Тара Хайланд
Красив лъжец (12)

Дванадесета глава

След заплахата на Джайлс, Алекс бе принуден да търси ново място за следващата покер игра. Затова бе избрал частен апартамент в сърцето на лондонския квартал „Челси“. Попитах го чий е апартаментът, но получих неясен отговор — на приятел, който бил извън страната и му разрешил да го използва.

Кварталът бе тих и дискретен, а апартаментът беше елегантен и безличен, също като хотела. Нищо интересно не се случи по време на играта. Спечелих още хиляда и петстотин лири — макар че сумата бе голяма, все пак беше недостатъчна, за да задоволя новите претенции на Сергей.

Тръгнах си в четири часа сутринта, навън валеше силен дъжд, а водата отскачаше от тротоара. За разлика от хотела тук нямаше портиер, затова се скрих до входа и зачаках някое такси да мине по улицата.

Чаках вече десетина минути, когато пред мен спря лъскаво сребристо порше. Погледнах към автомобила, очаквайки да ме попитат за посоката, но вместо това видях Алекс, който се подаваше от шофьорското място.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — извика той през отворения прозорец.

— На какво ти прилича? Чакам шофьора да докара колата ми.

Устните му се свиха в усмивка, предизвикана от сарказма в думите ми.

— Ела. Ще те закарам у дома.

Поколебах се за миг. Той видя това и изруга тихо.

— О, за бога! — Ръцете му стискаха здраво волана. — Просто ще те закарам. Нима предпочиташ да се намокриш до кости, вместо да се качиш в една кола с мен?

Тогава осъзнах колко нелепо се държа. След играта се преоблякох в обичайните ми дрехи, но дори и те не издържаха в това време — маратонките и крачолите на дънките ми бяха подгизнали, а вятърът завихряше дъжда и го запращаше в лицето ми. А аз стоях там и отказвах предложението на Алекс да ме закара, защото… е, защо наистина?

Притичах бързо през тротоара до колата, преди да имам възможност да променя решението си. Отворих вратата, скочих вътре и изтръсках косата си като мокро куче. Изтрих с ръка водата от очите си и осъзнах, че бях намокрила гладката кожа на седалките. Но това не бе единствената беда.

Погледнах надолу и видях, че тениската ми беше напълно мокра, така че тънкият ми сутиен и премръзналите ми зърна се виждаха съвсем ясно. Усетих погледа на Алекс върху себе си. На устните му играеше лека усмивка.

— Какво? — попитах аз и скръстих ръце на гърдите си, в опит да запазя поне малко благоприличие.

На лицето му се появи престорено невинно изражение.

— Просто чакам да ми кажеш къде да те откарам. Или предпочиташ да стоиш тук цяла нощ?

Осъзнах грешката си и усетих как лицето ми пламва.

— О… да.

Казах му адреса и си сложих колана. Облегнах се на седалката и с удоволствие наблюдавах града, докато пътувахме. Обичах Лондон в ранните часове на утрото. Улиците бяха празни, а ярките светлини от уличните лампи блестяха в локвите като развълнувани дъги.

След дългата нощ никой от нас двамата не говореше. Наближавахме моята улица и аз се запитах дали не съм допуснала грешка. Замислих се за порутената сграда и разбрах, че нямам особено желание Алекс да види къде живея в момента. Но нямаше как да го накарам да ме остави на друго място, затова се примирих.

Улиците, по които се движехме, бяха във все по-окаяно състояние, а Алекс погледна през прозореца, за да прецени къде се намираме. Не каза нищо и лицето му остана все така безизразно, но със сигурност разбираше, че кварталът е бедняшки и мизерен.

Най-после спря пред входа на пансиона.

— Тук ли живееш? — Ужасът в гласа му бе ясно доловим и за миг видях квартала през неговите очи.

Местните наркомани стояха на стълбите и не допринасяха с нищо за подобряването на атмосферата.

— Не всички разполагаме с попечителски фондове, с които да си купим луксозни апартаменти — отвърнах аз, в опит да разведря разговора.

Но Алекс не изглеждаше никак весел и бе вперил поглед в порутената тухлена сграда.

— Разбирам, но все пак…

Разкопчах колана си и отворих вратата, но за моя изненада той направи същото.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Идвам с теб.

— О, моля те — подигравателно казах аз. — Не съм от момичетата, които изпращат до входната врата. А ти със сигурност не си от момчетата, които си правят този труд.

— Значи и двамата ще направим нещо ново и непознато — отвърна бързо той и слезе от колата, преди да успея да го спра. Можех да се възпротивя, но сякаш бе по-лесно да му позволя да ме изпрати догоре.

Стаята ми беше на последния етаж на сградата, затова се налагаше мъчително да изкачим пет етажа стълби. Не говорехме, докато се движехме нагоре. Очаквах да се откаже по средата, но той продължи да ме следва, без да се оплаква. Наистина искаше да се увери, че ще стигна невредима до стаята си.

Най-после пристигнахме на моя етаж.

— Е, вече можеш да си вървиш — казах аз, докато минавахме по коридора покрай другите стаи. — Живея тук.

Едва казах това и спрях рязко. Вратата на стаята ми бе отворена. Не беше нужно да съм гений, за да видя одрасканата боя около бравата и да разбера, че нестабилната ключалка бе разбита.

Погледнах към Алекс, а той се бе намръщил. Нямаше смисъл да се надявам, че не бе забелязал.

— Предполагам, че вратата не е била в този вид, когато си излизала? — попита той.

Още преди да отговоря, той мина пред мен и отвори вратата. Ключът за лампата беше точно до нея и той веднага го намери.

Ахнах в мига, в който видях състоянието на стаята. Когато излизах, всичко бе подредено, а сега бе обърнато с главата надолу. Мебелите бяха преобърнати, а дрехите ми — разхвърляни по пода. Някой беше разпорил с нож матрака и възглавниците, из цялата стая имаше разпилени бели пера. Гледката би била красива, ако не беше толкова очевидно заплашителна. Но онова, което изпъкваше сред целия този хаос, беше надписът по стените, направен с кървавочервен спрей, който гласеше: „Плати си заема“.

Гледах думите и не можех да откъсна поглед от тях. Леден страх скова тялото ми. Какво щеше да се случи, ако си бях вкъщи? Какво щяха да ми направят? И дали ще тръгнат след Ейприъл, след като не бяха открили мен?

Тази мисъл ме удари като шамар. Не можех да дишам. Тогава си спомних, че тя беше на екскурзия чак до вторник. Дотогава просто трябваше да уредя нещата и наистина щях да го направя. Трябваше да приема по-сериозно искането на Сергей. Никога повече нямаше да го подценя.

— Нина? — обади се Алекс, а аз подскочих. Бях забравила за присъствието му. Единственото, за което можех да мисля, бе заплахата за физическо насилие, която беше очебийна. Погледнах го и се запитах какво ли мислеше за всичко това. Той повдигна вежда. — Добре ли си?

— Не съвсем.

Той започна да обикаля из стаята, като подреждаше мебелите и разглеждаше вещите ми. Нямах представа какво бе намислил, докато не намери една раница и не ми я подаде.

— Ето, вземи — каза той и ми я подаде. — Вземи малко багаж и да тръгваме.

Погледнах объркано раницата.

— Какво искаш да кажеш?

— Че можеш да дойдеш у нас.

— Защо да го правя?

— А защо не? — Той огледа сърдито стаята. — Очевидно не можеш да останеш тук, нали? Не е безопасно.

— Ще се оправя. Няма проблем. — Още докато изричах тези думи, знаех, че той не ми вярва. — Това е само…

— Заплаха? Да, виждам! — Алекс ядосано поклати глава. — Ти сериозно ли? Предпочиташ да останеш тук, вместо да пренощуваш у нас? Какво, по дяволите, мислиш, че ще ти направя?

— Нищо! — Лицето ми пламна заради намека му. — Просто ще ми е неудобно, това е всичко.

Той направи крачка напред, а сините му очи бяха убийствено сериозни.

— Нека тогава го кажа по друг начин — няма да те оставя тук и да рискувам ненормалникът, когото си вбесила, да се върне отново. Затова си събирай багажа или тръгвай, без да взимаш нищо.

Поколебах се само за миг. Тонът му подсказваше, че не търпи възражения, но това не беше единствената причина да се съглася. Не исках да оставам сама тук. Сергей бе достатъчно мил да остави макетен нож върху разбитото ми легло. С него бяха разпорили матрака ми, а аз не спирах да мисля какво можеше да причини същият този нож на лицето ми.

Алекс сигурно взе мълчанието ми за нежелание, защото каза:

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, приеми го като начин да защитя инвестицията си.

Отново ми подаде раницата и този път аз я поех.

* * *

Половин час по-късно Алекс спря поршето си в подземния паркинг под луксозния си апартамент в квартала „Найтсбридж“. Кимна на охранителя и паркира на мястото си.

Бе рано сутринта и нямаше други хора. Излезе от автомобила, без да казва нито дума, взе раницата ми от багажника и тръгна към асансьорите. Той имаше карта за асансьора. Вратите се отвориха, направи ми знак с ръка и каза:

— След теб.

Излязохме в просторната всекидневна на апартамента му. Всичко си беше точно толкова внушително, колкото го помнех от предишното си посещение. Навсякъде имаше прозорци, които се издигаха от пода до тавана и разкриваха гледка към Лондон. Тези прозорци ме привличаха, затова отидох до тях, докоснах с ръка стъклото и се насладих на студа, който почувствах върху кожата си. Под мен блестяха светлини, които приличаха на малки точици върху одеяло, изтъкано от тъмнина.

— Това място е невероятно — прошепнах аз.

Обърнах се към Алекс, който стоеше в огромната модерна кухня, в която шкафовете нямаха дръжки, а електроуредите бяха със сензорни бутони.

Алекс извади бутилка уиски и си наля питие. Огледа се наоколо равнодушно.

— Апартаментът е добра инвестиция. — Той вдигна бутилката. — Искаш ли питие?

— Не, благодаря — поклатих глава аз.

— Толкова си непорочна — отбеляза подигравателно той. Изпи уискито на екс и си наля още, сякаш за да покаже, че не се чувства неловко заради моето въздържание.

С чаша в ръка той се разположи на един от бежовите плюшени дивани и ми направи знак да го последвам. Отпи отново и впери настойчив поглед в мен.

— Е, няма ли най-после да ми разкажеш какво става? Защо ти трябват парите от покер игрите?

Гледах го в продължение на един дълъг миг. Чувствах, че му дължа истината заради онова, което видя, и заради това че ме приюти в дома си.

Разказах му за майка ми и Ейприъл, за причината да работя за баща му, а той слушаше невъзмутимо и от време на време ме прекъсваше, за да попита нещо или да изясни някоя подробност.

Обясних му за Сергей и щом приключих, той попита?

— Каква сума ти трябва?

— Шест хиляди, за да си платя дълга.

Без да казва нищо, той се изправи, отиде до стената и свали една картина, зад която се появи сейф. От мястото си наблюдавах как го отваря, а вътре видях купища пари. Извади няколко пачки, донесе ги до масата и ги сложи пред мен.

— Ето. Шест хиляди.

В началото не разбрах какво имаше предвид. След това осъзнах какво се случва: той ми даваше пари, с които да платя дълга си. Тази мисъл ме накара да изпитам отвращение.

— Не мога да взема парите от теб.

— Защо не?

— Дългът е мой. Проблемът си е мой. Ще намеря начин да платя.

Той сякаш бе готов да спори с мен, но нещо го спря. Явно виждаше, че съм наистина сериозна.

— Добре. Щом не искаш да вземеш парите, нека приемем, че това е авансово плащане на заплатата ти от игрите.

Погледнах първо парите, а след това отново него. Разкъсвах се от съмнения и не знаех как е редно да постъпя.

Той усети колебанието ми и каза:

— Ако не искаш да го направиш заради себе си, помисли за сестра си. Няма да й помогнеш, ако се озовеш в болница, а подозирам, че ако не платиш на този Сергей, ще се случи точно това. Ами ако въобще не се занимава с теб и директно отиде при нея, когато тя се прибере от екскурзията?

Беше ми трудно да оспоря думите му, защото те наистина бяха логични.

— Добре — отвърнах аз. — С удоволствие ще приема предложението ти, ако нямаш нищо против да ми платиш предварително.

— Чудесно. — Той кимна одобрително. — Защо не се обадиш на Сергей? Кажи му, че имаш парите и искаш да се срещнете.

Алекс се качи на горния етаж, а аз се обадих. Сергей не бе никак изненадан да ме чуе. Явно успяваше да накара хората да му се издължат, като им изпрати мутрите си. Уговорихме се да се срещнем след няколко часа на същото място — кафене „Ле Гранд“.

Алекс се върна и аз му разказах всичко.

— В колко часа е срещата? — поинтересува се той.

— В осем и половина.

— Добре. Ще тръгнем малко преди осем.

Думите му прозвучаха толкова убедително, сякаш най-нормалното нещо на света беше да отидем заедно.

— Не е нужно да идваш. — Досега той се държеше добре с мен и не исках да го забърквам още повече в това. — Знам как изглеждаше стаята ми, но Сергей нямаше да ми направи нищо, защото знаеше, че нося парите.

— Въпреки това ще дойда.

Бях готова да се възпротивя, но видях изписаната на лицето му категоричност и реших да не го правя. Смятах, че това са само празни приказки от негова страна и че накрая няма да дойде. В осем часа той щеше все още да спи и аз щях да тръгна сама.

— Добре, щом искаш.

Настъпи мълчание, а след това той проговори:

— Само още нещо — защо не ми позволи да ти заема парите, когато ти предложих?

Изглеждаше наистина любопитен. Помислих за миг и свих рамене.

— Не обичам да разчитам на други хора за помощ.

Алекс ме наблюдава дълго.

— Знаеш ли, Нина, никога досега не съм срещал човек като теб. — В погледа му се четеше уважение. — Повечето момичета, които познавам, се интересуват само от външния си вид и от гаджетата си. А ти жертваш всичко в името на семейството си.

Отместих поглед и се смутих от неочакваната похвала.

— Просто постъпвам, както е редно.

Той не отговори. Мълчанието продължаваше сякаш безкрайно, затова вдигнах очи и видях, че той все още ме наблюдава. В погледа му имаше нещо, което не бях виждала досега, и сърцето ми заби лудо. Устните ми пресъхнаха и аз леко ги облизах.

— Трябва да поспя — казах аз, защото внезапно ми се прииска да се отдалеча от него.

Страхувах се, че той ще се възпротиви, но вместо това бързо кимна с глава.

— Да, разбира се.

Изпи последната глътка от питието си и ме заведе на горния етаж, където бяха спалните. Стаята, която ми показа, бе просторна и скъпо обзаведена — имаше широк дрешник и отделна баня с големи хавлии и тоалетни принадлежности на луксозната италианска марка „Булгари“. Сякаш се намирах в петзвезден хотел.

Алекс остави износената ми раница на огромното легло и застана пред мен. В този миг осъзнах, че сме съвсем сами в спалнята.

— Имаш ли нужда от нещо друго?

Поклатих глава.

— Не. Това е идеално. — Думите сякаш не бяха достатъчни, за да опишат всичко, което той направи за мен.

— Опитай се да поспиш, макар че ще ти бъде трудно.

— Да, ще го направя. — Той вече бе до вратата, когато аз го извиках: — Алекс?

— Да? — обърна се той.

— Просто исках да ти благодаря за всичко. Не знам какво бих правила без твоята помощ.

— Сигурен съм, че щеше да намериш решение. — След тези думи той излезе от стаята.

Затворих вратата, облегнах се на нея и се свлякох на пода. Не можех да си позволя да усложня живота си още, като се влюбя в Алекс. Според статистиката за децата на алкохолици при тях съществуваше четири пъти по-голям риск самите те да станат алкохолици или да се оженят за алкохолик. Аз щях да бъда изключение от правилото. Алекс не беше алкохолик, но бе необуздан и непредвидим — неща, от които исках да избягам. Не ми беше приятно да се грижа за майка ми и нямаше да заменя една връзка, изградена върху зависимости, с друга такава.

Защо тогава той продължаваше да влиза под кожата ми, въпреки че усилено се опитвах да го отблъсна?

Легнах си с тази объркваща мисъл в главата.