Тара Хайланд
Красив лъжец (26)

Двадесет и шеста глава

Настъпи мълчание.

— Е? — настоях аз, застанала с ръце на хълбоците. — Ще ми каже ли някой какво става?

Отново тишина, която обаче бе нарушена от Дънкан Ноубъл:

— Става въпрос за баща ти.

— За баща ми ли? — Това бе последното, което очаквах. — Какво за него?

Погледнах тримата в стаята. Никой не бе доволен и щастлив, но Алекс изглеждаше най-зле. Лицето му беше толкова бледо, че приличаше на някой от труповете в криминалните сериали. Това сравнение ме развесели и едва не избухнах в смях, но успях да се сдържа, тъй като разбирах колко неподходящо би било в тази ситуация.

Никой не искаше да обясни за какво говори Дънкан.

— Някой няма ли най-после да ми каже за какво става въпрос? Не разбирам какво общо има между връзката ми с Алекс и баща ми.

Очаквах Алекс да ми отговори, но той ме погледна толкова тъжно, сякаш вече знаеше, че онова, което предстоеше да се случи, щеше да сложи край на връзката ни.

Но вместо него отново заговори Дънкан Ноубъл. Сякаш единствено той успяваше да контролира чувствата си.

— Свързано е с катастрофата. В нощта, в която той…

— … умря — допълних аз, а всички останали потръпнаха.

— Онази нощ — продължи Дънкан, като внимателно избягваше споменаването на смъртта — той не изгуби контрол, преди да се блъсне в дървото. Замесен е друг автомобил.

Трябваше ми малко време да проумея думите му, но все пак не разбирах за какво говори той. Никой никога не бе споменавал, че в катастрофата е участвала и друга кола.

Намръщих се.

— Не разбирам.

Млъкнах, а всички погледи се насочиха към Алекс. В този миг всичко си дойде на мястото.

— Ти? — попитах невярващо аз. — Ти ли си карал другата кола? Но тогава си бил едва на шестнадесет години.

Той вдигна поглед, а очите му бяха пълни с печал.

Майка ми пристъпи към мен.

— Нина — започна тя.

— Недей — прекъснах я аз. Не откъсвах поглед от него. Той ми дължеше обяснение, затова приближих към него. Сякаш бяхме останали сами в стаята. — Дори още си нямал книжка, нали? — Пъзелът се подреждаше в ума ми, докато говорех. Алекс затвори очи. — Нека позная — бил си пиян? Искал си да впечатлиш някое момиче? Вероятно си се забавлявал в някоя от скъпите коли на баща си.

— Нина, моля те.

— Какво? — настоях аз. Нямаше да позволя да му се размине. — Нима греша? Поправи ме, ако е така.

Той най-после ме погледна. Не се опита да ми обясни. Нямаше какво да каже в своя защита.

Обърнах се към майка ми. Вече започвах да разбирам. Ето защо тя се бе скарала с Дънкан Ноубъл и бе отказала помощта му — разбрала е, че парите му са пропити с кръв. Това беше причината за пиенето й през всичките тези години. Разбирах я за първи път. Тя се бе превърнала в жертва на конспирацията на семейство Ноубъл. Без да иска, е попаднала в ситуация, в която не е трябвало да попада.

Щях да обсъдя това с нея по-късно. Сега имаше други, по-спешни неща.

Обърнах се към Дънкан Ноубъл. Той очевидно знаеше всичко, затова ме бе предупредил да не казвам на майка ми, че поддържам връзка с него. В този момент ми хрумна нещо друго.

— Това ли е причината да ми предложиш работа?

— Да — отвърна той и дори не потрепна. — Исках да ти помогна.

— Имаш предвид, че си искал да изкупиш вината си?

— Навярно е така.

Поне не се опитваше да отрича, но имаше нещо, което все още не разбирах.

— Но защо ме изпрати в „Дестинация“? Защо го направи, щом знаеше, че там най-вероятно ще срещна Алекс?

— Защото имах доверие на Джайлс и исках той да те пази.

— Значи Джайлс също е знаел? — поклатих глава аз и не можех да повярвам на случващото се. — Кой още знае? Изглежда, само аз съм била в неведение.

Дънкан поне благоволи да се засрами.

— Не, не. — Той пристъпи към мен. — Повярвай ми, знаех, че това съвсем не е най-добрият вариант. Но не знаех какво да правя. Затова казах на Джайлс да те наглежда и помолих Алекс да стои настрана…

Гласът му заглъхна, а аз разбрах какво искаше да каже. Алекс не го беше послушал. Знаел е коя съм аз още първия път, когато ме заговори в „Дестинация“. Какво ми каза той тогава? „Ти си дъщерята на шофьора, нали?“ Бяха му казали коя съм аз, знаел е, че е убил моя баща, но въпреки всичко се сближи с мен.

Обърнах се към Алекс, цялата изпълнена със злоба.

— Но ти така и не остана настрана от мен, нали? Всъщност направи точно обратното.

Той затвори очи.

— Нина — започна Алекс, но аз не му позволих да продължи.

— Как можа да го направиш? Как можа да допуснеш отношенията ни да се задълбочат? Как можа да ме оставиш да се влюбя в теб? Или пък ти беше забавно да знаеш, че си съблазнил дъщерята на мъжа, когото си убил?

Последната дума го накара да потръпне. Чух как майка ми ахна и прошепна името ми, но не ми пукаше.

— Е? — настоях аз. — Това някаква игра ли беше за теб?

— Може би започна като игра. — Гласът на Алекс бе учудващо спокоен. — Видях те за първи път в офиса на татко. Той ми обясни коя си и ме предупреди да стоя далеч. Поисках да те опозная по-добре само за да го ядосам.

— За бога, Алекс — прошепна баща му.

Но Алекс не му обърна внимание.

— Няколко пъти исках да говоря с теб, знаех, че Джайлс веднага ще каже на баща ми. Но ти още в началото ясно ми каза какво мнение имаш за мен, затова просто се отказах. До онази нощ, в която те видях да играеш покер. Тогава видях възможност да те опозная.

Припомнях си събитията, за които той говореше, и все повече ми се повдигаше. Не можех да превъзмогна това, че Алекс е бил толкова пресметлив.

— И не изпита никакви угризения, че ме използваш като пионка в играта срещу баща си? Че използваш момичето, което е изгубило своя баща заради теб?

— Изобщо не мислих за това. — Той затвори очи, а щом отново ги отвори, погледът му бе пълен с болка. — Исках единствено да отмъстя на баща ми. Но тогава започнах да те опознавам.

— Не! — Бях непреклонна. — Не искам да чувам нищо повече. — Не ме интересуваха оправданията му. Мислех единствено за онова, което бе направил — бе убил баща ми и не беше наказан за това.

— Нина, съжалявам.

— Съжаляваш ли? Това няма да върне баща ми, нали? Знаеш ли колко лоши неща ни се случиха през тези години? Изгубихме дома си… майка ми пиеше… а ние двете с Ейприъл израснахме без баща. И всичко това заради теб. — Погледнах лицето на мъжа, в който мислих, че съм влюбена, и изпитах единствено отвращение. — Била съм права за теб от самото начало. Ти си един безотговорен задник, а аз съм пълна глупачка, че ти се доверих.

Обърнах се и побягнах. Не можех да остана в една стая с него нито секунда повече.

Алекс тръгна след мен и ме извика, но аз не спрях, затова той застана пред мен и ме хвана за раменете.

— Почакай, Нина. Трябва да поговорим.

Вдигнах поглед към него. По лицето ми се стичаха сълзи, но дори не опитах да ги избърша. Той трябваше да види какво бе направил, болката, която беше причинил.

— Искаш да говорим? — Буквално изплюх думите. — Защо, какво искаш да кажеш? Че е минало много време? Че сега си друг човек? Че си се влюбил в мен и си осъзнал грешките си?

Той не каза нищо. Очевидно бях права — именно така е смятал да се защити.

— Не разбираш ли? Всичко това няма значение. Ти си убил баща ми. Ти разби семейството ми. А след това ме използва, за да отмъстиш на баща си. Това няма да се промени, независимо какво ще кажеш. Не искам повече да говоря с теб. Сега, ако обичаш, ме остави на мира.

Отскубнах се от ръцете му и бързо се отдалечих. За щастие този път той не ме последва. Това беше добре, защото в този момент не исках да го виждам никога повече.

 

 

Стигнах до спирката на метрото, но не знаех къде да отида. Имах нужда да остана сама, да помисля, затова беше най-добре просто да повървя.

Тръгнах по улиците без цел и посока, но в един момент осъзнах, че кръстосвам Лондон. Озовах се на улица „Кенсингтън“ и вървях покрай групи туристи и служители, излезли навън в петък вечер.

Отне ми цели три часа, но най-после се прибрах у дома. Майка ми вече бе там, стоеше на тъмно в кухнята и ме чакаше. Пред себе си имаше чаша чай и това ме зарадва, защото ми мина през ум, че след всичко случило се тази нощ тя може отново да посегне към чашката. Смятах да отбележа саркастично, че все пак не си беше сипала алкохол, но не го направих. В тази ситуация подобен коментар би бил много груб. Този път, поне веднъж в живота ни, двете с мама бяхме в едно и също положение.

Седнах на стола срещу нея.

— Кога разбра за това? — Нямаше нужда да уточнявам какво исках да кажа. Тази вечер всички мислихме за едно и също нещо.

— Шест месеца след катастрофата. В началото всичко беше много объркано. Той ми липсваше. — Очите й се напълниха със сълзи при спомена за случилото се. — Но постепенно започнах да се съвземам. Дънкан Ноубъл винаги е бил добър работодател, но имаше някаква причина да ни помага толкова много. Даваше ми пари всеки месец — по хиляда паунда. Имаше нещо нередно, сякаш по-скоро го правеше не защото се чувстваше отговорен, а защото изпитваше вина.

— Парите му са били изцапани с кръв — казах аз.

— Нещо такова. — Тя се усмихна печално. — Разказах на Дънкан за моите подозрения. Честно казано, дори в онзи момент не разбирах какво се бе случило. Мислих, че е имало проблем с автомобила, шофиран от баща ти, че е бил развален или нещо подобно. Но Дънкан не издържа и ми разказа всичко.

— Затова ли повече не искаше да имаш нищо общо с него?

— Да. Не знаех какво друго да направя. Беше минало много време и по колата вече нямаше никакви следи. Нямах доказателства за случилото се.

— Това е и причината да не се обадиш в полицията — допълних аз и поклатих възмутено глава.

— Това промени всичко. — Майка ми говореше тихо. Лунната светлина влизаше през прозореца и осветяваше сребристите сълзи, които се стичаха по лицето й. — След като разбрах какво се бе случило и осъзнах, че не можех да го разкрия, почувствах, че съм предала баща ти. Сякаш бях част от конспирацията.

При тези нейни думи в съзнанието ми нахлу спомен. Веднага след смъртта на баща ми тя ни утешаваше и ни казваше, че е наша майка, че ще продължи да се грижи за нас. Но след шест месеца тя беше съкрушена и започна да пие.

— Това ли бе причината да започнеш да пиеш?

Тя се усмихна разкаяно.

— Знам, че беше глупаво от моя страна. Причиних много болка на двете ви с Ейприъл. Но това бе моят начин да се справя с болката. Поне за малко.

Сега вече я разбирах по-добре. Носила е ужасно бреме — знаела е, че любимият й човек не е получил справедливостта, която заслужава. А после е получила пари, за да не разкрие истинската причина за смъртта му. Едва сега започвах да си представям как се е чувствала мама.

Останахме мълчаливи известно време, а накрая аз наруших мълчанието.

— Е, какво ще правим сега? Ще подадем ли сигнал в полицията?

Тя ме погледна.

— Да, бихме могли. Но Алекс вероятно ще влезе в затвора. Сигурна ли си, че го искаш?

Замислих се за миг. Честно казано, не знаех какво изпитвам. Как беше възможно едновременно да обичам и да мразя някого толкова силно? Можех да отида в полицията и да разруша живота му. Но дали това щеше да ме накара да се чувствам по-добре. Нима щеше да върне татко?

Наистина беше много странно — винаги съм знаела, че Алекс ще разбие сърцето ми. Но не съм мислила, че ще се случи по този начин.

Майка ми ме наблюдаваше внимателно.

— Обичаш го, нали? — попита тя.

— Обичах го — отвърнах искрено аз.

— А сега?

— Как бих могла след всичко, което е направил. — Очите ми бяха пълни със сълзи. Не осъзнавах колко силно плачех, докато не чух проскърцването на стола на майка ми. Само след миг тя коленичи до мен и ме прегърна.

— О, миличка — каза тя, а аз долових болката в гласа й, която бе също толкова голяма, колкото и моята. — Знам, че не е честно. Изобщо не е честно.

Плачех толкова силно, че не можех да й отговоря. Тя ме прегръщаше, галеше косата ми и шепнеше успокояващи думи. Мама се грижеше за мен за първи път от години. И точно в този миг й позволих да го направи.