Пол Бъръл
Кралска служба (13) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

11. Въпрос на доверие

„Ура, вече сте вкъщи!“

Тези думи надничаха от кремавия лист хартия с тъмночервени краища. Отворили бяхме предната врата в Олд Баракс и теглехме след себе си куфарите. Връщахме се от двуседмична ваканция в Кентъки, която ми даде възможност да бъда непрекъснато с Марая и децата. Сред другите писма, натрупани на килимчето вътре, имаше едно, което веднага грабна погледа ми. Беше адресирано „За Пол“ с почерка на принцесата.

В навечерието на нашето завръщане тя беше отскочила до нас и пъхнала писмото под вратата. Докато го четях, разбрах, че има много да ми разказва: „Драми колкото щеш през последните две седмици. Няма да повярваш! Колко хубаво, че се върнахте. Довиждане до понеделник. С обич Даяна“.

Върнах се на работа с тен, на който принцесата много завидя. И двамата имахме тен, който трябваше да се поддържа. Принцесата лягаше най-малко два пъти в седмицата на „слънчевото си легло“. То беше голямо почти като космически кораб и се намираше на приземния етаж между стаята на личната й камериерка и гардеробната.

— Иди да го затоплиш, Пол. Аз ще сляза след половин час — казваше принцесата.

Тя не обичаше да използва уреда студен. Бях официалният му „затоплител“ и ползата ми от това беше, че го използвах за петнайсет минути преди принцесата, за да й го подготвя. Веднъж тя отбеляза, че в него се чувствала „като сандвич в ултравиолетов тостер“.

Когато Уилям и Хари се върнаха от лятната си ваканция в Балморал, майка им се шегуваше, че Уилям е бил поставян на рамка за разпъване. Той стоеше до нея в дневната и тя не можеше да повярва колко е пораснал. Застанаха гръб с гръб да се премерят и Уилям се оказа мъничко по-висок от майка си. Трябваха му нови обувки за ръгби и ме изпратиха да му купя номер тринайсет за момче само на четиринайсет години, което още щеше да расте.

— Висок е. Това е спенсъровият ген — каза принцесата. — Уиндзорови страдат от синдрома ХОР — хора с ограничен ръст.

Уилям виждаше, че е дръпнал нагоре твърде бързо.

— Не можех да повярвам в Балморал. Баба и леля Марго сякаш се смаляваха край мен. Сега съм по-висок от татко — хвалеше се той.

Малкият Хари поглеждаше нагоре към брат си и майка си. Принцесата поглеждаше надолу към него.

— О, Хари, и ти имаш спенсъровия ген. Един ден ще пораснеш колкото брат си.

Уилям ще стане крал един ден, крал Уилям V. През лятото на 2003 година и едно интервю по случай двайсет и първия си рожден ден той сподели колко сериозно гледа на ролята си и колко много иска да стане крал. Познавах момчето и се изпълних с надежда като го чух да казва това. Предполагам, че това щеше да е приятна изненада и за майка му, защото тя знаеше колко много стеснителният, вглъбен ученик се плаши от мисълта, че ще се качи на трона. Възлагаха му огромни очаквания, но той не обичаше светлината на прожекторите. Знаех, че принцесата щеше да прелива от гордост, ако можеше да види промяната, която беше настъпила в него по време на обиколката му из Уелс по случай двайсет и първия му рожден ден. Знам колко щеше да се гордее тя, защото се безпокоеше за бъдещето му.

— Уилям не иска да е крал и това ме притеснява — ми каза тя една вечер в дневната. — Не иска всяка негова стъпка да се следи.

След това тя се обади на американската си приятелка Дейна Маркс и й каза същото.

Принцесата обръщаше особено внимание на сина си, който подобно на нея, бе по рождение стеснителен и затворен. Като първороден син на престолонаследника той е втори по ред за трона. По онова време качествата и манталитетът на Хари го правеха като че ли по-подходящ да поеме тежките задължения на монарха. Той бе по-общителен и прагматичен.

— За Хари няма да е никакъв проблем да поеме поста — казваше принцесата. — Джи Кей Ейч — така ще му казваме. Джи Кей Ейч, което ще рече Добрият крал Хари^[1]. Много ми харесва!

Оттогава, винаги когато Хари идваше през уикендите, използвахме тези три инициала, когато говорехме за него. Това беше един нежен прякор, който тя бе споменала пред още две свои приятелки, макар че самият Хари не знаеше за него.

— Къде е Джи Кей Ейч? — ще попита тя, когато го търсеше из къщата.

Разбира се, персоналът имаше строги инструкции как да се обръща към момчетата, когато си бяха вкъщи. Ние не им се покланяхме, макар че имаха статута Негово Кралско Височество. От нас не се искаше да се обръщаме към тях с „Ваше Кралско Височество“. Дори не трябваше да ги наричаме принцове. Те просто бяха Уилям и Хари. Това беше неразделна част от категоричното желание на принцесата към тях да има нормално отношение.

Като тийнейджър единственото, което искаше Уилям, бе животът му да бъде нормален. Мечтаеше да бъде нахакан и обикновен, а не уникален и предопределен за привилегирован живот и служба. Майка му бе хвърлена в светлината на кралските прожектори като бъдеща кралица на Англия, без да е била подготвена, и затова разбираше страховете му, но не искаше те да пуснат корени в него и да ги има и когато стане възрастен. Ето защо тя го обучаваше, подготвяше го и надълго и широко говореше с него за правата, които е получил по рождение. Уилям можеше също така да се облегне на мъдростта и подкрепата на принц Чарлс и на кралицата. Докато беше в Итън той редовно прекосяваше моста над Темза, за да отиде в Уиндзор в „замъка на баба“ да пие чай с Нейно Величество, да поговорят за бъдещето, за ролята му и какво предполага тя, за това колко важна ще бъде службата му за страната и за народа.

Принцесата започна да го подготвя за живота му, който щеше да премине в служба, още в много ранна възраст, каквато е била традицията за поколения кралски деца. Но тя не искаше съветниците от кралския двор да моделират сина й. Тя искаше да го подготвя според собствените си разбирания, така както бе поела отговорност за възпитанието му, с което бе направила бавачките буквално излишни.

Бях в Кей Пи, когато принцесата накара веднъж Уилям да произнесе първата си реч. Той беше само на десет години. Беше Коледа 1992 година и слугите и другият персонал се бяхме събрали за годишния коктейл в двореца Кенсингтън. Преди това Уилям се беше подготвил да ни каже няколко думи. Беше седнал на бюрото на принцесата в дневната, смееше се нервно докато съставяше първата си реч върху лист розова хартия. След това настъпи неговият миг. Той стъпи на един сандък, за да го виждат и настана тишина. Стотина души бяха вперили в него погледи.

— Дами и господа… — започна той.

Погледът на майка му не се откъсваше от него.

— … Зная колко сте заети — всички се засмяха на ироничната забележка, насочена към пословично претрупаната с работа прислуга — и затова ви благодаря, че дойдохте тук. След това, с намек към служителите от охраната в стаята, той каза:

— Трябва да ви предупредя, че тук има достатъчно полицаи да ви проверят най-малко по два пъти за алкохол! Весела Коледа и Честита Нова година.

Стаята избухна в ръкопляскания, когато той слезе от трибуната си и се озова в прегръдките на майка си, а баща му му разроши косата.

Най-впечатляващото нещо у Хари беше неговата доброта. Веднъж, когато Александър отишъл да си играе на плейстейшъна на принца, казал му, че си спестява, за да си купи собствена конзола. Хари, който бил наясно, че в кралското семейство никога не изпитват нужда от нещо, му казал, че му е мъчно за него. Отишъл в стаята си и се върнал след няколко минути с банкнота от пет лири.

— Заповядай, Александър. Прибави ги към спестяванията си.

Междувременно Уилям продължаваше да присъства на обедите на принцесата в Кей Пи, на които тя го насърчаваше да се включва в разговорите на възрастните: с Елтън Джон обсъждаше въпросите на СПИН и задаваше въпроси; при контактите с редактора от „Дейли Мирър“ Пиърс Морган ролята му беше да съдейства за укрепването на отношенията с медиите; със Сара, херцогинята на Йорк, бъбреше за проблемите и тежестта на кралската служба.

Един ден Уилям получи специално разрешение да не ходи на училище в Итън, защото майка му му била устроила изненада. Докато той чакаше горе, дълга черна лимузина спря пред предния вход. От нея излязоха супермоделите Наоми Кембъл, Кристи Търлингтън и Клаудия Шифър, които бяха в Лондон за откриването на тяхното Фешън Кафе. Уилям ги имаше на постери на стените си и мечтаеше лично да се запознае с тях. Затова принцесата уреди те да дойдат в Кей Пи. Само няколко месеца преди това тя му беше организирала среща със Синди Крофърд.

Уилям по това време носеше скоби на зъбите си и те изключително много го притесняваха. Той седна стеснително на едно канапе в дневната, а Кембъл, Шифър и Търлингтън се въртяха около него и позираха пред камерата, която принцесата държеше. Уилям се изчерви:

— Мамо, престани!

Супермоделите започнаха с него светски разговор, за да го накарат да се отпусне. Принцесата беше много доволна от начина, по който той се справи. Ако днес Уилям може да се оправя в компанията на красиви жени, подозирам, че го дължи на майка си.

Клаудия Шифър го попита за Итън и той й отговори:

— Не обичам много един дебелак учител, но учителката ми по математика, госпожица Портър е наистина много привлекателна.

Шифър и другите много се смяха. После той им разказа за живота в Балморал, за коргитата на кралицата и за нещата, които харесва и които не харесва. След като супермоделите се изнизаха през предната врата, принцесата го попита как ги намира.

— Не са толкова хубави, колкото Синди Крофърд — отговори й той.

 

 

Уилям имаше същото желание като майка си да живее нормално. Най-фотографираната жена в света копнееше да вкуси от анонимността. Много й се искаше да прави, каквото правят всички останали. Страшно беше доволна, ако успееше незабелязана да се разходи из зоологическа градина, или из парк. Понякога излизаше в седем сутрин да потича или да се попързаля на ролери в Кенсингтън Палас Гардънс. Знаеше, че може с удоволствие да лети с тях, ако наоколо няма никой, но това рядко се случваше.

Понякога ставаше особено смела и решаваше да се дегизира. Аз й помагах и скоро това влезе в задълженията ми. Веднъж ме изпратиха да купя от Селфриджис перука с кестенява права коса до раменете. След това трябваше да отида в магазин за очила на Кенсингтън Хай стрийт и да купя чифт очила с големи кръгли стъкла без диоптър. Принцесата едва дочака да се върна. Нямаше търпение да види как ще изглежда с това, което бях донесъл.

Бях в икономското помещение, когато тя слезе долу като един напълно различен човек. Опитваше се да бъде сериозна, но аз просто не можех да спра да подскачам около нея.

— Никой няма да ви познае! Ау, вижте се! — повтарях аз.

Принцесата примираше от смях, а по бузите й се стичаха сълзи.

Същата вечер с перуката, очилата, черно яке и джинси Даяна, принцесата на Уелс, се нареди на опашка заедно с приятели пред лондонския джаз клуб Рони Скотс. На следващата сутрин нямаше търпение да разкаже на закуска как е било.

— Очите ми сълзяха от дима в този клуб. И очилата не ме спасиха разказваше ми тя и продължи: — Толкова дълго чакахме на опашката вън, че ми писна. Заговорих един мъж до нас. И през ум не му мина коя съм. Забавно беше. На публично място бях такава, каквато съм си!

За мен парадоксът беше очевиден, макар че принцесата не го схващаше, защото тя съвсем не е била „онова, което е“. Трябваше да се превърне в друг човек, за да стане това, което е. Докато тя се радваше на свободата, която е имала дегизирана, аз си мислех колко ужасно и тъжно е това, което казва тя.

 

 

— Ела, искам да ти покажа нещо — каза веднъж принцесата в края на септември 1996 година.

Последвах я, опитвайки се да я догоня надолу към камериерската стая и гардеробната й с високите до тавана бели врати. Тя започна да ги отваря една по една и оттам се показваха редици вечерни рокли, наредени по цветовете на дъгата, като се започне с черно в единия край, мине се през цветната гама по средата и се стигне до бяло на другия край.

— Само ги погледни всичките тези рокли! — каза тя. Колко бални рокли мислиш, че има в стаята?

Тя тръгна покрай редицата с роклите, броейки ги с един пръст. Шейсет и две бяха само в тази стая. Отделно имаше и други, които висяха в Г-образната гардеробна на първия етаж.

— Всяка една от тези рокли ми е спомен и скъп приятел — каза тя — но сега е време да ги продам всичките.

В края на лятото това беше шок номер две. Първо, идеята да се местим в Австралия; а сега — ще си продава дрехите. Принцесата поемаше живота си в свои ръце. Вън старото, да влезе новото. Разговор с Уилям и после с Елтън Джон я бе подтикнал да си помисли да разпродаде роклите си на търг за благотворителни цели. Споразумението за развода й бе оставило милиони. От разпродажбата на роклите й щяха да спечелят и други, особено благотворителните организации, подкрепящи болните от СПИН, на които им трябваха пари за хосписи и за научни изследвания.

Стояхме в стаята, а принцесата хващаше роклите една по една и потъваше в спомени. Вземаше някоя закачалка, вдигаше роклята високо, опъваше ръкавите и възкликваше:

— О, роклята ми „Отнесени от вихъра“!

Тя извади дълга рокля на цветя с гол гръб. После извади друга.

— Носих я в Белия дом. Танцувах с Джон Траволта с нея, но погледът ми беше върху друг! Беше тъмносиньо кадифе.

После забеляза бледорозова сатенена рокля с болеро, дело на Виктор Еделстейн, която носила на официален банкет в Париж, даден от президента Митеран.

— Не знам дали мога да се разделя с тази. Когато я носех, наистина се чувствах като принцеса.

През юни се разбра колко трудно й е било да се раздели с нея. При окончателната селекция за търга в Ню Йорк тази рокля беше последна с номер осемдесет.

Носталгията не попречи на принцесата за мисията й. Тя грабна две закачалки, аз грабнах две и се качихме горе, после долу, после пак горе.

— Обади се на Марая и повикай Бети да дойде при нас — каза принцесата, която знаеше, че Бети е при нас в Олд Баракс.

Докато Бети дойде, ризата ми залепна за гърба. Изкачвах се нагоре и надолу по тези стълби, докато пренесох около петдесет рокли на първия етаж, после разглобих и отново сглобих една релса със закачалки в дневната на момчетата. Сега тя приличаше на задръстен от дрехи оказион. Принцесата се отнасяше към идеята за разпродажбата горе-долу, както и към личния си живот — искаше съвети от всички. Бети е специалист по плетиво и много е плела в дома си в северен Уелс, но изведнъж се оказа, че ще дава съвети по висша мода в двореца. Как се смя принцесата! Бети не беше достатъчно безскрупулна за тази задача — тя виждаше единствено най-прекрасната колекция от рокли, които се изхвърляха и бе ужасена. Привиждаше й се как те се появяват на евтини благотворителни базари, като тези, на които ходеше в Кениън Хол, организирани от Уиминс Инститют.

— О, не — възкликна тя, видимо шокирана с ръка на гърдите си. — Онази не трябва да изхвърляте.

Аз вдигах роклите една по една и безмилостният селекционер, принцесата, постоянно беше на различно мнение с Бети, която обичаше да трупа и да се запасява.

— О, не! Не трябва да давате и тази! — непрекъснато повтаряше Бети. О, ами тази е толкова хубава. Какво разсипничество.

Бети не спираше да говори. По едно време на принцесата й потекоха сълзи от смях.

Този уикенд Уилям внесе известен ред във вземането на трудните решения. Той бутна назад закачалките по релсата, която се бе озовала в неговата стая и направи своя подбор. Друг човек, чийто принос беше ценен, бе Ейлийн Гети, дъщеря на американския милиардер Пол Гети. Тя беше болна от СПИН и няколко пъти бе канена на обяд в Кей Пи. Принцесата нямаше търпение да й покаже роклите, които щяха да се продадат, за да се наберат средства за хора в нейното положение.

Кристис изпратиха своя експерт по облекло Мередит Едърингтън-Смит, която принцесата много хареса. Тя трябваше да каталогизира и опише всяка рокля поотделно. Седемдесет и девет рокли — официални дневни и вечерни отидоха под чука и донесоха 3 258 750 долара, около 1 850 000 английски лири за благотворителни организации за болни от СПИН и рак от двете страни на Атлантическия океан.

Един шкаф в долната гардеробна не бе докоснат. В деня, в който разкри идеята си за търга, тя повдигна плата, покриващ една определена рокля булчинската, която бе носила през 1981 година.

— Тази рокля не мога да продам — каза принцесата и си спомни как майка й Франсис Шанд Кид бе платила за нея с гвинеи. — Искам да я даря на музеи Виктория и Албърт за колекцията им от национално облекло — добави тя.

Принцесата изрази това желание година преди смъртта си. Не ми го каза изрично. По време на обяд с редактора от „Дейли Телеграф“ Чарлс Мур тя му казала същото. Днес булчинската рокля е изложена в музея на Даяна в Олторп, дома на фамилията й.

Някои от роклите й никога въобще не бяха отделяни за разпродажби или музеи. Дизайнерски тоалети, които не й трябваха повече, се раздаваха на персонала, но имаше костюми и рокли, които се отнасяха в магазините за втора употреба по Найтсбридж или Челси и се продаваха за пари. Това ставаше с повелята на принцесата, за да има джобни пари, тъй като кралските особи рядко имат в себе си пари. Принцесата използваше кредитна карта, която подписваше като Уелс, а не Даяна. Набирайки средства по този начин, тя можеше да ги харчи както си иска, без да оставя следи. Можеше да води Уилям и Хари на кино или в Макдоналдс. Един от най-големите парадокси на богатия им живот беше, че малките принцове бяха силно впечатлени от парите и особено от това, че ликът на баба им украсяваше всяка банкнота. На банкнотата от пет лири казваха „синята баба“; от десет лири беше „кафявата баба“; от петдесет лири — „розовата баба“. Когато принцесата им даваше пари, настъпваше радост, момчетата скачаха, стискаха банкнотите, които винаги биваха „розовата баба“.

Двамата с личната помощничка на принцесата Виктория Мендхън, която напусна работата си в двореца в началото на 1997 година, отнесохме около двайсет тоалета в магазините за дрехи втора употреба, които неочаквано се сдобиха с марки като Катрин Уокър, Версаче, Шанел и Армани, без да знаят откъде идват. Тоалет, който струва две хиляди лири, ще се продаде за около двеста и някой някъде ще се разхожда в дрехите на принцесата.

Тези редовни продажби доносеха на принцесата около единайсет хиляди лири, които тя държеше в един плик в най-долното чекмедже. Един ден през април 1997 година тя реши да го даде на управителя Майкъл Гибинс. Долната му челюст увиснала, когато отворил плика, разказваше принцесата. Той взел парите и ги внесъл в банката, но не му бе казано откъде са дошли. Дори счетоводителят бе държан дотогава на тъмно относно най-личните финансови въпроси на принцесата.

 

 

Проблемът да си току-що разведена принцеса, и най-красивата жена в света е, че мъжете разбират, че си отново сама. Към края на лятото на 1996 година много известни и богати мъже даваха на принцесата да разбере намеренията им. Тя се ласкаеше, разбира се, но чувствата й вече бяха насочени към един определен човек. Нейните ухажори не знаеха обаче това, защото новото й щастие беше тайна. Те продължаваха да чукат на вратата й, без да се смущават от учтивия отказ или постоянните извинения. Да си иконом на Кей Пи по това време беше като да живееш заедно с платонична приятелка, да споделяш с нея ласкателството и тръпката от преследването и да знаеш, че тя е недосегаема. В служебните ми задължения вече влизаше да приемам обажданията от влюбените, крайно настоятелните, нещастно женените. Работата ми изискваше да знам с кого иска тя да разговаря и с кого не иска, кой да бъде отпратен любезно и на кого направо да се каже „Не“.

Един ден като гръм от ясно небе пристигнаха петдесет рози с дълги дръжки заедно с едно много познато писъмце, мушнато в тях. Принцесата първо ме попита какво мисля аз, след това поклюкарства за жеста с Катрин Греъм, издателката на „Вашингтон Пост“ която наближаваше осемдесетия си рожден ден, но продължаваше да е все така елегантна. Принцесата се възхищаваше от силата й. Казваше за нея: „Навлезе в един мъжки свят и стигна до върха“. Г-ца Греъм й стана много важен съюзник в Америка заедно с Ана Уинтър, редакторката на „Вог“, Барбара Уолтърс, доайенът на американските интервюиращи телевизионни журналисти и нюйоркските фотографи Патрик Демаршелие и Марио Тестино.

Принцесата обожаваше живота в Манхатън: пазаруването по Пето авеню, обедите в „Четири сезона“ и винаги отсядаше в хотел „Картайл“. Тя стана редовен посетител в Америка, прекарваше много време във Вашингтон, където, разбира се, отсядаше в бразилското посолство при най-добрата си приятелка Лусия Флеша де Лима. Лусия запозна принцесата с Лейна Маркс, която й стана приятелка през последната година от живота й — съпруга на психиатър, тя живееше в Палм Бийч, Флорида, и имаше мрежа от луксозни бутици за кожено облекло из целите щати. Тя имаше същото чувство за хумор като принцесата и същата страст по модата и балета. Когато Лейна дойде за пръв път в Лондон, моя задача беше тайно да прекарам принцесата до хотел „Лейнсбъро“ за дискретен обяд. Принцесата бе легнала на задната седалка на моя син воксхол астра. Спрях го непосредствено пред входа на хотела.

— Чист ли е теренът? — попита тя.

Не се виждаше нито един фотограф.

— Чист — успокоих я аз, а тя излезе от колата и се втурна към хотела.

Самоувереният вид на един холивудски актьор, носител на Оскар, неочаквано изчезна, когато се оказа, че се смущавал сам да се обади в двореца и да поиска да се срещне с принцесата. Накарал един свой приятел да напише писмо от негово име. Принцесата му отговори, отказвайки му учтиво, но един месец по-късно той се появи с нова молба. Тя се срещна с него да пийнат нещо и реши никога повече да не го вижда.

Той не беше единственият с благородни намерения. Имаше една легенда от спорта, който си изкарваше хляба от състезания; известен музикант; писател; адвокат; предприемач; милиардер, оглавяващ цяла империя; и един изключително известен политик. За нещастие, макар всеки от тях да беше вълнуваща компания за принцесата, сърцето й бе другаде.

Принцесата ме наричаше „разпоредител на състезателното поле“, защото помагах да има контрол върху мъжете в живота й — след сериозни консултации се преценяваше кой е добър бегач и продължава състезанието и кой изостава от основната група. Сега аз организирах буквално всеки аспект от живота й, но това ме забавляваше. Ту аз се майтапех, ту тя се майтапеше. Така както бе подредила приятелите си според начина си на общуване с тях, по същия начин контролираше и разположението на приятелите си мъже около себе си. Наричахме това „пистова система“, сякаш мъжете бяха състезатели на писти, по които тичаха след принцесата с подаръци и цветя. Състезателят на първа писта никога не бе сменен. Той запази първостепенната си позиция в очите на принцесата и не бе застрашен от онези в периферията. През деня постоянно държах принцесата в течения коя писта се е обадила по телефона и по кое време.

— Обади се писта номер пет. Иска вие да му се обадите. Писта номер осем иска да говори с вас, да го отпратя ли пак?

На бюрото си принцесата държеше списък с пистите и мъжете, които бягаха по тях. В моето помещение отзад в дневника си имах копие на този списък, и който задрасквах тези, които изпадаха в немилост и добавях новите.

Понякога принцесата просто не можеше да повярва колко много ухажори разкриваха намеренията си. Тя обичаше да се шегува, че на състезателната площадка е станало „малко пренаселено“. Веднъж й написах: „На състезателното игрище има сериозно пренаселват. След допълнителни консултации бях информиран, че писти осем и девет са празни и състезаващите се по тях са вече вън от надпреварата. Единият даде положителен резултат на теста за употреба на стимуланти, а другият бе отхвърлен на строгия медицински преглед“.

Принцесата ми отговори: „Поради сериозното пренаселват на състезателното поле съдиите поискаха преразглеждане съдържанието на отделните писти и искат от г-н Пол Бъръл безценната му помощ по този деликатен въпрос!!!“.

След „разследване на разпоредителя“, както бих се изразил, стана силно наложително да се зачертаят пистите с адвоката и политика.

Неудобството от въвличането ми в този кралски водовъртеж и приближаването ми в такава степен до принцесата беше, че моят живот се сля с нейния. Когато приятелите й казваха, че винаги може да разчита на тях, това означаваше да са на двайсет и четири часово повикване. Това че бях едновременно иконом и приятел означаваше, че от мен се очакваше дори още повече да бъда на разположение. Един ден през септември 1996 година се прибрах късно вкъщи, след единайсет часа и бях седнал с Марая на бутилка червено вино в Олд Баракс. Непосредствено след полунощ принцесата позвъня разплакана. Случила й се беше малка лична неприятност. Докато говорех с нея, Марая пухтеше с досада. Принцесата искаше да изляза и да отнеса писмо на един човек, с когото се била скарала по телефона.

Как можех да й откажа, като видях колко е разтревожена. Въпреки късния час, независимо че бях изтощен, аз трябваше, аз исках да й направя услугата. Оставих слушалката и обясних на Марая, че принцесата иска да й изпълня една поръчка.

— Това е то. Писна ми вече. Колко си трогателен! — изсъска тя.

— Но пиленце, трябва да разбереш, че тя има нужда от мен. Никой друг не може да й помогне в този час — казах аз.

— Пол, глезиш я. Щракне с пръсти и ти тичаш. Омръзна ми. И ти, и тя ми омръзнахте! — фучеше Марая, докато си лягаше, а аз си обух обувките, метнах якето и излязох посред нощ.

След като изпълних мисията, някъде в ранните часове на деня, си легнах и аз. Сутринта отидох на работа както обикновено в осем часа, чудейки се дали изобщо може да се каже, че съм спал. Но умората ми си струваше, защото на бюрото си в икономското помещение, намерих оставена бележка от една доста по-щастлива вече Шефка:

Скъпи Пол. Не са много хората, които ще излязат късно през нощта да уреждат нечии сърдечни проблеми… но не са и много хората, които имат добротата и качествата, които притежаваш ти… Дълбоко съм трогната от това, което направи тази нощ и страшно много искам да знаеш това. Поставени сме на всякакви изпитания в този дом, но едно нещо е сигурно — ако не си ти начело на кораба, всички щяхме да сме зле и тук никога нямаше да се чуе смях! За това много ти благодаря, че и този път ми се притече на помощ. Обич от Даяна.

Отивайки на работа, с нетърпение чаках да видя оставила ли ми е, или не някоя малка бележчица. Бележки редовно се оставяха из цялото жилище: инструкции, молби, послания или благодарности. Тя продължаваше да отделя време да пише неща, които можеше да ми каже лично или по телефона.

Веднъж един от ухажорите й я беше убедил да приеме покана за вечеря, когато всъщност на нея никак не й се ходеше. После безкрайно дълго се шегувах, че се оставя да бъде убедена.

— Не се безпокой, Пол. Мога да се грижа за себе си — каза тя.

Когато тръгна, аз останах в двореца и половината вечер се безпокоях за нея, притеснявах се дали всичко ще е наред. Казал съм й, ако има проблеми, да ми се обажда по мобилния телефон, който винаги държеше в чантата си. Тя трябваше да се върне към единайсет часа и затова реших да й оставя една закачлива бележка на възглавницата, чудейки се дали като мъж мога да отгатна всеки ход на ухажора. Принцесата често казваше, че имам дразнещия навик да бъда винаги прав.

Когато се върнала, тя попълнила моя шеговит въпросник и го оставила на един стол най-горе на стълбите, за да е сигурно, че ще е първото нещо, което ще видя, когато дойда преди закуска. Моите въпроси бяха написани с черно. Отговорите си принцесата бе написала със зелено.

Ваше Кралско Височество…

Имахте ли вечеря на свещи за двама? Да!

Имаше ли рози на масата? Да!

Той приказва ли глупости цялата вечер? Беше онемял.

И настояваше да изпиете чаша шампанско? Две чаши.

ЗНАЧИ СЪМ БИЛ ПРАВ!

Много се смяхме на закуска този ден. След като й сервирах, дръпнах един стол, седнах до масата и й казах:

— Хайде сега, разкажете ми.

Точно така се бе изразил един журналист от национален вестник, който се бе сдобил с прекия телефон в икономското помещение. Той се обади да разпита, тъй като дочул, че ми била предложена позиция на иконом в Америка, при филмовата звезда Мел Гибсън. През 1996 година вестниците бяха започнали да анализират отношенията между мен и принцесата. Пръв се обади „Нюс ъф дъ Уърлд“ на 14 януари със заглавието „ИКОНОМЪТ Е ЕДИНСТВЕНИЯТ, НА КОГОТО ДИ СЕ ДОВЕРЯВА“. Вестникът разказваше как съм получил задача „да пазя край факса вкъщи и да действам като личен посредник“ дори когато тя била на ваканция. Но неочакваното обаждане за Мел Гибсън беше първият път, когато бях разпитван от човек, когото не познавах.

Истината беше, че една американска агенция опипваше почвата, като бе подхвърлила, че може би ще отида да работя за Мел Гибсън, но аз нямах никакво намерение да разкажа това на този нахален репортер. В десетминутния ни телефонен разговор той упорстваше да разбере истината, но аз му казах:

— Доволен съм от работата си при принцесата.

Репортерът продължаваше:

— Ще отречете ли обаче, че Мел Гибсън се е обърнал към вас да му станете иконом?

— Аз съм доволен от работата си при принцесата — повторих.

Това обаждане ме стресна и изпаднах в паника, защото не бях казал на принцесата за идеята на Мел Гибсън. Изобщо не й бях обърнал внимание. Сега вестниците можеха да ми създадат неприятности. Отидох горе и веднага казах на принцесата за обаждането.

Тя побесня.

— Такива да ги няма! Няма да позволя да ти се обаждат тук!

Излетя надолу по стълбите, излезе от задната врата и се втурна в съседния офис. Там накара Каролайн Макмилан да позвъни на репортера, да му се скара задето е нарушил установения протокол и да поиска от него да се въздържа от контакти с персонала й, както и да му повтори, че нейният иконом няма да ходи никъде. Със страх отворих вестниците на следващата сутрин и заедно с принцесата прочетохме доста неудобното заглавие на две страници, което гласеше: „АЗ СЪМ ЧОВЕК НА ДИ“. В статията се разказваше, как съм отхвърлил Мел Гибсън, за да врека бъдещето си на Шефката. Една потенциално негативна ситуация се бе превърнала в позитивна история и през целия ден принцесата се шегуваше, че съм бил неин човек.

Мислех си, че темата за моето примамване някъде другаде е вече изчерпана, докато един ден на обяд в Кей Пи не пристигна известната водеща на американско чат шоу Опра Уинфри. Принцесата наистина много се притесняваше от срещата си с нея.

— Много голямо име е — каза тя.

Не й беше минало през ум, че може би и Опра Уинфри се притесняваше.

Заведох Опра в приемната и й предложих питие. Тя поиска само чаша вода. След това се върнах в дневната на принцесата.

— Каква е? — пошепна тя.

— Поема всичко. Умее да се шегува. Изключително интелигентна е и на ушите си е сложила възможно най-огромните обици с диаманти!

Принцесата изглеждаше впечатлена.

Тя влезе с типичното си извинение.

— Съжалявам, че ви накарах да ме чакате. Наистина много съжалявам — каза тя и отиде да се здрависа с американската телевизионна звезда.

Сервирах обяд в трапезарията и скоро се включих в разговора, тъй като той се насочи към Америка.

— Ние обичаме Америка, нали Пол? — каза принцесата. — Той ходи там всяка година на ваканция.

Реплика на Опра към принцесата:

— Ще си помислите ли някога да отидете да живеете в Съединените щати?

— Това е чудесно място, което искам момчетата ми да посетят — отговори тя дипломатично, без да спомене, че още си мислеше да се преселва в Австралия.

След това аз се намесих:

— Още утре бих си стегнал багажа и бих отишъл да живея в Америка — погледнах принцесата и й намигнах.

Опра видя в това една възможност за себе си.

— Няма да е лошо да си имам иконом. Защо не дойдеш в Чикаго да се грижиш за мен?

Принцесата внезапно се изпъна в стола.

— Виж, Опра — каза тя смеейки се. — Той е мой иконом и ще стои тук.

През цялото време, докато пиеха кафето, между двете продължи приятелската престрелка. Опра непрекъснато се връщаше на темата, от което се почувствах неудобно.

След обяда принцесата и аз я изпратихме до входа, където я чакаше колата й. Непосредствено преди да потегли Опра отвори прозореца, показа се през него и викна:

— Това ти е последната възможност, Пол.

Шефката застана до мен на първото стъпало, обгърна свойски раменете ми и извика:

— Виж, той е мой. И ще стои тук при мен.

Срещата им завърши със смях, а ние двамата стояхме горе и махахме за довиждане.

Аз май непрекъснато бях до принцесата — сутрин, обед и вечер.

— Хайде, Пол. Тръгваме — каза принцесата една лятна вечер, след вечеря.

Скочихме в БМВ-то й. Тя се отправи през задните улици Бейзуотър и Куинсуей към Падингтън Грийн, близо до железопътната гара. Надясно. Наляво. Надясно. Наляво. Странични улички една след друга. Тя знаеше всички преки пътища.

— Нямате нужда от помощ! — пошегувах се аз.

— Мога да карам всяко лондонско такси.

Тя се усмихна. Козирката на бейзболната й шапка закриваше лицето й.

Стигнахме до ъгъла на една улица. Принцесата спря, но остави мотора включен. След това свали стъклото от моята страна. На ъгъла си приказваха две силно гримирани момичета с къси поли. Когато БМВ-то се приближи, те спряха, погледнаха, уловиха ми погледа и се приближиха, полюлявайки се на високите си токчета. Дамите на нощта гледаха да не си пропуснат късмета.

По-едрата бе вперила очи в мен и аз неловко се въртях на мястото си. Тя постави двете си ръце на покрива на колата, наведе се и погледна вътре:

— Здравейте, принцесо Ди. Как сте — каза тя през мен.

Главата ми машинално се завъртя надясно, а принцесата се наклони навътре към мен.

— Добре съм [каза някакво име]. Много ли работите?

Второто, по-слабо момиче се наведе, за да се включи в разговора:

— Не, тихо е, но ще чакаме. Трябва да работим, принцесо — добави тя.

Господи, боже, си мислех. Принцесата ги познава.

— Кой е пък тоя? — попита едната от тях, поглеждайки доста притеснения човек, който седеше в колата и не казваше нищо.

— Това е Пол. — Тя ме представи.

Здрависахме се. Всичко беше много учтиво.

Шефката бръкна в джоба си и извади две съвсем новички банкноти от по петдесет лири.

— Вижте, момичета. Хайде тая нощ да си починете. Идете вкъщи при децата си — каза тя, пъхайки банкнотите в две нетърпеливи ръце.

Принцесата ги попита за децата им. Едното имало кашлица. По-добре ли е сега?

След като поговориха малко, по-едрата потупа покрива на колата и двете се отдалечиха, подмамени от чифт фарове и изскърцващи спирачки на неколкостотин метра по-надолу по пътя. Колко много добро бе свършил току-що този подарък от сто лири. Но колко безсмислено, помислих си аз.

— Това е абсолютна лудост. Вие не можете да си позволите да бъдете тук, Ваше Кралско Височество — казах аз.

„ДИ И ИКОНОМ ВИДЕНИ ДА СЕ ШЛЯЯТ С КОЛА“ — заглавието, което си представих на следващия ден по вестниците ме накара панически да повиша глас с една-две октави.

— О, Пол — каза принцесата, подкарвайки колата — успокой се. Тези момичета имат нужда от помощ и това е, което всъщност правя — помагам им.

Наивността на намерението й беше поразителна, но в сърцето си тя, както винаги, знаеше какво прави. Ако пред принцесата се изпречеше лавина, мисля, че би се опитала да я спре. Искаше да помогне на всички. На болните. На бедните. На бездомните. На гладуващите. На болните от СПИН. На немощните. Проститутките. Наркоманите. Пияниците. Ако зависеше от нея, а се оказваше, че все повече зависеше от нея, милосърдните й мисии щяха да бъдат безкрайни. Колко пъти по време на моята служба бях чувал тези горещи слова: „Чувствам, че мога да помогна…“ или „Искам да отида там, където има разбити сърца, за да ги утеша“? Тя искаше да промени света и обществото в мащаби, които правеха милосърдната й мисия невъзможна.

Още няколко пъти през лятото и зимата на 1996 година ходихме до Падингтън. Веднъж през ноември спряхме на същия ъгъл. Едната проститутка имаше две деца вкъщи. Излязла беше на улицата, за да ги храни и не можеше да си позволи да си купи дори палто. Затова в студена нощ като онази беше леко облечена.

При едно от посещенията си принцесата даде на тази жена сто лири.

— Хайде сега, иди да си купиш палто. Следващият път като дойда искам да те видя с него — каза й тя с почти майчински глас.

След няколко седмици видяхме пак жената, този път топло облечена. Носеше късо дебело черно палто.

В гардероба на принцесата имаше едно кожено палто до земята, което някога й е било подарено. Учтиво благодарила за подаръка, но тя изобщо не носеше кожа. Един следобед я видях да излиза от Кей Пи с някакъв обемист пакет под мишница. Върна се вкъщи без него. Каза ми, че както карала по Виктория, забелязала кофа край пътя. Спряла колата, спуснала стъклото и пуснала вътре палтото.

— Не знаеш. Някой скитник може да го намери и да се топли с него — каза тя.

 

 

Свикнах да пътувам в това БМВ — веднъж на пътническото място, друг път зад волана, често пъти след полунощ. Имаше основателни съображения за толкова късния час — не само че лондонските улици бяха тогава по-спокойни. Принцесата знаеше, че фотографите, ако я дебнеха, не можеха да направят ясни снимки в тъмното от разстояние.

Понякога се случваше да чакам повече от час в колата, паркирана в странична улица, непосредствено зад ъгъла при болницата Роял Бромптън в Челси и да слушам през това време късните новини по радиото. Докарвах принцесата, която слизаше, натоварена със списания, видеофилми и компактдискове за пациентите с трансплантирани сърца или дробове или за страдащите от кистозна фиброза. Тези посещения в болницата не бяха нещо ново за нея, независимо, че за циниците те били от номерата й за печелене на популярност. Принцесата ходеше там, защото имаше позната в болницата и защото проявяваше истинска грижа и интерес. Не правеше нищо повече от онова, което бе правила през 1991 година, когато Ейдриън Уорд-Джаксън почина в болницата, или когато аз бях в болница в Суиндън през 1992 година. Тя знаеше, че за някои хора тези й посещения бяха по-голям тонизатор от което и да било лекарство и това всъщност беше важно за нея.

Понякога не беше чак толкова отегчително, докато чаках принцесата в колата. Веднъж тя обядваше с приятеля си лорд Атънбъро в Тант Клер в Челси. Седнали бяха на маса до прозореца. Пристигнах с БМВ-то в два и половина да я взема. За щастие непосредствено пред ресторанта имаше място да паркирам. Виждах гърба на лорд Атънбъро, а принцесата бе седнала с лице към прозореца. Тя ме бе забелязала, че спирам.

По стереоуредбата в колата бях пуснал диск с музика от „Аладин“. Нашите семейни приятели във Флорида Чък Уеб и Рон Ръф редовно изпращаха на принцесата компактдискове с музиката от най-новите филми на Дисни: „Цар лъв“, „Покахонтас“, „Красавицата и звярът“, „Играта на играчките“. Отдавна колекционирах анимационно изкуство и посетих Ню Йорк за годишната разпродажба на анимационни филми, за да си купя „клетки“ — части от работни копия на филмите. Принцесата също събираше „клетки“. Най-прочутата й бе от „Кой накисна заека Роджър?“. Дадена й бе на премиерата на филма в Лестър Скуеър в Лондон. Тя, освен това, купуваше за Уилям и Хари всички видеофилми на Дисни и често като шофираше си пускаше музика от тях. Любимите й бяха „Красавицата и звярът“ и „Аладин“. Между принцеса и иконом имаше закачка за една специална песен от Аладин — „Цял един нов свят“, която тя непрекъснато пускаше. Знаеше текста наизуст и заедно с мен или сама си я пееше на глас, докато пътувахме. Тази песен слушах, докато тя привършваше обяда си с лорд Атънбъро. Започнах да си мърдам устните сякаш произнасям думите на песента и да жестикулирам доста ентусиазирано. Тя започна да се смее като ме видя. Лорд Атънбъро с положителност си е помислил, че шегите му са я развеселили. На връщане в двореца пяхме заедно тази песен. Не беше Рахманинов, но и това беше един спомен.

 

 

През ноември 1996 година, след като бе посетила Сидни, Австралия, за да помогне за набиране на един милион долара за фондацията Виктор Чанг за болните от рак, тя се върна и се прости с мечтите да живее на другия край на света. Австралия и австралийският народ се бяха влюбили в нея, но за нещастие тя не се бе влюбила в Австралия. Смяташе я за „примитивна“ в сравнение с Лондон, Ню Йорк или Вашингтон и каза, че там би се чувствала много изолирана. Вниманието се насочи към нов потенциален дом — Южна Африка.

Коледата на 1996 щеше да бъде последната Коледа на принцесата и тя я прекара в едно друго кътче на земята — на Карибите. Вестниците бяха убедени, че за празниците тя ще ходи в Австралия в компанията на мъж. Моята задача беше да поддържам у тях тази илюзия като ангажирах две места в самолет на Кантас за Сидни. Знаех, че репортерите ще проверяват списъците с имената на пътниците. Докато медиите обсаждаха бюрото на Кантас на Хийтроу, принцесата се озова за Бъдни вечер на противоположния край на земята — в ексклузивния комплекс Кей-клъб на мъничкия остров Барбуда, близо до Антигуа, придружена от личната си помощничка Виктория Мендхън. Заговорът успя, но само за ден-два.

Уилям и Хари бяха бръкнали в коледните си чорапи с подаръците в неделята преди Коледа. Уилям беше страшно доволен от стереоуредбата си, Хари веднага се залепи за своята плейстейшън номер две.

На Коледа телефонът в Олд Баракс звънеше непрекъснато. Марая настояваше да не го вдигам. И двамата знаехме, че е принцесата. За пръв път послушах заповедта на съпругата си, за да мога да посветя цялото си време на семейството си.

На втория ден след Коледа отговарях на телефона. До завръщането си на Нова година принцесата се обаждаше всеки ден, за да си побъбри. Нямаше търпение час по-скоро да се прибере. Хари беше отишъл в швейцарския курорт Клостерс с принц Чарлс за най-голямото си удоволствие в живота ските, въпреки присъствието на пресата, което той по-късно каза пред майка си, че било кошмар. Уилям отказа да ходи с тях. Станал беше на четиринайсет години и вече бе започнал да ненавижда вниманието на медиите. Аз нямах избор за следващото си пътуване: Ангола. Щях да вървя до принцесата, по пътя, който поемаше самостоятелно като истински филантроп, защитник на хуманитарни каузи, означаващи толкова много за нея.