Сирил Норткот Паркинсон
Законът на Паркинсон (2) (Или по следите на прогреса)

Глава I
Закон на Паркинсон
или нарастващата пирамида

Работата се увеличава дотолкова, доколкото да запълни времето, предоставено за извършването ѝ. Този факт е получил всеобщо признание чрез парадоксалния израз: „Най-заетият човек е този, който може да намери свободно време.“ Така например една възрастна пенсионирана лелка може да изразходва цял един ден за написването и изпращането на една илюстрована картичка до своята племенница в Богнър Ригис.^[1]

Един час ще отиде в откриване на картичката, друг час ще отиде в тършуване за очилата, половин час — за издирване на адреса, четвърт час — за написване и редактиране и двадесет минути в решаване дали да вземе чадър или не, за да отиде до пощенската кутия на съседната улица. Общото усилие, което на един делови човек ще отнеме три минути, може да накара друг да капне от умора след целодневни съмнения, тревоги и труд.

Като приемем, че работата (и особено административната) толкова много се разтяга във времето, необходимо за свършването ѝ, ясно е, че съществува НЯКАКВА или НИКАКВА зависимост между работата и броя на хората, на които тя може да се възложи. Фактическото бездействие не осигурява свободно време. Липсата на заетост не се изразява непременно в явно безделие. Важността и сложността на това, което трябва да се извърши, набъбва право пропорционално на времето, което е предвидено за целта. Този факт се признава от всички, но не се отдава необходимото внимание на широкия му обсег на действие, по-специално в областта на административното управление. Стопанският ръководител и отделният гражданин приемат (със случайни моменти на съмнение), че увеличаването на общия брой чиновници ще отразява нарастващия обем на работата, която трябва да се извършва. Циникът, който се съмнява в това схващане, си въобразява, че увеличаването на чиновниците ще остави вероятно някои от тях без работа или ще позволява на всички да работят по-малко. В случая обаче и вярата, и недоверието са еднакво неуместни. Работата е там, че броят на чиновниците и количеството на работата нямат никаква връзка помежду си. Общият брой на чиновниците нараства съгласно Закона на Паркинсон и нарастването ще бъде едно и също, независимо дали обемът на работата се увеличава, намалява или дори да няма никаква работа в службата. Значението на закона на Паркинсон произлиза от факта, че той представлява закон за нарастване, което се основава на анализа на факторите, влияещи върху това нарастване.

Валидността на този наскоро открит закон трябва да се основава главно на статистическите доказателства, които ще приведем по-долу. За обикновения читател е от по-голям интерес изясняването на факторите, които лежат в основата на общата тенденция, определяна от този закон. Пропускайки техническите подробности (които са многобройни), в началото ние можем да разграничим две изходни положения. За целта те могат да се представят в две почти аксиоматични формулировки:

1. „Чиновникът желае да умножава подчинените си, а не съперниците си.“

2. „Чиновниците си създават работа един на друг“.

За да се разбере фактор № 1, трябва да си представим един чиновник, наречен А, който смята, че е претоварен с работа. Дали това претоварване е действително или въображаемо, няма значение, но между другото трябва да отбележим, че усещането на А (или неговото мнимо чувство) може лесно да произлезе от отпадащата му енергия — нормален признак за средна възраст. За тази действителна или въображаема претовареност съществуват три възможни изхода. Той може да напусне: може да поиска да подели работата си с колега, наречен Б, може да изиска назначаването на двама подчинени, които ще наречем В и Г. Но вероятно историята не познава случай, при който А да избере друга освен третата възможност. Ако напусне, ще загуби правата си за пенсия. Ако назначи Б на еднакво на своето йерархическо стъпало, само ще си докара съперник, който може да заеме овакантеното от X място, когато X (най-сетне) излезе в пенсия. Ето защо А би предпочел В и Г, по-млади хора, които да му бъдат подчинени. Те ще увеличат неговата значимост, а като раздели работата на две категории, една за В и друга съответно за Г, той ще има предимство да бъде единственият човек, който може да ги разбира. Това положение трябва да се поясни в смисъл, че В и Г сега са, така да се каже, неделими. Да се назначи само В би било невъзможно. Защо? Защото ако В е сам, ще подели работата с А и по този начин ще придобие почти еднакво служебно положение с него, което бе отказано на Б; това положение има значение, особено ако В е единственият възможен наследник на А. Ето защо подчинените трябва да бъдат двама или повече, като всеки се държи в шах чрез опасността от повишението на другия. Когато В на свой ред се оплаче, че е претоварен (което той непременно ще направи), тогава А, със съдействието на В, ще посъветва да се назначат двама помощника, които да подпомогнат В. Но за да избегне вътрешни търкания, той ще даде мнение да се назначат двама помощници и на Г, чието служебно положение е съвсем същото. С набирането на младите сили Д, Е, Ж и 3, фактически А вече е повишен.

Седем чиновника сега вършат това, което по-рано вършеше един. Тук именно влиза в действие фактор №2. Защото тези седем души си създават толкова работа един на друг, че са заети напълно, а А действително работи повече от всякога. Когато постъпи някакъв документ, той последователно ще мине през всеки един от тях. Чиновникът Д решава, че той е от компетентността на Г, който представя на В чернова на отговора, В прави основни изменения преди да се консултира с Г, който дава на Ж да се занимае с него. Но Ж точно тогава излиза в отпуск, като предава преписката на 3, който скицира докладна записка, която се подписва от Г и се връща на В, който съответно нанася корекции в черновата и представя новия вариант на А.

А какво прави А? Той има всички основания сега да подпише документа без да го чете, защото има много друга работи на главата си. Знаейки, че ще наследи X идната година, той трябва да реши кой — В или Г да бъде на неговото място. Би трябвало да се съгласи и с напускането на Ж, макар че Ж няма основания за това. Той би предпочел З да си отиде вместо Ж, например по здравословни причини (толкова бледен беше напоследък, вероятно пак неприятности в къщи, пък и не само поради тях). На всичко отгоре идва и грижата за специалната добавка към заплатата на Е по време на миналата конференция и заявлението на Д за преместване в Министерството на пенсиите. А бе чул, че Г има любовни отношения с една омъжена машинописка и че Ж и Е вече не си говорят по неизвестни причини. Тук А ще се изкуши да подпише документа на В и всичко би трябвало да свърши с това. Но А е добросъвестен човек. Както е угрижен с проблемите, създали се помежду неговите хора, пък и със своите собствени — създали се само от факта, че тези чиновници съществуват — той не ще бъде човекът, който бяга от отговорност. Той прочита документа внимателно, задрасква пресилените изрази на В и 3 и възстановява работата в предишния й вид, създаден още по-рано от кадърния Е (въпреки че Г винаги е сърдит или ядосан). Той поправя изразите — никой от тези младежи не може да пише правилно — накрая се появява точно този отговор, който той щеше да напише, ако чиновниците В и 3 въобще не бяха родени. Така много повече хора биват заети, а крайният резултат е същият. Никой не е бил свободен. Всички са дали максимума, на който са способни. И вече е късна вечер, когато А най-после напуща службата на път за дома си в предградието Илинг. Последните лампи и настъпващият мрак бележат края на един тежък административен ден. Измежду последните, които си отиват, А размишлява с приведени рамене и кисела усмивка, че късните часове, както и посивелите коси винаги стоят на трудния път към успеха.

От това описание на работните фактори изучаващите икономика ще разберат, че административните служби са повече или по-малко склонни да се размножават.

Досега обаче нищо не се спомена за времето, което протича между деня на назначението на А и датата, от която можем да пресмятаме времето, което вече остава до пенсиониране на неговия началник X. Огромни количества от статистически сведения са били събрани и именно след изучаване на тези данни е изведен Законът на Паркинсон.

Мястото не ни позволява да направим по-подробен анализ, но за читателя ще бъде достатъчно да узнае, че изследванията започнаха с щатните таблици на британското адмиралтейство.^[2]

То беше избрано заради това, че щатни длъжности са по-лесно измерими, да речем, от тези на Министерство на търговията. Въпросът тук е само до цифри и тонаж. Ето няколко. Силата на флота през 1914 г. можеше да се изрази в 146 000 офицери и моряци, 3249 чиновници и служещи по доковете и 57 000 докери. Към 1928 г. се наброяваха само 100 000 офицери и моряци и само 62 439 докери, но чиновниците и служещите по доковете наброяваха вече 4558. Що се отнася до бойната сила, военната флота през 1928 г. беше малка част от това, което е била през 1914 г. — по-малко от 20 основни кораби в бойна готовност, докато по-рано те бяха 62. През същия период адмиралтейските чиновници нарастваха по брой от 2000 до 3569, като образуваха, така да се каже, великолепна сухопътна флота. Тези цифри могат да се изложат по-прегледно в таблична форма.

Навремето критиката биеше върху съотношението между годните за действителна военна служба и годните само за административна служба. Това сравнение не отговаря на сегашната ни цел. За нас е важно, че 2000-те чиновници през 1914 г. нараснаха на 3569 през 1928 г. И това нарастване не беше свързано с някакво увеличение на тяхната работа. Флотата през този период фактически бе намалена с една трета в жива сила и с две трети по брой на кораби. Нещо повече — от 1922 г. насам не можеше да се очаква някакво увеличение, защото общият брой на корабите (за разлика от общия брой на чиновниците) беше ограничен чрез Вашингтонското съглашение от същата година. Следователно, за периода от четиринадесетте години имаше 78 процента увеличение или по отношение на по-раншния общ брой това прави средно 5.6% годишно. В действителност, както ще видим, скоростта на нарастването невинаги е така праволинейна, както изглежда. На този етап обаче вземаме в съображение само процентното нарастване за даден период време.

Как можем да си обясним нарастването на общия брой цивилни чиновници от Министерството на Марината, ако не приемем, че нарастването му се подчинява на някакъв закон, управляващ това нарастване? Трябва да се подчертае при това, че разглежданият период се характеризира с бързо развитие на морската техника. Използуването на летателната машина вече не се ограничаваше в ексцентрични прояви. Електрическите уреди се размножаваха и усъвършенствуваха. Строежът на подводници напредваше, въпреки неодобрението. На корабните инженери вече се гледаше почти като на нормални хора. В такава революционна епоха наистина можехме да очакваме магазините да се пълнят с все по-съвършени новости. Не трябваше да се учудваме, когато виждахме на касата за заплати все повече конструктори, техници и научни работници. Докато обаче броят на такива длъжностни лица по доковете се увеличи само с 40 процента, общото число на служещите в министерството нарасна близо с 80 процента. За всеки майстор или електроинженер в Портсмаут^[3] трябваше да се появят двама допълнителни чиновници в Управлението.

Може би това ще ни наведе на предварителното заключение, че скоростта на увеличението на административния персонал вероятно е двойно по-висока от тази на техническия персонал през време, когато действуващата жива сила (в нашия случай — моряците) се намалява с 31.5%. Беше обаче статистически доказано, че последният процент няма връзка с горното положение. Чиновниците щяха да се размножават със същата скорост дори и да нямаше никакви моряци.

Интересно би било да се проследи по-нататък как прогресираше щатът на Министерството на Марината: от 8118 през 1935 г. той достигна до 33 788 към 1954 г.

Щатът на Министерството на колониите обаче представлява по-добро поле за проучване през период, когато колониалната империя вече западаше. Статистическите данни за Министерството на Марината се усложняват от фактори (като напр. въздушните сили на флотата), които правят трудно сравнението между една година и друга. Разрастването на Министерството на колониите е по-изразително, тъй като е по-чисто в административно отношение.

Ето съответните статистически данни:

Преди да покажем каква е степента на нарастването трябва да отбележим, че функциите на това министерство съвсем не бяха постоянни през тези двадесет години. Между 1935 г. и 1939 г. колониалните територии не се измениха много по площ и население. Те намаляха значително до 1943 г., тъй като някои области се намираха във вражески ръце. Увеличиха се отново през 1947 г., но оттогава насам непрекъснато от година на година намаляват, тъй като една след друга колониите постигат самоуправление. Близко до ума е да се предположи, че тези изменения в границите на империята ще се отразят върху размера на централната администрация. Но един поглед върху цифрите е достатъчен да ни убеди, че щатните списъци показват само съответните етапи на едно неизбежно нарастване. А това нарастване, въпреки че е свързано с подобни явления, наблюдавани в другите министерства, няма нищо общо с размера или дори съществуването на империята. Какъв е процентът на това нарастване? За целта трябва да не отдаваме необходимото значение на бързото увеличение на щата, което съпровождаше намаляването на работите на това министерство по време на Втората световна война. По-скоро би трябвало да отбележим мирновременния темп на увеличение: над 5.24 процента годишно между 1935 и 1939 г. и 6.55 процента между 1947 и 1954 г. Това представлява средно увеличение от 5.89% за година, което забележително наподобява процента на увеличението на щата в Министерството на Марината между 1914 и 1928 г. — 5.6%.

По-нататъшен подробен статистически анализ на министерските щатове би бил неуместен за труд като този. Въпреки това, надяваме се да достигнем до някакви опитни резултати относно времето, което изтича от встъпването в длъжност на даден чиновник и последващите назначения на неговите двама или повече помощници.

Като работим върху чистия проблем за увеличаване на щата, всички наши изследвания по-нататък сочат едно средно нарастване от 5.75 процента за година. Сега, след като този факт е вече установен, става възможно формулирането на Закона на Паркинсон чрез математически израз.

Във всяко административно ведомство (освен по време на война) нарастването на щата се очаква да следва формулата:

— К е числото на служителите, които търсят повишение чрез назначаване на подчинени;

— L представлява разликата между годините от встъпване в длъжност до пенсионирането;

— m е броят на човекочасовете, посветени за отговор на докладни записки вътре във ведомството;

— n е числото на действуващите единици, които се намират в административно подчинение;

— х ще бъде числото на нови щатове, което се иска всяка година;

Математиците, разбира се, ще установят, че за да се намери процентното нарастване, трябва да се умножи X на 100 и след това да се раздели на общите щатни бройки от миналата година. По такъв начин получаваме:

където у представлява общия брой на щатовете в началото.

Тази стойност ще варира неизменно между 5.17% и 5.56%, независимо от всякакво изменение в количеството на работата, която ще се върши (ако въобще има работа).

Откритието на тази формула и на общите принципи, върху които тя почива, естествено няма политическа стойност. Никакъв опит не е направен да се установи дали ведомствата са длъжни да растат по големина.

Онези, които смятат, че такова нарастване е необходимо, за да съществува пълна заетост на работна ръка, имат право на свое мнение. Онези, които се съмняват в стабилността на икономика, основаваща се върху прехвърляне на докладни записки от един на друг също имат право на свое мнение. Вероятно ще бъде прибързано да се домогваме на този етап до някакво вникване в качественото съотношение между тези, които администрират, и администрираните. При все това, допусне ли се, че съществува едно оптимално съотношение, скоро ще стане възможно да се докаже чрез формула колко години трябва да минат, докато това съотношение се достигне в дадено общество. Предсказването на такъв резултат също няма да има политико-икономическа стойност, нито пък може винаги да се твърди, че Законът на Паркинсон е чисто научно и теоретическо откритие, неприложимо към днешната социална практика. Работата на ботаника не е собственоръчно да изкоренява плевелите. Достатъчно е той да ни покаже колко бързо те растат.