезе извън контрол. Въпреки злобните думи, които я нараниха лично, тя бе старши офицер и командваше тук. Мъжете замълчаха.

Нанси почука и влезе в кабината заедно с Джоел. Носеха таблите със закуската. Вратата се затвори и заключи автоматично след тях. Те винаги обслужваха първо пилотите. Стюардите от първа класа бяха прекалено заети, предлагаха допълнителни услуги на пътниците, макар да помагаха от време на време. А служителите от втора класа бяха претоварени с огромния брой пътници. Екипажът получи омлети, плодова салата, топли бисквити и различни сладкиши. След злобните думи на Джейсън, разговорът в пилотската кабина замря.

— Повикайте ни, когато искате да се отървете от таблите — мило каза Нанси.

Джейсън отново я изгледа похотливо, но тя не му обърна внимание. Гадното копеле се държеше, сякаш всяка жена на планетата би извадила късмет, ако преспи с него. Но Нанси мислеше за по-важни неща след положителния тест за бременност сутринта. Нямаше търпение да види съпруга си и да му съобщи прекрасната новина. С Хелън се спогледаха топло с женска солидарност. И Нанси, и Джоел забелязаха, че другият капитан изглеждаше ядосан.

— Уха — прошепна Джоел, когато излязоха. — Човек можеше да реже с нож въздуха вътре. Това е единственото, което мразя в работата ни — каза той. — Никога не знаеш как ще се разбираш с останалите. Обичам да летя с нови хора, но когато се случи някой такъв, денят ти може да се провали адски бързо — каза той и двамата се засмяха. — А пилотската кабина не изглежда забавно място днес — добави той.

Предлагаха три менюта за закуска, което им струваше доста работа около печките. Освен тях имаха бъркани яйца с наденички, пушена сьомга и гевреци и овесена каша с плодова салата. Поднасяха сериозна закуска на ранните полети. Заради разликата във времето, дълъг ден очакваше пътниците, а на много от тях им предстояха важни срещи веднага след полета.

Джоел и Нанси тръгнаха по пътеката между седалките, бутайки натоварената количка. Бяха раздали слушалки веднага след излитането и някои вече гледаха филми. Сред тях бяха и двете деца, които пътуваха сами — Никол и Марк. Те не създаваха никакви неприятности, поне досега. Никол беше сладко момиче, а Марк се грижеше за нея. Много от пътниците работеха на лаптопите си, подготвяха се за срещите си, проверяваха пощата си. Хората, които пътуваха с ранните полети, рядко бяха придирчиви и нахални, и Нанси се наслаждаваше на работата си в тези моменти. В края на деня пътниците бяха изморени, изнервени и стресирани от дългия ден и си го изкарваха на стюардесите. Вбесяваха се от закъсненията и често пиеха прекалено много. Сутрин обикновено всички бяха свежи и в добро настроение.

Катрин Джеймс вече бе будна, след солидната доза шампанско преди излитането, и се взираше в лаптопа си, също като мъжа до нея. Двойката срещу тях си бъбреше тихо, а мъжът все още не изглеждаше доволен. Той си поръча вегетарианска баничка, а съпругата му се усмихна на Нанси, сякаш искаше да й се извини безмълвно за заядливия си мъж. Нанси спомена на Джоел колко сериозен и мрачен бе той в сравнение с дружелюбната си съпруга, която изглеждаше открита, щастлива и развълнувана от пътешествието им.

— Той не се зарадва, когато им предложих слушалки — каза Джоел. — И не позволи на жена си да си вземе. Мисля, че й заповяда на арабски да не го прави. Сигурен съм, че всичко е наред, но предполагам, че преди да се качат на самолета някой е проверил дали не са в списъка на хората със забрана да летят.

Нито екипажът, нито обществеността знаеха как точно действаше този списък. Бяха наясно само, че той включваше всички, подозирани в терористични действия или връзки, а министерството по сигурността си вършеше работата съвестно.

— Не мисля, че е терорист. Просто е нервак. Но тя изглежда много сладка.

По време на работата си понякога бяха виждали пътници, на които бе отказан достъп до самолета, или бяха свалени от него преди излитане, ако имената им бяха в някой от подобните списъци. А и знаеха, че в самолета има въоръжена охрана, обикновено в първа класа, понякога и втори човек, някъде далеч от първия. Намираха се на борда, за да пазят пътниците и екипажа, в случай на инцидент. Носеше се слух, че са намалили броя на охранителите, но екипажът се съмняваше, че това е вярно. На всички полети имаше охрана откакто и двамата летяха и мисълта ги успокояваше.

— Жената от 2С изглеждаше в прединфарктно състояние, когато тази двойка се настани срещу нея — отбеляза Джоел.

— Имаш предвид унищожителката на шампанско? — попита Нанси и двамата се засмяха. — Сега изглежда добре — защити я тя.

Много от пътниците успокояваха нервите си с алкохол, дори при сутрешните полети. Нанси винаги се впечатляваше от способността им да пият в толкова ранен час.

Джоел разчисти кухнята, а Нанси събра таблите и ги отнесе при него. Предложи книжки за оцветяване и пастели на двете деца, но само Никол си взе. Брат й Марк гледаше с интерес последната анимация на Дисни с дракони в нея. И двете деца изглеждаха щастливи.

Джоел отново поднесе кафе в пилотската кабина. Атмосферата там вече изглеждаше по-спокойна. Хелън мълчеше, а Джейсън се оплакваше от авиокомпанията. Вторият пилот хленчеше как управата на компанията оставяла младите пилоти на второ място прекалено дълго време.

— Трябва да се докажеш — студено каза Конър.

Джоел му сипа кафе, а пенсионираният капитан му се усмихна.

— Не можеш да очакваш просто да влезеш тук и да поемеш управлението — добави Конър.

— Обзалагам се, че тя го е направила — изсумтя Джейсън, като кимна към Хелън.

— Имах повече летателни часове от останалите заради военновъздушните сили — скромно каза Хелън.

Не искаше да се хвали, нито да влиза в спор с втория пилот.

— Летях на твоето място дълго време. Предстоят ти години, но съм сигурен, че скоро ще станеш капитан — обърна се Конър към Джейсън.

Искаше му се да добави: „… ако промениш отношението си и спреш да дрънкаш“, но не го направи. Хубавият млад мъж бе ужасно дрънкало и Конър беше сигурен, че се е държал грубо и с шефовете, което не бе му помогнало. Те искаха да видят спокойни пилоти, които контролират емоциите си и могат да се справят с всяка ситуация — с технически проблеми, с пътниците и екипажа, и да запазят хладнокръвие. Джейсън Андрюс не отговаряше на това описание и трябваше да се научи как да се държи с хората и началниците си. Част от проблема му бе, че беше млад и чувстваше, че има право на всичко. Конър не харесваше подобно отношение и това поколение пилоти. Хелън, от друга страна, отговаряше точно на профила на хората, които компанията искаше на пилотското място, независимо че беше жена. Изглеждаше така, сякаш нищо не би я разстроило. Неуместната забележка на Джейсън за убийството на съпруга й, показано по телевизията, бе гаден удар под кръста, искаше да я разстрои, но тя се справи. Хелън непрекъснато следеше условията и проверяваше уредите, макар да летяха на автопилот. Винаги беше нащрек, но климатичните условия бяха отлични през първия час на полета и се очакваше да останат такива.

Конър излезе от пилотската кабина и спря да си побъбри със стюардите. Поздрави двете жени в първа класа, после се заговори с Нанси и Джоел в кухнята, които се усмихнаха, когато го видяха. Бяха обсъждали Сюзън Фароу, актрисата, която летеше в първа класа. Дженифър им беше казала, че прочутата актриса била забележително мила и възпитана дама. Пътувала с малкото си кученце, което регистрирала като „куче за емоционална подкрепа“, за да може да го настани до себе си. Конър спомена, че се запознал с нея, когато веднъж летяла с него. Описа я като красива жена и безкрайно изискана.

— Все още изглежда страхотно. А сигурно е поне на седемдесет — каза Джоел. — Гледал съм всичките й филми.

Сюзън Фароу бе спечелила три „Оскара“ по време на шеметната си кариера.

— Мисля, че се е омъжвала три или четири пъти. Последният й съпруг почина миналата година. Беше известен режисьор и тя участва в последния му филм.

Той вече беше болен и почина веднага след снимките. Четох за това в „Хора“ — добави той, леко притеснен, че клюкарстваше.

Конър Грей погледна тъжно, после отиде до тоалетната, кимна на стюардите и се отправи обратно към пилотската кабина.

— Казаха, че шефовете го пенсионирали в Ню Йорк — прошепна Нанси на Джоел. — Не знам какво е станало, но сигурно е било нещо сериозно. Горкият човек изглежда много нещастен. Моя приятелка е била на последния му полет. Май е получил инфаркт или нещо подобно, след като кацнали. Или пък инсулт. Нещо съвсем леко, но го пенсионирали. Мисля, че му оставали само година или две до пенсия, но каквото и да е станало, той вече не може да лети. Сигурно е тежко за човек като него да бъде принуден да се оттегли толкова бързо, без да има време да се подготви за това или да се приспособи. Това е целият им живот, но пък не можеш да пилотираш, ако здравето ти излага всички на риск — добави тя разумно.

Джоел се съгласи, макар да изпитваше съчувствие към капитан Грей.

— Психически и физически — добави той и си спомни тежките изпити, през които екипажите минаваха всяка година.

Никой, разбира се, не протестираше. Точно обратното. Беше успокояващо да знаеш, че стандартите на компанията са високи и намаляват риска за проблеми или дори беди, които можеха да се случат във въздуха.

— Той е чудесен човек. Чувал съм много хубави неща за него през годините.

— Аз харесвам Хелън Смит — отбеляза Нанси. — Има страхотен опит в летенето. Не знам как е оцеляла след случилото се със съпруга й. Аз сигурно щях да откача, ако бях на нейно място — добави тя със съчувствие. — Как преживяваш факта, че си видяла как обезглавяват съпруга ти по телевизията? Достатъчно ужасно е да го загубиш при подобни обстоятелства, но да го видиш…

Очите й се насълзиха, когато си представи кошмара, и Джоел кимна. Гледката бе ужасяваща и Съединените щати бяха протестирали енергично.

— Тя сигурно има деца. Но изглежда съвсем нормална въпреки всичко. А и е много дружелюбна и спокойна.

— Никога не знаеш как такива неща се отразяват на хората, трудно е дори да си го представиш. Убеден съм, че е получила солидна психологическа помощ, за да се справи с това — тихо каза Джоел.

— Не мисля, че човек някога би могъл да превъзмогне подобно нещо — тъжно каза Нанси, като мислеше за убития съпруг на Хелън. — Но тя не изглежда ядосана. Може би малко тъжна или по-скоро затворена.

— Много пилоти са такива — отбеляза Джоел. — Някои от тях не говорят много. А има и бъбривци, които дрънкат през целия полет и подлудяват всички. Като нашия чаровен втори пилот днес. Не ми е приятно да го казвам, но той изглежда истински задник. Невероятно самочувствие. Хубав е, но никой не е достатъчно секси, за да си позволи такова поведение. Расист и хомофоб. Типове като него ме биеха редовно в Юта, когато бях малък. Затова се преместих в Сан Франциско веднага след колежа. Родителите ми ме накараха да уча в университета „Бригам Йънг“, но след като се дипломирах веднага напуснах проклетото място. Заминах две седмици след дипломирането. Родителите ми не се зарадваха, но просто не можех да търпя повече. Имам брат, който също е гей, и още живее там. Крие се и лъже хората, че има приятелка. Само дето името на приятелката му е Хенри — каза Джоел. — Натъжавам се всеки път, когато чуя лъжите му. Човек не бива да живее по този начин.

Джоел реши да сподели добрата си новина с нея, макар да не я познаваше много добре. Но пък бе прекалено щастлив и развълнуван и отчаяно му се искаше да сподели тайната си.

— Партньорът ми и аз ще сключим брак в петък — съобщи той със сияещо лице и Нанси го поздрави.

— Аз самата също имам добра новина — каза тя усмихнато, но не сподели повече. — Май днес имаме страхотен късмет.

Джоел се засмя.

— Моят ден ще бъде петък. Заедно сме от две години и той е най-прекрасният човек в света. Запознахме се на полет до Маями. Работех тогава, за да направя услуга на приятелка, която искаше да лети до Бостън, за да види гаджето си. А аз неочаквано се сдобих със съпруг. Наистина късмет.

Все още си бъбреха, когато Боби, една от стюардесите от втора класа, се присъедини към тях по време на почивката си. Боби беше млада и пълна с енергия, но изглеждаше стресирана и изморена.

— Имаме хор от четиринайсет момичета, които неуморно тичат из салона. А учителката им позволява да правят каквото си искат и ни подлудяват. Имаме и един тип с бебе, което не е спряло да плаче откакто излетяхме, а една от тоалетните тъкмо се развали. Вие тук си живеете живота. Никога вече няма да летя във втора класа.

Засмяха се на разказа й. Всички те бяха преживели подобни полети. Бе въпрос на късмет къде ще те разпределят за полета, но всички предпочитаха бизнес класа. В първа често имаше прекалено много нагли типове, които искаха постоянно внимание, а и ястията бяха по-трудни за приготвяне, но пък втора класа си бе истинска зоологическа градина. В бизнес класа пътуваха най-вече възрастни хора и бизнесмени. Изключение днес бяха двете деца, които попаднаха там случайно, но досега не им създаваха никакви проблеми. След като им се оплака още няколко минути, Боби се върна в „дяволската“ класа, а Нанси и Джоел продължиха да си бъбрят. Джоел й разказа за сватбата си. Нямаше търпение да кацнат и да види бъдещия си съпруг, а и да замине на меден месец в Таити. Нанси пък отчаяно копнееше да съобщи новината на съпруга си. И двамата бяха в чудесно настроение и очакваха приземяването след по-малко от пет часа. Небето беше гладко като коприна, никаква турбуленция.

Първият самолет до Сан Франциско, А321, бе във въздуха от час, а 757 — от четиридесет минути. Бърнис имаше странното чувство, че пощенската картичка с Голдън Гейт прогаря дупка в джоба й. Ами ако посланието беше сериозно или опасно, а тя не направеше нищо и нещо се случи? В наши дни в самолетите ставаха откачени неща. След 11-и септември човек не можеше да изключи никоя възможност, дори да изглеждаше пресилена. Тя бе наясно, че трябва да направи нещо, но нямаше смисъл да говори отново с шефката си. Бърнис влезе в една кабина и вдигна телефона. Знаеше номера, на който трябваше да се обади. Зачуди се дали щяха да я накажат, ако всичко това се окажеше грешка, но някаква интуиция й подсказваше, че трябва да го направи, независимо какви щяха да са последиците за нея. Тя се обади на охраната и им обясни, че не става дума за бомба или изоставен куфар, но е открила нещо, което я е притеснило. Настояваше някой от специалистите да дойде да го види и да прецени положението.

Рискуваше да я помислят за тъпачка, но поне щеше да е направила каквото трябваше. А можеше и да се окаже нещо съвсем незначително. Бърнис знаеше, че ако екипът по безопасността се разтревожи, щеше да настъпи пълна лудница. И тя щеше да е отговорна за това. Пощенската картичка седеше в джоба й, а тя цялата трепереше, докато ги чакаше да се появят.

Не сподели с никого, че ги е повикала, дори с Дела. Надяваше се, че просто проявява предпазливост, но инстинктите й обикновено не я подвеждаха, когато ставаше дума за хора, пренасящи дрога, а веднъж дори и части за бомба. Виновникът тогава бе хлапе от колеж, което искало да провери дали може да измами охраната, но все пак получи три години затвор, а Бърнис — похвална грамота и отлична бележка в досието си от министерството по сигурността. Сега обаче й се струваше различно. Осъзнаваше, че може да е нещо съвсем безобидно, но не искаше да рискува и да си замълчи. Ако грешеше, щеше да поеме отговорността и да изтърпи подигравките на Дениз. Независимо от всичко, чувстваше, че няма избор. Животът на много хора може би бе в ръцете й. Никога не бе се колебала да действа според убежденията си и да защитава това, което смяташе за правилно. Зачуди се след колко време щеше да се появи екипът и да я разпита. Стомахът й се сви от притеснение. Сърцето й биеше ускорено, дланите й се потяха, а униформата й бе влажна под мишниците. Имаше чувството, че ще се случи нещо лошо, и се молеше да е сгрешила.