Сирил Норткот Паркинсон
Законът на Паркинсон (5) (Или по следите на прогреса)

Глава IV
Волята на хората
или общото парламентарно събрание

[Хората или народът — игра на думи в англ. език. People дума с двояко значение в английски.]

Всички сме добре запознати с основната разлика между английската и френската парламентарни системи. Те се копират съответно от различни съвещателни тела и подобни събрания. Ние разбираме, че тази основна разлика няма нищо общо с националния характер, а води началото си от разположението на заседаващите по местата в залата. Англичаните, които са пропити с духа на състезателните игри, влизат в тяхната Камара на общините с настроението на хора, които предпочитат да правят нещо друго. Ако не могат да играят голф или тенис, то поне могат да си въобразяват, че политиката представлява състезателна игра с твърде сходни правила. В случай, че не съществуваше тази психологическа предпоставка, парламентът би бил много по-неинтересно място, отколкото е сега в действителност. Ето защо британският инстинкт формира два съпернически отбора с рефер и съдии и те веднага се впускат в дебати до пълно изтощение. Камарата на общините е устроена така, че даден народен представител е заставен фактически да застане на едната или другата страна преди още да знае какви са аргументите или дори (в някои случаи), преди да се запознае с предмета на дебатите. Още от рождение той е свикнал да играе към страната на своя отбор, а това го спасява вече от всякакво прекалено умствено усилие. Настанявайки се на стола си през време на някаква реч, за него е съвсем ясно как да продължи спора от точката, до която е достигнал. Ако говорителят е от неговата страна на Камарата, той ще каже: „Правилно, правилно!“ Ако той е от противоположната страна, депутатът може с увереност да извика: „Позор!“ или само да възкликне „Ох!“. По-нататък той може да намери време да попита своя съсед, за какво в същност става дума. Строго взето обаче, не е необходимо дори и това. Той е достатъчно ориентиран от всяко положение, за да не ритне топката към собствената си врата. Хората, които седят на отсрещната страна, са с напълно погрешно становище, доводи те нямат и само се лигавят. Депутатите от неговата страна, напротив, са истински държавници; техните речи представляват необикновена спойка от мъдрост, красноречие и умереност. Ни най-малко значение няма обстоятелството, къде е зазубрил политическите си убеждения — в Хароу или Астън Вила^[1]; и в двете училища той ще да е научил кога да роптае. Така английската система се намира изцяло в зависимост от разположението на столовете на депутатите. Ако местата не се намираха на двете противоположни страни на камарата, човек не би могъл да различи истината от лъжата, мъдростта от глупостта, освен, разбира се, ако слуша какво се говори. Но да се слуша всичко е смешно, тъй като половината от речите са сами по себе си глупост.

Основната грешка, която е направена във Франция, че народните представители седят в полукръг всички с лице към председателското място. Дори и да не ни беше толкова известно, ние бихме могли да си представим объркаността, която предизвиква това положение. Никакви състезателни отбори не биха могли да се образуват и никой не би могъл да каже (без да слуша), кой довод е по-убедителен. Съществува още и друг недостатък — всички разисквания се водят на френски — пример, който Съединените щати разумно отказаха да следват^[2].

Френската система обаче е достатъчно порочна дори и без да възникват езикови затруднения. Вместо да имат две крила — едното с право, другото с погрешно становище (така че спорният въпрос да е ясен още от самото започване), французите формират множество групировки, насочени по всички направления. Игрището се намира в такава бъркотия, че играта дори не може да започне. По начало техните представители, в зависимост от мястото им, са от десницата или от левицата. Това е съвсем правилна схема. Французите не са отишли до крайността да разполагат хората по азбучен ред. Но полукръглото разположение на местата позволява да се прави тънка разлика между различните нюанси — в десните места^[3] и на левите места. Няма и помен от ясно изразената разлика между правата и кривата страна. От политическа гледна точка един депутат може да се характеризира като намиращ се наляво от мосю Едикой-си, но твърде надясно от мосю Някой-си. Как ще смогне човек да се справи при такова положение? Какво би могъл да разбере дори и да се говореше на английски? Какво правят самите французи? Отговорът е ясен — „нищо“.

Всичко това е всеобщо известно. Онова, което не е всеобщо признато, е обстоятелството, че извънредно голямото значение на разположението на седалките се от нася и за други заседания и събрания от международен, национален и местен характер. Принципът се отнася също така и за съвещания, които стават около една маса, като например конференция на кръглата маса^[4]. Щом помислим, за момент, ще се убедим, че конференция около квадратна маса е нещо напълно различно, а пък конференция около продълговата маса е съвсем друга работа.

Разликата тук не се отнася само до продължителността и разгорещеността на дискусията — те също засягат въпроса (ако изобщо има такъв), който се решава. Добре е известно, че гласуването рядко има връзка с достойнствата на обсъждания въпрос. Окончателното решение се намира под влиянието на множество фактори, от които само няколко ни интересуват в момента. Трябва все пак да отбележим, че въпросът в края на краищата се „решава“ от гласовете на хората от централния блок. Това не се отнася до Камарата на общините, където такъв блок не може да се създаде. При други съвещания обаче централният блок има голямо значение. Този блок по същество е съставен от следните елементи:

А) Тези, които не са прочели нито една от предварителните бележки и проекторешения, с които поканените за събранието са били бомбардирани седмици преди това.

Б) Тези, които са твърде глупави и изобщо не могат да следят разискванията. Те се разпознават по склонността им да си мърморят едни на друг: „За какво приказва този?“

В) Тези, които недочуват. Те седят с ръка зад ухо и ръмжат: „Защо онзи не говори по-високо“?

Г) Тези, които са били мъртвопияни в полунощ и са се появили сутринта (господ знае причината) със силно главоболие и с убеждението, че разискванията нямат никакво значение и за двете страни.

Д) Възрастните, които се гордеят най-вече с винаги добрата си форма — което практически означава, че са по-здрави и от мнозина от тези младежи. „Дойдох тук пеша, шепнат си те, добро постижение за човек на 82, какво ще кажеш?“

Е) Слабите духом, които са мекушави и са обещали да подкрепят и двете страни. Те не знаят какво точно да правят и се колебаят дали да се въздържат от гласуване, или да се преструват на болни.

Първата стъпка да се уловят гласовете на централния блок е да се установи самоличността и броят на присъствуващите. Щом се извърши това, всичко останало се свежда до местата, които ще се заемат. Най-добрата техника в случая е, преди още да започне събранието, да се пуснат верни и сигурни поддръжници за разговор с определени субекти, принадлежащи към централния блок. В тези предварителни срещи верните хора трябва внимателно да избягват споменаването на главния предмет на събранието. Те са обучени да разиграят отворения гамбит, предназначен за гореизложените категории от А до Е, към които естествено спадат членовете от средния блок, а именно:

а) „Губи-време, ти казвам, за какво са всички тия проекторешения. Аз хвърлих голяма част от моите.“

б) „Явно е, че не след дълго ще бъдем смаяни от красноречие. Често ми се иска хората да приказват по-малко и да се насочват направо към въпроса. Ако питате мене, тия не са чак толкова умни.“

в) „Озвучаването на тази зала е просто ужасно. Човек би казал, че нашите инженери биха могли да направят нещо за това. Вече половин час не мога да чуя какво се говори, а вие?“

г) „Каква задушна зала са избрали! Струва ми се, че вентилацията нещо не е в ред. Просто ми прилошава, а на вас?“

д) „За бога, вие винаги изглеждате добре! Кажете как го постигате? Вяроятно закусвате нещо специално?“

е) „Толкова много може да се каже «за» и «против, че не знам действително коя страна да поддържам. Какво смятате вие?»

За да се разиграе този гамбит правилно, всеки от верните поддръжници ще започне оживена беседа, в средата на която той ще напъти своя колега от «средните» към трибуните. Същевременно друг от верните ще застане точно пред двамата, като се движи в същата посока.

Тази тактика най-добре е илюстрирана с един конкретен пример.

Да предположим, че верният на нас X (Мистер Твърдов)^[5] направлява «оня от средните», (Мистер Колебливов), тип Е към място от предните седалки. Отпред върви «здравият» (Мистер Дъбов), който скоро заема място, без да дава вид, че е забелязал двамата мъже, които го следват. Дъбов се обръща в обратната посока и маха на някого в залата. След това се навежда напред, за да размени няколко думи със седящия пред него. Едва когато Колебливов седне, Дъбов ще се обърне към него и ще му каже: «Драги приятелю, приятно ми е, че те виждам!» След няколко минути той ще забележи Твърдов и видимо ще трепне от учудване: «Здравей Твърдов, не мислех и да те видя тук.»

«Вече съм добре, отговаря Твърдов, бях понастинал малко.» Така подреждането изглежда напълно случайно, непреднамерено, приятелско. По такъв начин се довършва фаза I от операцията и тя се прилага почти без изменения и към другите категории представители от средната група.

Фаза II трябва да се нагоди според характера на човека, върху който се упражнява натискът. В случая с Колебливов целта на фаза II ще бъде да се избегне всякакво обсъждане на спорния въпрос, като само се създаде впечатлението, че въпросът е вече решен. Тъй като е седнал напред, Колебливов няма да може да вижда повечето от другите членове и у него заляга убеждението, че фактически те всички мислят и смятат същото.

«Наистина», казва Твърдов, не знам защо си направих труда да дойда. Разбирам, че всички са съгласни по точка четвърта. Всеки, когото срещам, изглежда е решил да гласува за нея“ (или против нея, според случая).

„Много интересно, казва Дъбов, тъкмо се канех да кажа същото. Изглежда, че изходът от обсъжданията е ясен по начало.“

„Но аз още не съм решил дали да се изкажа, продължава Твърдов. Много може да се спори за правото на всяка от страните, но ако стана да критикувам, струва ми се, че само ще си загубя времето. Как мислите, Колебливов?“

„Ами, трябва да призная, че намирам въпроса доста труден“, отвръща Колебливов. „От една страна, съществуват значителни основания да се приеме предложението, а колкото за гласуване против, хм… Смятате ли, че ще мине, ако гласувам за?“

„Драги Колебливов, бих се доверил на мнението ви в това отношение. Вие току-що казахте, че въпросът вече е решен.“

„О, така ли казах? Ами, като че ли има мнозинство… Или може би бих казал…“

„Благодаря за вашето мнение Колебливов, казва Дъбов. Аз мисля по същия начин, но с голямо задоволство установявам, че сте съгласен с мене. Няма друг, чието мнение да ценя повече.“

Междувременно Твърдов се е наклонил и разговаря с някого от задния ред. В действителност той пита шепнешком „Как е жена ви? Излезе ли от болницата?“ Когаго обаче се обръща отново, той съобщава, че всички хора отзад са на същото мнение. Може да се каже, че предложението вече почти е прието и това става, ако операцията се развива според плана.

Докато противната страна е била заета с подготовка на речи и окончателно оформяне на предлаганите поправки, страната с по-добра техника е съсредоточила силите си да прикове всеки един от „средните“ между двама сигурни от своите. Когато настъпи решаващият момент, повдигането на ръце от двете му страни практически заставя колебливецът да последва примера. Ако се случи той наистина да е заспал, както често се случва със „средните“ от категория Г и Д, ръката му ще бъде вдигната от този, който седи отдясно. Това правило никога не се нарушава, тъй като се знае, че ако се вдигнат двете му ръце, ще последват неблагоприятни коментари. Като се обработят по такъв начин средните, предложението ще се приеме с удобно мнозинство, или пак ще се отхвърли, ако това се предпочита. При почти всеки спорен въпрос, който трябва да се реши по волята на народа, ние можем да приемем, че хората^[6], които ще решават, принадлежат към „средните“. Следователно да се държат речи, значи да се губи само време. Едната партия никога не ще се съгласи, а другата партия вече се е съгласила. Остава само средният блок, чиито членове се делят на такива, които не могат да чуят това, което се говори, и такива, които не биха го разбрали даже и да го чуеха. За да се осигурят техните гласове, преди всичко е необходимо те да имат примера на другите, които гласуват от двете им страни. Наистина така могат да бъдат спечелени гласове и случайно. Ала колко по-добре е те да бъдат спечелени по план.