Пол Бъръл
Кралска служба (17) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

15. Почукване на вратата

Принцесата, докато беше жива, беше доволна да бъда на кормилото, но тези, които бяха натоварени да съхранят нейната памет след смъртта й, биха предпочели да ме изхвърлят зад борда. Малцина схващаха естеството на привилегированите отношения, които имах с Шефката зад затворените врати на Кей Пи. Последиците от това неразбиране в крайна сметка влязоха в заговор с невежеството, за да ме преследват в продължение на години, което стана историята на моя живот между 1997 и 2002 година.

Проблемът в споделянето на един толкова личен свят е, че неговата уникалност не може да се види от външни лица. Когато нещо не се вижда, особено когато общоприети норми на поведение са нарушени, то не се разбира. Бил съм иконом, който си е изпълнявал задълженията, нищо повече, нито по-малко. Но в очите на някои хора може би бях иконом с мания за величие, който твърде много си въобразява.

Огромното желание да ме снижат, да ме смачкат и натикат отново в някакъв вид ливрея, откъдето съм дошъл, стана очевидно не много след февруари 1998 година с назначаването ми в Мемориалния фонд Даяна, принцеса на Уелс, като щатен мениджър по набиране на средства и организиране на мероприятия.

Бях изстрелян от едно тихо и потайно място в дворец в офис в Милбанк Тауър^[1] в югозападен Лондон. Исках да се впусна с всички сили в новата роля, която ми бе дадена, и да помогна за набирането на средства по начин, който би накарал принцесата да се гордее. Получавах чекове с купища: от чек за два милиона лири от производителя на Тай Бийни Бейбис^[2] и двайсет и шест хиляди лири от Тауър Рекърдс до чек от няколкостотин лири от група млади фермери някъде близо до Хайгроув. Откривах благотворителни представления и състезания из цяла Великобритания, включително Националните спортни игри за деца инвалиди в Бирмингам, и участвах в срещи на Мемориалния комитет на Даунинг стрийт. В комитета нямаше проблеми. Борбата за власт се разгоря във фонда.

Виждах, че мога да дам уникална насока на работата, да осъществя желанията на принцесата чрез дейността на фонда. Познавах принцесата много добре, разбирах я, придружавах я на хуманитарните й мисии, заедно крояхме планове на хартия за бъдещи мисии и благотворителна работа — неща, които бяха близко до сърцето й.

Една вечер в Кей Пи принцесата и аз седяхме в дневната, нахвърляхме идеи за бъдещето, защото тя смяташе, че добрите й намерения се разбираха погрешно.

Имам качества, за голям ужас на Чарлс, и то качества, които трябва да поддържам и използвам, за да помагам на нуждаещите се. Никога няма да предам тези, които вярват в мен и винаги, където и да отида по света, на всички ще нося любов: на прокажените, но болните от СПИН, на крал, на кралица, на президент.

Имам съдбовен път, който трябва да следвам и то да го следвам с гордост, достойнство и със страшно много любов и разбиране към хората, изпаднали в нужда и да раздавам с отворени обятия…

Знаех хуманитарната посока, която бе поела. Тъй като бях споделял нейните мисли за пътя напред, докато беше жива, искрено чувствах, че имам качествата да продължа от нейно име и да гарантирам, че нейните желания и начин на мислене ще станат достояние на Мемориалния фонд. Личната помощничка на принцесата Джаки Алън и секретарките й Джейн Харис и Джо Грийнстед също представиха пламенните си убеждения за това какво трябва и какво не би трябвало да се върши в името на принцесата.

Подобно на мен и те щяха да бъдат отблъснати, тъй като били прекалено много емоционално ангажирани. Чувствах, че ме третират като иконом, който бързо започва да става досаден със своите убеждения за това какво би искала принцесата. Но онова, което наистина подразни надменните господа, бе, когато вестниците започнаха да ме сочат като „гласа и лицето на фонда“. Особено докато негов президент беше лейди Сара Маккоркъдейл.

„Не забравяй откъде идваш, Пол.“

„Виж, Пол, стига си ходил напред-назад, като че ли си съсипан от мъка. Всички скърбим, ако искаш да знаеш.“

„Опасявам се, че той е емоционален инвалид. Емоционалните хора не могат да вземат най-добрите решения.“

„Пол, не е ли по-добре да си намериш работа някъде другаде и да се махнеш оттук? Някои доста неприятни слухове се носят за теб.“

Подобни коментари в лицето ми или зад гърба ми започнаха да стават нещо обикновено. Аз обаче продължавах да се занимавам единствено с несвършената работа. След като задължението ми беше да служа на принцесата докато беше жива, възнамерявах сега, след смъртта й, да служа на нейната памет.

Спомням си какво обичаше да казва принцесата, когато си държиш главата над парапета. „Винаги ще стрелят в теб.“ Но тя отстояваше онова, в което вярваше и не се предаваше. И аз трябва да правя същото.

Бележникът с адресите на принцесата със зелените кожени корици стоеше върху бюрото ми в заключена стая, която беше отделена от главния общ офис на Милбанк Тауър. Джаки, Алън и аз заключвахме тази стая всяка вечер. И изведнъж един ден, още в началото на Мемориалния фонд, бележникът изчезна. В него бяха имената и телефонните номера на приятелите на принцесата. Той беше указателят на нейния живот. Четях й го по време на нощното бдение.

Заедно с Джаки съобщихме на тогавашния офис мениджър Брайън Хъчинсън, че бележникът е откраднат. Той на свой ред докладва на лейди Сара Маккоркъдейл. Полиция не бе извикана. Дори вътрешно разследване не бе направено. Мнението в офиса бе, че може би е бил взет от чистачка, нощния пазач или от охраната. Никой не се зае да разследва този случай и дори само това ме накара да подозирам, че нещо не беше съвсем наред.

Д-р Андрю Пъркис дойде като главен изпълнителен директор на фонда. С него изобщо не можахме да се разберем, защото и принцесата никога не би могла да се разбере с него. Пъркис даде ясно да се разбере, че той е „гласът на фонда, ако изобщо трябва да има такъв“. Този човек дори не познаваше принцесата и затова дълбоко беше изумлението ми като го слушах да говори за нейната памет. Бил е частен секретар на Кентърбърийския епископ в двореца Ламбет. Той бе висшето духовенство и върхушката ведно — точно това, срещу което се бунтуваше принцесата. Дали му бяха този пост, защото беше умен и имаше отлични вродени управленски качества. Независимо от това, виждах, че той няма никаква концепция как да бъде управлявано това безценно наследство. Този човек никога не би могъл да действа със страстта на убеждението, каквато имаха мнозинството от приятелите на принцесата. Благотворителна организация в памет на толкова специален човек се лишава от жизненоважно вдъхновение и ръководство, ако не е в състояние да разбере личността, в чието име действа. Безспорно е така.

Винаги, когато страстно защитавах забележителната личност на принцесата, чувствах, че като че ли викам иззад дебела стъклена стена.

Д-р Пъркис знаеше, че няма да го посрещна с отворени обятия.

— Зная, че може би си против да заема този пост, но аз ще се опитам да работя заедно с теб възможно най-добре. Не желая враждебни отношения — заяви той още с идването си.

 

 

В началото на юли 1998 година апартаменти осем и девет бяха оголени. Никакви килими. Никакви копринени тапети. Дори крушка не бе оставена. Сякаш никой никога не бе живял тук. Кралската колекция прибра скъпите мебели и картините. Бижутата бяха върнати на Бъкингамския дворец. Молбите на Уилям и Хари за техните неща бяха изпълнени. Спенсърови отнесоха останалото в Олторп, включително портрета от стълбището, рисуван от Нелсън Шанкс, и сватбената рокля. Дори БМВ-то на принцесата бе откарано някъде на тайно място и унищожено, за да не спечели никой от това, че е било нейно.

Изличаването на всичко, което знаех, означаваше, че неизбежното ни заминаване от Кей Пи беше предстоящо. Имах го предвид още от декември предишната година, когато с Марая бяхме предупредени, че тъй като вече не сме наети от кралския двор, не можем да ползваме безплатното служебно жилище в Олд Баракс. На 24 юли казахме сбогом на толкова много неща, двореца, нашия дом, училището на момчетата, техните приятели, нашите приятели, енорийския ни свещеник, моя пенсионен фонд. Изгубихме целия си начин на живот. Но повече от всичко друго аз окончателно трябваше да се простя с личния свят на Кей Пи, който ми даваше сили след смъртта на принцесата. Това щеше да е физическа раздяла. Духовната раздяла беше невъзможна и не знам дали изобщо някога ще има такава.

Когато г-жа Франсис Шанд Кид научи, че са ни изгонили от кралското жилище, предложи да ни даде сто и двайсет хиляди лири, за да си помогнем да си купим апартамент в Лондон, при условие че ще бъде на нейно име и че ще има една стая за нея, да отсяда, когато е в столицата. Това беше невероятно мило предложение, но имахме малката си къщичка във Фарндън, Чешър и решихме да се преместим на север и да започнем наново. Марая и момчетата щяха да живеят в това село сред роднини, а аз през седмицата щях да работя в Мемориалния фонд в Лондон и да спя при приятел.

В последния ден в Олд Баракс Марая и момчетата пакетираха кашони и разчистваха апартамента. Оставиха ме да направя едно последно посещение в Кей Пи. Прекосих зелената морава. Тръгнах по пътя покрай двореца. Минах покрай къщите отляво. Поех по Кингс Пасидж и влязох през задната врата в апартамент осем. Обиколих работното помещение на приземния етаж. Минах покрай празните дървени рафтове и след това влязох в моето икономско помещение, където шкафовете бяха изпразнени, а телефонът и факсът взети. Самото ми присъствие — звукът от стъпките ми, отварянето на вратите, изскърцването на дъските на дюшемето — сякаш отекваше в къщата, която в спомените ми бе пълна с живот. Мислено си представях образи върху празното пространство, лентата на пет години живот в Кей Пи бързо се нави пред очите ми само за час, през който стоях в пълна тишина. Беше празно, но и моето съзнание си представях всичко, както е било.

Пазех тези мисли в себе си по време на дългото пътуване нагоре по М-6 към нов живот на север.

Живеех и дишах с работата си в Мемориалния фонд. И на сън я виждах. Кръстосвах страната да помагам в набирането на средства в памет на принцесата: на модно ревю в лондонския Лайтхаус; в голф клуб в Телфорд, Шропшър, където бившият вратар на Англия Питър Шилтън беше домакин на спортен празник за инвалиди; на благотворителен крикет ден в Ретфорд, Линкълншър; на голямото северно надбягване в Нюкасъл-на-Тайн; на надсвирване с гайди в Глазгоу. Обикалях от единия до другия край Великобритания, а фондът като че ли не го интересуваше, че работех за тези каузи и в уикендите си. Ходех лично да приемам чекове, защото смятах, че е много важно човек от фонда да почете усилията на хората, които бяха събирали пари за принцесата.

През октомври офисите вече се бяха преместили от Милбанк Тауър в Каунти Хол в Уестминстър и аз имах канцелария с изумителна панорамна гледка към Темза, сградите на парламента и Биг Бен.

Но изгледите пред мен не бяха толкова добри. Аз исках да тичам в нюйоркския маратон през ноември. Д-р Андрю Пъркис ми изпрати писмо, в което ясно даваше да се разбере, че няма да допусне да правя каквото искам:

Ако и когато отидеш в Ню Йорк… това ще бъде частно пътуване… за да осъществиш своя лична амбиция. Ти няма да представляваш фонда… и няма да правиш нищо, или да даваш каквито и да било интервюта, свързани с работата на фонда. Дори интервюта в медиите с лицето Пол Бъръл, бързо започват да навеждат на мисълта, че ти работиш за фонда.

И така аз приключих маратона за четири часа и четирийсет минути. Представлявайки само себе си.

По-късно същия месец в лондонския хотел Гавърнър Хаус на Парк Лейн имаше маскен бал за набиране на средства за Мемориалния фонд Даяна, принцеса на Уелс. Един куп знаменитости дойдоха в нейна чест, а рокзвездата Брайън Адамс дари китара с автограф, която бе продадена на търг от бившия футболист, а сега актьор Вини Джоунс. След такава бляскаво вълшебна вечер до мен стигаха хапливите забележки, че съм имал „звездомания“ и съм бил „твърде заинтересуван от показната страна на живота“. Тия писания не водеха до добро.

През последната седмица на ноември бях поканен на среща насаме с д-р Пъркис. Безупречният ред в силно осветената му стая говореше колко експедитивен беше този човек като изпълнителен директор. Дървена облицовка покриваше четирите стени. На бюрото му нямаше нито едно листче хартия, което да не е на мястото си. На стената зад стола му бе закачена снимка на принцесата, направена от Марио Тестино за един компактдиск, посветен на Шефката.

Д-р Пъркис — нисък, притеснен на вид човек, скоро стигна до темата. Той предложи да започна да си търся работа някъде другаде, тъй като възнамерявали да закрият отдела, занимаващ се с набиране на средства и организиране на мероприятия.

— Възможностите ти в бъдеще в рамките на фонда са доста ограничени, започна той.

Това, което достигаше до мен, беше един незначещ нищо глас, монотонно припяващ някъде там в далечината. Не схванах какво точно говореше, защото бях съсредоточил вниманието си върху портрета на принцесата от Марио Тестино. Този човек не те разбира, мислех си аз.

Прекъснах го с ясен и отчетлив глас:

— Да не би да искате да ми кажете, че ще ме съкратите? Защото аз няма да подам оставка. Познавам работата си тук и я върша много добре. Вие ще трябва да ме изрежете от този фонд с хирургически нож, а озова ли се навън, ще извадя мръсното бельо и…

— Пол, не обичам да си служа с аналогии, но наистина чувствам, че е време да се заловиш с нещо друго.

Как си позволяваше той?

— Много ви е добре да си седите тук и да ми говорите такива неща, но вашето положение е различно от моето. Ако ме изхвърлите, това ще засегне работата на този фонд — заявих аз.

Г-н Пъркис не ме слушаше.

Няколко дни по-късно ми се обади лейди Сара Маккоркъдейл.

— Добре ли си, Пол?

— Не. Никак — отговорих аз.

— Хайде да обядваме заедно следващия вторник. Ще бъда в Мишкон де Рейа^[3] за една среща. Можем да се срещнем някъде наблизо и да поговорим предложи тя.

Когато дадох съгласието си за тази среща, очаквах, че ще бъде неофициален обяд само за нас двамата. И така, след като бях получил още един чек в общината от организаторите на благотворителен ден, отидох на уговорената среща в едно заведение близо до Саутхамптън във вторник на 8 декември. Забелязах лейди Сара на една маса в ъгъла заедно с адвоката Антъни Джулиъс, временен председател на фонда по едно време, а след това член на Управителния му съвет.

— Нямах представа, че и тежката артилерия ще бъде тук — казах весело, напразно опитвайки се да разчупя леда.

Погледнах доста сериозното лице на Антъни Джулиъс. Съвсем както подобава на юрист, той не беше в настроение за шеги. Знаех доста неща за него, защото принцесата ми беше разказала повече, отколкото той би си представил, че знам, но между нас поне имаше едно общо нещо — той и аз бяхме единствените хора, на които тя бе позволила достъп до документите си по развода.

Антъни Джулиъс започна разговора, обявявайки, че той и лейди Сара са били инструктирани да ми обяснят сегашното положение. Докато той постепенно отиваше към неизбежните съжаления, изричани често от хората, когато ти нанасят удар в гръб, аз си мислех колко е смешно, че човекът, който приказваше през цялото време, не е искал да се среща с мен. Лейди Сара мълчеше като риба.

— Имаш две възможности, Пол — каза той. — Едната е да напуснеш със скандал, което ще бъде зле за теб, за семейството ти и за фонда, за което ти жестоко ще съжаляваш след няколко години. Другата е да приемеш приятелската ръка, която ти се подава сега. Ще използваме огромната добра воля и ресурси на фонда да ти намерим подходяща работа.

Приятелска ръка… През масата усещах как ме душат студеният аристократизъм на лейди Сара и арогантната юридическа мощ на Антъни Джулиъс.

Отбелязах, че според мен има още много работа, която трябва да се свърши.

След това лейди Сара се съживи.

— Но какво искаш? — каза тя, очевидно раздразнена. — Твоят пост се съкращава!

Антъни Джулиъс отново се намеси.

— Не забравяй, Пол, че когато парите започнаха да пристигат в двореца Кенсингтън, лейди Сара, аз и Майкъл Гибинс решихме да създадем фонда. Ако не бяхме ние, ти въобще нямаше да имаш тази работа.

Мисля, че той искаше да съм му благодарен.

— Не можете да казвате „ако“, защото „ако“ е много широко понятие. „Ако“ принцесата не беше починала, нямаше да се налага да ми давате работа — посочих аз.

— О да, можеш, Пол — каза възмутена лейди Сара. — О, да. Можеш да кажеш „ако“.

След това тя се опита да приведе друг аргумент.

— Няма ли да е по-добре за Марая и за момчетата да бъдеш с тях, вместо тук в Лондон?

Когато си в беда, потърси дълбоко в себе си душевна сила.

— Вижте, семейството ми е и винаги ще бъде зад мен, каквото и да реша да правя.

Трябваше да стискам зъби, за да не изтърва нещо от онова, което знаех за Спенсърови и за значението, което отдаваха на семейството.

— Пол, искаме само да ти помогнем да вземеш решение — наблегна Антъни Джулиъс.

Попитах го дали срещата е официална или не.

— Официална е, освен ако ти не си на друго мнение — отговори той.

— Членовете на Управителния съвет знаят, че се срещаме сега с теб и очакват да им се докладва за разговора.

Лейди Сара подбутваше салатата си. Аз дори не бях докоснал рибата в чинията пред мен. Усетих, че вътре в мен напират чувства и се опитах да ги удържа, но не успях.

— Не ви признавам, вас двамата. Не мога да слушам повече това.

Гласът ми секна.

— Ще трябва да ме извините за грубостта и за това, че напускам масата.

Станах, грабнах си палтото от облегалката на стола и се отправих към вратата.

— Ще те видим по-късно, Пол, нали? — гласът на лейди Сара ме настигна на изхода. Сестра й никога не би се отнесла с мен толкова зле. При тази мисъл по бузите ми се търколиха сълзи. Затичах се, за да изляза по-бързо навън.

Махнах на едно такси и скочих на задната седалка. Не можех повече да удържа насъбралата се мъка.

— Добре ли си приятелю? — попита шофьорът, гледайки ме в огледалото си.

— Ще ми мине. Току-що ми съобщиха лоша новина. Закарай ме при двореца Кенсингтън, ако обичаш.

Това беше единственото място, където си помислих, че мога да отида. Нямах вече достъп вътре, но можех да походя из парка Кенсингтън. Там успях да се успокоя, после се отправих към кафенето „Доум“, където се срещнах с репортера на „Дейли Мейл“ Ричард Кей — още един човек, който познаваше принцесата по-добре от всеки друг във фонда; човек, който би разбрал цялата тази несправедливост. Нито дума не се появи в „Дейли Мейл“. Но в петък дворцовият репортер на „Нюз ъф дъ Уърлд“ Клайв Гудман засегна въпроса за предстоящото ми съкращаване.

Извикан бях в кабинета на д-р Пъркис в понеделник след публикацията в „Нюз ъф дъ Уърлд“. Броят със статията от уикенда бе разтворен на бюрото му. Каза ми, че има потвърдена информация, че съм се срещал с журналисти, за „да обсъждам дейността на фонда“. Никак не ме интересуваше какво приказва. След последвалия разгорещен разговор той заяви:

— Добре. Ще ти се обадя по-късно днес да ти кажа решението си.

Това бяха последните му думи.

За да омаловажи фурора в печата от предстоящото ми уволнение д-р Пъркис написа меморандум до целия персонал: „Този епизод е буря в чаша вода, предизвикана от най-посредствената част от таблоидния печат“.

На 18 декември, петъка преди Коледа, д-р Пъркис ми се обади по телефона вкъщи, за да ми обясни:

— Нямам друг избор, освен да ти дам едномесечно предизвестие. Върнах се на работа на 21 декември, за да си разчистя бюрото и да кажа какво мисля на главния изпълнителен директор, който се опитваше да държи помирителен тон. Влязох в кабинета му и заявих:

— Дойдох да кажа довиждане.

Д-р Пъркис отговори:

— Искам да ти благодаря за всичко и за цялата ти усилена работа през последните десет месеца.

— Това, което правех, го правех за принцесата. В нейна памет, за никого другиго — подчертах аз.

— Знам колко разстроен трябва да се чувстваш.

— Не, не знаете. Съмнявам се дали изобщо имате някаква идея. Вие и членовете на Управителния съвет изцяло провалихте ролята ми още от самото ми пристигане тук, без нито веднъж да си дадете сметка какъв потенциал мога да предложа.

Г-н Пъркис започна да се защитава.

— Това не е вярно, Пол. Членовете на Управителния съвет са страшно запалени за този фонд.

— Андрю, този фонд с нищо не прилича на човека, когото познавах. Той не изпълнява нейните желания, нито нейните молби!

— Според нас ги изпълнява и ще направим всичко, което можем, за да продължи да ги изпълнява, Пол.

— Андрю, напускам против волята си, но ви желая всичко най-хубаво в бъдеще.

Поставих една неотворена коледна картичка на бюрото.

— И ако тази картичка е от теб, трябва да ти я върна.

Джаки Алънс ме прегърна вън на стълбите. Журналистите ме чакаха, за да отразят оттеглянето ми от фонда. Беше израз на солидарност от тяхна страна. След време тя, Джейн Харис и Джо Грийнстед също щяха да напуснат — още три страстни гласа, загубени от фонда.

— Как се чувстваш, Пол? — извика един репортер.

— Много съм тъжен.

— Ще продължиш ли благотворителната дейност на принцесата?

— Ще направя всичко възможно.

След това се мушнах в една чакаща ме кола и заминах.

Лейди Сара Маккоркъдейл вече бе спокойна, защото във фонда нямаше иконом, който да се бърка във всичко. Това обаче нямаше да е последната ми конфронтация със сестрата на принцесата.

Щяхме още веднъж да се срещнем лице в лице. Четири години по-късно. В съдебна зала номер едно на Олд Бейли, Лондонският централен наказателен съд.

 

 

На 1 януари 1999 година Клайв Гудман от „Нюз ъф дъ Уърлд“ ми се обади по телефона вкъщи.

— Съобщиха ми, че чифт обици на принцесата са изчезнали. Би ли желал да коментираш това?

— Мога ли да те попитам откъде имаш тази информация?

— Знаеш, че не мога да ти кажа това, Пол, но няма нужда да те уверявам, че източникът е много добър — заяви Клайв.

Тревогата ми беше очевидна. Дейвид Томас, кралският бижутер, лейди Сара Маккоркъдейл и аз грижливо бяхме изпратили всичките бижута на принцесата в Олторп. Аз описах всичките обици и те отпътуваха.

Обадих се на прессекретарката на фонда Ванеса Корингам, за да я уведомя за разговора ми с Клайв Гудман.

В писмо с дата 2 януари 1999 година до моите приятели в Кентъки Шърли и Клод Райт написах: „Имам чувството, че някой може би ще се опита да съсипе репутацията ми, особено след като вестниците пишат толкова добре за мен след отстраняването ми от фонда и това ме прави популярен. Някой може би ще иска да опетни името ми. Дали пък не ставам параноиден?“.

На четирийсет и две години се оказах понесен от течението, без опората на дворец и на принцеса. За пръв път, откакто отидох на работа в кралския двор през 1976 година, се почувствах изолиран и уязвим. Реших да направя нещо от познанията и уменията, които бях натрупал през всичките тези години в двора. Публикувах една книга за етикет и маниери, озаглавена „Да забавляваме със стил“ (Кралски маниери в САЩ) и видях, че все още има на какво да разчитам. Хонорарите от тази книга ми дадоха възможност да се преместим от тогавашната ни къща Олд Барн във Фарндън за сто и десет хиляди лири в по-голяма джорджианска къща с пазарна цена сто осемдесет и пет хиляди лири. Книгата ме направи популярен и започнах да изнасям лекции за забавляване на гости в кралски стил, като понякога взимах по три хиляди лири, но през повечето време го правех безплатно на благотворителни мероприятия.

Това беше доход, идващ от хонорари и лекции, който в крайна сметка привлече вниманието на Скотланд Ярд. По отношение на банковите ми декларации сборът не се получаваше. Излизаше, че две и две са пет.

 

 

Някой беше издърпал месинговото чукче и заудря по входната врата. Навън все още беше тъмно. Марая вече бе станала и приготвяше долу закуската. Аз се надигнах от леглото и видях на часовника до мен, че е малко преди седем. Беше четвъртък, 18 януари 2001 година. Беше пристигнало подразделението на Скотланд Ярд „Екип за специално разследване“, известен като ЕСР-6.

— Скъпи! — извика Марая от стълбите. — Едни хора тук искат да говорят с теб.

Загърнах се с белия халат, излязох от спалнята ни на втория етаж и се спуснах по тесните стръмни, извити надясно стълби. Най-долу видях Марая, все още със синята си нощница. Струва ми се, че цялата трепереше.

— Полиция — прошепна тя само с устни.

Минах покрай кухнята, влязох в антрето през следващия коридор, по чиито стени в прасковен цвят са закачени групови снимки на персонала от пътуванията ми с кралицата и с принцесата на Уелс. Две стегнато облечени фигури със строги изражения на лицата ме поздравиха: една доста налята жена с руса коса, полицейски комисар Максин де Брунер и висок, доста самоуверен мъж с гъста черна коса полицейски офицер Роджър Милбърн. От кожения портфейл в ръката му със замах бе извадена съдебна заповед.

— Арестувам ви по подозрение в кражба на сувенирен кораб от злато. Можете да не казвате нищо, но ще навреди на защитата ви, ако когато ви питат, не кажете нещо, на което по-късно ще разчитате в съда. Всичко, което кажете, може да се използва като доказателство — заяви Милбърн.

Бяха дошли да ме арестуват във връзка с разследване, започнато предната година за кражбата и продажбата на близо половинметров арабски златен кораб, инкрустиран със скъпоценни камъни, оценен на петстотин хиляди лири — сватбен подарък на принца и принцесата на Уелс от емира на Бахрейн. Предложен бил за продажба в един лондонски антикварен магазин на име Спинк. На полицията „било казано“, че аз съм се разпоредил за пласирането му и тази измислица бе довела полицейския екип за специално разследване на вратата ми. Тя задвижи един кошмар за мен и за семейството ми и съдебен процес, който ще бъде записан в британските книги по право и политическа история със своята несъстоятелност.

Седнал на облегалката на канапето, усещах вкуса на надениците, които Марая пържеше в кухнята. Момчетата все още спяха горе. Нашият териер Бел се промъкна вътре и започна да души обувките на непознатите хора.

Имам ли нещо в къщата, което да е взето от двореца Кенсингтън? Знам ли къде е златният арабски кораб? Въпросите валяха.

След това Милбърн ми зададе два странни въпроса.

— Имате ли ръкопис на мемоарите си, които пишете?

Това беше моментът, в който разбрах, че полицаите стрелят на посоки. Такъв ръкопис не съществуваше. Започнах да пиша тази книга, „Кралска служба“, през април 2003 година и тя е резултат от моето арестуване, отговор на объркаността и съмнението, които Скотланд Ярд създаде за истинската ми близост с принцесата. Но през януари 2001 година нямах никаква представа за какъв „ръкопис“ говореха.

Ето какво последва:

— Лейди Сара Маккоркъдейл казва, че у вас има кутия, която е принадлежала на Даяна, принцесата на Уелс. Тя иска да върнете съдържанието на тази кутия.

Въпросите не спираха:

— Вземал ли сте някога тази кутия от двореца Кенсингтън?

Какво? За последно тя беше у лейди Сара Маккоркъдейл. Нали така? Много добре разбирах за какво говорят — дълбоката махагонова кутия, която принцесата държеше в дневната си и в която пазеше най-деликатните си писма и документи. Кутията, която лейди Сара и аз отворихме заедно в Кей Пи след смъртта на принцесата. Кутията, която, както знаех, беше при нея.

Моят ръкопис. Тайните на принцесата. Ето какво бяха дошли да търсят от Скотланд Ярд заедно с някаква „документация, свързана с продажбата на златния кораб“, каквато също нямаше да намерят в моя дом.

Марая отиде в кухнята, следвана от Де Брунер. Милбърн остана с мен.

— Ако ни дадете това, което искаме, ще си тръгнем оттук. Ако не, ще трябва да претърсим къщата — каза той.

В кухнята Де Брунер обясняваше същото на Марая:

— Предлагам ви, г-жа Бъръл, да поговорите със съпруга си и да му кажете да ни даде това, което търсим.

На съдебния процес в Олд Бейли през 2002 година двамата детективи категорично отричаха да са казвали подобно нещо.

— Това е изцяло неточно — каза Милбърн.

— Това е абсолютно невярно — повтори Де Брунер.

Трима други детективи, които чакаха в кола навън, влязоха в къщата да извършат солидно претърсване, след като продължих да настоявам, че не притежавам нищо, отнасящо се до златния арабски кораб, никакво съдържание на кутия и никакъв ръкопис на книга. Всеки шкаф, чекмедже, гардероб, витрина и лавица бяха претърсени. На един полицай бе казано да стои неотлъчно до мен, където и да отида: той беше пред банята, докато се бръснех, пазеше пред спалнята, докато се обличах. Друг полицай прерови абсолютно всичките ни неща във всички стаи — на първия етаж, на втория етаж, третия етаж, тавана. Десетки големи найлонови чували бяха напълнени с вещи от Кей Пи, които бяха изхвърлени там като ненужни — сантиментални неща, дадени ми от принцесата, подаръци, които ни беше купувала, рокли, обувки, шапки и чанти, които беше давала на Марая, снимки за спомен, неща, които ми беше поверила, други неща, които беше изхвърлила, но аз не бих могъл да си представя, че ще унищожа. Скъпи спомени и вещи бяха натъпкани в чувалите като веществени доказателства, обявени за неща, които Пол Бъръл е откраднал от Даяна, принцеса на Уелс, веднага след като тя е починала.

Не за пръв път губех контрол върху един свят, който трябваше да защитавам. Мемориалният фонд ми отказа правото на глас и не искаше да придаде никакво значение на моята близост с принцесата. Но сега Скотланд Ярд поставяше под въпрос онова, което беше свято за мен — моята служба при принцесата. Фондът може би си е мислел, че съм емоционално увреден, но моята преданост никога не е била поставяна под въпрос. Скотланд Ярд преобръщаше къщата ми, поставяйки под въпрос лоялността ми.

Марая трябваше да заведе майка си на спешен медицински преглед. Племенницата ми Луиз Косгроув, която по това време работеше като моя секретарка, дойде на работа в девет часа, както обикновено и като влезе попадна сред хаоса. Марая беше изпратила момчетата на училище, обяснявайки им, че полицията „извършва някакви проверки“. Не си спомням дали ги видях тази сутрин. Луиз отиде на телефона да говори с една юридическа кантора. Малко преди десет пристигна един адвокат на име Андрю Шоу. Той беше районен съдия, който в момента бил дежурен адвокат във фирмата си Уокър Смит & Уей в центъра на Честър. Неговата подкрепа и разумен подход, а след това и приятелството му, ми помогнаха да оцелея този ден и през следващите осемнайсет месеца.

Седях на бюрото в офиса си. Един полицай стоеше над мен, докато аз гледах в унес това, което ставаше наоколо — отляво на стената снимка на принцесата със синята й бейзболна шапка 492; плоча на сингъла на Тина Търнър „Просто най-доброто“, надписана „Даяна“ — подарък от принцесата за четирийсетия рожден ден на Марая; от дясната страна на бюрото ми — неин портрет от лорд Сноудън в розова, украсена с мъниста дълга рокля. Чувах само стъпки горе и шумоленето от смъкването долу по стълбите на полицейските чували. Сякаш наблюдавах взлом в собствения си дом.

Детективите се бяха качили горе да търсят следи от златния кораб и откриваха неща, които според тях бяха кралско съкровище, каквото един слуга не можеше да има: фаянсови съдове, украшения, рамки за снимки, фотографии, картини, компактдискове, чанти, шапки, обувки, писма.

Чух глас, идващ отгоре:

— Ще ни трябват още чували… ОЩЕ ЧУВАЛИ!

— Ще ни трябва камион за мебели! — крещеше друг.

Господи, мислех си. Като деца, оставени сами в сладкарница.

Следобед бях арестуван втори път.

— Г-н Бъръл, сега ви арестувам по подозрение в кражба на имуществото, което намерихме по време на обиска.

Вместо касови бележки за продажбата на златен кораб, те намираха безброй много неща, имащи връзка с двореца. А защо това ги изненадваше, ми беше трудно да разбера. От осемнайсетгодишна възраст бях живял само в дворци и замъци, където усилено работещият персонал получаваше стари дрехи, ненужни украшения, щедри подаръци, излезли от употреба неща. Скотланд Ярд обаче не знаеха за тази практика. Попаднали бяха на кражба на кралски вещи, каквато друг път не бяха виждали. Един слуга, хванат на местопрестъплението, мислеха си те. А бяха дошли само за документи, които да потвърдят продажбата на кораб сувенир.

 

 

Безразборното претърсване продължи от седем сутринта до десет вечерта. Домът ми бе обърнат с главата надолу.

Намериха бюрото, което принцесата беше дала на Александър. След това прочетоха гравираната плочка: „Подарък от град Абърдийн на Негово Кралско Височество, принца на Уелс и лейди Даяна Спенсър по случай сватбата им на 29 юли 1981 година“. Трябва да е откраднато, мислеха си те.

Намериха камшик на Индиана Джоунс, който принцесата ми беше дала, тъй като знаеше колко много обичам всякакви неща, свързани с киното. След това прочетоха какво беше написано към него: „Подарено на Негово Кралско Височество принца на Уелс на премиерата на «Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход» на 27 юни 1989 година“. Трябва да е откраднато, решиха те отново.

Намериха библейския текст, който бях чел на принцесата по време на целонощното бдение в Кей Пи и смятаха, че е откраднат. Недоразуменията нямаха край. Полицаите имаха много тежък ден, тъй като прибраха и натъпкаха в чувалите над четиристотин неща.

Седях, разплакан на бюрото си и треперех от страх. За мен беше съкрушително да гледам как се разпада моят свят. В един миг проумях накъде водеше всичко това, макар че може би никой друг не си даваше тогава сметка. И този момент видях последиците от това старателно претърсване.

— Какво правят? Те не знаят какво правят — изплаках пред Луиз.

Андрю Шоу дойде да говори с мен. Каза ми, че изглеждам отчаян. Беше толкова притеснен за душевното ми състояние, че извика полицейския лекар. Той пристигна веднага, отбеляза състоянието ми, но прецени, че „мога да бъда задържан“. Мислех си само, че детективите горе представа си нямаха какво отварят. В тази къща имаше тайни, които никой не трябваше да узнае. Личният свят на принцесата беше компрометиран с това нахлуване, което нямах власт да спра. Вързопи писма, които тя не искаше да стоят в Кей Пи, бяха внимателно изучавани; запечатани кутии, които бях взел от двореца, за да съхраня във Фарндън, бяха разкъсани и отворени. Филмови негативи бяха отнесени, за да бъдат проявени и прехвърляни от ръка на ръка. Полицията тършуваше сред най-личните вещи на Шефката, което беше кощунство. В моите очи аз я бях предал, допускайки ги в дома ми. Никога не се бях чувствал толкова излишен. Толкова ням. Толкова физически немощен.

Полицаите бяха слепи за последиците от своите действия, но аз никога не бях виждал по-ясно: принцесата, принц Чарлс, Уилям, Хари… кралицата. Светът, който защитавах, бе тласнат по един път, където излагането му на показ бе неизбежно. Полицията щеше да се погрижи моят арест и колите, натоварени с вещи, взети от дома ми, да получат максимално медийно отразяване.

Моята преданост към принцесата бе не само оспорена по време на „дискретното“ разследване. Тя щеше да се размахва високо, да бъде подложена на съмнение пред цял един народ, а след това — анализирана. Всичко, за което се бях застъпвал, предстоеше да бъде изкарано на унизителната публична арена.

„ИКОНОМЪТ НА ДИ АРЕСТУВАН“, крещеше заглавието в „Дейли Мирър“ на следващия ден със снимка как ме водят към полицията в Рънкорн. Унижението беше пълно.

 

 

— Разбирате ли обвиненията, които са отправени към вас, г-н Бъръл? — попита следователят в ареста на полицейския участък в Рънкорн.

В тази гола стая, която не бе по-различна от сутерена в Бъкингамския дворец, не разбирах абсолютно нищо, докато изпразвах джобовете на костюма си и слагах всичко на бюрото.

— Ще ми дадете ли и колана си, г-н Бъръл? А също така връзките от обувките и вратовръзката ви — добави полицаят.

Нямаше да ми оставят нищо, което може да се връзва.

— Нормална процедура, г-н Бъръл.

Полицайка с къса щръкнала руса коса ме хвана след това за ръката.

— Не се притеснявайте. Ще се погрижа за вас — каза тя. Полицайката ме поведе към килиите надолу по коридор, облицован с плочки. Лицето на Кейт Мърфи беше най-любезното и най-сърдечното лице, което видях през целия ден, след толкова много часове на безцеремонност от хората на Скотланд Ярд.

Андрю Шоу бе зад мен и три чифта стъпки отекваха в коридора. Около нас се чуваше как викат, стенат и тропат обитателите на другите килии. Движението по коридора бе раздвижило и тях. Спряхме пред масивна желязна врата. Не вярвах на очите си за това, което ставаше. Полицайката отвори вратата и аз влязох вътре. Беше бездушна гола стая, с голи, боядисани в кремаво каменни стени и мъничко квадратно прозорче. В ъгъла имаше тоалетна чиния от алпака.

— Опасявам се, че няма да можем да ви предложим изискани ястия. Храната се затопля в микровълнова фурна и ви препоръчвам повече къри — каза тя с усмивка, за да ми вдъхне кураж.

След като моят адвокат си тръгна, като преди това ме посъветва да бъда силен, хапнах къри от една пластмасова чиния с пластмасови прибори — първото ми ядене за деня.

Опитах се да заспя, но ми беше трудно да се наместя на „леглото“, което беше всъщност едно широко каменно стъпало. Нямаше възглавница, нямаше одеяло. „Дюшекът“ приличаше на матраците, които използват гимнастиците.

На следващата сутрин Роджър Милбърн се появи отново. Както ме беше инструктирал Андрю Шоу, не отговорих нищо на пороя му от въпроси. Отново любопитството му се въртеше повече около съдържанието на кутията, важни документи и ръкопис. Сякаш над четиристотинте неща, взети от дома ми, бяха някакъв послепис, на който по-късно щеше да се обърне внимание. В продължение на пет часа седях, чудейки се какво за бога е всичко това. Всеки път, когато той ми задаваше въпрос, отговарях:

— Нямам коментар.

Разбира се, че това беше грешка. Разбира се, че когато кралското семейство чуеше какво се бе случило, тази глупост щеше да свърши. Когато бях пуснат под гаранция в очакване на още разпити, искрено вярвах, че някой някъде в системата — Скотланд Ярд, Бъкингамския дворец, двореца Кенсингтън, двореца Сейнт Джеймс, кралицата, принц Чарлс, принц Уилям, някой ще разбере, че се е получило недоразумение. В домовете на стотици кралски слуги из цяла Великобритания имаше подаръци от кралски произход — сантиментални символи от времето, прекарано в служба на високопоставени кралски особи. Подаръците бяха неписаният бонус в службата още от времето на крал Джордж V. Всички в кралския двор го знаеха. Всички в кралското семейство го знаеха.

Но тишината беше оглушителна.