Пол Бъръл
Кралска служба (9) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

7. Под кръстосан огън

През 1992 година, когато градините на Хайгроув бяха потънали в цветовете на лятото, дойде промяната. Учтивите вежливости на всекидневието не можеха повече да потискат напиращото подводно течение, което бушуваше навсякъде в къщата. Отвън изпадналите в истерия медии предвкусваха катастрофален крах в брака на принца и принцесата на Уелс. Ние, хората отвътре, бяхме обзети от съсипващо очакване нещо да се случи, но не изпитвахме същата жажда за сензация, както вестниците. Че нещо не вървеше, беше очевидно. Във въздуха, под високите тавани тежеше неизвестността на онова, което щеше да последва.

У принц Чарлс беше настъпила промяна. Изпаднал беше в меланхолия и изведнъж, съвсем неочаквано изглеждаше доста уязвим. Една вечер бях сложил малката маса за вечеря за един човек. Той седна с лице към телевизора в дневната, а аз пренасях нещата от подноса. Телевизорът не беше включен. Единствените звуци бяха от приборите, когато докосваха чиниите и тези, които долитаха отвън през широко отворените прозорци.

Изведнъж принцът се обърна към мен и каза:

— Пол, доволен ли си тук?

— Да, много, Ваше Кралско Височество — отговорих, докато прехвърлях основното ядене от подноса в чинията на масата.

— И Марая ли е доволна? — попита той.

Бях малко пообъркан на какво се дължеше съмнението му.

— Да, и двамата сме щастливи тук, Ваше Кралско Височество.

— Добре. Радвам се да го чуя — каза принцът и това беше всичко.

После започна основното ядене.

Върнах се в икономското помещение, чудейки се защо изглеждаше той толкова загрижен. Марая смяташе, че може би поради все по-голямата ни близост с принцесата.

— Погледни нещата през очите на принца — каза тя. — Съпругата му си бъбри в стаята на иконома. Ти все по-често заместваш Харолд в Кенсингтън и тогава, тук в Хайгроув, трябва да те замества помощник-иконом. Ходиш с нея, когато пътува сама в чужбина. По цели дни те няма — или си с принцесата, или с нашите синове, или с малките принцове. А от момента, в който през 1990 година се преместихме в тази къща, принцесата ни е постоянен гост.

Службата ме бе поставила във възможно най-нежеланата позиция и принцът се чудеше към кой лагер бях и дали се чувствам достатъчно доволен тук, за да остана.

Разбира се, че той беше забелязал колко много време принцесата прекарваше в нашата къща.

— Предполагам, че е пак там у вас, Пол? — питаше той, когато не можеше да намери съпругата си в главната къща.

Принцесата имаше навика да отиде на разходка в градините, да набере букет цветя — момини сълзи или нещо друго и да се появи с него на задната врата на дома ни.

— Марая, тук ли си — викаше тя и влизаше, без да е дочакала отговор. Завърташе копчето на чайника, пресягаше се за две чаши от шкафа над главата си и започваше да прави кафето. Двете с Марая пиеха чисто кафе, без захар. Уилям и Хари, Александър и Ник си играеха някъде навън в имението. Принцесата се настаняваше на облицования с плочки кухненски перваз, ритваше обувките си на пода и провисваше крака. Тя разкриваше душата си пред Марая — разказваше й за живота със съпруга си и колко нещастна се чувства. За Марая не беше толкова неудобно да е близка с нея, защото тя не беше професионално ангажирана. Беше съпруга на иконома, приятелка на принцесата и обичаше живота в Хайгроув. Тя казваше, че само слуша принцесата и никога не изразява мнение.

— Не знаеш какъв късмет имаш, Марая — казала й принцесата един ден. — Ето това е, което винаги съм искала — щастлива къща и семейство, което да се обича — и очите й се навлажнили.

Принцесата беше опознала добре семейството ни. Мама и татко и майката на Марая познаваше още от времето ни в Роял Мюз. Брат ми Греъм и съпругата му Джейн, братът на Марая Питър и съпругата му Су бяха също постоянни гости в къщата ни и принцесата се беше приобщила към нашето семейство. Нямаше никакво маниерничене и превземки, когато тя беше при нас и независимо дали седяхме около дървена маса в градината или си приказвахме в кухнята, принцесата беше една от нас. Когато тя знаеше, че някой от фамилията ще дойде на гости, канеше го на летните барбекюта. Никога няма да забравя първия път, когато Греъм се запозна с принцесата в Хайгроув. Този ден той се бръсна четири пъти, толкова беше притеснен. След това я видя и разбра колко безкрайно нормална е.

За майката на Марая, Бети, имаше специално място в сърцето на принцесата. Тя я обожаваше. Веднъж принцесата я покани на коледния коктейл за персонала в Кенсингтън. Семейство Уелс стояха на вратата и посрещаха гостите, които се здрависваха с Уилям, Хари и после с принца и принцесата. Когато всяващата страхопочитание дама с бяла коса и доста големи очила се приближи, принцесата наруши протокола, усмихна се широко, прегърна я и я целуна по бузата.

Принцът изглеждаше силно изненадан. След като възрастната дама му стисна ръката, той се обърна към съпругата си и я попита:

— Коя е тя?

— О, това е Бети. — Принцът пак не разбра. — Майката на Марая — добави принцесата.

При друг случай тя телефонирала на Бети, за която знаеше, че живее сама в северен Уелс:

— Здравей, Бети. Аз съм Даяна. Какво правиш?

— Седя на леглото и разговарям с теб — отговорила й Бети простичко.

Тя винаги успяваше да разсмее принцесата.

Принцесата се обадила на Бети, защото в къщичката й в дома за стари хора монтирали радиатори за парното и искала да провери дали всичко е наред.

Един ден през 1992 година принцесата осъществи една от мечтите й, на нея, ревностната католичка. Тя й позвънила вкъщи и й казала:

— Бети, искам да дойдеш с мен да се срещнем с майка Тереза.

Бети щяла да падне от стола си.

— Не мога да отида до Индия.

С това отново разсмяла принцесата.

— Не, Бети, няма нужда, защото майка Тереза ще бъде в Лондон за двайсет и четири часа. Ако няма кой да те доведе, ще ти изпратя кола — казала й тя.

Но един роднина я докара до Хайгроув, където тя се срещна с принцесата и двете заминаха за Килбърн в Лондон, а оттам в един манастир, в който живееха двайсет и две монахини.

Майка Тереза излязла да посрещне принцесата. Принцесата се обърнала към Бети и казала:

— Мога ли да ви представя на моята приятелка Бети.

После вестниците писаха, че Бети била придворна дама.

Майка Тереза я целунала. Трите влезли сами в една стая и седнали около малка дървена маса. Разговаряли за бездомните и за бедните във Великобритания, за болните и умиращите в Сомалия, за нуждата колкото се може по-често да се казват молитви. Майка Тереза държала нещо в ръка. Когато разтворила длан, вътре били два медальона с Дева Мария и броеница.

— Кое искате — обърнала се тя към Бети.

Бети взела медальоните. Принцесата взела броеницата. Тя не знаела как да изрича молитвите, но Бети й казала, че ще я научи. Всъщност този ден принцесата следвала онова, което й казвала Бети: когато влезли в параклиса, където чакали монахините послушници, Бети се обърнала към нея и й казала:

— Прави каквото аз правя.

Следвайки примера й, принцесата потопила пръст в купел със светена вода и се прекръстила, после си свалила обувките. Трите коленичили заедно с калугерките и се молили. Бети казваше, че в продължение на седмици след това се чувствала възвисена и всяка сутрин, когато се събудела, си мислела, че това е било сън.

През февруари 1992 година, след пътуването си до Индия с принца на Уелс, принцесата даде на Бети специален подарък — гирляндата, която майка Тереза поставила около врата й пред журналисти от цял свят. Бети и до ден-днешен я пази като нещо много скъпо. Тя стои на много видно място заедно с една снимка, на която са тя, принцесата и сестра Тереза — една калугерка от манастира в Галуей, която един уикенд посети Хайгроув заедно с Бети. Сестра Тереза каза, че принцесата е „самотна, самотна жена“, но този ден тя все още можеше да позира за радостна снимка.

 

 

Принц Чарлс през цялото време живееше в Хайгроув и всъщност беше изоставил двореца Кенсингтън, макар че принцесата все още идваше от време на време през уикендите. Принцът беше започнал да променя интериора, дело на Дъдли Поплак. Той нае дизайнера по вътрешна архитектура Робърт Кайм, който беше приятел на Камила Паркър Боулс. Къщата се промени от леките пастелни зелени и жълти тонове в по-наситени кафяви и червени. Стана тъмно, мрачно. Пристигнаха големи мебели от розово дърво и махагон — един стоящ часовник за предния хол, нова месингова решетка с тапицирана седалка, която бе поставена около откритата камина в дневната; позлатено огледало бе закачено на стената над камината; зеленият килим бе сменен с груби рогозки, а на прозорците бяха закачени нови пердета. В предния хол от метална релса бе спуснат огромен гоблен на Уилям Морис. Портретът на лорд Байрон, който висеше над камината в дневната, бе махнат и изпратен на изложба, а на негово място бе закачено маслено платно на замъка Уиндзор. Малко по малко, месец след месец принцът създаваше свой собствен интериор.

Когато принцесата дойде един уикенд, забеляза нисък бюфет от тъмно дърво в трапезарията и трепна. Казах й, че са поръчани две мраморни статуи за нишите от двете страни на камината. Тя направи гримаса. Принцът дори беше инструктирал камерхера си Майкъл Фосет да премести портретите от 1870 година на Негово Кралско Височество Албърт Едуард, принц на Уелс от покоите му в двореца Кенсингтън в Сандрингам Хаус.

Принцесата пък сама решаваше как да изглежда интериорът в Кенсингтън. Тя махна от голямата спалня двойното викторианско махагоново легло с балдахин и го предаде за кралската колекция в Уиндзор.

На трийсет и четвъртия ми рожден ден на 6 юни 1992 година частният секретар на кралицата сър Робърт Фелоус се обади по телефона на „Сънди Таймс“, за да се осведоми за съдържанието на книгата на Мортън, която щеше да излиза с продължения, но истинската буря се разрази в Хайгроув предишния ден, когато принц Чарлс и частният му секретар Ричард Ейлард започнаха свое собствено разузнаване.

Тази сутрин принцесата беше в Кенсингтън — първо с личния си треньор Каролан Браун, а след това — с личната си козметичка и приятелка Ейлийн Малоун за обичайните си процедури в десет сутринта.

Без да знае принцесата, която се беше отпуснала за почистването, тонизирането и масажа, лагерът на принц Чарлс трескаво работеше над факс, изпратен от Бродландс, дома на лорд и лейди Ромси. Машината в моята служебна стая бе изплюла два листа хартия и те бяха паднали под бюрото ми. Първото нещо, което видях, беше думата Бродландс. Помислих си за Ромси. Помислих си, че нещо се е случило. Беше текстът на интервю, излъчено с Андрю Нийл, редактор на „Сънди Таймс“. Той казваше, че принцесата е дала мълчаливото си одобрение за книгата и принц Чарлс имаше пълното право да се чувства предаден. От Бродландс до Хайгроув, от Ричард Ейлард до принца на Уелс, ножовете се точеха за принцесата, която в това време се разкрасяваше в двореца. Повече от всякога лоялността ми бе разделена — служех на принца в Хайгроув и мислех за принцесата в двореца Кенсингтън. Едно събитие обаче сложи веднъж завинаги край на дилемата ми.

 

 

Беше в края на един особено изтощителен и топъл ден. Обядът бе изнесен навън на слънце на терасата. Вечерята на принц Чарлс бе сервирана на малката маса в дневната, отново по-рано, за да може както обикновено да се отправи на редовното си пътуване от трийсет и пет километра до Мидълуич Хаус и г-жа Паркър Боулс. Телефонът звънеше през целия ден. След залез-слънце Джералд Уорд, местен земевладелец бе оставил съобщение за отсъстващия принц, както бяха направили и много други, включително прессекретарят му Дики Арбайтър. Още не бях започнал да мия съдовете, когато телефонът отново иззвъня.

— Здравей, Пол, как си? — Беше принцесата.

Тя се разсмя като й казах, че съм се скъсал от работа.

— Предполагам, че мъжлето ми не е там, нали?

Принцесата никога не го наричаше Негово Кралско Височество, както повелява протоколът, когато разговаря с членове на прислугата.

Как исках да не ми беше задала този въпрос. За пръв път се обаждаше в Хайгроув в момент, когато той беше отишъл някъде по лична работа. Какво да й кажа? Да лъжа ли? Не можех да лъжа принцесата.

Тя отново ме попита:

— Е, там ли е? — Този път изглеждаше доста нетърпелива.

Ако трябва да съм откровен, отговорих й честно, макар и не съвсем точно:

— Съжалявам, Ваше Кралско Височество, не е тук. Излезе.

Излязъл. Беше осем и половина вечерта. По дяволите. Не трябваше да го казвам.

— Е, и къде отиде? — настояваше тя.

— Не знам, Ваше Кралско Височество.

— Разбира се, че знаеш, Пол. — Тя ме притисна. — Ти знаеш всичко, което става там. И така, къде отиде той?

Ако имаше нещо, което принцесата добре знаеше за мен, то беше, че моята честност беше моята сила, но и моето слабо място. Хванат в капана между дълг и лоялност и към двете страни, инстинктът ми подсказваше да я помоля, заради нея самата и заради мен.

— Моля ви, не ме питайте, Ваше Кралско Височество. Човекът, който трябва да попитате, е Негово Кралско Височество, не мен — казах аз. Почувствах се ужасно. Не исках да създавам неприятности на принца, нито да лъжа принцесата. Тя толкова добре се отнасяше с мен.

Принцесата промени темата, но това си беше друг вид разпит.

— Някой друг звънял ли е тази вечер? — попита тя.

Не виждах нищо опасно, ако й кажа, че Дики Арбайтър и Джералд Уорд бяха оставили съобщения за него. На повърхността изглеждаше съвсем безопасно, но не и когато принцесата можеше да използва подобна информация като потвърждение, че знае точно кой се обажда вкъщи, с което да създаде у принц Чарлс впечатлението, че тя е по дирите му и всичко й е ясно. Бях й дал в ръцете оръжие и тя го знаеше.

— Моля ви, не казвайте нищо, Ваше Кралско Височество. Ще имам страхотни неприятности, разбирате, нали? — изрекох аз.

Тя ми каза да не се безпокоя, но начинът, по който бързо затвори телефона, ми даде да разбера какво бях направил. Още по-малко можеше да се забрави това в разгара на семеен скандал. Принцесата беше бясна. Тази нощ си легнах безкрайно притеснен.

У Марая не намерих никакво съчувствие. Тя ми се скара, задето съм си отворил устата.

— Трябваше да помислиш първо, пиленце. Трябваше да помислиш — отсече тя.

На следващата сутрин тръгнах към главната къща, изпълнен със страх. Сутринта минаваше най-обикновено, което създаде у мен невярното убеждение, че може би принцесата не е казала нищо. Но това продължи само докато камерхерът на принца Майкъл Фосет влезе в икономското помещение, където приготвях порцелановите съдове и сребърните прибори за обяд. Лицето му беше като на гръмовержец.

— Той иска да те види и не изглежда доволен — заяви той.

За пръв път червеният диск не бе паднал в кутията. Дошъл беше пратеник. Това беше призоваване, а не служебно повикване. От моето помещение чувах глухите стъпки на принца да идват надолу по стълбите и да прекосяват полираното дюшеме на предния хол. Чух вратата на библиотеката да се отваря и да се затваря с трясък. Изчаках няколко секунди. Сърцето ми щеше да се пръсне. Излязох, завих вляво, минах през другата врата, завих вдясно и почуках на вратата на библиотеката, изпълнен с лошо предчувствие. Ако принцесата ме е намесила, ще си изгубя работата. Това беше единственото, за което си мислех.

Принц Чарлс стоеше прав близо до кръглата маса.

— Затвори вратата след себе си — каза той с режещ глас.

Вратата се затвори.

— Ваше Кралско Височество? — изрекох въпросително.

Той беше изпълнен с възмущение:

— Можеш ли да ми кажеш защо… защо… Нейно Кралско Височество винаги знае кой идва и кой се обажда по телефона в Хайгроув, след като не е тук?

— Не зная за какво говорите, Ваше Кралско Височество.

— Говорил ли си скоро с Нейно Кралско Височество, Пол? — Гласът му трепереше от гняв.

Заявих, че за последен път съм говорил с нея предишната вечер:

— Когато бяхте излязъл.

— И какво по-точно й каза?

Търпението му се изчерпваше. Късият му фитил, с което беше всеизвестен, догаряше. Почти го чувах как всеки момент ще запращи.

— Че сте излязъл, Ваше Кралско Височество.

Дори аз усещах как започвам да се предавам по въпрос, който нямаше как да спечеля.

Лицето му беше станало тъмночервено.

— ЗАЩО? — изрева той.

— Защото ви нямаше, Ваше Кралско Височество.

Тъмночервеното стана сега аленочервено:

— А каза ли й кой се е обаждал вкъщи снощи?

— Да, казах й, че г-н Уорд се е обаждал, но че вие сте излязъл, защото по този начин потвърждавах, че казвам истината.

Принцът не искаше да повярва на ушите си. Моята тъпота бе сега взаимно призната. Той просто не можеше да повярва на онова, което чуваше.

— Защо по дяволите не можа чисто и просто да й кажеш, че не можеш да ме намериш?

Нещо отвътре ме подтикна да не се давам. Не бях Майкъл Фосет. Или Ричард Ейлард. Нито в лагера, който умишлено прикриваше следите му.

— Карате ме да лъжа ли, Ваше Кралско Височество?

И тогава, при дързостта на този въпрос, зададен му от слуга, той просто експлодира:

— Да! Да! Карам те!

Крясъците му отекнаха от стената и акварелите. Той светкавично грабна една книга от купчината на масата и я запрати по мен. Все още са пред очите ми разлистените страници, докато книгата профучаваше във въздуха. Не ме уцели, но си мисля, че не е и имал такова намерение. Това бе една напосоки изстреляна ракета. За принц Чарлс се знаеше, че изпадне ли в ярост, започва да хвърля предмети. Когато книгата падна на пода, той все още крещеше:

— Да, карам те! Аз съм принцът на Уелс — крещеше той и тропаше с крак, за да подчертае властта си. — И ще стана крал! Да! Да!

Не се осмелявах да попитам дали има още нещо да ми казва. Рязко се обърнах и излязох. Бях потресен. Избухливостта му бе прочута, но до този момент не бях имал нещастието да стана неин свидетел. Извадих един стол в икономското помещение и седнах на него, подпрял глава на ръцете си и проклинайки глупостта си.

Минаха няколко минути и звънецът иззвъня. Червеният диск падна в кутията под думата библиотека. Сцена втора.

Отворих вратата на библиотеката и влязох плахо. Пред мен се разкри абсолютно различна картина. Гневът на принца се бе оттеглил и той седеше на масата. Аз трябваше да се чувствам неудобно, но изглеждаше, че той бе този, който не знаеше къде да погледне. По-разкаян не можеше да бъде:

— Пол, ужасно съжалявам. Наистина не исках да направя това. Извинявам ти се.

„Художествената ракета“, която беше запратил по мен, лежеше на пода с разтворени страници. Наведох се, вдигнах я, поставих я на купчината и му казах:

— Ако върху мен не можете да излеете чувствата си, Ваше Кралско Височество, върху кого да ги излеете?

Той се облегна назад на стола си, съсипан, сякаш гневът бе изцедил всичките му сили. Кимна с глава и това беше сигнал за мен да изляза. Опитах се да се държа пред принца така, сякаш всичко беше наред, но знаех, че далеч не беше така. И двамата бяхме сбъркали, но от този момент нататък нещата не можеха да бъдат същите.

Чувството за раздвоената лоялност не беше вече просто психологическа дилема. Бях попаднал в кръстосания огън, а както принцът, така и принцесата изискваха от персонала си стопроцентова лоялност. При това положение дългът към единия трябваше да отстъпи. Дълбоко в себе си вече знаех къде ще ме отведат предаността и инстинктът ми. Не можех да кажа на Мария. Тя толкова обичаше живота в къщичката и в провинцията.

 

 

Книгата „Даяна, нейната истинска история“ излезе на 16 юни 1992 години. Принцесата отиде на състезанията Роял Аскът. Вървяла гордо, за да изглежда супер уверена в себе си. Знаела, че всички погледи ще бъдат приковани в нея, но тъй като имаше голям опит като публична фигура, не реагирала по никакъв начин. Когато влязла обаче в кралската ложа, абсолютно рухнала зад фасадата на увереността. Там именно тя видяла огромното поражение, което книгата била нанесла. Почувствала, че останалата част от кралското семейство я било отлъчило, разказваше тя. Разговорите били сковани, неловки и хладни. И както стояла в ложата, полагайки всички усилия да се държи по възможно най-добрия начин пред обществото, забелязала, че сред гостите били Андрю и Камила Паркър Боулс. Те се смеели и изглеждали весели — друга пародия на семейно щастие. След това видяла принцеса Ана да позира за снимка със стария си приятел Андрю Паркър Боулс. Почувствала се обидена, че зълва й се забавлява със съпруга на любовницата на брат си. Възприела всичко това като одобрение на положението, стоящо в основата на нещастието й.

Към края на същата година принцеса Ана облекчи болката, която бе причинила на принцесата. Всъщност тя взе нейната страна и се опитваше да я утеши.

През 1992 година, след развода си с капитан Марк Филипс, принцеса Ана се влюби в капитан Тим Лорънс и предстоеше нова кралска сватба. Навремето погрешно писаха, че принцесата проявила пренебрежение към принцеса Ана като не отишла на сватбата й — по-невярно нещо от това няма. Самата принцеса Ана, канейки принцесата, й бе оставила възможност да не присъства, ако смята, че така ще е по-добре. Тя се чувствала гузна, че била влюбена в момент, когато принцът и принцесата на Уелс трудно се оправяли със своя живот. Принцесата добила кураж, когато зълва й, й казала:

— Мнозина в нашето семейство се молят за теб.

Принцеса Ана разбирала, че снаха й може би няма да иска да присъства на церемонията, защото ще бъде твърде болезнено за нея, и съчувствието й бе оценено от принцесата. Принцеса Даяна не отиде, защото имаше за това съгласието на принцеса Ана.

След Аскът в замъка Уиндзор набързо бе организирана среща на високо равнище, на която кралицата и Единбургският херцог седнали да поговорят с принца и принцесата на Уелс. Атмосферата била напрегната, но разменените мнения били откровени и честни. Принцесата ми каза:

— Мама изглеждаше отчаяна, докато ме слушаше. Имам чувството, че тя се състари през това време, защото това, което всъщност правех, бе да й излея мъката си.

В Уиндзор принц Филип ясно дал да се разбере, че всички се чувстват много огорчени от пристрастния разказ на Мортън. Той казал на принцесата, че всички я подозират в съучастничество. Принцесата, по това време тя отричаше всичко, твърдеше, че не е помагала на автора. Аз искрено вярвам, че тя е била силно смутена от мащабите на онова, което беше разкрила.

— След публикуването на онази книга стана непоносимо. Единствено моите приятелите ми помогнаха да се ориентирам — каза тя.

Но дълбоко в себе си тя знаеше, че колкото и отчаяна и гневна да е била за състоянието на брака си и макар все още скърбяща за баща си, е действала прибързано, импулсивно и доста объркано в сътрудничеството си с Мортън. Разрешила беше на приятелите си да я защитават и да обясняват, че е жертва и че е изолирана. С това тя унищожи всички шансове за помирение и малката вероятност принц Чарлс да промени отношението си към нея.

През следващите години усилено се бореше да превъзмогне вредата, която сама си бе нанесла, но странното е, че новите огорчения я тласнаха към друга катастрофална стъпка — интервюто й в „Панорама“ по Би Би Си три години по-късно. И в двата случая тя беше искала да се разбере истината, но в действителност надаваше викове за помощ, надявайки се да спечели съчувствие и да бъде спасена. Но никой, и най-вече мъжът, който тя искаше да я спаси — принц Чарлс, нямаше такова намерение. Тя обаче продължаваше да го обича. В нейните очи, които имаха склонност да не виждат много неща откъм другата им страна, тя беше изоставена заради Камила Паркър Боулс.

Дори когато знаеше, че не е права, принцесата даваше напред към целта си и гневът и чувството, че постъпват с нея несправедливо, нямаха граници. Тя казала на кралицата и на принц Филип, че се е опитала да бъде мила със съпруга си, но се натъкнала на каменна стена и за съжаление била на мнение, че раздялата е единственият изход. Да се разделят, за да видят как ще бъде. Не да се развеждат. Тя искаше свобода. Не прекъсване на връзките.

Кралицата и принц Филип не одобрили идеята за раздяла. Както на принца, така и на принцесата било казано, че трябва да се научат да правят компромиси, да не бъдат такива егоисти и да се опитат да преодолеят трудностите си в името на монархията, на децата си, на страната и на народа. На срещата в Уиндзор принц Чарлс слушал, а принцесата съвсем ясно изразила ненавистта си към Камила Паркър Боулс. Тя каза, че възможността открито да излее гнева си пред своите свекърва и свекър й донесла голямо облекчение:

— Всичко било казано открито. В книгата и вътре в семейството.

Всъщност имаше едно положително нещо от книгата — тя спря, макар и временно, булимията на принцесата.

— Мисля, че целият този епизод бе най-голямото предизвикателство в живота ми — сподели принцесата.

Кралицата смятала, че откровеният разговор е минал добре и предложила да се срещнат отново на следващия ден. Но принцесата не отговори на поканата. Всъщност тя отказа да остане тази седмица в Уиндзор, с което наруши традицията, а в Аскът отиде само в два от четирите дни на надбягванията.

Единбургският херцог изстреля писмо, в което даваше ясен израз на разочарованието си, че принцесата не е дошла за втората им среща, след като той и кралицата са отделили време и са положили усилия да изслушат семейните им проблеми.

Но принцесата, разстроена от присъствието на Камила Паркър Боулс в Аскът, се оттегли в двореца Кенсингтън, наранена и гневна.

Именно отказът й да остане в замъка през седмицата на надбягванията в Аскът стана причината за кореспонденцията между нея и Единбургския херцог.

По никакъв начин не може да се твърди, че кралицата и принц Филип не са имали най-добрите намерения да спасят кралския брак, но тяхната ангажираност бе интерпретирана различно. От този момент нататък те правеха всичко, което можеха, за да се избегне публична раздяла. Преценили бяха, че това деликатно и несигурно положение изисква умна глава. Странно обаче бяха решили, че умната глава е тази на принц Филип, който не се славеше с репутацията на тактичен човек. Въпреки това той се намеси като посредник. Не трябва да се преувеличава значението на ролята, която бе възприела кралицата — да съветва. До тогава те като майка и баща никога не се бяха намесвали в браковете на нито едно от децата си, убедени, че мъдростта се придобива само от житейския опит. Но твърдо бяха решили, че в този случай не могат да стоят настрана и да гледат как принцът и принцесата на Уелс оставят брака им да се разпадне. Както и Нейно Величество, принц Филип положи големи усилия да остане безпристрастен и да прояви разбиране към мъката на принцесата, но подобно на всички посредници ролята му налагаше да бъде откровен и да казва някои сурови истини. На принцесата й беше нужно да положи страшни усилия, за да се убеди, че той е възприел неутрална роля.

— Колко други съпруги трябва да обсъждат семейните си проблеми със свекъра си, вместо със съпруга си? — чудеше се тя в отчаянието си.

Когато се стигнало до обсъждане на личните взаимоотношения, принц Чарлс си заровил главата в пясъка, което за нея било още един знак, че кралското семейство не се държи нормално. Освен всичко друго, това ясно показало, че двете страни упорито отказват да се разберат в този водовъртеж от конфликтни емоции.

В интерес на истината принц Филип правеше повече от принц Чарлс да запази брака и независимо дали причината е била да спаси институцията или хората, той действаше добронамерено. Никой не можеше по-добре от него да разбере какво е да се ожениш в кралското семейство и да се откажеш от предишния си начин на живот в името на дълга. Големият проблем в използването на принц Филип като посредник беше, че той рядко се въздържаше от остри забележки и като човек, който не разбира принцесата, едва ли би могло да се очаква, че ще знае как да подходи към нея и как да се отнася към свръхчувствителния й нрав. Стремеше се на всяка цена да бъде безпристрастен, но пипаше с ръкавици на леяр, а нужни бяха меки детски ръкавички. Бомбардирайки я с писма, той я разстройваше и вбесяваше с коментарите си, които според нея бяха жестоки. Тя не скъса нито едно от тези писма. Беше ги събрала на куп и вързала, и си ги пазеше — едно съвсем съзнателно съхраняване на истината, а за да е сигурна, че няма да се изгубят, направи им няколко фотокопия и ги разпрати на приятели, в които имаше доверие. На някои, като на телевизионния журналист Мартин Башир и на мен, бяха показани оригиналите.

Аз ги видях през 1993 година, Башир — през 1995-а. Седях с принцесата на стълбите на двореца Кенсингтън. Дори тогава, една година след като ги беше получила, тя продължаваше да клати глава като ги четеше. Много глупости и откровени лъжи се изписаха за тези писма. Доста по-късно вестниците, повлияни от силните преувеличения на търсещи сензация източници, уверяваха, че това са били „най-гадните писма, които Даяна някога е получавала“, че били кратки, резки и написани на листове А5. Недопустимо е да се разнасят подобни крещящи неточности. В писмата имаше някои груби истини, но в тях никога не е имало злъч. Всъщност с времето в тях започна да се долавя разбиране и съчувствие. Изобщо не са били кратки и резки. Те бяха дълги и разхвърляни и някои от тях бяха по четири страници. Всичките бяха написани на хартия А4.

Мога да кажа, че противно на същите тези вестникарски писания, не мога да си спомня принц Филип някога да е използвал думите „блудница“ или „развратница“ в писмата си. Нито пък — друго нещо, което се тиражираше — да е обвинявал някога принцесата, че вреди на монархията.

Когато е сядал да ги пише, принц Филип безспорно е бил настръхнал от разкритията в книгата на Мортън, която бе изял с кориците, страница по страница, цялата. Той също страдаше от наранената си гордост, заради сина си и семейството си. Заради това той бе заел отбранителна позиция и това му пречеше да бъде обективен. Колкото и да се стремеше да бъде справедлив, от страниците като че ли все се размахваше обвинителен пръст.

Намерението му безспорно е било да изложи мислите си на хартия и да накара принцесата да се вгледа в себе си. Искал е да я разтърси, за да я накара да помисли повече за брака си, поведението си и мотивите си. Когато човек ги чете, може да стигне само до един извод — в своите очи той е бил жесток, за да е мил. От една страна той хвалеше принцесата за соловите й пътувания и благотворителната й дейност, после казваше, че като съпруга на принц Чарлс „е нещо много повече, отколкото да е героиня в очите на хората“. Забележките непрекъснато удряха по егото и духа на принцесата, защото идваха от човека, когото тя толкова много уважаваше още от първия ден, в който влезе в семейството. Това именно най-вече я тормозеше.

Преди да започне да се оправя, положението стана още по-лошо. Принц Филип заяви, че ревността е станала раковото образувание в техния брак. Принцесата прие това като нападка срещу нея. Той каза също така, че след раждането на принц Уилям нейното ирационално поведение в следродилния период е влошило нещата. Ролята ми на съпричастен иконом не бе забравена. Трепнах отново, когато херцогът припомни един от многото примери от времето, когато тя ме притискаше по телефона да й казвам къде е принц Чарлс, след като вечерта е напуснал Хайгроув. Той каза, че у неговия син дълбоко е залегнало съмнението, че принцесата е един ревнив шпионин — подслушва на вратите и разпитва иконома къде е принцът.

— Ако Чарлс беше честен с мен от самото начало, нямаше да има нужда да го подозирам в нищо — каза ми тя.

Доста е трудно да не подкрепиш подобна позиция. Щом съпругът продължава да се среща със своя стара изгора, всяка жена ще се опита да разбере какво става.

От действията на принцесата принц Чарлс започна да става подозрителен, а неговият потаен личен живот я караше да се съмнява в него. И принц Чарлс, и Единбургският херцог не успяха да забележат иронията на омагьосания кръг. Нанасяха й удар след удар. Родителският уж съвет идваше опакован с бодлива тел: не била грижлива съпруга; била добра майка, но се държала много собственически с Уилям и Хари. Виждал съм я толкова пъти с момчетата и мога да кажа, че винаги ги обсипваше с обич и грижа. Искаше да е с тях по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. През уикендите държеше те да ходят в Хайгроув да се виждат с баща си. Само в кралския свят, където е прието ръката на бавачката да люлее люлката, любовта и вниманието, с които тя обсипваше децата си, могат да бъдат погрешно разбрани като стремеж към обсебване.

Но принцесата истински се смая, когато принц Филип повдигна трънливия въпрос за любовницата на мъжа й. Той й писа, че трябвало да бъде благодарна, че в началото съпругът й бил прекъснал връзката си с Камила Паркър Боулс. Принц Чарлс чувствал, че прави „значителна саможертва“, прекъсвайки връзките си с нея и че принцесата „не била оценила онова, което той бил направил“. После дойде онзи удар, който я извади от равновесие и тя дълго плака. Принц Филип й беше писал: „Можеш ли честно да погледнеш в сърцето си и да кажеш, че отношенията на Чарлс с Камила не са предизвикани от твоето поведение към него в семейството ви?“.

Принцесата бе обвинена, че е тласнала принц Чарлс в ръцете на жената, от която се опитваше да го откъсне. Дори година по-късно кръвта й кипваше като се сетеше за това.

— Колко гадно еднакви са всичките и как се подкрепят един друг! — каза тя.

Принц Филип от една страна й казваше, че не се опитва да разпределя вината между двамата, но от друга — хвърляше върху нея отговорността.

 

 

През лятото на 1992 година не виждах често принцесата в Хайгроув. Бракът им беше безвъзвратно разрушен. Но общуването с Единбургския херцог продължи и през есента. Някое от писмата му я докарваше до отчаяние, после пристигаше друго и събуждаше у нея надежди. Принцесата винаги му отговаряше. На първите му няколко писма отговорите й бяха гневни. Едно писмо от херцога започваше по следния забележителен начин: „Ох!!! Опасявам се, че може би малко попрекалих в последното писмо…“. Накрая той се съгласи, че принц Чарлс носи същата отговорност за рухването на брака им и е същият инат като нея.

С промяната на неговото отношение, се промени и нейното. Колкото и тежки да й се струваха мненията и забележките на свекър й, тя се научи да уважава неговата честност. След като принцесата бе възразила срещу някои от коментарите му, писмата му станаха по-топли, по-любезни и по-внимателни. По-важното е, че за пръв път от средата на осемдесетте, когато започнаха неприятностите й, тя почувства, че някой от династията Уиндзор си прави труда да я изслуша, без да се отнася към нея пренебрежително като към душевно разстроена и истерична. С откровеността си принцесата и Единбургският херцог бяха отстранили бариерите и извадиха на бял свят много неща, по които не се говореше. Принцесата виждаше усилията, които полагаше нейният свекър, правеше й впечатление колко са дълги писмата му и го уважаваше за всичко това. Неговото поведение рязко се отличаваше от прибързаното заключение на някои други в кралското семейство, че болките й са бълнувания на луда жена. Ако някой само си беше направил труда да се позамисли, че промените в настроенията й, булимията и гневните пристъпи на крясъци са били предизвикани от влудяващото я отчаяние, че просто не е имало кой да я чуе. Усети облекчение, почти чувство, че е реабилитирана, когато той ясно й даде да разбере, че не приема твърдението, плод на извратеното невежество на някои в лагера на принц Чарлс, че била „душевно неуравновесена“ и „нестабилна“.

По-късно, след смъртта на принцесата, когато тя не можеше да се защити, отново бе хвърлено петно върху паметта й с гнусното твърдение, че била страдала от гранично разстройство на личността. Кралската авторка Пени Джунър бе извършила цяло проучване на болестта за книгата си „Чарлс: Жертва или злодей?“, която излезе през 1998 година и „откри, че точно такова било поведението, характерно за Даяна“. Не трябва да се забравя, че за да стигне до това умозрително заключение, тя бе подпомогната от неизползваното изследване на Джонатан Димбли за книгата му „Принцът на Уелс“, която излезе през 1994 година.

Принцесата водеше трескав живот, който непрекъснато беше под светлината на прожекторите на световните медии. Ако страдаше от гранично разстройство на личността, изобщо не би успяла да се справи с бремето на задълженията в такава взискателна среда. Повярвайте на човек, който е живял с нея, който е наблюдавал как едно обикновено човешко същество се бори с един необикновен живот. Тя, най-просто казано, страдаше от проблем с храненето.

За щастие Единбургският херцог разбра този прост факт. В едно писмо той признава, че булимията може да засегне поведението на страдащия от нея и й пишеше, че тя не може да бъде обвинявана за промените в поведението си, причинени от болестта. Това признание имаше огромно значение за принцесата. С един замах принц Филип се разграничаваше от злъчните неофициални подмятания, които в продължение на години я караха да мисли, че никой не я разбира и не се интересува от нея. Заради нейната памет днес нека светът приеме заключенията на херцога, направени още когато принцесата беше жива, а не писанията на дворцов автор и то след смъртта на принцесата.

Още по-голяма надежда й даваше обстоятелството, че както кралицата, така и принц Филип продължаваха да вярват, че бракът може да бъде спасен, ако и двете страни направят компромиси. Херцогът дори изготви един списък на общите интереси и дейности, които могат да ги съберат отново заедно. Това засили оптимизмът, който принцесата все още хранеше. Въпреки цялото си огорчение и гняв принцесата продължаваше да обича принц Чарлс и поради наивност или други причини вярваше, че един ден могат отново да опитат да заживеят заедно. През 1992 година тя призна, че раздялата е неизбежна и че дори може да е за добро. Тя обаче не вярваше, както се опитват да внушават някои кралски автобиографии, че бракът им е мъртъв, а че може да бъде върнат към живот от комата.

Херцогът беше разплаквал принцесата с някои от писмата си, но той я беше и разсмивал. Всъщност тя скачаше из стаята в необуздана радост, когато той изразяваше личните си мисли за Камила Паркър Боулс. Както той, така и кралицата отдавна дълбоко се безпокояха от приятелството на сина им с омъжена жена и категорично не го одобряваха, казваше той. После й писа:

„Не одобряваме нито един от вас двамата да има любовници. За човек в неговата позиция Чарлс прояви глупост да рискува всичко с Камила. По никакъв начин не си представяме, че той може да се раздели с теб заради нея. Не мога да си представя, че човек с всичкия си ще изостави теб заради Камила. Подобна мисъл изобщо не може да мине през главите ни.“

Това потвърждаваше всичко, което принцесата искаше да знае. Не й убягна и фактът, че Единбургският херцог вече завършваше писмата си до нея с „С най-топла обич — татко“.

Кореспонденцията им стана като спускане по ролокостър — минаваше през отчаяние, надежди, сълзи, после смях, инат и отстъпки. Споделяйки с мен онова, което преживяваше, принцесата сякаш търсеше независим свидетел, който да потвърди, че мнението й за кралското семейство, за брака, двора, начина, по който се отнасяха към нея, усещаните от нея несправедливости не е изопачено мислене на болен мозък. Може би тя искаше също така да сподели, че в тези писма получаваше и подкрепа, сякаш имаше нужда от потвърждение на онова, което пишеше Единбургският херцог. Тя, разбира се, добре знаеше, че аз познавах кралицата и нейния съпруг.

Вярно е, че принцесата не понасяше критика, но в интерес на истината с течение на времето тя се промени и успя да ги накара да я разберат. Когато почина, тя бе станала вече голям почитател на Единбургския херцог. Въпреки болката, причинена от първите му послания, тя казваше, че никога няма да забрави ролята, която той изигра като съветник.

Накрая добронамерената намеса на Единбургския херцог опря на камък. По вестниците се появиха нови скандални истории и принцесата правеше всичко възможно да потуши жаждата таблоидите за сензация. След плъзналите слухове за писмата на принц Филип тя направи следното изявление: „Твърденията, че Нейно Кралско Величество, кралицата и Негово Кралско Височество, Единбургският херцог не са проявявали към мен съчувствие и подкрепа, са неверни“. Принцесата отново се правеше на спокойна пред очите на хората в момент, когато всички признаваха, че с брака е свършено. Въпреки това Единбургският херцог продължаваше да упорства, твърдо решен да се запазят официалните отношения между принца и принцесата на Уелс и да надянат те маската на семейство заради монархията и страната. Всъщност именно принц Филип в личен разговор с принцесата в Балморал бе успял да я убеди да придружи принц Чарлс на посещението му в Корея, след като тя вече бе казала, че предпочита да не ходи. Като реклама на брака им, това беше катастрофално пътуване. На 27 ноември драснах едно писъмце на приятелите си в Кентъки Шърли и Клод Райт: „Само някакъв голям скандал или публично изявление може да промени сегашното положение, но няма изгледи нито едното от двете да се случи тази година, освен ако не ни чакат някои драматични събития през следващите седмици. Аз ще остана в Хайгроув да се грижа за този, който живее тук. Убеден съм, че през 1993-а ще се случат много неща, но работата ми е съвсем сигурна и много се съмнявам, че нашият начин на живот ще се промени“.

Тогава не знаех, че в началото на месеца канцелариите на принца и на принцесата са били започнали вече да уреждат раздялата. В Хайгроув ние бяхме държани на тъмно. Принцесата е имала достатъчно основание да не ме информира, защото е знаела какво въздействие ще окаже това върху нашия живот.

 

 

Бях поръчал коледна елха за Хайгроув. Принцът се беше оттеглил в покоите си, а принцесата беше в Тайн енд Уеър с приятелката и секретарката си Морийн Стивънс. Денят в сряда, 9 ноември, започна като всеки друг. След това дойде новината, че в три часа трябва да очакваме пристигането на Джейн, херцогиня на Стратклайд, личен пратеник на двореца. Още щом видяхме лицето й, разбрахме, че носи лоша новина. Струваше ни се нечестно, човек, когото обичахме, да бъде натоварен с такава задача. Тя изглеждаше объркана. Вместо да започне светски разговор и да каже нещо приятно, инструктирана била в момента, в който пристигне, да позвъни на частния секретар на принца Ричард Ейлард. След като му се обади по телефона, тя ми каза да събера в кухнята целия персонал — Уенди, Пади, Лита и Барбара (дневните прислужници) и Марая.

Пристигането на Джейн бе планирано да съвпадне със съобщението на министър-председателя Джон Мейджър, че за съжаление, принцът и принцесата на Уелс са решили да се разделят.

Зад кулисите в Бъкингамския дворец, двореца Кенсингтън и Хайгроув всички в себе си бяха решили да правят всичко възможно да не се стигне до развод между принца и принцесата, независимо, че щяха да живеят разделени. Британската конституция трябваше да се запази, дори всичко друго наоколо да станеше на пух и прах.

Докато Джон Мейджър правеше изявление в Камарата на общините, Джейн се появи от трапезарията с тъга, изписана на лицето й, изпълнена с дълбоко съжаление за трусовете, които щеше да предизвика.

— Мога ли първо да се срещна с Пол и Марая? — каза тя и ние я последвахме в трапезарията за прислугата.

— Моля ви, затворете вратата след себе си.

Седнах, хванал дясната ръка на Марая. След това Джейн започна с печален глас:

— Аз самата научих в тази минута. Карах към Хайгроув, без да знам защо идвам тук. Току-що беше съобщено, че Техни Кралски Височества, принцът и принцесата на Уелс възнамеряват да живеят отделно…

Беше неизбежно, но тъгата, която изпитахме като го чухме, накара сърцата ни да се свият. Джейн обаче не бе свършила:

— … и Нейно Кралско Височество, принцесата на Уелс, иска вие двамата да отидете в Лондон да се грижите за нея.

Тя искаше аз да бъда в нейния екип, да работя заедно с иконома в Кенсингтън Харолд Браун.

Марая избухна в сълзи и проплака:

— Не вярвам. Не вярвам.

Ние с Джейн седяхме тихо, а Марая плачеше:

— Какво ще кажем на момчетата? Приятелите им са тук, училището им, къщата. Не, не!

Джейн се наведе и прегърна Марая:

— Не зная какво да ти кажа — каза тя.

Моите мисли също препускаха бясно, но в друга посока. Съобщението, според мен, бе толкова неизбежно, колкото и че бъдещето ми бе свързано с принцесата. Почувствах се силен, убеден, че нещата стават така, както трябва. Озадачен бях защо принцесата не ми беше казала по-рано. Това бе единственото, което не разбирах.

Уенди ни видя първа като излязохме от онази стая и влязохме в кухнята. Марая беше напълно разбита.

— Какво, за бога… — каза тя, спускайки се към нея.

— Мога ли сега да видя теб, Уенди? — каза Джейн.

След десет минути Уенди излезе. Бяха я освободили от работа. Чест й прави, че погледна на ситуацията философски.

— И без това наближавам пенсионна възраст — заяви тя, загрижена повече за нас.

Насядахме около кухненската маса и останахме там през по-голямата част от следобеда, дълго след като Джейн си бе отишла. Размишлявахме върху промените с много чаши джин и тоник. Ролята на Пади не се промени и той се върна в конюшните. Двете прислужници изпаднаха в шок, защото ги изпратиха да си вървят вкъщи.

Уенди предложи на Марая цигара.

— В кухнята не се пуши, но какво значение има това сега — отбеляза тя и двете изпушиха цяла кутия с двайсет цигари. Отново в Лондон. Друга служба. Друга кралска резиденция. Никога повече нямаше да видим принцесата или Уилям и Хари в Хайгроув.

Тази вечер, след като се беше върнала в Кенсингтън от пътуване в североизточната част на страната, принцесата ни позвъни в нашата къща. Едва ли някой друг можеше по-добре от нея да разбере колко ще се разстрои Марая пред перспективата да напусне провинцията и сегашния си начин на живот, за който винаги беше мечтала, и да отиде в Лондон.

— Не се тревожи, Марая — зауспокоява я принцесата, когато Марая отново се разплака. — На вас с Пол ще ви бъде по-добре тук при мен. Знам, че не искаш да се връщаш в Лондон, но аз ще се погрижа за всички ви.

Марая сложи слушалката. Толкова й беше жал за принцесата. Знаеше колко е самотен животът й в двореца Кенсингтън и че това, което се опитваше да направи сега, бе семейството, с което се бе сближила, да отиде да работи при нея, а не при съпруга й. При раздялата принцесата бе включила семейство Бъръл сред нещата, които искаше да задържи за себе си.

Междувременно принцесата трябваше да се оправя с новата бомба, която й бе хвърлена в плик от Бъкингамския дворец и насочена от ръката на Единбургския херцог. Докато адвокатите и съветниците от двата лагера провеждаха срещи на високо равнище, за да уговарят условията на раздялата, принц Филип излезе със свое собствено предложение — принцесата да се изнесе от апартаменти осем и девет на двореца Кенсингтън — главното й жилище през последните десет години, за да остане то лондонската база на принц Чарлс.

Като алтернативно жилище, по-подходящо за майка с двама сина, които са в училище-пансион, херцогът й предлагаше да се премести в съседния апартамент седем, който бе празен, занемарен и обитаван по-рано от семейство Клейтън — далечни роднини на кралското семейство. Принцесата отговори, че той е като килер и не подхожда за жилище на двама кралски принцове. За Единбургския херцог апартамент седем имаше специално значение. В него той бил отседнал в навечерието на сватбата си с кралицата на 20 ноември 1947 година.

Херцогът твърдеше, че така ще имат нещо като къща близнак. Но жената, която щях да започна да наричам „шефката“, се заинати и отказа да отстъпи и на милиметър. Откровеността в отношенията й с нейния свекър й позволи да му разкаже точно как се чувства, без да се опасява, че ще предизвика смут. Тя му каза, че при никакви обстоятелства няма да се оттегли в полза на принц Чарлс. Той беше останал в Хайгроув и се готвеше да се нанесе в нов апартамент в двореца Сейнт Джеймс. Принцесата остана в апартаменти осем и девет, където щях да започна да служа само на нея, а Марая щеше да е прислужница с намалено работно време.