Сирил Норткот Паркинсон
Законът на Паркинсон (9) (Или по следите на прогреса)

Глава VIII
Планове и заводи
или административният небостъргач

[В английския оригинал заглавието е Plans and plants. Plant означава завод, също и растение — игра на думи б.ред.).]

Всеки изучаващ обществени науки познава добре стандартния тест, чрез който може да се определи важността на дадена особа. Броят на вратите, през които трябва да се премине до него, броят на преките му помощници и броят на неговите телефонни постове — ето тези три цифри, които, съчетани с дебелината на килима в кабинета му, изразена в сантиметри, ни дават една проста и сигурна формула, която важи за повечето страни от света. Това, което не е добре известно обаче е, че същите измерения, „взети в обратна пропорция“, се отнасят и до самата организация.

Да вземем например едно издателство. Както ни е известно, издателите имат подчертана склонност да работят в хаотичен безпорядък. Когато някой посетител се яви на вратата, предназначена очевидно за вход, той се извежда навън, заобикаля целия блок, после го провеждат по дълъг коридор и след това изкачва три ката стълби. Научноизследователските институти например се помещават най-често в партера на бивша частна голяма къща, в която един оглупяващ дървен коридор води към помещение от ръждива ламарина, което някога е било зимна градина. Нещо повече, на всички нас не е ли добре известно положението на международните летища? Щом се покажем на самолетната стълбичка, виждаме (отляво и отдясно) високи здания, обгърнати от скели. Стюардесата ни отвежда тогава до навес с азбестов покрив. Нито за миг не можем да си помислим, че това би могло да бъде другояче. Когато главната сграда се довърши окончателно, тогава става ясно, че летището ще трябва да се измества другаде. Изброените по-горе учреждения, колкото жизнени и продуктивни да са, виреят в такива порутени и скърпени помещения, че просто изпитваме облекчение, когато попаднем на институт, чиито външен вид издава наличие на удобства и достойнство. Външната врата, направена от алуминий и стъкло, се намира в средата на една симетрична фасада. Лъснатите обувки се плъзгат тихо по блестящия каучук, за да достигнат до светещ от чистота безшумен асансьор. Смайващо културна секретарка ще промълви нещо, с карминови устни в небесносинята телефонна слушалка, след това ще ви посочи да седнете в хромирано кресло, като ще ви утеши с една ослепителна усмивка за краткото, но неизбежно изчакване. Като вдигнете глава от някакво лъскаво списание, можете да забележите радиалните широки коридори, водещи съответно към отделите А, Б и В. От затворените врати долита притъпеният шум от добре планирана дейност. Още минутка, и ето ви вече, потънали до глезен в килима на директора — крачите широко към неговото далечно, елегантно бюро. Хипнотизирани от приковаващия поглед на шефа, обаяни от картината на Матис^[1], окачена на стената зад него, вие имате чувството, че най-сетне сте открили какво значи ефикасност.

В действителност нищо подобно не сте открили. Днес вече е известно, че съвършенство в архитектура и разположение на сградата се постига само в учреждения, които са пред разпадане. Това наглед парадоксално заключение се основава на обилен археологичен и исторически материал, със скритите страни на който не ще се занимаваме. Принципно обаче методът се състои в определяне датата на сградите, които дати са избрани така, че да отговарят точно на предназначението на строежа. Проучвателните и сравнителни данни водят до заключението, че съвършенство в планирането е признак на упадък. През периода, когато се извършват вълнуващи открития или техническият прогрес върви с бързи крачки, време за планиране на съвършени административни канцеларии няма. Време за това се намира по-късно, когато всички важни неща са вече привършени. Ние знаем, че съвършенството бележи завършек, а завършек означава смърт.

Така обикновеният турист, занемял страхопочтително пред катедралата „Св. Петър“ в Рим, ще си мисли, че базиликата и Ватиканският дворец представляват идеален декор за папската монархия, когато тя се е намирала на върха на своята власт и могъщество. „Тук, съобразява той, Инокентий III трябва да е прогърмял своята анатема. Тук, вероятно, Григорнй VII^[2] е създал своя закон.“ Обаче един поглед в пътеводителя е достатъчен, за да убеди пътешественика, че истински могъщите папи са властвували дълго преди издигането на този храм и съвсем нерядко са управлявали от друго място. Нещо повече, по-късните папи са загубили половината от влиянието си, докато още се е извършвал строежът. Папа Юлий II, който взе решение да се строи, и папа Лъв X, който одобри плана на Рафаело, бяха умрели дълго преди сградите да получат сегашния си вид. Палатът, чийто архитект е бил Браманте^[3], е завършен едва в 1565 г., голямата църква е била осветена в 1626 г., а колонадите на площада са завършени чак в 1667. Дните на папското величие бяха отдавна преминали преди още да е бил планиран съвършеният архитектурен ансамбъл. Когато най-сетне той е бил построен, това минало величие е било вече почти забравено.

Че такова развитие на нещата съвсем не представлява някакво изключение, можем лесно да установим, като хвърлим поглед на историята на Обществото на народите^[4]. Виждаме какви големи надежди се възлагаха на това общество от учредяването му през 1920 г. до около 1930 г. Към 1933 г. вече беше ясно, че опитът е несполучлив. Обаче физическото въплъщение на тази организация, Дворецът на Нациите, беше открит едва през 1937 г. и с право предизвика голямо възхищение със своята архитектура. Вложена бе много мисъл в проекта за помещения за секретариата, заседателни зали за съветите и комисиите, бюфети и сладкарници за отмора. В него имаше всичко, което изобретателният човешки гений би могъл да създаде — всичко, освен самото Общество на народите, защото когато дворецът беше официално открит, организацията в действителност бе престанала да съществува.

Някой може да посочи Версайлския дворец като съвсем противоположен пример: архитектурната изява на монархията на Людовик XIV в зенита на нейната слава. Обаче и тук фактите отказват да следват теорията. Дори и да приемем, че Версайл може да олицетворява победния дух на епохата, виждаме, че по-голямата му част не е била завършена към края на царуването на краля — слънце, а дори и през време на властвуването на следващия монарх. Построяването на Версайл стана най-вече между 1669 и 1685 г. Кралят се разквартирува в него едва през 1682 г., а дори и тогава строежът продължаваше. Прочутата царска спалня е обитавана от 1701 г., а параклисът е бил завършен 9 години по-късно. Разглеждан като седалище на правителството, а не само като кралска резиденция, Версайлският дворец може да се смята за завършен в 1756 г. В замяна на това повечето от великите победи на Людовик XIV датират преди 1679 г., кулминационната точка на неговото царуване достига в 1682 г., а властта му започва да запада от 1685 г. Според думите на един историк, с идването си във Версайл „Людовик подписа и подпечата присъдата на своите наследници и династия“. Друг автор казва за Версайл: „Всичко… беше довършено точно, когато започна да запада властта на крал Людовик.“ Трети негласно се присъединява към тази теория като назовава периода 1685–1713 като „Години на упадък.“ С други думи, посетителят, който смята, че Версайл е мястото, откъдето Тюрен^[5] се е отправял с победни походи, се мами твърде много. От историческа гледна точка е по-правилно да си представим в тази обстановка смущението на вестоносците от поражението при Бленхайм^[6]. В този палат, украсен с толкова големи емблеми, те положително не са знаели накъде да гледат от срам.

Като споменахме Бленхайм, съвсем естествено в нас възниква споменът за двореца със същото име, построен за победоносния Дюк ъв Марлбъроу. Тук също имаме една идеално планирана сграда за резиденция, в която да се оттегли един национален герой. Дворецът е изпълнен в героични пропорции и те са може би повече драматични, отколкото удобни, но постигнатият общ ефект отговаря точно на намерението на архитектите. Едва ли съществува по-подходящ декор, където да се пази реликвата на една легенда. Едва ли друга обстановка би била по-подходяща за срещата на стари бойни другари по случай годишнината от битката. Нашето удоволствие от тези приятни представи се нарушава обаче, когато осъзнаем, че такава среща не е могла да се осъществи. Дюкът никога не е живял там, нито е виждал двореца в завършен вид. Действителната му резиденция се е намирала в Полиуел до Сейнт Албан, а в Лондон е живял в родовата си къща. Той е починал в Уиндзър Лодж, а що се отнася до другарите му, знае се, че когато са се събрали, те са били принудени да вечерят в палатка. Много време е отишло за построяването на Бленхаймския дворец и то не поради сложността на плана, който действително е такъв, но понеже херцогът е изпаднал в немилост, а две години дори е бил на заточение и не е имал възможността да види през целия този период строежа довършен.

А какво да кажем за монархията, на която е служил Марлбъроуският дюк? Точно както днес туристите се скитат из Оранжерията и Галерията на Огледалата с пътеводител в ръка, така и бъдещият археолог може би ще се озърта да види това, което някога е представлявал Лондон. Той може да е склонен да види в развалините на Бъкингамския дворец^[7] истинското олицетворение на Британската монархия. Ще проследи големия булевард, който започва от Арката на Адмиралтейството и стига до вратата на двореца. Ще си представи предния двор и централния балкон, като през цялото време си мисли колко подходящ ще да е бил той за един могъщ владетел, чиято власт се е простирала до най-отдалечените кътчета на света. Дори някой съвременен американец ще бъде склонен дълго да цъка с език по повод тщеславието на Джордж III, който се е възкачил на престола в такова величествено имение. И в този случай обаче пак установяваме, че действително могъщите монарси са живели някъде другаде, в сгради, които отдавна са изчезнали: в Гринуич или Нънсъч, Кенилуърт или Хуайтхол. Бъкингамският дворец е започнат по поръчение на Джордж IV, на чийто дворцов архитект, Джон Няш, се дължи, както са се изразявали на времето „неговия несигурен и повърхностен вкус“. Разбира се, самият Джордж IV, който живял в Чарлтън Хауз или Брайтън, никога не е видял завършения строеж, нито пък Уйлям IV, който е издал постановление за довършването му. Кралица Виктория е била първата, която се е поселила в двореца през 1837 г. и там се омъжила през 1840 г. Но първоначалният и ентусиазъм от Бъкингамския дворец е бил сравнително краткотраен. Нейният съпруг е имал явни предпочитания към Уиндзорския замък, а самата тя по-късно е предпочитала да живее в Болморъл или Озбърн. Ето защо, ако искаме да сме точни, то трябва да подчертаем, че блясъкът на Бъкингамския дворец е свързан с една по-късна и напълно конституционна монархия, когато вече властта преминава в ръцете на Парламента.

Естествено е тук да се запитаме дали и Уестминстърския дворец, където заседава Камарата на общините, представлява истинско седалище на парламентарната власт. Несъмнено, той представлява превъзходен пример за архитектурно майсторство, в чийто план умело са вместени помещения за всичко: за дебати, заседателни зали на комисии, за кабинети, за отмора и (на терасата), за пиене на чай. Той притежава всичко, което един законодател би могъл да желае, всичко включено в една сграда, отличаваща се с голямо удобство и благородна линия. Тя би трябвало да датира от времето на възхода на парламентарното управление, но и в този случай датите отказват да се подчинят на умозаключенията.

Първоначалната камара, където Пит и Фокс^[8] са се състезавали в ораторство, е била случайно опожарена през 1834 г. Изглежда, че тази сграда е била толкова прочута със своето неудобство, колкото и с високото ниво на провежданите там дебати. Днешната сграда е била започната през 1840 г., била е заета частично през 1852 г., но е останала незавършена, защото нейният архитект умрял през 1860 г. Окончателният си вид е придобила в 1868 г.

Трябва да подчертаем, че съвсем неслучайно упадъкът на парламентаризма започва несъмнено след закона за реформите от 1867 г.^[9] През следващата година цялата законодателна инициатива преминава от Парламента в Кабинета на министрите. Престижът, свързан с инициалите „Д. П.“ (Депутат от Парламента) започва рязко да пада и по-нататък може да се каже, че на обикновените депутати е предоставена една съвсем скромна роля. Дните на величието отдавна са преминали.

Не би могло да се каже същото за различните министерства, които увеличаваха значението си пропорционално на упадъка на Парламента. Проучванията бяха могли да докажат, че министерството за Индия е било най-ефективно, когато се е помещавало в хотела на Уестминстърския дворец. От по-голямо значение е обаче да се проследи неотдавнашното развитие на Министерството на колониите. Докато по-голямата част от Британската империя беше придобита през периода, когато Министерството на колониите (доколкото е представлявало едно цяло) заемаше случайни помещения на Дауниг Стрийт^[10], то когато министерството се пренесе в сгради, планирани точно за целта, настъпи нова фаза в колониалната политика на страната. Това стана в 1875 г. и сградата представлява добра украса на катастрофалните събития от войната с бурите в Африка. Обаче Министерството на колониите се съживи отново по време на Втората световна война. След като се премести временно в крайно неудобни помещения на ул. Грейт Смит (дадени под наем от английската църква и предназначени за съвсем друга цел), британската колониална политика навлезе в този етап на зряла дейност, който неминуемо ще свърши с построяването на нова сграда на мястото на старата Уестминстърска болница. Успокоителното е все пак, че на това място още не е започнал строеж.

Обаче никакъв пример от британската действителност не може да се мери по значение с историята на Ню Делхи. Никъде другаде английските архитекти не са били натоварвани със задачата да планират такава голяма столица, за седалище на правителството на такова огромно население. Проектът за основаването на Ню Делхи беше обявен на имперския Дурбар^[11] от 1911 г., тъй като по онова време Джордж V беше наследник на Великия Могул на така наречения „паунов престол“. След това сър Едуин Люшънз^[12] се зае с изготвянето на плановете за британския Версайл, който трябваше да бъде блестящ по замисъл, всеобхватен по подробности, майсторски устроен и смайващ по мащаб. Обаче стадиите в осъществяването на този проект съответствуваха на същия брой етапи на политически упадък. Законът за управлението на Индия от 1909 г. представляваше увертюра към всичко, което последва — покушението върху живота на вицекраля на Индия през 1912 г. Декларацията от 1917 г., докладът на Монтегю Челмфорд от 1918 г. и приложението му през 1920 г. В действителност лорд Ъруин се пренесе в новия си дворец през 1929 г. и в същата година Индийският конгрес поиска независимостта на страната. Тогава се откри конференцията на кръглата маса, годината преди започването на кампанията за противодействие срещу управлението. Би било възможно, но ще бъде твърде скучно да проследим развоя на цялата история на създаването на града до момента на оттеглянето на англичаните, което ще ни покаже, че всяка фаза на оттеглянето се придружава от поредна победа в областта на гражданското строителство. А постигнатото не представлява нищо друго, освен един мавзолей.

Началото на упадъка на британския империализъм се изрази в действителността около общите избори през 1906 г. с победата на либералните и полусоциалистически идеи. Ето защо никой не трябва да се учудва, че същата дата 1906 г. е издълбана в неразрушимия гранит над вратите на британското военно министерство, обозначаващо годината на неговото изграждане. Военните действия, които завършиха с победата при Ватерло, можеха да бъдат ръководени от сбутаните канцеларии около Парадния плащ на конната гвардия, но противно на това, плановете за атакуване на Дарданелите бяха одобрени сред величествената обстановка на новото здание.

Сложният план на Пентагона в Армингтън, щата Вирджиния, дава друг сериозен урок на строителите. Завършването му съвпада с последните стадии на Втората световна война и естествено плановете за великата победа не бяха изработени тук, а в тясното и неуютно здание на Арсенала на ул. Конституционна.

Дори и днес най-ненаблюдателните посетители на Вашингтон могат да видят, че най-монументалните сгради подслоняват хилави организации, като Министерство на търговията и труда, докато по-активните учреждения заемат полузавършени помещения. И наистина много от важните въпроси из областта на организацията и управлението се решават във „временни“ помещения, изградени през Първата световна война и хитро запазени поради стимулиращия им ефект върху администрацията. Непосредствено до Капитола посетителят ще забележи сградата от мрамор и стъкло на Съюза на файтонджиите, завършена тъкмо преди тежката ръка на комисията по проучване при Конгреса да се стовари върху обитателите ѝ.

Ако някой влиятелен читател прочете тази глава, то съвсем не е сигурно, че той ще може да продължи живота на едно отмиращо учреждение просто като го лиши от свръхмодерното му седалище. Всичкото, което може да направи с по-голяма увереност, е да предотврати умирането на някоя организация още при зараждането и. Съществуват обилен брой примери, когато нови учреждения се раждат с пълен щаб от заместник-директор, съветници и изпълнители, и всички те се събират в сграда, специално изградена за целта. Опитът показва, че такова учреждение или организация непременно ще умре. Тя се задушава от собственото си съвършенство. Тя не може да хване корен поради липса на почва. Когато видим пример на такова строителство — да речем щом се изправим пред сградата, предназначена за Обединените народи, посветените измежду нас започват тъжно да клатят глава, покриват трупа със саван и тихичко, на пръсти, излизат на чист въздух.