Тара Хайланд
Красив лъжец (9)

Девета глава

Точно преди полунощ в неделя стоях на улицата срещу хотел „Мейнър“ и се чудех какво да правя. Това беше един от най-луксозните петзвездни хотели в Лондон и бе част от „Ноубъл Ентърпрайзис“. Местоположението му бе много удобно — хотелът се намираше на един от главните площади в близост до старата част на улица „Бонд“, известна със скъпите си магазини, и се отличаваше с някаква старомодна величественост. Двама портиери, облечени в ливреи, стояха на входа, поздравяваха гостите, спираха черни таксита и отваряха вратите на автомобили, карани от шофьори.

Цял ден се колебаех дали да отида на адреса. Опитвах се да си обясня защо Алекс Ноубъл иска да присъствам, но не ми хрумваше нищо. Единственото, което знаех, беше, че му нямам доверие, а това бе основателна причина да не отида. Но поканата му ме заинтригува, точно както той беше предположил. А след думите му, че това ще бъде възможност да изкарам пари, нямаше как да се откажа.

Но сега, докато стоях там и наблюдавах как богаташите влизат и излизат от лъскавия хотел, започнах да се чудя дали не правя огромна грешка. Каква работа имах аз на подобно място? Но вече бях дошла и не можех да си тръгна.

Поех си дълбоко въздух, за да се подготвя за онова, което ме очакваше, пресякох улицата и приближих входа на хотела. Един от портиерите ми отвори вратата, а аз се промъкнах вътре, чувствайки се като измамник. Бях облечена с дънки и рокерски ботуши, и напълно се отличавах от останалите посетители.

Хотелът беше известен със своя разкош. Фоайето бе облицовано с дърво в цвят на тъмен махагон, обзаведено с плюшени дивани. Минах по мраморния под до рецепцията и помолих да ме насочат към луксозния имперски апартамент на хотела. Елегантно облечената рецепционистка ме огледа от глава до пети. Усетих подозрението в гласа й, когато попита за името ми и се обади в апартамента, за да провери дали ме очакват. Поведението й се промени в мига, в който получи потвърждение, че наистина ме очакват. Затвори телефона, усмихна се широко и ме насочи към асансьорите, които щяха да ме отведат на последния етаж.

— Господин Ноубъл каза да се качите — уведоми ме тя.

Въпреки старомодната си елегантност наскоро реновираният хотел притежаваше всички модерни удобства. Имаше отделен асансьор за апартаментите, който ме отведе направо на последния етаж. Излязох от него и тръгнах по коридора, водещ към имперския апартамент. Пред вратата стоеше едър мъж, облечен в тъмен костюм. Отне ми малко време, докато съобразя, че той всъщност беше охранител.

Настръхнах от притеснение. Какво, по дяволите, беше това? Бях израснала в един от най-лошите квартали на Лондон, но присъствието ми в света на хората с пари и власт ми се струваше по-опасно от всичко, което бях преживяла досега. Но вече бе прекалено късно да си тръгна. Казах името си на охранителя, той провери информацията чрез слушалката си, отвори двойната врата и аз влязох.

Не бях голям познавач на хотелските стаи, но знаех, че имперският апартамент ще бъде луксозен. Очакването ми се потвърди — апартаментът беше по-голям от повечето лондонски жилища, които бях виждала. Озовах се в огромно мраморно преддверие, където една красива брюнетка взе палтото ми и ме насочи към друга стая. Чух гласове и ги последвах. Влязох в голямо помещение, в което не се виждаше легло, явно спалнята беше на друго място.

В средата на помещението имаше маса, около която стояха половин дузина мъже и две жени. Всички държаха карти и имаха пачки пари до себе си. Огромна купчина банкноти лежеше в центъра на масата. Няколко зрители наблюдаваха отстрани, на достатъчно разстояние, за да не виждат картите на играчите. Сред тях беше и Алекс.

Трябваше ми малко време, за да проумея какво се случваше.

Играеха покер. И както изглежда, играта беше с много високи залози.

Никой не забеляза присъствието ми, затова се облегнах на дългия бар, разположен в единия край на стаята, доволна, че можех да наблюдавам от разстояние. Всички бяха погълнати от играта. Очевидно тя беше достигнала решаващата си фаза.

Бяха останали само двама играчи, които, по всичко личеше, че бяха доволни от картите си, защото продължаваха да вдигат залозите. Накрая единият от мъжете се отказа. Имаше добра ръка, но картите на противника му бяха по-силни. Той изгуби всички свои чипове.

За моя изненада, не изглеждаше особено разстроен от загубата на толкова много пари. Мъжът се обърна към крупието и каза:

— Ще играя отново.

Наблюдавах как вади голяма пачка банкноти от пътна чанта и я слага на масата. От мястото си виждах как крупието му дава чипове, отговарящи на петдесет хиляди лири.

Следващата ръка започна и Алекс най-после вдигна поглед и ме потърси с очи. Щом ме забеляза, той се приближи до мен и застана, така че да вижда масата.

За първи път го виждах в костюм, макар и не строго официален — беше черен, а под него носеше черна риза. Изглеждаше едновременно хубав, властен и леко опасен.

— Е, какво ще кажеш? — попита той.

— За кое? — Очевидно искаше да остана впечатлена, а аз бях твърдо решена да не го допускам. — За група богати скапаняци, които играят един срещу друг и губят неприлично много пари?

Той направи гримаса.

— Прозвуча толкова безвкусно.

— Честно ли? — усмихнах се аз. — Учудена съм, че ти не играеш.

— Олеле! — На лицето му се появи престорена обида. — Мисля, че току-що бях оскърбен.

— Сигурна съм, че не ти е за първи път.

Той се засмя. Почаках да обясни защо не играе, но не го направи. Наблюдаваше играта, без да отклони поглед.

— Каква е причината?

— За кое? Че не играя ли? Защото аз организирам нещата. — Повдигнах въпросително вежда. — Аз съм домакин на тези игри.

Аха, значи затова беше костюмът.

Огледах стаята.

— А защо е цялата тази потайност и охраната?

— Защото игрите не са законни.

— Не са законни ли? Защо? — Чудех се на кого му пукаше, че група неприлично богати хора искат да разиграват на покер парите, които са си техни.

— Защото прибирам такса върху залозите. — Сигурно съм изглеждала объркана, защото той се засмя. — Значи не си чак толкова информирана за живота на улицата, колкото искаш да се представиш.

— Или може би просто харча парите си за други неща, вместо да ги пилея в някакви глупави игри.

— Да. — Той кимна с преувеличено търпение. — Точно това е причината.

Изчаках да обясни за какво става въпрос, но той не го направи. Колебаех се дали да приключа темата, но ми беше любопитно.

— Е? — настоях аз. — Каква е тази такса?

— Комисиона, която получавам за това, че организирам играта. Размерът й е около два процента и половина от пота^[1].

Огледах купчините пари на масата и подсвирнах тихо.

— Предполагам, че сумата е доста добра — казах и се намръщих. — Но защо го правиш? Не ти ли стига издръжката от баща ти?

Забелязах как стисна леко зъби. Очевидно бях засегнала болезнена тема. Отмести погледа си от мен.

— Не съм взел и стотинка от баща ми, откакто навърших осемнадесет години. Така си изкарвам парите. — Той кимна към покер масата. — Поне засега.

Не знам дали информацията трябваше да ме впечатли, но бях твърдо решена да не допускам това да се случи.

— А той знае ли, че организираш тези игри?

— Не точно. — На лицето му се появи бегла усмивка. — Това му е забавното.

В гласа му се усети горчивина и прозвуча, сякаш отговорът съвсем не беше цялата история.

Тори се появи, преди да успея да продължа разговора. Не изглеждаше никак щастлива да ме види.

— Какво прави тя тук? — попита и обви собственически ръце около Алекс.

— И аз се питам същото — казах аз, като се опитвах да не се дразня от начина, по който тя говореше за мен, сякаш не бях там. Все още не можех да разбера как стояха нещата помежду им. Бях виждала Алекс с различни момичета, така че определено не бяха гаджета. Но Тори очевидно смяташе, че има някакви права над него.

Но по-важното бе, че не разбирах какъв е планът на Алекс. Със сигурност не искаше да участвам в играта — нямах толкова пари и въпреки че бях добра, не бях от класата на тези хора.

— Много е просто. — Той не обърна внимание на Тори и се обърна към мен. — Трябва ми крупие. Някой, който познава играта и в същото време е дискретен и надежден.

Сигурно съм го гледала с празно изражение, защото, за мой срам, все още нямах представа за какво говори.

— Поканих те, защото искам да работиш за мен — обясни бавно той. — Искам да бъдеш крупие в моите покер игри.

— Не разбирам — казах аз. — Вече си имаш крупие, нали? За какво съм ти аз?

Бяха минали четири часа, откакто пристигнах в хотела, в ранните часове на утрото играта бе приключила. След като пусна бомбата, Алекс каза, че трябва да обърне внимание на играта и ме помоли да изчакам, за да можем да поговорим след края й. Бях прекалено шокирана, за да възразя. Той продължи да наблюдава играчите и аз също се загледах. Имаше нещо очарователно и увлекателно в това да гледаш как се печелят и губят толкова големи суми.

Двамата с Алекс стояхме един срещу друг на плюшените дивани пред горящата камина. Тори също бе там, но за щастие не чуваше разговора ни, защото се бе излегнала на един красиво тапициран диван и се занимаваше с айфона си.

— За съжаление ми трябва ново крупие. — Погледът на Алекс беше хладен. — Лай-Кинг, момичето, което раздаваше картите тази вечер, се връща в Макау. Искам ти да заемеш мястото й.

Захапах вътрешната страна на устната си. Колкото и да не исках да си го призная, бях заинтригувана от предложението му.

— Какво включва работата?

— Организирам такива игри всяка седмица. Ако има интерес, даже и по-често. Заплащането е много добро — хиляда лири на вечер плюс бакшишите. — Той се ухили. — Повярвай ми, тези хора оставят щедри бакшиши.

Хапех устната си. Думите му звучаха толкова изкушаващо, което вероятно беше и целта му. Знаеше, че отчаяно се нуждаех от пари. Трябваше да откъсна мислите си от парите и да се съсредоточа върху по-прагматичните подробности.

— Но ти каза, че е незаконно. Какво ще стане, ако ни хванат?

Той се облегна, сплете пръсти зад главата си и протегна дългите си крака напред.

— Това няма да се случи.

— Така ли? Откъде си толкова сигурен?

— Защото съм много внимателен. Познавам лично всички играчи. Мястото винаги е много специално. — Той огледа хотелската стая, сякаш за да докаже думите си. — А точният адрес става ясен в последния момент. Повярвай ми, погрижил съм се за всичко. — Той направи кратка пауза и попита: — Е? Имаш ли други въпроси?

Не отговорих веднага, макар че откакто пристигнах, в ума ми не спираше да се върти един конкретен въпрос. Но не бях убедена, че исках да науча отговора.

— Защо избра мен? — попитах най-после аз.

Той се намръщи леко.

— Какво искаш да кажеш?

— Защо предлагаш тази работа точно на мен? Играя карти добре и навярно смяташ, че ако крупието е жена, това ще превъзбуди играчите. — Спомних си, че в една статия бях чела, че казината търсят служители жени. — Но има и нещо друго, нали? Сигурна съм, че има много други момичета, които искат и могат да вършат тази работа. Защо избра точно мен?

Алекс се облегна на дивана, а ледените му сини очи бяха някак странно въздействащи.

— Защото така ще прекарвам повече време с теб, разбира се.

Тонът му беше леко хипнотизиращ, затова ми бе трудно да определя дали е сериозен. А нещо в начина, по който ме гледаше, ме караше да чувствам, че наистина мисли това, което казва.

Внезапно усетих, че устата ми е пресъхнала. Взех чашата вода, която стоеше пред мен, и отпих голяма глътка.

Умът ми препускаше. Предложението на Алекс беше изкушаващо, дори по-изкушаващо, отколкото ми се искаше да призная. Но се тревожех до какво можеше да доведе всичко това. Щях да се справя със самата работа, но онова, от което се страхувах, бе свързано с личните отношения. Имах си достатъчно проблеми с майка ми и не трябваше да се забърквам с някой също толкова покварен като нея.

— Съжалявам, но не мога — отвърнах аз. — Каза, че няма да ни хванат, но не мога да рискувам. Не мога да си позволя да имам криминално досие.

Стори ми се, че за миг на лицето му се изписа разочарование, и се притесних, че ще се опита да ме убеждава, но вместо това той каза само:

— Жалко.

Премести поглед към прозорците. Въпреки че завесите бяха дръпнати, през тях все пак прозираше ярката светлина на утринното слънце.

— Вече е светло. Можеш да се прибереш спокойно. — Той бръкна в джоба си, извади портфейла си и хвърли няколко банкноти на масата. — Това би трябвало да стигне за таксито и за времето, което ми отдели тази вечер.

Това бе последното, което очаквах.

— Няма нужда да…

— Моля те, вземи ги. Настоявам.

Той стана и отиде при Тори. След като двамата си тръгнаха, събрах парите от масата и излязох в студеното утро. Чувствах се особено празна, без да разбирам защо. Но нямах време да мисля за това. Трябваше да се заема с по-важни неща — в осем часа имах среща със Сергей.

 

 

Веднага след като майка ми ми каза за заема, който беше взела от Сергей, аз му се обадих, за да му съобщя, че ще му върна парите. Уговорихме се да се срещнем и да обсъдим условията за плащането.

Два часа след като си тръгнах от хотел „Мейнър“, стоях пред кафене „Ле Гранд“, което представляваше малко заведение със странно име, намиращо се на едно от натоварените кръстовища до моста „Тауър Бридж“. Редовните му клиенти бяха мръсни и неприветливи работници от околността, а Сергей го използваше като свой неофициален офис. Срещите му винаги бяха на публични места, което ме устройваше. Нямах никакво желание да се срещам насаме с него.

Видях го веднага щом влязох в заведението. Бе седнал на обичайната си маса в ъгъла, далеч от останалите посетители. От разстояние никак не приличаше на особено опасен тип — беше в началото на шейсетте, а видът му не бе впечатляващ. Беше слаб и малко по-висок от мен. Носеше неумела перука, с която да крие оредяващата си коса. Облечен в тъмен костюм и бяла риза, можеше да мине за съвсем нормален бизнесмен. Но щом човек се приближеше, виждаше закоравял престъпник — кожата на лицето му бе груба, осеяна с белези, а очите му излъчваха студенина и жестокост.

Трима от охранителите му стояха близо до масата. Бяха мълчаливи и гледаха зорко, демонстрирайки мускулести ръце, по-дебели от бедрата ми. Ако целта им бе да сплашват хора, те се справяха отлично.

Сергей беше изял половината от пърженото ястие пред себе си, когато седнах на пластмасовия стол срещу него.

Дъвчеше някаква кървавица, затова го изчаках да приключи и да започне разговора.

— Искаш ли нещо? — попита той, без да вдига поглед, и продължи да яде.

— Не, благодаря. — Бях гладна, но нямаше смисъл да си поръчвам. Срещите със Сергей потискаха апетита ми. — Искам само да се разберем за изплащането на дълга на майка ми.

Той най-после приключи с яденето. Хвърли ножа и вилицата в чинията си, пи малко чай и насочи вниманието си към мен.

— Дългът на майка ти — каза той. — Точно така. Колко ми дължи? Единадесет бона, нали? И доколкото си спомням, трябваше да ми го върне миналата седмица?

Кимнах леко, за да потвърдя думите му, и се опитах да не обръщам внимание на това, че коремът ми се свиваше от страх.

Той ме наблюдаваше с присвити очи.

— От изражението ти съдя, че не носиш парите.

— Не. Но ако ми дадеш малко време…

Той вече клатеше глава.

Не знаех какво да правя. Изхарчих всичките си спестявания за клиниката на майка ми. Смятах, че можех да се разбера някак със Сергей. Но това явно нямаше да се случи.

— Нина, Нина — повтори той името ми, сякаш искаше да ме смъмри. — Не мога да позволя на теб и майка ти да показвате неуважение към мен по този начин. Знаеш това.

В този миг си спомних една история за млада жена от квартала ни — стриптийзьорка, известна със сценичното име Стар. Била красиво момиче и хората се обръщали след нея на улицата. Взела заем от Сергей, за да си сложи силикон, защото се надявала, че това ще помогне на кариерата й. И това наистина се случило, поне за определен период от време — започнала работа като модел, разказвала как щяла да се превърне в следващата Джордан^[2]. Но харчила много и започнала да закъснява с изплащането на заема, който взела от Сергей. Една нощ я нападнали в тъмно стълбище в „Хейфийлд Корт“, а лицето й нарязали с нож.

След този случай кариерата й приключила, а малките деца пищели от страх, когато я срещали на улицата. Година след случката тя умряла от свръхдоза.

Макар че не бях човек, който обръща голямо внимание на външния си вид, никак не исках да нарежат лицето ми с нож.

— Ще намеря пари. Обещавам. Просто ми трябва малко време. Може би ще мога да плащам на вноски.

— На вноски ли? — каза Сергей така, сякаш това бе най-възмутителното нещо, което беше чувал. Поглади брадичката си и се престори, че мисли дълбоко. — Мисля, че не е проблем. Какъв е планът ти?

Набързо пресметнах наум. В „Дестинация“ изкарвах по около петстотин лири седмично заедно с бакшишите. Имах ежедневни разходи, давах пари на Ейприъл и трябваше да събера депозит за апартамент.

— Триста лири седмично?

Той помисли за миг.

— Нека бъде бон и половина и имаме сделка.

В първия момент не можах да осъзная думите му. Той искаше всяка седмица да му плащам по хиляда и петстотин лири.

— Не! — Отговорът се изплъзна от устата ми, преди да успея да го спра. — Не мога да отделям толкова пари.

— Това е сумата, която искам. Хиляда и петстотин всяка седмица, в продължение на осем седмици. Никакви спорове повече.

Отново направих някои изчисления наум.

— Но това са дванадесет бона. Ти каза, че дължа единадесет.

— Допълнителни хиляда заради неудобството, че ме караш да чакам.

Усетих как в мен се надига паника.

— Нямам представа как ще намеря тези пари.

— Това не е мой проблем. — Той взе вилицата и отново насочи вниманието си към чинията си. — Трябва да ми платиш първата вноска след седмица. Ще изпратя някой да вземе парите. — Нямаше нужда да казва какво би се случило в противен случай.

Започна да тъпче храна в устата си, с което показа, че разговорът ни е приключил.

Изправих се, но краката ми трепериха. Почти бях стигнала до вратата, когато Сергей ме извика по име. Обърнах се с надеждата, че е омекнал и ще ми позволи да му плащам по-малки суми. Но вместо това той каза:

— Дори не си помисляй да избягаш. Знам в кое училище учи сестра ти. Ако не мога да те открия, ще отида при нея.

През тялото ми премина студ. Току-що изрече думите, които му гарантираха, че ще получи парите си обратно. Щом смяташе да подгони Ейприъл, щях да направя всичко, което пожелае. И той го знаеше прекрасно.

 

 

Цял ден мислих как да се разплатя със Сергей. Хрумна ми идеята да поискам заем от Дънкан Ноубъл. Но се страхувах, че той ще попита за какво ми трябват парите, а не се знаеше за какво може да използва информацията. Повечето хора биха ме посъветвали да отида в полицията, но знаех, че това само ще влоши нещата. Нямах доказателство за заплахите на Сергей, затова нямаше как да го задържат, което означаваше, че той може да отмъсти на мен или още по-лошо — на сестра ми. Не можех да поема този риск. Не и щом имах и друго решение, независимо колко неприятно бе то.

Затова същата вечер направих нещо, което бях обещала да не правя — обадих се на Алекс и му казах, че искам да участвам в неговите покер игри.