Тара Хайланд
Красив лъжец (2)

Втора глава

— Този път положението е сериозно, нали?

Стоях в спешното отделение и чаках лекарите да прегледат Ейприъл, когато чух гласа. Вдигнах поглед и видях ниска, набита жена в началото на петдесетте си години с непокорна коса с посивели кичури. Това беше Маги Уокър, нашият социален работник, която изглеждаше по-раздърпана от обикновено, облечена в рокля с ярки шарки, която никак не подхождаше на фигурата й, и дълга тъмносиня жилетка.

— Чудех се кога ще се появиш. — Гласът ми беше враждебен. Нямах нищо против Маги. През годините тя бе честна и справедлива с нас, но присъствието й тук нямаше да донесе нищо добро за семейство Бакстър.

Маги се разположи на стола до мен.

— Мислих, че се справя по-добре.

— Наистина се справяше — отвърнах аз. — Не беше пила от четири месеца.

— Какво я провокира този път?

Завъртях очи с досада.

— Какво според теб? Отново я зарязаха.

След смъртта на татко в живота ни постоянно се появяваха различни неудачници. Мама непрекъснато се караше с тях и се оплакваше, а след като я зарежеха, разбиваха сърцето й на парчета.

„Не разбирате — казваше ни тя. — Трябва ми мъж. Така забравям колко много ми липсва баща ви. Непоносимо е да си сам.“

Често ме питаше защо нямам приятел. Ето защо. Кой би искал дотолкова да разчита на някой друг, че да не може да се справя сам?

— Какво ще стане с Ейприъл? — попитах аз.

Маги въздъхна, а бузите й се издуха, докато клатеше глава.

— Виж, скъпа, няма да те лъжа. Този път нещата са зле.

— Да. — Дори не се постарах да прикрия сарказма в гласа си. — Така и подозирах.

Тя се усмихна леко, а после отново стана сериозна.

— Съдът постанови още тази сутрин Ейприъл да отиде у приемно семейство. Съдията ще отложи малко окончателното си решение, но имайки предвид ситуацията, голяма е вероятността майка ти да изгуби родителските права и сестра ти да остане за постоянно у приемно семейство, докато навърши осемнадесет години.

— Не. — Вече клатех глава, без да обръщам внимание, че ми се гади. — Това не може да се случи.

Замислих се за ужасните статистически данни за децата, които живеят с приемни семейства — честите случаи на хранителни разстройства и самонараняване. Не исках това да се случва на сестра ми. През цялото време се опитвах да й осигуря нормален живот, доколкото това беше възможно. Можех да уча в университет, да оставя мама и Ейприъл да се оправят сами. Но вместо това предпочетох да напусна училище на шестнадесет години и да работя на различни места за малко пари, за да мога да издържам семейството си и да останем заедно.

А сега щяха да ни вземат Ейприъл.

Погледнах Маги.

— Кажи ми как да си я върна.

— Много просто. Трябва да докажеш, че можеш да й осигуриш безопасен и стабилен живот.

— Това звучи справедливо — отвърнах аз. — Мога да го направя.

Социалната работничка сви устни.

— Нина, трябва да гледаш реално на нещата. — Гласът й беше нежен, сякаш съобщаваше новина, която човек не иска да чува. — В момента дори нямаш покрив над главата си.

Беше права. Щеше да е нужен основен ремонт, за да може апартаментът отново да стане годен за обитаване. Дорийн ми предложи да спя на дивана й, докато си намеря друго място, но жилището й и без това беше претъпкано.

— А майка ти трябва да спре да пие — продължи Маги. — Този път й трябва по-сериозно лечение. Това означава рехабилитация. Значи ще направим точно това.

Тя беше доста скептична.

— Стига. Много добре знаеш колко време се чака за лечение, платено от здравната каса. Докато одобрят майка ти, съдията ще се е произнесъл и ще е отнел правата й. Това означава дванадесет седмици в частна болница, което ще струва най-малко десет хиляди.

— Ще намеря начин да събера парите. Мога да спя на пода на някоя приятелка. — Докато изричах тези думи, осъзнавах колко нелепо звучат. От работа и грижа за семейството не ми оставаше време за приятели. — Ще си намеря друга работа.

— Изгубила си и работата си?

По дяволите. Не трябваше да се изпускам и да споделям тази информация.

— Постоянно закъснявах за смените си.

Не бях особено надежден служител заради постоянната необходимост да се справям с проблемите на майка ми. Щом се обадих на управителя на бензиностанцията, за да му кажа, че ще пропусна сутрешната смяна, той ми каза въобще да не се връщам на работа.

Сивите очи на Маги се изпълниха със съчувствие.

— О, скъпа, бъди реалистка. Знам, че си упорита, но всичко това е прекалено. Дори и за теб.

— Нима? — попитах остро аз. — Значи смяташ, че просто трябва да си тръгна, така ли? И да забравя за Ейприъл?

— Не, разбира се, че не. — Маги говореше с преувеличено търпение. — Просто мисля, че трябва да разбереш с какво се нагърбваш.

— Не се тревожи за мен — отвърнах аз с повече увереност, отколкото изпитвах. — Ще направя всичко, което е нужно.

Маги се усмихна печално.

— Нямам никакви съмнения, че ще го направиш. Но не съм сигурна, че трябва.

Извърнах поглед. Нямах нужда някой да ми напомня колко трудно ще ми бъде.

Тя посегна към мен и стисна ръката ми. Обърнах се и видях загрижеността в очите й.

— Нина, не можеш да се справиш сама с всичко това. Няма ли човек, който да помолиш за помощ? Роднина или семеен приятел?

— Не, няма. — Всички баби и дядовци бяха починали, а родителите ми бяха единствени деца, така че нямах никакви лели и чичовци. А със своето пиене майка ми бе успяла да прогони приятелите, които имахме. — Ти знаеш това най-добре от всички.

В този момент Ейприъл излезе от лекарския кабинет в чакалнята, така че трябваше да прекъснем разговора си. Тя веднага забеляза Маги и разбра какво означава присъствието й. Тревожех се, че сестра ми може да се разстрои при мисълта, че трябва да отиде в приемно семейство, но тя явно се беше примирила, защото просто ме прегърна.

— Нали ще ме измъкнеш възможно най-скоро? — прошепна тя в ухото ми.

— Да, ще го направя.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Макар че в този момент нямах никаква представа как щях да спазя обещанието си.

Ейприъл си тръгна, а аз прекарах остатъка от деня до леглото на майка ми в болницата. Ненавиждах безотговорното й поведение, но тя все пак беше моя майка и трябваше да се уверя, че е добре.

Вече се беше стъмнило, когато пристигнах в апартамента. Пожарникарите бяха сложили на вратата червена лента, която забраняваше влизането, сякаш това беше обект на местопрестъпление. Наоколо нямаше никого, затова минах под лентата и отключих вратата със собствения си ключ.

От входната врата се влизаше направо в едно общо помещение, което служеше като кухня, всекидневна и трапезария. Останах там за миг, за да огледам пораженията, а обувките ми потънаха в прогизналия килим. Стените бяха черни от саждите и пламъците, мебелите — повредени от водата и пяната, които пожарникарите са използвали, за да изгасят огъня. Апартаментът беше напълно негоден за обитаване.

В този миг най-после осъзнах безнадеждността на ситуацията. Нямах дом и нямах работа. На всичкото отгоре трябваше да накарам майка ми да изтрезнее, за да си върна Ейприъл. Може би всичко звучеше лесно и просто, но в този миг за мен беше недостижимо като луната.

И тогава, усещайки, че нямам друга възможност, направих нещо, което знаех, че майка ми не би одобрила. Извадих телефона си и се обадих на Дънкан Ноубъл.