Тара Хайланд
Красив лъжец (24)

Двадесет и четвърта глава

Паркиран на улицата черен мерцедес не беше необичайна гледка в Лондон. Автомобили с шофьори като този са нещо нормално за Лондонското сити — те возят изпълнителни директори на важни срещи, а след това ги взимат от тях.

Изобщо нямаше да му обърна внимание на излизане от фитнеса след края на смяната ми, ако не бях забелязала персонализираната му регистрационна табела, на която пишеше ДН-1.

Минах покрай колата на път към спирката на метрото и затъмненият прозорец се отвори. Не бях изненадана да видя Дънкан Ноубъл.

— Имаш ли една свободна минута? — попитай той любезно, но аз се зачудих какво трябваше да му кажа.

Отворих вратата и седнах на бледобежовата кожена седалка. Огледах наоколо с критичен поглед.

— Доста потайна и мистериозна среща, не мислите ли?

— Навярно си права. Но исках да говоря с теб, а не знаех дали ще се съгласиш да се срещнем.

— Затова решихте да не ми давате право на избор?

Той се усмихна при тези мои думи, но бързо възвърна сериозното си изражение.

— Алекс ми каза, че вие сте възобновили вашата… — Той направи пауза, търсейки подходящата дума. — … вашето познанство.

Усмихнах се на свой ред. С Алекс се сдобрихме преди седмица и оттогава бяхме неразделни. Не бих използвала точно тази дума, за да опиша отношенията ни.

— Да, отново сме заедно.

Той въздъхна, а аз не разбирах защо беше толкова недоволен от това.

— Виж, Нина, ще говоря направо. Двамата сте достатъчно големи и решението си е ваше, независимо от моето мнение. Но… — Той се поколеба, а аз го гледах невъзмутимо, очаквайки да чуя какво искаше да ми каже. — … Може би е най-добре да не казваш на майка си, че двамата сте заедно.

Това бе последното, което очаквах да чуя. Поклатих невярващо глава — молбата му беше толкова нелепа.

— Защо? Знам, че двамата сте скарани. Но Алекс е бил едва на шестнадесет години, когато баща ми умря. Едва ли има нещо общо със случилото се между вас.

Дънкан изглеждаше огорчен.

— Разбирам те напълно. Но смятам, че точно в този момент, когато тя излиза от възстановителния център, навярно е най-добре да я предпазваме от излишен стрес. Затова навярно трябва да изчакаш, преди да й кажеш. Да видиш как ще потръгнат нещата между вас с Алекс.

Гледах го дълго. Нямаше смисъл от повече спорове.

— Добре. Ще си помисля.

— Точно това те моля.

Тъкмо излизах от колата, но отново се обърнах към него. Имаше нещо, което не ми даваше мира.

— Искам да знам само едно нещо.

— Какво? — попита предпазливо той.

— Защо с майка ми се скарахте преди години?

Той въздъхна дълбоко.

— О, Нина, най-добре е да не ровим в нещата.

— Това не е отговор. — Той просто ме гледаше. Разбрах, че няма да науча нищо повече. — Добре, така да бъде.

Посегнах към дръжката на вратата. Тъкмо излизах, когато Дънкан протегна ръка, за да ме спре.

— Повярвай ми. Най-добре за теб е да не ровиш повече.

В очите му се четеше ожесточеност, която ме разстрои.

Преглътнах шумно. Каквото и да се бе случило, никой не искаше то да излезе наяве.

 

 

Не спрях да мисля за враждата между майка ми и Дънкан Ноубъл, докато пътувах с метрото към апартамента на Алекс. Нямах никаква представа какъв бе поводът за нея. Спомнях си ясно как той подкрепяше семейството ни месеци наред след погребението, докато една нощ се събудих от виковете на майка ми, която му крещеше да се маха от дома ни и му казваше, че вече няма да вземе и стотинка от него.

Тя започна да пие след този инцидент. След време изгубихме къщата си и трябваше да живеем в „Хейфийлд Корт“.

Какво толкова лошо би могло да се случи, че да накара майка ми да жертва спокойствието и сигурността на семейството, само за да не се налага да вижда Дънкан Ноубъл отново? Наистина нямах представа.

— Това е нелепо, не мислиш ли? — казах аз на Алекс. — Каквото и да се е случило между баща ти и майка ми, не разбирам защо то ни засяга.

Седяхме в леглото му и похапвахме пица, която си бяхме поръчали.

Алекс помълча, а когато заговори, дори не срещна погледа ми.

— Не ми е приятно да го кажа, но този път баща ми може би е прав.

Тъкмо посягах към пицата и спрях.

— Какво искаш да кажеш?

— Майка ти е в опасна ситуация. Трябва да се справи с много неща. Какъв е смисълът да й казваме нещо, което ще я разстрои?

Не можех да повярвам на ушите си. Не очаквах, че ще подкрепи баща си.

— Няма да държа в тайна връзката си с теб. Няма никакъв смисъл…

Той хвана ръката ми и спря гневния ми изблик.

— Няма да е за дълго. Само докато Ейприъл се върне и нещата се оправят. Нали не искаш да я разстроиш, преди сестра ти да се прибере?

Прехапах устни, опитвайки се да проумея думите му. Разбира се, той бе прав. Не исках да направя нещо, което можеше да застраши прибирането на Ейприъл у дома.

— Може би си прав — казах най-после аз. — Ще почакам, докато нещата си дойдат на мястото. — Ощипах игриво бузите му, за да развеселя разговора. — А дотогава ти ще бъдеш моята малка, мръсна тайна.

Алекс се засмя.

— Това не е проблем за мен.

Той легна в леглото, издърпа ме върху себе си и започнахме да се целуваме.

 

 

По-късно през нощта се събудих и видях, че съм сама в леглото. Огледах се и видях Алекс, седнал на стол до прозореца, да се взира в тъмната нощ.

Приближих и коленичих пред него, облягайки глава на подлакътника на стола.

— Хей. Какво има?

Той ме погледна и опита да се усмихне.

— Нищо.

Не му повярвах. Замислих се какъв може да е проблемът.

— Има ли нещо общо с баща ти?

Алекс дълго ме гледа мълчаливо, преди да отговори:

— Просто не можах да заспя.

Прокара пръсти по лицето ми, сякаш се опитваше да запомни как изглеждам.

— Страхуваш се, че ще изчезна? — попитах шеговито аз.

— Може би — отвърна той със сериозно изражение.

Искаше ми се да го попитам още нещо, но той ме гледаше толкова натъжен, че не посмях. Затова просто му позволих да ме придърпа в скута си. Сложих глава на гърдите му и останахме дълго така прегърнати.

Тревогата му обезпокои и мен. Усещах, че крие нещо, но не знаех какво. Алекс беше толкова любвеобилен и мил към мен, че нямаше как зад всичко това да стои нещо зловещо. Затова прогоних мисълта. И без това вече си имах достатъчно грижи покрай прибирането на майка ми и връщането на сестра ми у дома. Не исках да създавам допълнителни проблеми.

 

 

— Тя, изглежда, наистина решена този път всичко да бъде наред — каза съветничката на майка ми, докато заедно я чакахме на рецепцията.

Не отговорих нищо.

Бяха изминали дванадесет седмици, откакто майка ми постъпи в рехабилитационния център, който твърдеше, че прави чудеса със заклети алкохолици, но засега се въздържах, от каквато и да е оценка. Бях преживявала велики очаквания много пъти, затова не исках да храня напразни надежди. Единственото доказателство за мен би било майка ми да не посегне отново към алкохола, щом се прибере у дома.

Тя се появи след пет минути. Определено изглеждаше по-добре отпреди — кожата й бе по-свежа и не беше бледа. Дванадесетте седмици без алкохол й се бяха отразили добре.

Наставничката прегърна майка ми за довиждане, но аз останах на мястото си.

Тя се обърна към мен. Притеснявах се, че може да се опита да ме прегърне, но явно бе достатъчно разумна и не го направи.

— Благодаря ти, че дойде, Нина. Това означава много за мен. — Очите й бяха замислени, сякаш искаше да знам, че и думите й бяха сериозни. — Знам, че не ти е лесно да си тук. И знам, че ти е писнало от обещания, които не мога да спазя, затова няма да обещавам нищо. Ще кажа, само че се радвам, че си тук.

За моя изненада очите ми се напълниха със сълзи. Не очаквах, че ще се разстроя. Бях убедена, че съм преодоляла всичко това. Но думите й днес бяха по-различни от обичайните й речи, нямаше ненужно хвалене и перчене, затова се разчувствах.

— Да, добре — казах аз и се прокашлях. — Трябва да тръгваме.

Хванахме метрото, за да стигнем до апартамента. Майка ми задаваше въпроси през целия път — за новата ми работа, за Ейприъл. Отговарях й кратко и точно.

Достави ми удоволствие да й покажа апартамента, който бях наела за нас. Жилището бе модерно и ново, съвсем различно от стария ни апартамент в „Хейфийлд Корт“. Намираше се в ниска сграда близо до реката. Сега, през деня, когато всички бяха на работа, мястото бе тихо и спокойно. Апартаментът бе просторен, чист и спретнат. Вече бях подредила малкото ни вещи, оцелели след пожара, така че наистина се чувствахме като у дома си.

— О, Нина! — Майка ми не можеше да повярва на очите си и очевидно бе впечатлена. — Прекрасно е. Знам, че не е било лесно, но си се справила отлично.

Думите й ми харесаха дори повече от очакваното.

Приготвихме вечеря заедно. Мама ми каза, че ще ходи на срещи на анонимните алкохолици и ще си потърси работа. Не исках да се вълнувам прекалено много. И преди сме били в същото положение, но сме оставали разочаровани. Най-голямата ми грижа бе Ейприъл да се прибере у дома — посещението на социалния работник предстоеше съвсем скоро.

— Маги иска да се срещнем следващата седмица — казах аз, щом приключихме с вечерята. — Ще дойде на домашно посещение и ще разговаря с нас, за да прецени дали можем да се грижим за Ейприъл.

Майка ми ме слушаше сериозно.

— Всичко трябва да бъде наред — допълних аз, имайки предвид, че в апартамента не трябва да се търкалят бутилки водка и мама не трябваше да изчезва, както правеше обикновено. Тя сведе поглед към масата, а на мен ми стана ясно, че бе разбрала думите ми.

Изправих се и започнах да раздигам чиниите от масата.

— Аз ще ги измия.

— Ще ти помогна — каза тя, щом тръгнах към мивката.

Завъртях кранчето, шумът на течащата вода запълни неловката тишина.

 

 

Преброих до десет и отново опитах да закопчея ципа на полата. Борих се с него около минута и най-накрая се отказах, ругаейки под носа си. Ципът не се вдигаше.

Погледнах часовника си и се почудих какво да правя. Социалният работник Маги Уокър щеше да пристигне всеки момент. Исках да изглеждам възможно най-порядъчно за срещата, затова се отказах от обичайните дънки и тениска, и избрах сива тясна пола и бяла риза. Но ако нещата вървяха така, щях да се явя на срещата полугола.

Майка ми почука на вратата.

— Наред ли е всичко? — попита тя. Сигурно бе чула ругатните ми.

— Да — отвърнах инстинктивно аз, но след това въздъхнах пораженчески. — Всъщност не. Не е наред.

Мама отвори внимателно вратата и надникна в стаята. Изглеждаше изключително консервативно в елегантната тъмносиня рокля. Гримът й беше съвсем лек и бе прибрала светлорусите си къдрици в кок. И тя, също като мен, бе твърдо решена да направи добро впечатление.

— Мога ли да помогна с нещо?

Вместо да отговоря, се обърнах с гръб към нея, за да й покажа проблема.

— Нека погледна. — Тя приближи, хвана ципа и освободи защипания в него плат, а след това го закопча. — Готово. — Усмихна ми се в огледалото. — Много си красива. Трябва по-често да носиш поли.

Отдавна не бе правила нещо за мен и не знаех как да реагирам. За щастие звънецът звънна и ме спаси от ситуацията.

Маги Уокър не се беше променила особено през последните няколко месеца. Все още изглеждаше разрошена и набързо облечена, сякаш току-що се бе събудила. Но не тя подлежеше на оценка. Надявах се да забележи, че се бяхме променили. Или поне положението се беше променило.

Маги набързо огледа апартамента и сякаш остана впечатлена. Предишния ден двете с майка ми изчистихме цялото жилище, така че то определено изглеждаше добре. Направих чай и го сервирах в хубавия порцеланов сервиз, подарък за сватбата на родителите ми. Трите седнахме на кръглата маса, а аз и мама очаквахме въпросите й.

Маги попита за работата ми и не спря да си води бележки, докато отговарях, което ме изнервяше още повече. Усещах как гласът ми трепери. Тя ми се усмихна мило, значи нещата не бяха зле. Поне разбираше, че съм загрижена.

След това насочи вниманието си към майка ми. Тя подробно обясни за лечението, а Маги я слушаше съсредоточено. За щастие тя като че ли бе по-впечатлена от мен от решимостта на мама.

Майка ми приключи с разказа си и Маги най-после взе думата.

— Знам, че сте минали през много трудности като семейство, и виждам, че сте дали най-доброто от себе си, за да се справите. — Изпитах огромно напрежение. Усещах, че следваше голямото „но“ и това ме тревожеше. — Но би било небрежност от моя страна да позволя на Ейприъл да се върне у дома, ако считам, че отново би била изложена на риск.

Сърцето ми се сви. Отворих уста, за да ни защитя, но тя вдигна ръка и ме спря.

— Чух всичко необходимо и виждам, че полагате усилия да оправите нещата. Правите всичко за Ейприъл. И аз ще се застъпя за това, тя да се върне у дома и да живее с вас.

Изпитах облекчение. Дори не бях осъзнала, че сдържам дъха си, докато не издишах дълбоко. Обърнах се към майка ми, без дори да се замисля. Тя изглеждаше също толкова доволна и щастлива, и двете се прегърнахме.

— Не мога да повярвам — казах аз, докато тя ме държеше в обятията си.

— Това е чудесна новина. Прекрасна новина.

Маги изчака да се успокоим и отново успя да привлече вниманието ни. Погледна ни строго, сякаш не искаше да се вълнуваме прекалено много.

— Но ще ви посещавам редовно, за да проверявам как вървят нещата. Ако видя и най-малкото доказателство, че мястото не е подходящо за отглеждане на малолетно дете, ще препоръчам Ейприъл незабавно да бъде изведена от семейството.

Майка ми ме хвана за ръка. Предполагам, че това беше проява на солидарност.

— Напълно разбираме това.