Пол Бъръл
Кралска служба (16) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

14. Много странно нещо

Граф Спенсър гледаше от високия, богато украсен амвон в Уестминстърското абатство към ковчега долу. Докато говореше, думите му кънтяха в главата ми; думи, които беше отправял по-рано към сестра си: „Твоите душевни проблеми… Твоето изменчиво приятелство… Бях периферна част в твоя живот, но това вече не ме натъжава… Нашата връзка е най-слабата от връзките със сестрите ми…“.

Това чувах, докато той произнасяше емоционално наситения си шедьовър на ораторското майсторство; докато говореше „като представител на опечалено семейство, в скърбяща страна, пред шокиран свят“.

Ушите ми чуваха не неговото траурно слово, произнесено на 6 септември 1997 година. Аз си припомнях онези негови думи, които бе изпратил на принцесата в лично писмо година по-рано, на 4 април 1996 година. Тях трябваше да чуе светът, преди да скочи на крака, за да изпрати с просълзени овации траурното му слово.

Докато гласът му отекваше в божия храм, аз седях там, навел глава, невярващ на ушите си. Неговите внимателно подбрани думи скачаха от страниците в ръката му и стискаха монархията за гърлото, а тълпите отвън аплодираха публичното й унижение. Главата на „кръвното семейство“ бе подбрал най-неподходящия момент да демонстрира морално превъзходство. Лицемерието, маскирано от неговото красноречие, можеше да се разбере само от истинското семейство на принцесата — хората като мен, които я познаваха най-добре, заместващото семейство от избрани от нея приятели и доверени лица, които знаеха истината за отчуждението между брата и сестрата.

На амвона онзи ден не се качи един от братята, с който е имала особена близост. Видях един далечен братовчед, който някога отдавна в детството й е бил близък; човек, говорещ за една забележителна личност, която очевидно обичаше, но не познаваше. Според собственото му признание, направено в лично писмо, той бе виждал принцесата едва петдесетина пъти, откакто тя се бе омъжила през 1981 година. Посочил бе тази статистическа истина в едно разхвърляно писмо, което тя прочете заедно с мен на стълбите на Кей Пи през пролетта на 1996 година.

Докато всички в абатството и в цялата страна бяха приковани в надгробното му слово, моето съзнание се раздвояваше между два просветващи образа — графът, говорещ с обич за сестра си от амвона над мен; принцесата на стълбите, държаща неговите писма, в които тонът беше съвсем различен.

В абатството през 1997 година той каза: „В същината си голямата сестра, която се грижеше за мен като майка, когато бях малък, не се промени“. Веднага в съзнанието си се върнах към 1996 година: „След години на пълно незачитане и от двете страни нашата връзка е най-слабата от връзките със сестрите ми… ти може би имаш повече време да забележиш, че ние рядко си говорим“. И „Аз… ще бъда винаги с теб… като брат, който те обича, макар и брат, който след петнайсетгодишно отсъствие почти изгуби контакт с теб до степен, че трябваше да чета Ричард Кей (в Дейли Мейл) за да разбера, че пристигаш в Олторп…“.

А ето какво звучеше в абатството: „Даяна през целия си живот беше един много несигурен в себе си човек — почти като дете в желанието си да върши добро за другите, за да се освободи от дълбокото си чувство на малоценност, на което проблемите й с храненето бяха само един от симптомите“. През 1996 година: „Боя се за теб. Знам как манипулацията и измяната са част от болестта… Моля се да получиш подходящо и съчувствено отношение за душевните си проблеми“.

Принцесата смяташе, че е надмогнала булимията си, но най-вече я болеше намекът, че е душевно болна. „Душевни проблеми“ беше фраза, която тя си мислеше, че може да чуе само от хапливите приятели на принц Чарлс.

И отново в абатството: „Светът видя тази черта в нейния характер и обичаше нейната уязвимост, докато в същото време я обожаваше заради честността й“. През 1966: „Отдавна приех, че съм периферна част от твоя живот и това вече не ме натъжава. Всъщност за мен и за моето семейство е по-лесно да сме в тази позиция, тъй като виждам ужаса и мъката, които изменчивото ти приятелство причинява на толкова много…“.

След това той заговори за Уилям и Хари. „Няма да допуснем те да изпитат мъката, която непрекъснато те караше да плачеш и те водеше до отчаяние…“. А ето преди година: „Съжалявам, но реших, че Гардън Хаус не е подходяща за живеене сега. Има много причини — главните се отнасят до присъствието на полицията и на журналистите, което неизбежно ще последва“.

Това писмо накара принцесата да плаче и я доведе до отчаяние. Искането му да получи обратно спенсъровата диадема я покруси, а писмото му от април 1996 година отново я разплака.

Според много коментатори словото му в Уестминстърското абатство било израз на болката му за неговата сестра, с която системата се бе отнесла зле. В моите очи това бяха думи на човек, прояден от чувство за вина. Говореше за детството, защото в живота им на възрастни помежду им имаше дистанция. Но той включи и някои съвсем уместни определения, говорейки за „уникалната, сложна, изключителна и незаменима Даяна, чиято хубост, както външна, така и вътрешна, никога няма да угасне в нашето съзнание“. Не пропусна да спомене „радостта от живота, достигнала навсякъде, където ти отнесе своята усмивка, и искрицата в тези незабравими очи…“.

Съзнавах, че този човек, който бе причинил на сестра си толкова болки през последните години, не беше подходящ да говори за нея, да поеме знамето на принцесата. Той бе отхвърлил молбата й за местенце за почивка в родния й дом, а се готвеше сега да я приеме в имението, когато беше мъртва. Седях там и си мислех как може да е толкова лицемерен в божия храм?

Нито пък можех да повярвам, че графът беше избрал точно този ден, в който се отдаваше почит към един забележителен живот, да отправи завоалирана нападка срещу кралското семейство, напомняйки на света, че той, неговите сестри и майка му са кръвното семейство, което ще защитава Уилям и Хари, „за да не бъдат душите им пропити само от дълг“.

В този момент вдигнах глава и погледнах към кралицата. Хари си бе хванал лицето. Уилям гледаше втренчено пред себе си: пионки в борбата Спенсър срещу Уиндзор. Мислех си как принцесата би се стреснала от подобна публична декларация на собственост, тъй като тя се отнасяше с уважение към влиянието на принц Чарлс и на кралицата над синовете й.

Втренчих поглед в ковчега, обвит в кралското знаме с по една свещ във всеки ъгъл. На венеца от бели рози върху него бе подпряна картичка от малките принцове: „Мама“, беше написано върху плика. Стиснах ръката на Марая от дясната ми страна и на Ник от лявата. Той плачеше неудържимо, а Александър от другата му страна полагаше неимоверни усилия да бъде силен. Погледнах право пред себе си и видях Хилари Клинтън. После се сетих нещо друго: принцесата ми бе разказала как по време на едно посещение в Белия дом в началото на тази година разговаряла с г-жа Клинтън как един ден ще отиде да живее в Америка, а първата дама й казала колко много ще се зарадва американският народ. Отново се опитах да преглътна сълзите си.

Граф Спенсър завърши словото си и последваха овации. Поде ги множеството на улицата, минаха през голямата западна порта и нахлуха вътре в храма — мексиканска вълна от ръкопляскания. Огледах се и видях Елтън Джон и Джордж Майкъл също да ръкопляскат. Еуфорията приветстваше пародията и унижението на кралицата бе пълно.

Емоционалното излияние на един Спенсър бе посрещнато топло от хората, които, както никога досега, се обърнаха срещу династията Уиндзор. Усетих дълбоко чувство на несправедливост. Принцесата наистина обичаше кралицата и си пишеше с нея до смъртта си. Тя обожаваше Единбургския херцог заради позицията му „жесток, за да е добър“ по време на посредничеството му при раздялата им през 1992 година. Но ако тази година беше за кралицата annus horribilis, то шестте дни преди погребението на принцесата през 1997 година бяха най-лошата седмица за семейството, което първо се забави да пристигне от Балморал в Лондон, после се колебаеше дали националното знаме над Бъкингамския дворец да бъде спуснато на половин мачта и бе парализирано от огромната скръб на хората по загубата на принцесата.

Никога като че ли монархията не е бивала в такова опасно положение — хвърлена бе в състояние на необичайна самоанализа и бе изправена пред необходимостта да преразглежда протокола си. Ентусиазираното одобрение, с което бе посрещнато обръщението на граф Спенсър, говореше за очевидна криза. Коментаторите пишеха надълго и нашироко как със смъртта на принцесата е кристализирала пропастта между една анахронистична монархия и нейния модерен народ; как в смъртта си принцесата е свалила на колене династията Уиндзор, колко опасна е била, докато бе жива. Още по-страшно ставаше поради факта, че аргументите на републиканците набираха сила.

Най-тъжното нещо във водовъртежа на тази седмица — това, което хората не преставаха да си казват, беше, че принцесата сигурно се преобръща в ковчега, задето все още не е положена в земята.

Журналисти и телевизионни капацитети с охота си представяха как тя весело гледа отгоре безпомощното огъване на институцията, за която се смята, че е в корена на нейната изолация и страдание. И въпреки това, едва ли би се намерил друг, който като принцесата, да не изпитва и капчица омраза, и повече от нея да иска да оцелее династията Уиндзор.

Най-същественото е, че тя не обвиняваше кралското семейство за изолацията си. Причината за нейното страдание и нещастие беше принц Чарлс, но тя не хранеше никаква омраза към бившия си съпруг или към неговите родители. Всъщност, ако принцесата можеше да проговори тази седмица, тя щеше да защити Уиндзор. По тази причина отмъстителният тон в речта на граф Спенсър беше толкова погрешен и неподходящ. Ако познаваше сестра си, той щеше да знае истината.

Принцесата би дала съвсем друга насока на скръбта на опечалените. „Изобщо не мога да намеря думите, с които точно да изразя онова, което искам да кажа“, често се оплакваше тя (поради което държеше „списък с думи“ на бюрото си). Но веднъж през октомври предната година бяхме седнали с нея на стълбите на Кей Пи и се опитвахме да направим точно това. Седяхме повече от час и разсъждавахме за бъдещето, за нейните страхове и за състоянието на монархията. Тя разнищваше мислите си, записваше ги върху хартия. На следващия ден, както ставаше вече обичайно, един плик ме чакаше върху бюрото в икономското. В него имаше писмо, написано върху нейната хартия с тъмночервени краища.

Ако това писмо можеше да се покаже на погребението, щеше да се види, че „народната принцеса“ застава зад кралското семейство в момент, когато то най-много се нуждаеше от това. Аз го представям сега, за да отхвърли всякакво съмнение. Ето ги нейните думи, без никаква враждебност — думите на единствения от Спенсърови, чието мнение има значение:

Как ми се иска да прегърна моята свекърва и да й кажа колко дълбоко разбирам онова, което преживява. Разбирам изолацията, недоразуменията и лъжите, които я заобикалят и чувствам много силно НЕЙНОТО разочарование и объркване. Толкова много искам монархията да издържи и да извърши промените, които са нужни, за да се постави „шоуто“ върху нова и здрава основа. Разбирам също така страховете, които изпитва семейството от промените, но трябва да се променим, за да вдъхнем увереност на обществото, тъй като неговото безразличие ме засяга, а не би трябвало да го има.

Ще воювам за справедливост, ще воювам за моите деца и за монархията…

 

 

Кралският влак ни чакаше в Лондон. Бях поканен на погребението в имението Олторп в Нортамптъншър, на около 115 км от Лондон, на което щеше да присъства само семейството. Катафалката с принцесата бе обсипана с цветя, докато бавно преминаваше по лондонските улици по посока към М-1. Качих се заедно с фамилията Спенсър, принц Чарлс, Уилям и Хари на влака с елегантни тъмночервени вагони, теглени от два локомотива, кръстени „Принц Уилям“ и „Принц Хенри“.

Пътуването, което продължи час и половина, беше странно, потискащо и мъчително. Трябва да съм задрямал веднага след като потеглихме, уморен от нощното бдение. Събудих се на една гара близо до Олторп. След кратко пътуване с коли до семейното имение се събрахме в приемната, откъдето бяхме заведени в голямата трапезария. Докато вървяхме по коридорите, ми направи впечатление, че мраморният под на черни и бели квадрати прилича на този в Уестминстърското абатство.

Граф Спенсър застана начело на дългата маса от розово дърво и посочи на всеки къде да седне. Аз се озовах на доста неловко място между майката на Шефката г-жа Франсис Шанд Кид от лявата ми страна и бившия й съпруг принц Чарлс — от дясната. Не беше лесно за принца, след като бе понесъл нападките срещу Уиндзор в траурното слово на графа, да седи сега на спенсърова територия, особено като знаеше, че не всички очи го гледат любезно.

Общуването бе трудно и сковано, но като единственият човек на масата, който знаеше, че принцът и принцесата бяха възстановили добрите си отношения, поддържах някакъв светски разговор. Ясно ми беше, че темата за Хайгроув и за градините ще ни помогне да издържим трите яденета.

— Трябва някой път да дойдеш и да видиш градините — каза принц Чарлс.

— С най-голямо удоволствие, Ваше Кралско Височество — отговорих аз, знаейки, че това едва ли ще се случи.

Уилям и Хари бяха от другата страна на баща си, към края на масата. Двете момчета седяха тихо и от време на време се включваха за малко в някой разговор.

Сервираха кафето. Един иконом се приближи до графа и му пошепна нещо на ухото. Той стана и излезе от стаята. Трябва да се бе забавил около пет минути. Когато се върна, обяви:

— Даяна е вкъщи.

Минахме отново по коридора с шахматния под. Вървях непосредствено зад принц Чарлс и момчетата. През раменете им видях катафалката и още нещо. Кралското знаме, с което бе обвит ковчегът, бе махнато и бе заменено със знамето на Спенсърови в бяло, червено, черно и златно. То само наполовина покриваше ковчега. Петте минути, през които графът бе излязъл от стаята, беше успял да извърши подмяната. До съдебния ми процес през 2002 година всички бяха убедени, че принцесата бе погребана така, както са я видели за последен път — с кралското знаме около ковчега й. Че е била погребана като кралско особа. Като принцеса. Така както тя би искала. Но уви — изключително прецизно замисленото достойнство на този ден се промени, когато графът подмени знамената, очевидно, без да схване жалката неуместност на такъв необясним жест. Принцесата се гордееше, че да, принадлежи към кралското семейство. Тя плака, когато загуби статута си на Нейно Кралско Височество. По ирония на съдбата кралското семейство, което бе отказало на принцесата статута на Нейно Кралско Височество, уважи нейния ранг и й устрои кралско изпращане и официално погребение. А нейният брат неочаквано упражни контрола си и обезцени значението на този ден.

Изведнъж се появиха осем войници от Полка на принцесата на Уелс и с бавна крачка понесоха принцесата на рамене надолу към езерото през временно изграден мост и след това на острова, където бе изкопан гроб. Нямаше килим от цветя — само трева, сенките на дърветата и снопчета светлина, които се прокрадваха през гъстите листа на короните. Единственото, което си мислех беше: как може да се погребе на такова самотно място жена, която не можеше да понася самотата. Сякаш някой напълно непознат човек е уреждал погребението на принцесата, която аз познавах най-добре и затова всичко беше направено толкова неправилно. Няма нито един приятел от вътрешния й кръг, който да се съгласи, че това място е подходящо за вечното й жилище. Когато беше жива и искаше усамотено място за почивка, графът я отпрати. А когато й трябваше последно място за почивка, той я прие и я постави на най-самотното от всички възможни места. Това беше моето сбогуване с нея и знаех, че повече няма да дойда. Както и всичките й други истински приятели, аз нямаше да стъпя повече на този остров. Нямаше гроб, който да мога да посетя така, както принцесата ми бе казала, че ще посети гроба на принцеса Грейс от Монако, така както безброй много пъти ходех на гроба на майка си.

Погребалната служба продължи трийсет минути. Това, което се случи и какво бе казано там, ще запазя за себе си. Искам само да спомена, че накрая коленичих, взех шепа земя и я хвърлих върху златната плочка, на която пишеше: „Даяна — Принцеса на Уелс 1961-1997“.

После се изправих и казах високо:

— Сбогом, Ваше Кралско Височество.

След това седнах при г-жа Франсис Шанд Кид в малкия бял параклис над езерото. Тя бе запалила цигара и повтаряше едно и също:

— Е, поне беше моя девет месеца, Пол. Съвсем моя. Беше моя девет месеца.

Разхлабих черната си вратовръзка и разкопчах най-горните копчета на ризата си. След това свалих верижката със златния кръст, който тя ми бе дала да нося по време на бдението.

— Това ме пазеше, но сега си е ваше — казах и го пуснах в дланта й.

След като изпуши две цигари, се събрахме отново всички в приемната за по чаша чай. Стояхме скупчени на малки групи и си приказвахме. Граф Спенсър се приближи до телевизора в ъгъла на стаята и го включи. Всички погледи се обърнаха към екрана. Телевизионният канал излъчваше най-важните моменти от погребението. Принц Чарлс и синовете му стояха мълчаливо. Стаята притихна. Защо гледаме това сега, мислех си аз.

След това гласът на граф Спенсър се появи от дъното на телевизора и изпълни стаята. Ехтящият му глас от Уестминстърското абатство. Словото му от амвона. Никога не бях изпадал в толкова неудобно положение. Но принц Чарлс определено нямаше да позволи да бъде повторено унижението.

Той остави чашата и чинийката си и каза на Уилям и Хари:

— Мисля, че трябва да си тръгваме.

Докато словото продължаваше да кънти в дъното, тримата Уиндзор учтиво подадоха ръка и казаха довиждане. Скоро след тях си тръгнах и аз.

 

 

През целия септември и октомври трябва да съм се лутал, изгубен между апартаменти осем и девет. Не спях добре, а когато заспивах непрекъснато сънувах един и същи кошмар: принцесата беше с мен в Кей Пи и повтаряше: „Кога ще кажем на хората, че още съм жива?“. Събуждах се убеден, че тя е там. А Марая ми казваше, че съм плачел насън. По онова време не можех да стоя със скръбта си в Олд Баракс. Имах нужда да бъда в Кей Пи за утеха. Това беше единственото място, където се чувствах близко до принцесата.

Ходех от стая в стая и оставах там часове наред, представяйки си принцесата навсякъде. В дневната, свита върху канапето. На пианото как свири Рахманинов. На масата как обгръща около себе си хавлиената кърпа и сяда да закусва. В гардеробната как позира като на моден подиум. На бюрото с наведена глава как пише писма. Сядах върху неотдавна тапицираното канапе, хващах възглавница с избродирано върху нея D. Поглеждах към камината и виждах следи от хумора на принцесата — стикер в бяло и червено „Аз харесвам Ди“, лепнат съвсем неуместно върху сивия мрамор. Над него имаше предупреждение „ВНИМАНИЕ: Принцеса на борда“. Два чифта балетни обувки висяха на кука отзад на вратата. В един ъгъл на пода имаше кутия за училище с „Д. Спенсър“, написано на капака.

Сядах на стълбите, представяйки си как тя се навежда през перилата — „Пол, там ли си?“, моментите, когато заедно съставяхме писма, звука от затварянето на вратата, как се втурва вътре с последната клюка.

Сядах върху шезлонга в спалнята й, взирах се в малката планина от плюшени играчки върху канапето край стената — горила, панда, заек, жаба, розов слон, черна пантера, таралеж. Трябва да бяха около петдесет.

На масичките от двете страни на леглото й имаше снимки на Уилям и Хари. След това погледът ми се премести върху кръглата маса близо до прозореца, където сред другите скъпи спомени имаше пет снимки в рамки на нейния съпруг с момчетата и една, на която беше само той. Имаше една снимка на обичания й баща, граф Спенсър. На други тя с Лайза Минели, тя танцува с Уейн Слийп^[1] в лондонския Паладиум, сестрите й Джейн и Сара, приятелките й Лусия и Роза.

Веднъж Марая дойде да ме види и да ми донесе сандвич.

— Скъпи, никак не е хубаво за теб да стоиш тук — каза тя, но не беше така. По някакъв особен начин ми беше хубаво.

Веднъж, посред нощ, след като пак бях сънувал същия кошмар, излязох от Олд Баракс и отидох в Кей Пи. Току-що бях сънувал принцесата и имах нужда да я усетя. Тези, които са губили скъп човек, ще се сетят какво направих след това. Онези, които не са, сигурно ще си помислят, че съм полудял. Но по онова време не можех да постъпя по друг начин. Влязох в гардеробната с формата на Г, дръпнах завесите, където висяха нейните рокли, наведох се в празното пространство между дрехите й и пода. Усещах миризмата й. Заспал бях в това положение.

 

 

В средата на октомври бях в същата гардеробна заедно със сестрите и майката на принцесата — лейди Сара, лейди Джейн и г-жа Франсис Шанд Кид. Те огледаха дрехите, за да решат какво да вземат. Поискаха да им донеса куфарите на принцесата — комплект от три черни кожени куфара. Натъпкаха ги с блузи, поли, кашмирени жилетки и обувки, козметика, пяна за баня и парфюми, след това ги натовариха отзад на паркираните пред входа коли. Нито една от тези вещи не беше оценена преди отварянето на завещанието, но като негови изпълнители членовете на семейството можеше да правят каквото си искат.

Аз бях започнал вече да описвам цялото съдържание на апартаментите бельо, украшения, бижута, дрехи, лични вещи. Беше много трудна задача и я изпълнявах с помощта на Мередит Едърингтън-Смит от Кристис, която изготви каталога с роклите на принцесата за невероятно успешната разпродажба в началото на лятото в Ню Йорк. Кралският бижутер Дейвид Томас също дойде, за да приключи описа на колекцията на принцесата. Застанал бях край лейди Сара в гардеробната. Тя свали една копринена блуза, която принцесата беше носила. На ръкавите още стояха ръкавели с форма на сърца от сребро и червен емайл. Без да каже нещо лейди Сара ги свали, сложи ми ги в ръката и се усмихна:

— Ако има нещо, което искаш, Пол, просто кажи.

Стиснах ръкавелите и казах:

— Имам всичко, което ми трябва, а спомените са в сърцето ми, но все пак благодаря.

Лейди Сара, за която знаех, че от цялото семейство беше най-близка със сестра си, беше заедно с майка си изпълнител на завещанието. По онова време бяха толкова щедри, че използваха правото си да променят завещанието и ми определиха петдесет хиляди лири като „признание за моята служба и вярност към принцесата“. Лейди Сара продължи да прехвърля дрехите. След това извади една черна рокля и сако на Версаче, подаде ми ги и каза:

— Това е за Марая. Може да ги сложи за твоето награждаване.

Датата дойде. Кралицата щеше да ме удостои на 13 ноември с кралския медал Виктория. Предстоеше ми да отида отново в Бъкингамския дворец за пръв път, откакто бях напуснал службата си при кралицата преди десет години.

 

 

За мен беше необичайно да мина през парадните порти на Бъкингамския дворец, да прекося предния двор и през сводестия вход да вляза в правоъгълния двор с изравнения заради събитието червен чакъл. Слязох от колата, погледнах към прозорците на най-горния етаж и показах на Александър и Ник къде е било първото жилище на татко им. Пристигнах, за да бъда награден и бях облечен с официален костюм като всички останали, а не с ливрея като слуга. От първия ми ден на работа като лакей през 1976 година не се бях чувствал толкова притеснен.

Беше слънчева и мразовита ноемврийска сутрин. Приближихме стъклената веранда на главния вход и влязохме в двореца. Марая и момчетата се отделиха от мен, за да заемат местата си в Балната зала. Чувах струнен оркестър, който свиреше в дъното. Отидох при групата от сто други удостоени, които се бяха събрали в Картинната галерия на кралицата. Там бях видял принцесата да прегръща шаферките на сватбата си през 1981 година. Спомените ме преследваха този ден по всеки коридор и всяка зала, докато стрелките на часовниците се приближаваха към единайсет часа. След това ни извикваха на групи по десет да се отправим през галерията и да изчакаме пред Балната зала, където публика от петстотин души наблюдаваше един много британски спектакъл.

Докато чаках, забелязах една млада госпожица да седи съвсем сама на канапе, непосредствено под портрета на крал Чарлс I, рисуван от Ван Дайк.

— А вие защо сте тук? — попитах аз, след като се представих.

— За медал Джордж^[2] — каза с тихия си глас двайсет и две годишното момиче.

Това е най-високият медал, с който може да бъде удостоено цивилно лице за храброст и тази привлекателна млада русокоса жена в елегантна светлочервена рокля и шапка в цвят кафе щеше да го получи. Питах се какво за бога е направила. Това беше Лиза Пот — медицинска сестра в детска забавачка. С тялото си тя беше закрила децата по време на пикник, когато един луд се втурнал сред тях с мачете и я изпорязал на детската площадка на училището Сейнт Люк в Улвърхамптън.

Погледнах ръцете й, покрити с ужасни белези.

— Това е нищо в сравнение с раните на някои от децата. На някои устите им бяха разпорени от едното до другото ухо — каза тя.

Бъръл и Потс бяха поканени да се отправят заедно към Балната зала. Тя беше звездата на събитието и за мен беше привилегия да бъда с човек, проявил такава смелост. Наблюдавах я как се приближи до Нейно Величество и каза няколко думи.

След това беше мой ред да получа медала, който принцесата ми беше казала, че е признание за двайсет и една годишната ми кралска служба на кралицата, на принц Чарлс и на нея. Но ме очакваше изненада.

Гласът на лорд шамбелана прозвуча по микрофона:

— Удостоява се с Кралски медал Виктория за служба при Даяна, принцеса на Уелс, г-н Пол Бъръл.

Никой не ми беше казал, но кралицата бе сметнала за подобаващо наградата да бъде фокусирана върху моята вярност към принцесата. Поклоних се, подадох ръка и тя закачи медала на ревера ми.

— Не знаеш колко съм щастлива, че ти давам този медал — заяви кралицата. — Той означава страшно много. Благодаря ти за всичко, което правиш. А сега с какво ще се занимаваш?

Погледнах през рамото й и забелязах стария колега Кристофър Брей, пажът на кралицата.

— Ако случайно Кристофър има нужда от помощ, Ваше Величество?

Тя се позасмя. Отново си подадохме ръка, направих две стъпки назад, обърнах се и излязох от стаята.

Вечерта десет души — моето семейство и приятели празнуваха с мен и ресторанта Сан Лоренцо. Така както принцесата смяташе да го направим.

 

 

След две седмици в Олд Баракс пристигна писмо от министъра на финансите Гордън Браун, в което ме уведомяваха, че съм назначен за член на Мемориалния комитет Даяна, принцеса на Уелс да съветвам правителството как най-добре да бъде отдадена почит на живота на принцесата. Щях да работя заедно с приятелите на принцесата Роза Монктън и лорд Атънбъро. Комитетът бе учреден, за да допълва дейността на независимия, наскоро създаден Мемориален фонд Даяна, принцеса на Уелс.

Ако някога критиците са ме смятали за нищо повече от един иконом, „който си позволява идеи, надхвърлящи статута му“, тогава предполагам, че при назначаването ми в комитета хората, които не бяха близки с принцесата, започнаха да отправят хапливи забележки зад гърба ми, а не в лицето ми, разбирайки напълно погрешно отношенията ми с принцесата.

За подобно погрешно схващане допринесе коментарът в редакционната колонка на „Таймс“, озаглавен: „СИЛАТА НА ИКОНОМА: Пол Бъръл е най-подходящият да избере мемориал за Даяна“. В нея се казваше:

Никой не е герой пред слугата си… съответно нито една принцеса не е героиня пред иконома си… но икономите и слугите са невъзпетите герои зад кулисите. Те са сред малцината избрани, които са допуснати в личния свят зад публичните маски на церемониалността и двусмислените фрази.

Така назначаването на Пол Бъръл… е рядък момент на изкуство, породено от живота. И ето с иконома официално се консултират… Това е доста проблематично поръчение… Правителството следва мъдри прецеденти от фолклора и литературата. Когато се съмнявате, консултирайте се с иконома, като дискретно вътрешно лице, което винаги знае всичко.

Мисля, че разбираемата гордост ме накара да си затворя ушите. Не исках да чувам как се точат ножовете зад гърба ми.

 

 

Уилям и Хари се върнаха в Кей Пи две седмици преди Коледа на 1997 година. Бях украсил апартаментите с цветя, за да ги направя да изглеждат колкото се може по-уютни по домашному. Чаках пристигането им заедно с бавачката Олга Пауъл в дневната. Момчетата нахълтаха през предния вход във весело настроение в очакване на Коледата в Сандрингам.

Обиколих жилището заедно с тях. Държах тесте с жълти бележки, които да залепвам кое къде да отиде и кое на кого принадлежи. Момчета щяха да се местят заедно с принц Чарлс от апартамент в Йорк Хаус на територията на двореца Сейнт Джеймс — новата им база в Лондон. Уилям и Хари влизаха от стая в стая, събираха книги, плюшени играчки, снимки, постери, видеофилми и картини. След това решиха кои канапета, столове и килими искат да вземат със себе си. Уилям прояви повече методичност. Той спомена за бижута, после се отказа.

— О, можем да свършим това и през новата година. Няма защо да бързаме — каза той.

Силно бях впечатлен колко беше внимателен, дори когато избираше неща от собствените си вещи.

— Мога ли да взема това? А това мога ли?

— Уилям — казах аз. — Всичко тук е твое и на Хари. Можеш да вземеш каквото си искаш. Няма защо да питаш.

Той влезе в гардеробната с формата на Г и застана пред колекцията от творения на Шанел, Версаче, Жак Азагури и Катрин Уокър.

— Какво ще правим с всичките дрехи на мама — попита той.

— Не знам дали знаеш, но Спенсърови смятат да правят изложба в Олторп и много искат да вземат някои основни вещи и костюми, включително сватбената рокля.

— Не! — отговори остро Уилям. — Аз определено не искам те да вземат тези неща.

— Защо? — намеси се Хари.

— Просто не искам. Затова — отсече Уилям. — Но могат да вземат някои от другите рокли на мама. И това можем да направим през новата година.

Желанието на принцесата беше сватбената й рокля да бъде изпратена в Националната колекция на облекло в музея на Виктория и Албърт. По-големият й син ясно даваше да се разбере, че не иска да ходи в Олторп. А къде е тя днес? Изложена е в Олторп.

След това Уилям продължи по коридора с детските помещения.

— Бих искал онзи килим, онова канапе, онзи стол… онези пердета, масичката за напитки…

Спомнихме си как само преди две години принцесата беше похарчила трийсет хиляди лири за нови килими.

Трогателно беше да гледаш как двамата братя обикалят стаите си и подбират разни неща и как Уилям се грижи за по-малкия си брат.

— Мога ли да си взема леглото, Пол — попита Хари — и онзи скрин?

— О, за какво ти е това, Хари? — възпротиви се наставнически Уилям. Нямаме достатъчно място за него.

— Има — изписка Хари. Представях си как принцесата би поклатила глава и би се засмяла.

Нямаше никакви спорове, когато двамата влязоха в дневната си на долния етаж. Там се намираше огромният им телевизор с широк екран.

— Доста е голям за Хайгроув. Можем ли да го отнесем в Йорк Хаус? Ще запълни цяла стена! — разсъждаваше на глас Уилям.

Открай време той отговаряше за електрониката и видеотехниката. Засмях се, защото почувствах, че принц Чарлс не би одобрил. Той мразеше момчетата да седят пред телевизора и да гледат смахнати програми. Самият той рядко гледаше телевизия и то, ако показваха някакъв информативен документален филм.

След това влязохме в дневната и мисля, че тук спомените им ги завладяха, защото това беше стаята на майка им и те го почувстваха. Настъпи тишина. Уилям стоеше, загледан в снимките на масата. Хари бе застанал край бюрото и докосваше всичко в унес.

След няколко минути гласът на Уилям наруши тишината.

— Искам големия хипопотам, Пол — посочи той огромната пухкава играчка на пода, около която майката и синовете обичаха да лягат, скупчени и да гледат телевизия.

Когато обиколката приключи, апартаментите бяха осеяни с жълти бележки на мебелите, обозначени „У — Йорк Хаус“ и „Х — Йорк Хаус“.

Докато преглеждаха колекцията си от видеофилми и прехвърляха компактдисковете си, спомних си, че 1997-а щеше да е първата година, когато принцесата щеше да прекара Коледа с момчетата — през лятото тя се беше споразумяла с принц Чарлс и с кралицата този път да скъсат с традицията в Сандрингам. Планираше да прекара Коледа със синовете си в Кей-клъб в Барбуда.

Но макар че принцесата не беше вече с нас, аз все още исках синовете й да получат и подарък в Кей Пи — традиция, която можеха да отнесат със себе си в Сандрингам. Приготвих по един коледен чорап с подаръци за всеки от тях. Когато момчетата казаха довиждане и се готвеха да се спуснат надолу по стълбите, аз ги спрях:

— Тъй като всяка година съм отговарял за коледните ви чорапи с подаръци, не можех да оставя тази година да мине, без да сторя същото — започнах аз.

На лицата и на двамата се изписа изненада.

— Даже съм ги зашил отгоре, за да не видите какво има вътре. Доста се съмнявам обаче, че ще издържат до Коледа сутринта — усмихнах се аз, подавайки им плетените чорапи, които принцесата използваше всяка година.

— О, ще издържат, Пол — увери ме Уилям. — И много ти благодаря.

Хари се затича към мен и ме прегърна.

Стигнахме заедно до предната врата.

— Сега знаете точно къде съм. Ако искате нещо, само ми се обадете.

— Добре, Пол — отговори Хари. — И ще се видим през януари, когато се върнем от ски с татко.

Когато чорапите им бяха безопасно натикани в задната част на ландроувъра дискавъри, заедно с другите неща, които си бяха взели, двамата си свалиха прозорците, Уилям отпред, Хари отзад.

— Довиждане, Пол — извикаха ми те, докато полицаят от охраната им Греъм Крейкър палеше колата.

Толкова много пъти съм стоял там с принцесата да им махаме с ръце. Тя винаги се обръщаше към мен и казваше:

— Къщата ще утихне сега. Ще ми липсват момчетата.

 

 

От центъра на света на принцесата в Кей Пи гледах навън и не вярвах на очите си.

В началните си стъпки Мемориалният фонд Даяна, принцеса на Уелс, се ръководеше от Антъни Джулиъс, адвокатът на принцесата, който се бе занимавал с развода й. На мен ми се струваше, че той поемаше в свои ръце всеки аспект от живота й, а лейди Сара Маккоркъдейл и Майкъл Гибинс го следваха. Виждах как трима души, които не познаваха Шефката отблизо, изведнъж се бяха заели да управляват нейните дела. В тази независима благотворителна организация, създадена в памет на принцесата, нямаше никой от вътрешния й кръг от най-близки приятели, който да направлява проекта. Отговарях за целия живот на принцесата, докато тя беше жива, а сега неочаквано се озовах в периферията.

Започнах да свиквам с посещенията на г-жа Франсис Шанд Кид в двореца. Тя сядаше в дневната с бутилка вино, започваше да преглежда кореспонденцията на дъщеря си и вземаше едностранни решения какво да се унищожи. Наряза повече от петдесет писма. Пред очите ми се унищожаваше историята от едно семейство, което се готвеше да отнеме от династията Уиндзор контрола върху света на принцесата. Смятах, че това е дълбоко неправилно.

Фондът. Нарязването на писмата. Към края на 1997 година усещах, че губех контрол върху един свят, за чието управление принцесата толкова дълго бе разчитала на мен. Никога не се бях чувствал така безпомощен. Онази уводна статия на „Таймс“, че е нужно „консултиране с дискретното вътрешно лице, което знае“, сякаш не означаваше нищо. Не беше в природата ми да стоя безучастно и да гледам как всичко се изплъзва изпод контрола ми. В моите очи най-малкото ми задължение беше да предприема нещо, а в същото време не знаех с кого да обсъдя тревогите си. Никой от Спенсърови нямаше да разбере. Аз не бях роднина. Уилям и Хари бяха много малки, а към принца на Уелс беше абсурдно да си помисля да се обърна за съвет. Не знам дали изобщо би слушал, камо ли да разбере. Нейно Величество кралицата. Нямаше да има нужда да минавам през надутия кралски двор, за да получа аудиенция. Знаех това.

Вдигнах телефона и се обадих на човек, близък на кралицата, човек дискретен, на когото можех да разчитам.

— Мислите ли, че кралицата би се съгласила да ме види и да ми отдели пет минути? — попитах аз.

— Остави на мен. Ще те уведомя.

На следващия ден отговорът дойде.

— Кралицата ще се радва да те види в два часа в четвъртък на 19 декември. Мисля, че знаеш как да дойдеш тук.

Влязох през страничната врата откъм Бъкингам Палас роуд. Минах покрай полицая, който ме очакваше. Спуснах се надолу по облицованите с плочки подземни коридори. Минах покрай складовете, винарските изби, помещението за спалното бельо и цветарницата и влязох в тесен асансьор за двама души. Знаех много добре накъде да вървя из Бъкингамския дворец, дори и след толкова дълго време далеч от лабиринтите му.

Вратите на асансьора се отвориха и се озовах в позната обстановка. След това се разтвори огромна дъбова врата и аз стъпих на червения килим и коридора на кралицата. Направил бях така, че да съм тук точно в един и петдесет и пет. Приближих тесния Вестибюл на пажовете, някъде по средата на коридора, където толкова много пъти бях чакал, за да сервирам на кралицата. Сега седнах да почакам, докато тя изпие кафето си след обяда. След това, буквално на секундата, в два часа един паж каза:

— Кралицата е готова за вас… Пол, Ваше Величество.

Тя беше в своята дневна. Дребната фигура седеше на бюрото в еркера. Беше сложила половинки очила. Навсякъде бяха разпръснати правителствени документи и червени кутии. В стаята бяха налягали девет-десет коргита. Някои от поколението, което не познавах, надигнаха глави и заръмжаха.

Кралицата тръгна към мен и аз се поклоних, преди да ми подаде ръка и да ми каже:

— Здравей, Пол, как си?

Усмивката й беше топла, както винаги, независимо че тя бе малко поостаряла и косата й се бе прошарила повече. Облечена беше в синьо. Носеше три реда перли и огромна диамантена брошка с формата на сърце.

Тя забеляза, че стискам нещо в ръце.

— Букет цветя, Ваше Величество.

— Колко мило от твоя страна — усмихна се кралицата и ги пое. — И как хубаво миришат.

Беше в добро настроение, приятелски настроена и знаеше от неофициалния брифинг, че някои въпроси, отнасящи се до принцесата, ме безпокоят.

— Много странно нещо — каза тя, започвайки разговора, след като бе подала цветята на пажа си.

— Зная, Ваше Величество. Няма абсолютно никой, на когото да мога да се доверя. Вие сте единственият човек и ви благодаря, че ми дадохте възможност да разговарям с вас. За мен това означава страшно много.

Останахме прави. Никой не сяда в присъствието на кралицата по време на частна аудиенция. Знаех това. Нейно Величество ме попита как се справям. Казах, че гледам непрекъснато да върша нещо. Попита за Марая и момчетата. Отговорих й. След това минах на въпроса. Споделих с нея вътрешната политика на Кей Пи, какво е мнението ми за ръководенето на Мемориалния фонд, за участващите в него хора, за проблемите, които забелязвах. Разговаряхме за Антъни Джулиъс, за лейди Сара, за Патрик Джефсън, за моето бъдеще, за огромните разходи за юридически услуги, които гълташе фондът — 170 000 лири само през октомври. След това тя говори за Доди ал Файед и интереса на принцесата към него.

Оказа се, че кралицата е със същото впечатление, както и повечето хора в страната, че е ставало въпрос за началото на продължителен съюз, а не само на един летен флирт.

— Ваше Величество, романсът щеше да свърши в сълзи. Принцесата разбираше, че той има проблеми — пари, наркотици, алкохол и дори проститутки. Всичко това без съмнение щеше да излезе наяве накрая.

Продължих:

— Винаги казвах на принцесата: „Контролирайте средата, в която се движите“. Истината е, че тя не е имала контрол там на онази яхта. Той е решавал, че климатичната инсталация трябва да е пусната докрай, той е определял курса на яхтата, той е избирал храната, той е решил да се ходи в Париж. Тя искаше да се върне вкъщи, Ваше Величество. Тя искаше да си върне независимостта.

Кралицата слушаше внимателно и както по много други теми този ден, даде честното си и откровено мнение. След това ми каза как г-жа Франсис Шанд Кид й се обаждала от време на време от септември насам.

— Мога ли да кажа, Ваше Величество, че ще трябва да се въоръжите с доста смелост — пошегувах се аз.

Тъй като това име бе вече споменато, нямаше по-подходящ момент да изразя безпокойството си относно онова, на което ставах свидетел в Кей Пи — очевидно безогледното унищожаване на документи, писма и меморандуми, които според мен, може би имаха историческо значение.

— Ваше Величество, не мога да допусна да се изличи историята. Искам да защитя света на принцесата и да съхраня тайните й и възнамерявам да запазя документите и артефактите, които ми е дала.

Кралицата отново ме слушаше. Тя не възрази и мисля, че и двамата разбирахме, че мое задължение е да направя нещо. Нямаше нужда да навлизам и подробности какви точно неща ще бъдат съхранени и къде ще ги отнеса. Това, че кралицата не се смръщи, беше достатъчно да ми подскаже, че трябва да подходя към въпроса по начин, който смятах за уместен.

 

 

Мисля, че тя ми съчувстваше за онова, което преживявах. Нейно Величество ми каза:

— Спомням си, че когато баба ми почина, отидох в Марлбъро Хаус и видях стикери, поставени върху всичко. Всички те се бяха спуснали като лешояди. Това според мен е най-лошото нещо след загубата на човек.

Тогава именно разговаряхме и за Уилям и за Хари, включително за посещението им да си вземат някои неща от Кей Пи.

Никога не бях разговарял толкова дълго с кралицата. Привилегия е да си в нейната компания за разговор, който се превърна в лична и интимна среща. Доколкото си спомням тя продължи от два до малко преди пет. Прави през цялото време. Трябваше да наваксаме за десет години. Беше като среща след дълга раздяла с отдавна изгубен роднина. Беше съвсем неофициално.

Разбира се, твърдението, че един иконом да е имал почти тричасова аудиенция при кралицата бе „пълна измислица“ според вестниците в дните след рухването на съдебния процес срещу мен за кражба в Олд Бейли през 2002 година. Скептични кралски експерти, които само биха могли да мечтаят за такъв разговор с кралицата, се появяваха по телевизията и омаловажаваха спомените ми за тази среща, отхвърляйки я като „немислима“, „силно невероятна“ и „чиста измислица“.

„Министър-председателят има само петнайсет минути, затова е невероятно един иконом да получи толкова дълга аудиенция“, говореше подигравателно един невярващ бивш служител в двора.

Вестник „Сън“ се намеси с обичайните си подробности, обяснявайки как срещата продължила три минути, за час и дума не можело да става.

След това Бъкингамският дворец излезе с декларация, за да съобщи истината и просвети някои хора. По спомени лично на кралицата „срещата продължила най-малко деветдесет минути“.

Каквато и да е версията, ние ми се струва стояхме там необичайно дълго време.

Разбира се, надълго разговаряхме за принцесата. Всъщност аз казах на кралицата, че принц Чарлс е бил единственият мъж, когото тя истински е обичала през целия си живот. Знаех, че принцесата е казала същото в същата тази стая през февруари 1996 година.

Докато разговаряхме за принцесата, тонът на разговора се промени. Имах чувството, че кралицата сякаш иска времето да се върне назад.

— Толкова много пъти се опитвах да подам ръка на Даяна. Писах й много, много писма, Пол — каза ми тя.

В този момент почти виждах как принцесата и аз седим на стълбите или в нейната дневна и четем милите писма от Бъкингамския дворец или от замъка Уиндзор.

— Знам. Виждал съм тези писма и принцесата винаги им отговаряше. Бедата обаче, Ваше Величество, беше, че вие говорехте в черно и бяло, а принцесата говореше в цветове.

Подсказвах, че бяха от различни поколения и говореха на различни езици.

За пръв път в живота ми ми се прииска да прегърна кралицата, но разбира се, тя не беше принцесата и това беше невъзможно. Просто стоях там, слушах я и си мислех, че ако Великобритания можеше да види колко искрена и сърдечна бе тя към принцесата, нямаше да има подмятания за дистанцирането на кралското семейство в дните веднага след смъртта на принцесата.

Спомням си бележката, която принцесата ми беше оставила за кралицата: „Как ми се иска да прегърна моята свекърва“.

Станах свидетел на истинската загриженост на свекърва, не на дистанциран суверен; на човек, който искрено се е опитвал да помогне и Шефката знаеше това. Поради това тя никога не гледаше на кралицата и на Единбургския херцог като на врагове.

Кралицата знаеше това, но добави:

— Моите жестове биваха или нежелани, или просто зле разбирани — и тъжното й огорчение се забелязваше. — А исках единствено да помогна.

Когато срещата отиваше към края си, кралицата ми каза още нещо. Поглеждайки над очилата си, тя ме предупреди:

— Внимавай, Пол. Никой друг не е бил толкова близък на член на моето семейство, както ти. Има сили, които действат в страната и за които ние не знаем нищо — и тя ме фиксира с поглед, от който ми стана ясно нейното „Разбираш ли?“.

— Приятно ми беше да си поговоря пак с теб, Пол. Ще ме държиш в течение как вървят нещата, нали? Сега наистина си мисля, че стана време да се погрижа за разходката на кучетата.

Подадохме си ръце. Поклоних се и излязох от стаята.

Откакто завърши моят процес, когато за пръв път подробно разказах за тази среща с кралицата, се носят много слухове и отново подигравки относно тона и смисъла на това „Внимавай“, казано ми от Нейно Величество. Всъщност какво е имала тя предвид? Знам само това, което чух. Тя не каза нищо повече, но и нямаше мелодраматичност в гласа й. Тръгнах си и приех казаното, както бе казано — съвет към мен да бъда бдителен. Мисля си, че тя искаше да ми каже да бъда внимателен, защото никой по-добре от нея не разбираше положението, в което се бях озовал и близостта, която съм имал с принцесата.

Намекът за „сили, които действат в страната, за които ние не знаем нищо“ често ме занимаваше през следващите години и мога да кажа, че аз също се безпокоях. Може би кралицата е имала предвид мощта на медийните барони и редактори, които могат да съборят всеки от пиедестала му. Може да е говорела за неидентифицираната маса, наречена „върхушката“, недефинирана, невидима мрежа от взаимно свързани социални кръгове на властимащите. А може да е имала предвид службата за вътрешно разузнаване МИ-5, защото, макар и да не разбира тайната й работа и тъмни методи на действие, кралицата е наясно с властта, която тя упражнява. Подобно на кралския двор разузнавателните служби имат carte blanche да действат по най-добрия за страната и за монархията начин.

Но онова, което наистина знам, е, че по-малко от четири години след предупреждението на кралицата бях арестуван и изправен на съд за престъпление, което изобщо не бях извършил, по дело, което беше толкова сакато, че просто нямаше на какво да стъпи. Но през цялото време подводните течения, бушуващи под повърхността на този процес, бяха за тайните на принцесата. У кого бяха? Къде бяха? Съвсем честно казано не мога да твърдя какво точно е искала да каже кралицата. Много пъти се ядосвах на себе си защо тогава не я попитах какво има предвид. И аз като вас мога само да гадая. Никой не е повече от мен наясно със смисъла на онова, което е заключено в главата ми. Решавайки да сподели някаква информация с мен, принцесата умишлено ми е разкривала факти с историческо значение. Аз бях независимият свидетел на нейната история по същия начин, по който бях свидетел на писмата, които пишеше и получаваше, на документите от развода й и на завещанието, което написа.

Тя споделяше с мен и безпокойството си, че постоянно я следят. Наивно би било за човек да си помисли, че от момента, в който се е омъжила за принц Чарлс, телефонните й разговори не са били подслушвани или че връзките, които е поддържала, не са били проверявани. Установена практика е членовете на правителството и на кралското семейство да бъдат наблюдавани. Тя знаеше това. И така, в това отношение „силите“ дискретно вършеха работата си през всичките ми години в Хайгроув и Кей Пи. Тя непрекъснато ме предупреждаваше за това и за необходимостта да бъда бдителен. Ако имаше нещо в живота в Кей Пи, което принцесата ненавиждаше, то беше чувството, че постоянно я подслушват или наблюдават. Тя не можеше да се избави от него. Това беше една от причините, поради които се отказа от полицейската си охрана. Принцесата нямаше доверие на полицията, защото беше оръдие на държавата. Фактически у нея имаше дълбоко вкоренено подозрение към всичко, свързано с държавата.

Тя дори подозираше, че когато и двамата ни няма в двореца, в апартаменти осем и девет се монтират подслушвателни устройства. Веднъж двамата с нея преместихме всичките мебели на едната страна на дневната, вдигнахме малкия килим с шарки в стил ацтеки, навихме фиксирания на пода син килим и подложката под него. След това отвихме с отвертки дъски от пода. Тя беше убедена, че в двореца има подслушвателни устройства, но не намерихме нищо. Безпокоеше се, че те са може би монтирани в контактите, ключовете на лампите или в самите лампи. Някои ще кажат, че подобни страхове са чиста параноя. Ако тревогите й бяха изолирани или лишени от разумно основание, щях да бъда склонен да се съглася. Но критиците, на които твърде много им се искаше да я обвинят в параноя, не разбираха, че тя имаше достатъчно основание да се безпокои. Принцесата беше предпазлива, а не параноичка, защото имаше солидна информация, получена от човек, който е работил в службите на британското разузнаване, човек, на чието приятелство, опит и съвети тя разчиташе.

А и един представител на кралското семейство я бе предупредил: „Трябва да си дискретна, дори в собствения си дом, защото «те» слушат през цялото време“. (Преди съдебния ми процес в Олд Бейли през 2002 година видяхме заедно с адвокатите ми документни свидетелства, че дори моите телефонни линии бяха „прехванати“ по време на полицейското разследване без моето знание и най-малко двайсет телефонни номера са били следени.)

Отправям предизвикателство към всеки, който се озове в положението на принцесата, да си живее спокойно и изобщо да не търси подслушвателни устройства в дома си. Когато не намери нищо, тя се обърна за помощ към своя приятел, работил някога в разузнавателните служби. Един уикенд следобед той посети двореца с псевдоним. Направи пълен преглед на апартаментите, за да засече подслушвателни устройства. Провери всяка стая. Нищо не бе намерено. След това пред принцесата и мен бе направена демонстрация на високотехнологичните техники за наблюдение. Онова, което най-много порази принцесата, беше, че за да бъде наблюдавана, не е непременно нужно да има устройства, монтирани някъде в къщата. Толкова усъвършенствани бяха системите на разузнаването, че един разговор можеше да бъде подслушан от паркирана навън наблюдателна кола, която излъчва сигнал до сградата и използва огледала, за да го отразяват. В резултат на това тя свали кръглото огледало, което бе закачено над мраморната камина срещу прозореца в дневната й. Принцесата не беше параноичка. Постъпваше така, както я съветваха.

През последните две години от живота си тя все повече се безпокоеше за сигурността около себе си. Усещаше се израснала след раздялата си с принц Чарлс през 1992 година и бе готова да превземе света с хуманитарните си мисии. Права или не, принцесата чувстваше, че колкото по-силна става, толкова повече гледат на нея като на нова напаст, готова и на един крак да върви, но да върши нетрадиционни неща. По-късно тя щеше да се окаже права в известна степен, когато хуманитарната й работа в Ангола в началото на 1997 година стана повод някои да я нарекат „халтаво оръдие“, което причинява повече вреда, отколкото полза. През есента на 1996 година я беше обсебили чувството, че „пречи някому“. Принцесата с положителност усещаше, че „системата“ не оценява добре работата й, и че докато тя е на сцената, принц Чарлс няма да може да върви напред, както той искаше.

— „Станах силна и не им харесва, че мога да върша добро и да стоя здрави на собствените си крака без тях“, сподели веднъж тя.

В един особено тревожен за нея период през октомври 1996 година принцесата ме извика един ден от икономското. Срещнах я по средата на стълбите. Имаше отново някакво съмнение в себе си и аз трябваше да го разсея. После ме попита още нещо и се наложи да седнем на стълбите и да обсъдим тревогите й. Смяташе, че е организирана кампания от „бригадата анти-Даяна“, както тя се изразяваше, за да я дискредитират в очите на обществото. Говорихме за продължаващата роля на Тиги Лег-Бърк. Говорихме за Камила Паркър Боулс и дали принц Чарлс наистина я обича. Неизбежно се стигна и до това колко подценена и недооценена се чувства. Но основното в разговора ни бяха нейните тревоги за бъдещето. Каза ми, че изобщо не проумява неспирните опити на привържениците на принц Чарлс „да ме унищожат“. Това беше лош ден за принцесата и тя имаше нужда да говори. В главата й скачаха всякакви разбъркани мисли. Решихме да отидем в дневната, да запишем всичко и видим за какво всъщност става дума. Писалката сложи ред в мисловния й процес и нещата си дойдоха на мястото.

Принцесата седеше на бюрото си, а аз се бях настанил на канапето и я наблюдавах как яростно пише.

— Ще му сложа дата и искам да го запазиш… в случай че стане нещо — каза тя.

Принцесата имаше и друга причина да запише мислите си и този ден, и да ми ги предаде. Основателно или не, тя се безпокоеше за сигурността си и това измъчваше мозъка й. Написа онова, което мислеше, но не обясни защо го прави. Мисля, че се е бояла да не изглежда глупаво или да не се почувства неудобно. Тя просто искаше да го запише. Това беше своего рода нейната застраховка за бъдещето.

Когато свърши писмото, тя го пъхна в един плик, адресиран „За Пол“, запечата го и ми го предаде. Прочетох го на следващия ден вкъщи, но тогава не си помислих нищо. Не беше за пръв път, нито пък за последен, когато тя изразяваше устно или писмено подобни опасения пред мен. Но сега, когато знам какво се случи по-късно, тревогата в това писмо наистина ме безпокои. Ето какво написа тя десет месеца преди да загине в автомобилната катастрофа в Париж:

Седя днес тук на бюрото си през октомври, копнееща някой да ме прегърне, да ми вдъхне кураж, за да бъда силна и да държа главата си високо изправена. Този конкретен етап от моя живот е най-опасният. (Принцесата след това уточнява откъде смята, че заплахата и опасността ще дойдат.) … планира „произшествие“ с моята кола, отказ на спирачките и сериозна травма на главата, за да се разчисти пътя да се ожени за Камила.

Аз съм мачкана, наранявана и духовно малтретирана от една система вече петнайсет години, но не се сърдя на никого, не нося в себе си никаква омраза. Уморена съм от битките, но никога няма да се предам. Вътрешно съм силна и може би това е проблемът за моите врагове.

Благодаря ти, Чарлс, задето ме прекара през такъв ад и задето ми даде възможност да се уча от жестоките неща, които ми причини. Аз бързо напредвах и плаках повече, отколкото някой някога би разбрал. Мъката почти ме уби, но вътрешната ми сила никога не ме напусна, а закрилниците ми се погрижиха добре за мен досега. Не е ли щастие, че техните криле ме защитават…

Това писмо беше част от бремето, което носех със себе си след смъртта на принцесата. Преживях голямо терзание, докато реша какво да правя с него. Ето какво мога да кажа — представете си, че това писмо ви е било написано от скъп човек и след това до една година този човек загива в автомобилна катастрофа. За да проумеете каква е връзката на писмото със случилото се, вие се люшкате от предположението, че е безумно съвпадение, до доста по-странни и параноични обяснения. Надявах се, че въпросът ще бъде разрешен с разследване на причините за смъртта на принцесата — пълно разследване от следовател и съд в Обединеното кралство на събитията на 31 август 1997 година. Но по някакви необясними причини такова досега не е имало. Ако беше някой друг, щеше да има, а в този случай то все се отлага.

В края на лятото на 2003 година бе съобщено, че се планира да започна разследване в Съри главно на обстоятелствата около смъртта на Доди ал Файед. Не ставаше ясно дали обсегът му ще включва и смъртта на принцесата. Каквато и да е истинската причина, липсата на разследване до този момент и опитът на Скотланд Ярд да унищожи моята репутация с процеса срещу мен през 2002 година в Олд Бейли, ме накара да направя публично съдържанието на това писмо. Съгласен съм, че може и да не постигна нищо, защото то единствено може да постави още един въпросителен знак. Но ако този въпросителен знак доведе до разследване и щателно проучване на фактите от британските власти, все пак ще е постигнато нещо. Възможно е да се иска въпросът за британското разследване да се остави да заглъхне, но това не бива да се позволи да се случи.