Тара Хайланд
Красив лъжец (33)

Тридесет и трета глава

Следващата седмица бе много натоварена. Трябваше да дам показания в полицията, да обясня случилото се на крайречната улица и как се бяхме озовали в река Темза. Детективът каза, че тъй като Джайлс бе шофирал и не беше пил, най-вероятно ще обявят случилото се за трагичен инцидент.

Веднага щом останах насаме с мама, й казах, че не Алекс, а Джайлс беше причинил катастрофата, в която загина татко. Обсъдихме как да постъпим, но накрая решихме, че никой няма полза от това, истината да бъде разкрита. Джайлс бе мъртъв. А Алекс не се нуждаеше от реабилитация.

Повече не се чух с Алекс. Звънях му всеки ден и му оставях съобщения, но той не отговаряше. Изглежда бе взел решение за връзката ни и то нямаше как да бъде променено.

* * *

През следващия месец татко имаше рожден ден. Падна се в неделя и трите с мама и Ейприъл занесохме цветя на гроба му, както правехме всяка година.

След това отидохме заедно на обяд. Ейприъл стана от масата, за да разгледа десертите, а мама се обърна към мен.

— Не си щастлива — отбеляза тя и посочи чинията ми. — Не докосна храната.

— Това едва ли е голяма изненада — отвърнах аз, преструвайки се, че съм я разбрала погрешно. — Все пак прекарахме сутринта на гробището.

Тя поклати глава.

— Нямам предвид днешния ден. — Тя изчака секунда и продължи: — Алекс ти липсва, нали?

Забих поглед в масата. Не отговорих нищо, но това не беше нужно.

Мама въздъхна.

— Миличка, нека ти дам един съвет. Твоето нещастие няма да помогне на баща ти. Пропилях години, в които се наказвах. Не допускай същата грешка. Той не би искал това.

— Да, но… — Беше ми трудно да облека чувствата си в думи. Ако останех с Алекс, щях да изпитвам вина. Не беше редно аз да съм щастлива, а татко да го няма.

— Ще прозвучи като клише, но смъртта на баща ти ме научи на нещо — животът е прекалено кратък. — Тя хвана ръцете ми и ги стисна толкова силно, че изпитах болка. — Не прахосвай нито секунда.

Ейприъл се върна и затова прекратихме разговора си. Но не забравих думите на майка ми.

 

 

На другия ден отидох при Дънкан Ноубъл, за да му кажа кой е карал колата в онази нощ и кой е убил баща ми. Знаех, че Алекс бе прекалено горд и нямаше да му каже, но смятах, че бе важно той да знае истината за случилото се. Той трябваше да знае, че макар по-малкият му син да имаше своите недостатъци, той не бе убил невинен човек.

Дънкан Ноубъл се съгласи да се видим рано вечерта в офиса му в „Канари Уорф“, където се бяхме срещнали преди почти година. Бе остарял видимо през това време. Вече не го приемах като мъжа, прикрил обстоятелствата около смъртта на баща ми. Сега той бе просто един баща, съкрушен от смъртта на сина си.

Да изгубиш родител беше ужасно и много тъжно, но това беше в реда на нещата. Загубата на дете или партньор бе много по-тежка. А Дънкан бе преживял и двете.

Набързо му разказах какво се беше случило в нощта на катастрофата. Не исках да усложнявам нещата още повече, но смятах, че Дънкан Ноубъл трябваше да научи истината.

Той не изглеждаше толкова изненадан, колкото очаквах.

— Нима сте знаел? — попитах аз. — През цялото време сте знаел, че вината е на Джайлс?

— Подозирах. Преди две години ги чух да си говорят и ми стана ясно…

— Но защо не казахте нищо? — Не можех да повярвам на ушите си. — Наистина ли мразите Алекс толкова много, че сте го оставил да поеме вината и дори сте бил доволен?

Той се намръщи.

— Разбира се, че не! Но вече бе минало много време и не исках да сипвам сол в раната. Не мразя Алекс. Никога не съм го мразил. Обичам го. Той е мой син. Просто ние двамата сме много различни. Джайлс бе като мен. Знаех какво мисли, защото аз мислех по същия начин. Винаги ми е било по-трудно да разбера Алекс. Но това не означава, че не го обичам точно толкова, колкото обичах и Джайлс. — Той свъси вежди, сякаш си припомняше отминали събития. — Може би се държах по-строго с Алекс, но го правех, защото се безпокоях за него. Не исках да пропилее живота си, както стори майка му. Не исках да обърне гръб на задълженията си. Вероятно прецених погрешно желанието му да се забавлява и сметнах, че е лекомислен също като нея.

Спря за момент, за да имам време да обмисля думите му. Изражението му се проясни и той ме погледна, този път по-меко.

— Но в последните месеци видях как се промени и разбрах, че не прилича на майка си. Обича те и е готов да направи всичко за теб. Той не е от хората, които просто биха си тръгнали. Всъщност той е най-лоялният човек, когото познавам. — Дънкан се усмихна печално. — Той е един прекрасен млад мъж. Също като Джайлс. Допусна грешка, но съжаляваше за това…

— Трябва да му кажете всичко това. Трябва да кажете на Алекс това, което току-що казахте на мен. Той има нужда да го чуе.

Дънкан сякаш се замисли за миг.

— Да — отвърна най-после той. — Наистина има нужда да чуе това от мен. Но има нещо друго, от което се нуждае много повече.

— Какво е това нещо?

— Ти — отговори той. — Нуждае се от теб.

Поклатих глава.

— В болницата ясно ми показа, че не ме иска. Че не вярва, че нещата между нас могат да се получат.

— Направил го е, защото усеща, че му нямаш доверие. Трябва му някой, който да му вярва. А аз мисля, че ти му вярваш. Ако съм прав, трябва да му го кажеш.

Дали имах доверие на Алекс? Спомних си сватбата на Джас, преди да науча, че прикрива Джайлс. Тогава вече бях взела решение, нали? Вече бях избрала да му се доверя, да му простя. Дори и след онова, което Джайлс ми каза, аз усещах, че Алекс не би се върнал към предишния си начин на живот.

Изправих се бързо.

— Трябва да вървя.

Дънкан се усмихна. Навярно вече бе предположил къде отивам.

Стигнах до стъклената врата и отново обърнах поглед към Дънкан Ноубъл. Виждах само профила му, докато гледаше през прозореца. Забелязах, че на лицето му бе изписано удовлетворение. Още дълго щеше да тъгува по Джайлс, но мисля, че в този момент се чувстваше по-добре, защото бе помогнал на Алекс.

Сега оставаше да се уверя, че той не беше сбъркал, вярвайки, че аз съм способна да направя Алекс щастлив.

 

 

Половин час по-късно слязох от метрото на „Найтсбридж“ и излязох от спирката в хладната и свежа вечер. Вече бе есен и вечерите бяха по-хладни и дълги.

Пресякох улицата и стигнах до сградата на Алекс. Вместо да отида на рецепцията и да помоля да му се обадят, аз слязох в подземния паркинг. Исках да го изненадам, затова се качих в асансьора и набрах кода за последния етаж.

Барабанях с пръсти по стената, докато асансьорът се изкачваше. Колкото повече се приближавах, толкова по-лудо биеше сърцето ми. Разбира се, че имаше риск. Може би не си бе у дома. Или пък беше с някое момиче. Но вече нямаше връщане назад.

Асансьорът изсвистя и вратите се отвориха.

Чух бързи стъпки по коридора, а докато те приближаваха, ми се прииска да се върна обратно и да избягам. Но Алекс се появи, преди да успея да го направя. Беше бос и косата му бе разрошена по онзи секси начин, който обожавах.

Не знам кого очакваше, но ме погледна отново, за да се увери, че наистина съм аз.

За миг на лицето му се изписа щастие. Това бе спонтанната му реакция, но след това се овладя, спомни си как трябва да се държи пред мен и усмивката му бе заменена от намръщено изражение.

— Какво правиш тук, Нина? — Тонът му бе предпазлив, но това нямаше значение за мен. Радвах се, че отново чувам гласа му. Едва сега разбирах колко много ми бе липсвал отсеченият му и елегантен провлечен говор.

— Дойдох да ти кажа, че грешиш.

— За какво по-точно? — На лицето му се появи призрачна усмивка. — Възможностите са много.

— За нас. — Говорех твърдо и нямаше да позволя да ме прекъсне. — Грешиш за нас.

— Нима? Не знаех, че все още има „нас“.

Последвах го във всекидневната, където извади бутилка уиски от бара и си наля в чаша. Знаех, че се преструва, че не му пука, както бе правил много пъти преди. Но сега нямаше да му го позволя.

Пристъпих към него, без да откъсвам поглед от лицето му. Исках да му покажа, че нямаше да си тръгна, без да му кажа какво чувствам.

— Не вярваш, че отново ще ти се доверя. Каза, че това е причината да не сме заедно. Но грешиш.

— Нима?

— Вярвам ти. Вярвах ти още преди да науча истината за Джайлс.

Той замръзна на мястото си.

— Какво имаш предвид?

— Спомняш ли си, че на сватбата на Джас и Хю ме помоли да те изчакам, за да поговорим?

— Да, спомням си. — В гласа му се долавяше огорчение. — Помня също, че брат ми ти бе казал, че съм се надрусал и ти му беше повярвала.

Сведох поглед за миг и усетих как при спомена за това лицето ми се изчерви. Но положих усилия да се фокусирам върху причината, заради която бях тук.

— Прав си — признах аз. — В началото му повярвах. — Направих още една крачка към него. — Но когато се качих в колата и потеглихме, нещо не ми даваше мира. Знаех, че има нещо нередно.

— Така ли? — Сините му очи ме гледаха настойчиво.

— Внезапно разбрах, че не вярвам на Джайлс. Дълбоко в себе си знаех, че ти никога не би постъпил така, че не би нарушил обещанието си към мен. Знаех, че можех да ти имам доверие.

Пристъпих още напред и застанах точно пред него. Исках да види искреността в очите ми, да разбере, че думите ми са истина. Това бе единственият начин да го убедя да ми даде още един шанс. Да даде още един шанс на двама ни.

Протегнах бавно и несигурно ръка и хванах неговата.

— Щом разбрах, че се случва нещо нередно, помолих Джайлс да се върнем. Исках да отида в хотела и да те намеря, защото знаех, че си още там и ме чакаш.

На лицето му се изписа изненада, а след това за миг се появи радост, която изчезна бързо и бе заменена от ужас, появил се при спомена за случилото се през онази съдбовна нощ. Усещах, че ще отдръпне ръката си, но я държах здраво и не свалях очи от неговите. Трябваше да остане там, докато му кажа всичко.

— Но Джайлс отказа — прошепнах аз. — И ми разказа истината.

Настъпи тишина, докато двамата мислихме за вината на Джайлс и угризенията, заради които изгуби контрол над автомобила и в крайна сметка намери смъртта си. Но не за това исках да говоря. Алекс тъгуваше за брат си и щеше да продължи да тъгува. А аз винаги щях да изпитвам противоречиви чувства за случилото се с баща ми и за действията на Дънкан, Джайлс и Алекс. Но това не променяше факта, че двамата можехме да бъдем заедно. Сега разбирах това. Просто трябваше и той да го разбере.

Пуснах ръката му и докоснах лицето му. Исках да насоча вниманието му към мен, към настоящето.

— Знам, че онова, което се случи, е ужасно и за двете семейства. Но то не променя факта, че онази нощ ти вярвах. Знаех, че мога да разчитам на теб, дори преди да разбера истината за смъртта на баща ми. Затова грешиш, ако мислиш, че не можем да сме заедно, защото ти нямам доверие. Вярвах ти. Вярвам ти и сега. — Едва говорех заради силните емоции и се наложи да впрегна всички сили, за да преглътна сълзите си. — Ако все още ме искаш, трябва да знаеш, че и аз искам да бъда с теб.

Едва произнесох последната дума и сълзите ми рукнаха. Стичаха се по лицето ми, а Алекс започна нежно да ги бърше с пръсти.

— Разбира се, че искам да бъда с теб. Нямаш представа колко трудно ми беше да стоя настрана. Направих го, защото смятах, че така е най-добре за теб. Мислих, че ще си щастлива, ако си далеч от мен.

— Изглеждам ли ти особено щастлива? — Засмях се през сълзи.

Огледа ме внимателно, сякаш преценяваше състоянието ми. И тогава видях промяната — появи се първият намек за копнеж.

— В момента, не. — На лицето му бавно изгря усмивка. — Но съм убеден, че мога да променя това.

Нямах време да отговоря, защото той се наведе и ме целуна.

По-късно лежахме в леглото му отпуснати и сънливи. Алекс, облегнат на няколко възглавници, с едната си ръка галеше раменете ми, а с другата си играеше с косата ми. Аз се бях притиснала върху голите му гърди и проследявах мускулите му с пръстите си.

— Е, какво те накара да дойдеш тук днес? — попита накрая той. — Трябва да има някаква причина след цялото това време…

Спомних си разговора ми с Дънкан Ноубъл и се усмихнах. Алекс щеше да се радва да научи, че аз не бях единственият човек, който му има доверие.

— Не какво, а кой — отвърнах аз.

— Какво имаш предвид?

Надигнах се леко и го погледнах.

— Трябва да попиташ кой ме накара да дойда тук. Но това е дълга история, а аз умирам от глад. Нека отидем в кухнята и намерим сладолед. Обещавам да ти разкажа всичко.