Даниел Стийл
Обикновени хора (13)

12.

Катерите на бреговата охрана спуснаха котва на кея в Сан Франциско, където бяха осигурили район за семейства и приятели, които очакваха спасените пътници. Имаше огромна зала, където да влязат на топло. Там бяха подредени храна и напитки и огромен телевизор, на който изгледаха спасителната операция. Когато катерите наближиха, всички изскочиха навън. Никой не знаеше в какво състояние ще бъдат оцелелите докато им помагаха да слязат на брега.

Ахмед и Садаф държаха за ръце Никол и Марк. Не бяха ги пуснали и за секунда и се бяха превърнали в техните ангели хранители. Сивокоса двойка забърза към тях и пое децата в обятията си. Последваха сълзи и целувки, а децата разказаха подробно за случилото се и представиха новите си приятели на баба и дядо.

Представители на авиокомпанията грижливо отбелязваха имената в списъка. Искаха да се уверят, че всички са в безопасност, и да им помогнат с каквото могат. Жена в униформа на компанията стоеше със сълзи в очите и наблюдаваше децата. Тя имаше деца на същата възраст и само можеше да си представи какво бяха преживели семействата им.

Минаха няколко минути преди Грант и Барбара Холандър да успеят да поговорят с Ахмед и Садаф спокойно и да им благодарят за грижите за внуците им. Никол и Марк описваха всичко изключително реалистично и баба им не можеше да спре да плаче докато прегръщаше благодарно младите араби. Ахмед изглеждаше смутен от емоционалната сцена, а Садаф плачеше заедно със семейството.

Никол обясни на баба си и дядо си, че новите им приятели отиват да учат в Бъркли и са пристигнали чак от Рияд, в Саудитска Арабия. Четиримата възрастни се усмихнаха весело. Навсякъде около тях се разиграваха подобни сцени. Служителите на авиокомпанията помагаха на хората и ги насочваха към автобусите, които трябваше да ги откарат до хотелите. Бяха им осигурени всички възможни удобства, включително дрехи от местните магазини, закупени от компанията.

Семейство Холандър предложи да откарат Ахмед и Садаф до Бъркли, но младата двойка отказа смутено. Щяха да се настанят в хотел „Хайът“ на площад Юниън, където авиокомпанията им бе резервирала стая.

— Може да отседнете у нас, ако искате — предложи Барбара Холандър, но Садаф настоя, че не искат да се натрапват и ще са добре в хотела.

А и на другия ден трябваше да се настанят в жилището си в Бъркли. Грант ги попита какво ще учат и Садаф обясни, че тя се е насочила към история на изкуството, а Ахмед ще учи бизнес. Семейство Холандър бяха впечатлени от учтивостта и безукорните им маниери, както и от нетипичната за младежи на техните години зрялост. Размениха си номерата на телефоните, децата прегърнаха Ахмед и Садаф и отпътуваха с баба си и дядо си към Оринда. Обещаха на хлапетата да вечерят с тях, след като се установят в Бъркли. Дъщерята и зетят на семейство Холандър щяха да пристигнат на следващия ден и да останат в Оринда за кратко. Ваканцията започна ужасяващо за Никол и Марк, но очевидно децата се справяха добре.

В мига, когато слезе от катера на бреговата охрана в компанията на Нанси и останалите от екипажа, Джоел видя Кевин и бързо си проправи път към него. Кевин се отпусна в ръцете му и двамата мъже се прегърнаха здраво. Кевин не можеше да спре да плаче.

— Мислех, че никога вече няма да те видя — прошепна той, а Джоел се усмихна през сълзи.

— Не мислеше, че ще пропусна сватбата ни, нали? — пошегува се той, после представи Нанси на годеника си и му съобщи, че тя ще бъде главната им шаферка.

Родителите на Кевин бяха дошли с него и стояха дискретно настрани. Присъединиха се към двамата мъже, когато видяха Нанси.

— Уплашихме се, че ще те изгубим — развълнувано каза майката на Кевин и прегърна Джоел щастливо.

Беше почти единайсет часа през нощта. Екипажите на бреговата охрана бяха останали с пътниците, за да помогнат с каквото могат, а представители на компанията се качиха на борда, за да поговорят с тях. Служители от министерство по сигурността също се бяха качили на катерите, за да научат какво бе станало през последния трагичен час от полета. Но екипажът не знаеше почти нищо за случилото се в пилотската кабина.

Джоел си тръгна заедно с Кевин и родителите му и тихо каза на годеника си:

— Утре ще се обадя на нашите — каза той. — Искам да им съобщя за сватбата.

Той знаеше, че родителите му ще се шокират и няма да одобрят сватбата, но чувстваше, че им дължеше това. Можеше да умре днес и искаше те да узнаят истината за живота му, дори и да не им харесаше. Все пак бяха негово семейство и не желаеше да ги лъже. Беше взел решението в сала, докато чакаше да го спасят. Тогава се зарече да е честен с родителите си, от уважение към Кевин и към самия себе си. А ако те не можеха да понесат новината, той щеше да се разочарова, но да го преживее. Не искаше да е като брат си и завинаги да живее в лъжа. Това му изглеждаше доста тъжен живот. Джоел изпита благодарност, че се бе преместил в град, където начинът му на живот бе приет и уважаван от хората.

— Ще се видим в петък! — извика той на Нанси.

Беше й казал, че сватбата ще е в четири часа в кметството на Сан Франциско, и тя обеща да е там.

Нанси все още чакаше Питър, когато Джоел и Кевин си тръгнаха. Съпругът й пристигна след няколко минути, все още в пилотската униформа, тъкмо беше кацнал със закъснелия полет от Маями. Беше хванал такси от летището и пристигна направо тук. От въздушен контрол му бяха съобщили, че жена му е спасена, и той остави управлението на втория пилот за няколко минути, за да може да се съвземе.

Притисна Нанси към себе си и затвори очи, благодарен, че всичко бе свършило.

— Бременна съм — прошепна му Нанси.

Не беше сигурна как стресът щеше да се отрази на бременността й, но лекарят от бреговата охрана й бе казал, че всичко е наред. Питър я погледна невярващо. Ден на чудеса.

— Имаме да обсъдим безброй неща — усмихна му се тя.

Изглеждаше изморена, но здрава, в смачканата униформа и хартиените чехли, които й бяха дали на катера. Двамата се качиха в един от автобусите, който щеше да ги отведе у дома. Живееха в къща на пристанището и не ги чакаше дълъг път. Нанси искаше само да са заедно и да се опитат да забравят всичко, което се бе случило.

Полицията очакваше Робърт Бонд, когато той слезе от катера на бреговата охрана със Скот в ръце. Момичетата от хора се сбогуваха с него. Възпитателка от юношеския хор на Сан Франциско бе предложила да помогне на момичетата и се здрависа жизнерадостно с тях. Моник Лалу бе откарана в болница с линейка. Една от майките на хлапетата щеше да пристигне и да продължи турнето с тях, а друга жена от хора в Сан Франциско също бе предложила помощта си. Момичетата бяха изнервени от преживяното, но нямаха търпение да се доберат до хотела. Тази вечер щяха да отседнат в „Хилтън“ в центъра на града. Ченгетата се опитваха да проявят дискретност, но бе ясно какво се случва. Жена от службата за защита на децата взе бебето от Робърт и му обясни, че Скот ще бъде откаран в болница, където ще го прегледат, и ще остане там докато майка му пристигне от Ню Йорк на следващия ден.

— Мисля, че имаше температура в самолета — разкаяно каза Робърт.

Чувстваше се страшно виновен за това, което бе направил. Отначало бе смятал идеята си за чудесна, но вече виждаше, че е пълна лудост. Нищо в изминалата година не беше логично. И дори в годината преди това, когато двамата с Елън се ожениха, въпреки всички възражения на родителите им, които смятаха, че не са готови за брак. После Елън забременя и нещата се влошиха.

— Може да го е боляло и ухото — призна той и жената кимна.

Тя съжаляваше младия баща, но бебето изглеждаше добре.

— И повърна няколко пъти — добави Робърт.

— Съпругата ви каза, че е бил болен, когато сте го взели — каза служителката, която беше чела доклада.

Робърт кимна. Не беше забелязал нищо, докато Скот не започна да плаче в самолета, а после и да повръща.

— Сега обаче изглежда добре — успокои го жената.

Скот се смееше весело и протегна ръце към баща си, но Робърт знаеше, че ченгетата са наблизо и чакат да го отведат в затвора.

— Кога мислите, че ще мога да го видя отново? — попита той.

— Не знам — честно отговори служителката. — Зависи от семейния съд в Ню Йорк. Ще има дело. Съпругата ви ще го отведе обратно в Ню Йорк утре.

— Предполагам, че ще е с родителите си…

— Не знам.

Жената се качи в кола с емблемата на социалните служби, след като настани Скот в бебешката седалка отзад. Бебето протегна ръце към баща си и се разплака, когато колата потегли. Робърт замаха и му направи смешна физиономия, но по бузите му се стичаха сълзи.

Полицаите прочетоха правата на Робърт и го арестуваха за отвличане, което в Калифорния бе престъпление по преценка на съдията. В Ню Йорк това се считаше за сериозно провинение.

— Какво ще стане сега? — нервно попита Робърт, докато го отвеждаха към полицейската кола с белезници на ръцете.

— Зависи от съдията. Някой може да ви плати гаранцията. Останалото ще се реши по-късно в съда. Адвокатът ви може да поиска прехвърляне на делото в Ню Йорк.

Двамата полицаи се опитаха да проявят мило отношение към него. Не бяха съгласни с онова, което бе извършил, но Робърт вече бе преживял ужасен кошмар днес, а и кой знае каква беше жена му и от какво бягаше. По-старото ченге подхвърли съчувствена забележка по негов адрес.

— Той е просто хлапе.

Искрено го съжаляваше. Робърт приличаше на осветена от фарове сърна, когато видя затвора.

— Само една година е по-млад от мен. Женен съм от четири години и имам две деца. А жена ми ще ме очисти, ако й свия такъв номер. Представи си какъв ужас щеше да е, ако хлапето бе загинало, когато самолетът падна във водата. Той не е трябвало да го краде от майка му.

Възрастният полицай се замисли. Знаеше, че партньорът му е прав, но също така бе наясно, че хората съзряваха на различна възраст, а някои никога не порастваха.

— Малкият ми син би се справил с ролята на баща на двайсет години. Сега е на двайсет и девет и жена му наскоро роди трето дете. Големият ми син е на трийсет и четири и не би могъл да се справи и днес. Не бих поверил и хамстер на грижите му. Държи се като четиринайсетгодишен. Абсолютно безотговорен. Не може да задържи нито гадже, нито служба. Не съм убеден, че някога ще порасне. Или че аз ще живея достатъчно дълго да го видя. Жена ми намира какви ли не извинения за него и вечно му дава пари. Изритват го от жилищата, защото вдига шум и пуши трева, а после се нанася при нас и ме подлудява. Някои хора просто съзряват по-бавно от другите. Това хлапе ми прилича на един от тях. Може би случилото се в самолета ще го събуди и научи как да се държи, особено след като има и дете. Но пък имам и приятели на моята възраст, които още не са готови за бащи.

Възрастният полицай изпитваше съчувствие към Робърт, а и към детето му, което неизбежно щеше да плати цената за незрялостта на баща си.

— И аз имам такива приятели — замислено кимна по-младият. — Просто не изпитвам съчувствие към типове, които прецакват децата си или ги излагат на опасност.

— Момчето бездруго ще го обича — каза колегата му.

И двамата знаеха, че е прав. Бяха предавали много деца на службата за защита на децата и хлапетата винаги прощаваха на родителите си и искаха да се върнат при тях.

— Надявам се този случай да му даде добър урок — каза младият баща.

Скот веднага бе приет в болницата, а Робърт плачеше в килията си и се чудеше дали Елън някога щеше да му позволи да види сина си отново. Чувстваше се като абсолютен глупак и осъзнаваше каква страхотна грешка беше допуснал. Прекалено късно.

Около полунощ всички следи от случилото се преди часове на кея бяха заличени. Хората, които живееха в Сан Франциско, се бяха прибрали у дома. Останалите бяха настанени в хотели, с изключение на един пътник, който настоя да хване полета си в един сутринта, за да присъства на важно събитие в Сеул. Представител на авиокомпанията му помогна да си купи дрехи и куфар на летището и задържаха полета заради него.

Екипажът се прибра у дома, за да обмисли случилото се и как биха могли да се справят по-добре със ситуацията. Знаеха, че ще имат на разположение психиатри, ако се нуждаеха. Повечето от тях се чувстваха добре. Подобни неща се случваха. Самолети се разбиваха заради технически дефекти и необичайни климатични условия, дори и заради терористи. Всеки ден гледаха тази истина в очите. А пилот, склонен на самоубийство и готов да избие невинни хора със себе си, също вече не бе нещо нечувано, макар да не можеше да бъде предвидено. Това бяха рисковете на професията, както и пияни или невъзпитани пътници, лоши колеги, плачещи деца или неочаквана турбуленция. Всичко бе част от работата. Не можеха само да поднасят топли кифлички и да раздават слушалки. Приемаха и рисковете, заедно с останалото. Никой от членовете на екипажа не хленчеше заради случилото се. Авиокомпанията се справи безукорно със ситуацията, а също и всички от спасителните служби.

Катрин лежеше в леглото си в хотел „Четири сезона“ в Пало Алто и се опитваше да осмисли случилото се. По-рано звънна във фирмата, където щеше да е на интервю, обясни им какво бе станало и помоли да отложат срещата за петък. А и искаше да си купи прилични дрехи за интервюто. Администраторът на хотела й обясни, че може да намери всичко необходимо в магазин „Станфърд“, и й изказа съчувствието си за преживяното. Хотелът я бе настанил безплатно, а и авиокомпанията бе предложила да плати престоя й. Щеше да й се наложи да си извади и нова карта за самоличност, кредитни карти и да си купи нов телефон.

Тя се изненада, когато телефонът в стаята й звънна и чу гласа на Том. Двамата попаднаха в различни катери и не го бе виждала, откакто я накара да се измъкне от самолета колкото се може по-бързо и я бутна към първата пързалка.

— Обаждам се, за да проверя как си. Не можах да те намеря на кея, но пък пристигнах там доста късно — каза той.

Том бе провел дълга среща с хората от министерството по сигурността относно случилото се в пилотската кабина. Федералната администрация по полетите искаше да се види с него, а и президентът на компанията му също се бе обадил. Изкара доста натоварена нощ, а после звънна на сина си в Чикаго, за да му каже, че всичко е наред.

— Добре съм — отговори Катрин уморено, както се чувстваше. — Цялата история ми се струва нереална — добави тя.

Щеше да й се струва още по-нереална, ако беше видяла как Конър Грей умря от огнестрелните си рани, а Джейсън Андрюс си пръсна черепа от упор, след като не успя да се пребори с Хелън за управлението.

— А ти как си? — попита Катрин.

— Просто съм изморен.

Том се намираше в апартамент, осигурен от компанията, след като се бе борил да се промъкне между репортерите пред кооперацията. Някой им бе казал, че той е бил в пилотската кабина преди самолетът да падне, и всички искаха да чуят разказа му. Той им отговори лаконично, че няма коментар, а пресконференцията на другия ден ще отговори на всичките им въпроси. Авиокомпанията бе обещала да проведе пресконференция заедно с министерството по сигурността и директора на спасителните служби.

— Наистина ми е приятно да си бъбря с теб, Катрин, въпреки обстоятелствата.

— Да, и на мен също — прозя се тя, а той се засмя. — По изражението ти усетих, че нещо не е наред, когато започна да получаваш имейли.

— От Ню Йорк ме помолиха да вляза в пилотската кабина и да проверя какво става. Казаха ми, че поради грешка на полета ни нямало охрана. Адски смело беше от твоя страна да не започнеш да се наливаш с шампанско, когато нещата се объркаха — похвали я той.

— Не исках да съм замаяна на интервюто — честно призна тя. — В противен случай щях да го направя. Макар да не съм сигурна дали щеше да ми помогне, бях мокра до кости в сала.

— Можеш да си поръчаш шампанско сега — предложи й той.

— Това може и да те шокира, но не съм алкохоличка, а просто нервна пътничка.

— Ти така твърдиш — засмя се Том. — Когато изгълта трите чаши, преди да излетим, си помислих, че през целия път до Калифорния ще седя до бъбрива пияница.

Катрин се засмя весело.

— Шампанското просто ме приспива.

— Забелязах — подкачи я той. — Но пък беше страхотна компания през останалата част от полета. А като знам какво изпитваш при летене, направо беше великолепна по време на евакуацията.

— Екипажът свърши отлична работа. И много се радвам, че намериха капитана. Тя извади късмет, че не се удави или не бе изядена от акула.

Телевизионният говорител бе съобщил, че в океана съвсем близо до залива има акули, които понякога нападат.

— Тя се справи страхотно с управлението на самолета, когато вторият пилот се опита да го свали. Забележителна жена и велик пилот.

— Лошо стана с пенсионирания капитан — каза Катрин, двамата замълчаха за момент и се замислиха за Конър Грей.

Никой не съжаляваше Джейсън, като се имаше предвид какво се бе опитал да направи, а и почти бе успял.

— Компанията ще трябва да дава много обяснения.

— Ще присъстваш ли на пресконференцията утре? — попита тя, макар да подозираше, че знае отговора.

— Да. Помолиха ме. Предполагам, че ще съм като украса на витрината.

— Ти беше много повече от украса, Том — сериозно каза Катрин.

Беше наясно с това, макар да не знаеше всички подробности, а и вероятно никога нямаше да ги научи.

— Остава ли уговорката ни за вечеря в петък или вече ще съм само част от лош спомен за теб? — попита той притеснено.

— Разбира се, че остава. Ти си героят, а не злодеят. Благодаря ти, че ме накара да изляза толкова бързо. Арабската двойка беше много мила с двете хлапета, които пътуваха сами. Той ги грабна и ги извади светкавично. Мисля, че те напуснаха самолета първи, а аз бях веднага зад тях, благодарение на теб.

— Ще те взема в седем в петък и ще се опитам да измисля интересно място за вечеря — каза той сънливо.

Беше прекалено изморен, за да продължи разговора, въпреки че му се наслаждаваше. Харесваше Катрин. Беше висока, сексапилна, умна. Изглеждаше като спортистка и Том правилно предположи, че всеки ден посещава фитнеса.

— Късмет с интервюто.

— Благодаря ти. Утре трябва да отида на пазар. Звучи глупаво, като се има предвид всичко, което се случи, но ме е яд, че си загубих обувките. Бяха чисто нови, от „Маноло Бланик“. Тъкмо ги бях купила.

— Този език ми е непознат. Ще трябва да ми предадеш урок по него докато вечеряме — каза Том и двамата се засмяха. — Жена ми не се интересуваше от мода, а аз познавам само самолетите. Почини си — нежно я посъветва той.

— Ти също. Ще те гледам на пресконференцията утре. И ще се видим в петък — обеща Катрин и осъзна, че вече очакваше вечерята им с нетърпение.

След секунда затвориха и тя се отпусна на леглото. Замисли се за Том. Заспа, преди да събере сили да изгаси лампата.