Пол Бъръл
Кралска служба (19) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

17. Regina V.^[1] Бъръл

 

Един от най-често задаваните въпроси за мен е: „Какви са били интересите на този Пол Бъръл?“. Някои хора смятат моето схващане за служба като болна мания за раболепие. Други като мен, предпочитат да гледат на нея като на дълг, роден от желанието да се посветиш на един предан приятел, на една от най-вдъхновяващите жени на нашето време. Но отивайки на съд в Олд Бейли знаех, че вниманието и любопитството щяха да бъдат насочени към лабиринта на отношенията ми с принцесата.

Парадоксът на живота ми — и аз знам това много добре — е, че бях самоотвержен в ролята си на иконом и егоистичен в другите си роли — на съпруг и баща. Единственото, което мога да кажа в своя защита, е, че човек среща в живото си малко хора, които са способни да оставят неизличима следа в душата му. Принцесата беше наистина много забележителна личност. Тя ми даде привилегията първо да вляза в нейния свят и след това да получа приятелството й. Това не беше дар, от който можеш да се откажеш. Ти се вкопчваш в него, благоговееш пред него и живееш с него. Проблемът за някои е, че аз все още живея с него, отказвам да го оставя.

Никога не съм бил човек на дълбокото самовглъбяване или самоанализ. В зависимост от гледната ви точка службата ми при принцесата, както в живота, така и в смъртта може да бъде преценена като здравословна или нездравословна. Но твърдата лоялност към други може да бъде погрешно изтълкувана, както и погрешно разбрана от всеки, който живее извън стените на дворец или замък. Когато един човек зависи от друг, за да функционира, какъвто е случаят с много кралски особи, тогава необходимостта да бъдеш нужен и знанието, че ти контролираш могат да се превърнат в пристрастеност. Колкото по-близки са взаимоотношенията, толкова по-пристрастен ставаш. Накрая кралската особа и помощникът имат еднакво нужда един от друг.

Никой не е незаменим и принцесата замени доста от състава на персонала си. Но, както сама е заявявала пред свои приятели, които щяха да кажат това в съда, тя смяташе, че не може да функционира без мен. Това са нейни думи, не мои. Ако трябва да съм честен, не можех да си представя живота, без да работя за нея, независимо от това колко трудно ставаше. Тя разчиташе на мен така, както кралица Виктория — на Джон Браун; както кралицата — на Маргарет „Бобо“ Макдоналд; както принц Чарлс на камерхера си Майкъл Фосет. Никога не съм бил уникален или оригинален в това отношение. Но ако Скотланд Ярд не можеше да проумее какво е да живееш в къща с кралски особи, как се дават подаръци на слугите или доверието, с което се ползват някои от персонала, щяха ли съдебните заседатели да го проумеят? Щеше ли разказът за живота извън сцената с Даяна, принцеса на Уелс, да изглежда на обикновените граждани твърде приказен, за да е истински? Това бяха най-лошите ми опасения, докато подготвяхме защитата — че това, което щяхме да разкажем, щеше да изглежда толкова истинско, колкото историите от „Алиса в страната на чудесата“. За да проникнат в мен и да разберат начина ми на мислене, моите адвокати ме изпратиха при един психиатър в Бекънам, Кент. И до ден-днешен се задават въпроси за моето душевно състояние. Струва ми се, че най-добрият начин да бъда разбран, е да се прочетат думите на специалиста, който ме прегледа тогава — д-р Андрю Джонс. Това ми спестява самоанализа и ви дава едно независимо мнение. След петчасов преглед той заключи:

Пол на няколко пъти говори с обич за съпругата си и за силната подкрепа, която тя му оказва. Що се отнася до отношенията му с принцеса Даяна, той ми каза, че „нея е почитал много повече“. „Тя ми се доверяваше повече, отколкото на който и да било друг мъж“, ми каза Пол. Той твърдеше, че отношенията му със съпругата Марая „са от друго естество“.

Професионалните отношения между г-н Бъръл и принцесата са прераснали в значителна близост. Тя очевидно много е разчитала на него…

Той очевидно е бил натоварен с голяма част от всекидневните грижи по нея, като също й е правел компания. Тя очевидно му се е доверявала в значителна степен. Той я е утешавал, когато това е било необходимо. Когато е била във ваканция, принцесата му се е обаждала всекидневно. Обсъждала е с него личните си проблеми, показвала му е личната си кореспонденция и му е доверявала да урежда понякога срещите с мъже, с които е била в приятелски отношения… Г-н Бъръл си е изградил значително самочувствие от близостта и приятелството й и се вижда, че се е бил отдал на грижите за нея до такава степен, че е прекарвал все по-малко време със съпругата и синовете си.

Според мен смъртта на принцеса Даяна през август 1997 година е оказала поразяващо въздействие върху г-н Бъръл… Той е видял няколко пъти тялото й с раните от катастрофата… Въздействието от събитията се засилило, когато получил чантата с личните вещи и дрехите на принцесата, които е носела, когато е починала. Г-н Бъръл е развил редица психологични симптоми и поведенчески реакции. Първоначалната му реакция била на безпомощност и той действал почти автоматично. Спял… с непрекъснато повтарящи се кошмари… Плачел безконтролно и бил в потиснато настроение. Той отговаря на диагностичните критерии за продължителна депресивна реакция. Може да се предположи, че емоционалното му състояние е отговаряло на човек, „погребал в себе си“ важни спомени и вещи на принцесата.

Според мен г-н Бъръл не показва… признаци на обективно душевно заболяване или личностно разстройство. Той е с нормален разсъдък.

Бях обявен за годен да застана пред съда в Олд Бейли в понеделник на 14 октомври 2002 година.

„Забравете за театрите в Уест Енд и идете в Олд Бейли да видите най-голямото шоу в града“, обяви един вестник.

Шоуто с кралския чешит — процесът Regina V. Бъръл предстоеше да започне на сцената на централния наказателен съд в Лондон. Дори достъпът за вестниците щеше да е с билети. Издадени бяха почти петдесет пропуска за жълтия печат. Опашките навън се виеха покрай цялата сграда — толкова много хора чакаха ред да влязат в галерията за посетители. Светът бе прилепил око към ключалката на двореца Кенсингтън в очакване на гледка, която щеше да зърне благодарение на Скотланд Ярд и на Службата на короната за съдебно преследване. От този момент нататък един защитен личен свят щеше да бъде изваден на показ. Моят живот и този на принцесата щяха да бъдат изложени на безскрупулен оглед, спекулации, съмнения и присмех. Дори когато пишех тази книга, продължавах да пазя най-тъмните, най-интимните тайни на принцесата. Но разкриването на истината за живота в Кей Пи и същината на връзката ми с Шефката имат за цел да поправят изопачаването на истината и безумните твърдения, разгласени от прокуратурата, полицията и в края на съдебния процес — от злъчни вестници, лъжливи кралски коментатори и огорчени бивши служители, които принцесата навремето е била уволнила. Сякаш всички се надпреварваха да ме заклеймят като ненадежден източник на историческата истина. От самото начало моята дума, моят живот и моят разказ щяха да бъдат валяни в калта.

В навечерието на първия ден от съдебния процес бях отседнал в евтин хотел близо до гара Юстън. Миниармия от роднини и приятели пристигнаха в Лондон да подкрепят мен и Марая. Когато спряхме пред Травъл Ин, забелязах огромен рекламен билборд на Би Би Си, спуснат по цялата стена на хотела, чак до тротоара. Гигантско засмяно лице на принцесата, което беше просто прекрасно, ни гледаше отгоре, сякаш ни питаше: „Кой е най-великият британец?“. Понякога, дори когато не я търся, чувствам, че просто не мога да се отърва от Шефката.

Един приятел журналист дойде при нас вечерта в бара. Трябваше да изпия няколко халби Гинес^[2], за да си успокоя нервите. Разтрепервах се само при мисълта, че трябва да се явя в съда. Марая палеше цигара от цигара, докато седяхме там и се опитвахме да съберем кураж за медийния цирк на следващия ден.

Адвокатът Андрю Шоу се беше погрижил един елегантен мерцедес с шофьор да ни откара в съда, следван от минибус, пълен с не по-малко от мен притеснени, но верни поддръжници. Не си спомням някой изобщо да пророни дума. Двамата с Марая само си държахме ръцете. Андрю и младши адвокатът Рей Хърман бяха потънали в мисли на предната седалка. Може би поради тишината, когато наближихме крайната цел, започна да ми става зле. Устата ми беше пресъхнала и всяка вена в тялото ми сякаш пулсираше.

Пътувахме нагоре по Лъдгейт Хил, а в далечината се виждаше катедралата Сейнт Пол. Това беше същият път, по който бях вървял в тържествена процесия с кралицата за тържествената служба по случай осемдесетия рожден ден на кралицата майка, но този път нямаше да стигнем до катедралата. Завихме наляво и отминахме сградата на ъгъла на Службата на короната за съдебно преследване. Когато колата спря, видях в далечината тълпа. След секунди тя стана по-ясна. Бяха журналистите. Десетки. Телевизионни оператори притичваха през пътя с камери на рамене. Две отделни групи фотографи бяха заели позиции — клекнали, коленичили, седнали или прави върху подвижни метални стълби. Имаше радиорепортери, журналисти от вестниците, зяпачи, бариери, които да ги възпират и полицаи, които да поддържат реда. Марая ми стисна ръката още по-силно. Когато мерцедесът спря край бордюра, погледнах наляво и забелязах издигната временна платформа, подкрепена от скеле. Това бяха камерите на Би Би Си точно срещу главния вход на съда. Марая и аз започнахме да треперим почти в унисон.

— Хайде, нека по-бързо да свършва това — промълвих аз.

 

 

— Хайде сега да имаме късмет — пожела Андрю и слезе пръв от колата, за да отвори задната врата. Поех си дълбоко въздух, преглътнах трудно и изчаках няколко секунди.

„Пристигания и заминавания, Пол. Пристигания и заминавания…“, чувах принцесата да казва.

След това слязохме от колата и се озовахме на тротоара. Първото нещо, което ме порази, бе звукът от щракането на фотоапаратите: надпреварващ се хор от жужене, сякаш хиляди птици бяха литнали от някое дърво. След това светкавиците. Стоях, прегърнал Марая. Тя не ми пускаше ръката. Двама полицаи държаха вратата отворена, докато Андрю и Рей Хърман ни вкараха вътре. За мен беше ужасна мисълта, че Марая понася този кошмар, но тя настояваше да бъде с мен. Когато влязохме вътре, тя се обърна към мен:

— Ти си мой съпруг. Аз ще бъда до теб, независимо какво ще става.

— Пол! — прогърмя някакъв глас. — Как си?

Една приятелска ръка хвана моята. Беше Джеймс Уайтейкър, дворцовият кореспондент на „Дейли Мирър“.

— Чувствал съм се и по-добре, г-н Уайтейкър, но благодаря ви.

Винаги му казвах г-н Уайтейкър, независимо че принцесата закачливо го наричаше червения домат по време на пътуванията си. След това в един коридор забелязах Николас Уичъл от Би Би Си — друг истински джентълмен сред дворцовите кореспонденти. Него пък принцесата наричаше „Моркова“. Но първото лице, което потърсих с поглед, не беше там. Джени Бонд от Би Би Си, която принцесата толкова много харесваше, отразяваше посещението на кралицата в Канада. „Погледни верижката на глезена й!“, бе възкликнала принцесата. Това направо я зашемети.

Когато се случеше да мери сили с пресата, принцесата не пропускаше случай да ги избудалка. Знаеше абсолютно всичко за тях: за тези, които ненавиждаше, и за тези, които харесваше, и за тези, които усещаше, че кралският натиск им идва твърде много. Ето че неочаквано очите, които бяха следвали Шефката по света, сега се бяха приковали в нейния иконом.

Стрелките на часовниците в съда приближаваха десет. Качихме се на асансьора до втория етаж. Вървях зад развяващите се черни тоги пред мен. Моите адвокати лорд Карлайл и младшият адвокат Рей Хърман вървяха напред с перуките си в ръце. Тръгнахме от по-модерния край на Олд Бейли, минахме през няколко двойни врати и влязохме във викторианската, облицована в мрамор, част на сградата, където бяха съдебните зали. Няколко обвиняеми и техните адвокати стояха на групички или пък бяха насядали по дъбовите скамейки. Приличаше ми на Природо-историческия музей. Големите стенописи пък ми напомниха за картините на Тициан, които принцесата бе сложила на стените в Кей Пи. През огромния стъклен купол над нас нахлуваше дневна светлина. Протегнах глава и прочетох думите, издълбани в сводестия камък: „Законът на мъдрите е извор на живота“. Скупчени един до друг около стъклените врати на съдебна зала номер едно нетърпеливо чакаха репортерите, някои от които бяха пристигнали чак от толкова далечни страни като Австралия и Америка.

— Не се притеснявай — успокои ме лорд Карлайл, докато вървяхме към вратата. — Днес са само формалностите и съдебното жури ще положи клетва. Ще мине известно време, докато започне истинският процес.

Направих първите си стъпки в съдебната зала: с дъбовите си седалки, тапицирани със зелена кожа, тя имитираше Камарата на общините. Заградено със стъкло място от широката подсъдима скамейка щеше да бъде работната ми база през следващите две седмици. Марая влезе с баща ми в дясната част на залата, предназначена за роднини. Аз отидох до подсъдимата скамейка — място, отредено за убийци, изнасилвачи и въоръжени крадци.

Една жена от охраната учтиво ме спря да не сядам.

— Г-н Бъръл, ще трябва да слезете долу с мен — каза тя.

Очевидно такъв беше протоколът: обвиняемите не трябва да сядат на подсъдимата скамейка, докато съдията не влезе в съда. Още в началото на моя съдебен процес г-жа съдийката Рафърти разреши тази формалност.

Зад мен малка стръмна стълба водеше към килия, облицована с бели плочки. Щом изчезнах от погледите на присъстващите в залата, охранителката в син костюм ме спря:

— Дотук е достатъчно. Просто останете тук с мен — каза тя и ние седнахме на най-долните стъпала.

Тя сякаш искаше да ми спести унижението да отида в килията. Охранителката видя, че ръцете ми треперят.

— Ще се оправите. Ще видите — каза тя. — Толкова пъти съм стояла тук. Поисках да съм на този съдебен процес, защото сте вие… Имам особено предчувствие.

Името й беше Мишел. Никога няма да забравя чувствителността и добротата, които тя прояви към мен.

Разговорите в претъпканата съдебна зала над нас затихнаха след трите силни почуквания с чукчето. Г-жа съдийката Ан Рафърти беше влязла в залата. Мишел ми кимна. Аз се изкачих по стълбите и заех мястото си. От всички страни ме пронизваха погледи. Отдясно над мен хората в публиката бяха проточили вратове напред, за да ме видят. Зад мен, на три амфитеатрално разположени пейки, седяха журналистите. В левия ъгъл друга група журналисти се бяха скупчили на още пейки. Пред мен госпожа съдийката Рафърти гледаше право пред себе си. Отляво, точно срещу местата на защитата, бяха празните дъбови скамейки, на които щяха да седнат дванайсетте членове на съдебното жури. Очите им щяха да виждат всичко: мен, тайните, деликатни документи, спомените и стотиците снимки на Шефката, Уилям и Хари.

Накараха ме да стоя прав, докато се четеше обвинението срещу мен с престъпленията по Закона за кражбите от 1968 година. Краката ми се подкосиха и едвам смогвах да стоя изправен. Имах чувството, че всеки момент ще се строполя. Бях с абсолютно разбита нервна система.

Точка първа: кражби от Негово Кралско Височество, принца на Уелс; Точка втора: кражби от дома на Даяна, принцеса на Уелс; Точка трета — кражби от Негово Кралско Височество принц Уилям от Уелс. На официалния език на Олд Бейли всичко това звучеше много по-страшно, отколкото когато и да било по време на следствието. На всяко едно от обвиненията отговарях:

— Невинен — и поглеждах надолу вдясно, където виждах как Марая потиска сълзите си на рамото на баща ми, докато журито полагаше клетва.

Едно нещо бе претърпяло промяна в предходните месеци. Първоначалният брой на вещите, които бях обвинен, че съм откраднал, бе намален от триста четирийсет и две на триста и десет, но това съвсем не беше основание за оптимизъм. Достатъчно беше журито да заключи, че една вещ е попаднала у мен по нечестен път, за да се убеди, в моята виновност. Прокурорът Уилям Бойс обясни, че такава колекция от кралски вещи просто „никой не може да държи у себе си, нито да притежава“.

Твърдо бях решил да се държа през цялото време с достойнство. Андрю Шоу ми напомни какво не трябва да прави един обвиняем, към когото е насочено толкова голямо внимание. Звучеше ми като Сирил Дикман по време на най-първата ми кралска служба в замъка Уиндзор:

— Когато влезеш там вътре, не се взирай в журито, не се върти, не ни предавай прекалено много бележки и не допускай да те притиснат.

Онова, което никой не виждаше зад перваза на подсъдимата скамейка, бе как непрекъснато въртях в ръцете си два малки кварцови кристала, взети назаем от колекцията на Ник — да ми напомнят за енергиите, на които разчиташе принцесата. Истински вярвах през всичките дни на тези душевно смазващи съдебни процедури, че и принцесата, и майка ми бяха с мен.

На верижка около врата ми висеше годежният пръстен на майка ми. В десния джоб на панталона си държах чудодейния медальон от майка Тереза, който принцесата ми бе дала след посещението си в мисията на ордена в Лондон заедно с майката на Марая.

Трудно ми беше да слушам как г-н Бойс подробно описва разположението в моята къща и нещата, взети от нея. Той говореше и говореше:

— Хладно и пресметнато решение… Какво търсеха тези неща в неговата къща? В разминаващите се обяснения на г-н Бъръл няма последователност… Само си представете потенциалната цена на един компактдиск с автограф…

Искаше ми се да се разкрещя. Имах в къщата си далеч по-ценни вещи от албум на Майкъл Джексън или Тина Търнър, на които принцесата се бе подписала — тя винаги ги бележеше като свои — навик от детството й. Когато някой посетеше Кей Пи и кажеше колко много му харесва някоя песен или запис, който принцесата беше пуснала в момента по стереоуредбата си, тя му го даваше. Г-н Бойс обаче нещо бъркаше. Никога, абсолютно никога не съм продавал вещ, която е принадлежала на Шефката, така че потенциалната цена, която той караше журито да си представи, просто нямаше отношение към темата. Те бяха ценни за мен заради произхода си и факта, че са й принадлежали.

По-интересно беше да се наблюдава г-жа съдийката Рафърти. Тя беше направо като хипнотизирана, водеше си непрекъснато бележки, пълнеше автоматичната си писалка от едно шише с мастило.

Интересно дали е тъмносиньо Куинк, мислех си аз.

После попиваше с попивателната хартия и избърсваше писеца.

Дали слушаше всичко това? Отегчаваше ли се?

Гледах я с възхищение в аленочервената й тога и бяла перука. Дама — олицетворение на самата елегантност. Прекалено чаровна за съдийка…

Всяка сутрин и следобед тя влизаше в съда с почти царствена походка. Усмивката й беше топла, но леденият й поглед изискваше тишина, когато журналистите зад мен започваха да шумолят или да приказват.

Преместих поглед върху кралския кръст, издълбан в дървото над г-жа съдийката Рафърти. Прочетох думите, които знаех толкова добре: „Honi soit qui mal y pense“. Каква ирония да гледам от подсъдимата скамейка към лъвчето и еднорога, защитаващи кралския щит, обграден от кралския жартиер.

 

 

Марая беше свидетелка на защитата и затова не й бе разрешено да стои в съдебната зала. Решихме тя де се върне вкъщи в Чешър и да се занимава в цветарския магазин.

Намерил бях убежище в дома на приятелите ни Кевин и Шарън Харт — първите хора, с които се запознахме, след като се върнахме от Хайгроув в Лондон. Викторианската им къща в Хамптън, близо до Ричмънд беше за мен спасението вечер от безумието през деня в съда и от голямата публичност на моя случай. Кевин и съпругът на племенницата ми Луис Том Макмеън се редуваха да идват с мен в съда. Благодарение на приятелите преживях тези две седмици.

Вечерта след първия съдебен ден решихме да не гледаме новините по Би Би Си и Ай Ти Ен. Телевизорът бе изключен, докато се излъчваше унищожаващото ме прокурорско обвинение. Седях на масата с едно прекрасно семейство и ядяхме спагети Болонез. Самият факт, че можех да се откъсна от напрежението, бе за мен огромно облекчение, защото вътре в съда всяко мое изражение и действие се регистрираше от някой.

„Втора елегантна връзка тази седмица — още едно творение на Ермес за шейсет и пет лири“, писа Джеймс Уайтейкър в колонката си във вестника на втория ден, а след това:

„… а аз седях срещу него в стола и го наблюдавах как добре си хапва порция мусака… Копира принц Чарлс в начина на обличане… здраво ти стиска ръката, когато се здрависва.“

Репортерът на „Дейли Мирър“ Стив Денис обобщи пред мен по следния начин впечатлението на журналистите: „Твърде много се усмихваш и някак си като че ли ти е твърде спокойно — това се забелязва“.

Спокойно! Никога през живота си не бях изпитвал по-голямо нервно напрежение, но изглежда тук не се допускаше дори да се правиш на спокоен. Поне в дома на Хартс можехме със седемнайсетгодишния им син Джо и деветнайсетгодишната им дъщеря Ейми да поотпуснем напрежението с бутилка мерло и аз да съм това, което съм, без да ме наблюдават и анализират. Ако Кевин забележеше, че изпадам в мрачно настроение, веднага скачаше и викаше:

— Добре де, хайде да отидем да изпием по една бира.

И ние се отправяхме към местната кръчма „Главата на крантата“.

— Всичко това е толкова несправедливо, Кев — жалвах се аз.

— Пол, животът никога не е справедлив. Просто трябва да стоиш там и да се държиш — заяви той.

Тази първа седмица получих писмото, което най-много стопли сърцето ми — от сестрите в манастира Успение богородично в Галуей в Ирландската република. Сестра Тереза, която се бе срещнала с принцесата, когато бе с майката на Марая, ми пишеше, че всички монахини се молят всеки ден за мен. „Не подценявай силата на молитвата. Ние се молим за теб“, пишеше в писмото. Толкова много хора ме насърчаваха. Получавах буквално торби с писма. Приятелите ми знаят, че трудно мога да намеря думи да изкажа благодарността си за тази подкрепа, но искам да спомена Ричард Мейдли и Джуди Финиган. Ричард също като мен е опитал в живота си горчивия вкус на несправедливостта, когато скандално му било лепнато клеймото крадец в магазин на Теско, откъдето водел предаването „Тази сутрин“ по Ай Ти Ви.

През месеците и седмиците преди съдебния процес той ми написа много писма, в които ми даваше кураж. Дори когато имаше най-много работа, той намираше време да ми драсне някоя бележка на гърба на сценариите си. Тези негови бележки страшно ми повдигнаха духа. За мен беше от съществено значение, че той разбираше какво става в мен. Ето какво ми писа: „Ще имаш чувството, че сякаш си в окото на бурята и всичко, което става, става около теб. Бил съм там. Нека процесът да тече. Вие правете това, което ние правехме — бъдете сплотени в семейството и бъди силен — Ричард“.

Даваше ми сили фактът, че имаше хора, които бяха на моя страна, защото в добре скроеното обвинение на Уилям Бойс всичко звучеше ужасно. Бил съм забелязан да се промъквам в Кей Пи в три часа през нощта. Спенсърови били казали на полицията, че в моя дом не трябва да има никакви кралски предмети. Не съм бил казал на никого, че съм прибрал разни неща на съхранение.

Но аз бях казал. В писмото до принц Уилям през април 2001 година. Какво им ставаше на тези хора?

Дадох воля на гнева и чувството си на безсилие в едно малко помещение на първия етаж — нашата „безопасна стая“, където можехме да съхраняваме документи и веществени доказателства и да разговаряме, далеч от ушите на полицията и прокурорите.

— Хайде да слезем долу и да обсъдим събитията от деня — обявяваше лорд Карлайл всеки ден след края на съдебното заседание.

Наблюдавах с все по-голямо възхищение работата на моя адвокат, който ме защитаваше в съдебната зала. Той ловко смесваше красноречие с остър юридически ум и нито една подробност не убягваше от вниманието му. Но лорд Карлайл истински се оживяваше и успяваше да върне разсъдъка ми, когато се оттегляхме в оная малка стая сред кашоните с папки и книги.

Андрю, като човек свършил цялата основна първоначална работа по делото, сядаше на масата и казваше какво мисли. Зад него заставаше Шона, писарката, която записваше всичко на една задна скамейка в съдебната зала. А аз седях свит в ъгъла, недоумяващ какво означава този юридически език. Спомнях си думите на Ричард Мейдли, че „Всичко, което става, става около теб“.

Не помня колко пъти лорд Карлайл възкликваше: „Това е абсолютно невероятно!“, докато ние всички се задълбочавахме в обвинението, в начина, по който се представяше, в доказателствата, които преди всичко никога не бяхме смятали за такива.

Тъкмо се вглъбявахме в някоя конкретна точка и той с чувството си за хумор променяше настроението. Умирахме си от смях, щом почваше да имитира образите в съдебната зала. Доволен съм, че имаше и моменти, когато можехме да се позабавляваме.

Понякога ги оставях сами и тръгвах по коридорите — ходех нагоре-надолу, четях имената на обвиняемите в другите съдебни зали, питах се дали и на други невинни хора втълпяват чувството за вина.

 

 

Абсурдният характер на съдебния процес пролича особено ярко през втория ден от заседанието, когато някой забеляза цивилен полицай да влиза в залата. Той показа картата си и седна на местата за публиката. Една жена в журито го позна и те си кимнаха. Когато на лорд Карлайл му бе обърнато внимание за тази доста любопитна връзка, журито бе помолено да се оттегли, госпожа съдийката Рафърти поиска да се проучи връзката и следобед съдебното заседание бе прекъснато. На следващия ден съдебна зала номер едно бе шокирана от резултатите от извършеното разследване. Елитните детективи на Скотланд Ярд се готвеха да нанесат още един удар, показателен за потресаващото им равнище на здрав разум.

Уилям Бойс бе принуден да обясни, че цивилният полицай, който бе инспектор детектив, бил видял съпругата си в журито. Този ден имали годишнина от сватбата и той дошъл в съда, за да я вземе и да отидат на ресторант. Оказа се, че полицаят е работил в службата за охрана между 1986 и 1989 година; работил е в дипломатическата секция на полицията и се е грижил за охраната на чуждите посолства. И не само това — работил е по охраната на посолства в съседство с двореца Кенсингтън. Бил е, освен това полицай в Пекам, Лондон в началото на деветдесетте не с кой да е друг, а с Максим де Брунер, която в моя случай беше старши разследващ полицай. Те са били заедно в работна група по повишенията към инспектората на столичната полиция. Въпросният полицай работеше сега за Специалното звено.

Сащисан бях.

— Де Брунер си спомни, че не е разговаряла с него през последните пет години. Сега тя може и да не го познае, ако го види — обясни Уилям Бойс.

Такива на лорд Карлайл не минаваха.

— Ако в това жури има съпруга на полицай, която е обвързана, съществува опасност нейната обвързаност да се предаде и на другите членове на журито. Не трябва да има никаква връзка между журито тук и столичната полиция — настоя той.

След цял ден правни спорове по въпроса г-жа съдийката Рафърти се съгласи. Журито бе разпуснато. Съдебният процес Regina V. Бъръл трябваше да започне отначало с ново съдебно жури от пет жени и седем мъже.

 

 

Дори в момент, когато светът на принцесата се изваждаше на показ в Олд Бейли, отчаяно се опитвах да направя каквото можех, да опазя тайните й. Това бяха тайни, които не исках да звучат в съда. Тайни, които не са включени в тази книга. Когато, преди да ми бъде отправено обвинението предадох на полицията моето обяснение от трийсет и девет страници, то бе замислено като пояснителен документ, който да бъде видян само от съдията по делото, адвокатите и журито. В него имаше деликатни параграфи от най-лично естество, отнасящи се до медицински въпроси и до нейния любовен живот, които представяха ролята ми в нейния живот и уникалната ми близост с Шефката. Не исках тези неща да се разгласяват в залата пред журналистите.

В началото при откриването на процеса Уилям Бойс бе разрешил на първото жури всеки сам да прочете съдържанието. Той изтъкна следното:

— Желанието на защитата е определени параграфи да не бъдат четени на глас и прокурорът е съгласен да се придържа към такъв курс.

Но журналистите не бяха. Те оспориха моето желание. За щастие г-жа съдийката Рафърти се съгласи с нас и „възползвайки се от правото си“ постанови част от съдържанието в сините папки, раздадени на членовете на журито, да остане конфиденциално, за да бъдат защитени принцовете Уилям и Хари. „ЦЕНЗУРА“, пишеше на следващия ден в „Дейли Мирър“. „ОБИДА ЗА ПРАВОСЪДИЕТО.“

Журналистите и обвиняемите излизат през една и съща врата от съда. Когато ние се готвехме да напуснем залата, една журналистка се обърна към мен и каза:

— Досега не е имало съдебен процес, забулен в такава тайнственост. Не можеш да разбереш какво следва по-нататък.

 

 

Роджър Милбърн беше на свидетелското място и лорд Карлайл го притискаше да хвърли известна светлина по въпроса какво са отишли първоначално да търсят в къщата ми. Документи, отнасящи се до златен кораб, каза детективът.

Моят адвокат продължи да го притиска, любопитствайки за съдържанието на кутия, за която полицията непрекъснато питаше — махагонова кутия с инициал D на капака; кутията, в която принцесата държеше най-тайните си документи; кутия, която според тях аз съм взел от Кей Пи.

— И така, какво знаехте за съдържанието на тази кутия? — продължаваше да любопитства лорд Карлайл.

Журналистите до един бяха стаили дъх, писалките им бяха замръзнали във въздуха.

Милбърн започна да заеква:

— Големи части от това дело са много деликатни — каза той, погледна към съдийката и я попита: — Мога ли да го напиша на лист хартия?

Съдийката Рафърти кимна с глава.

От журналистите се изтръгна стон на разочарование.

След това делото бе отложено заради уикенда, а заглавията във вестниците бяха: „ТАЙНИТЕ НА ДАЯНА“ и „КАКВО ИМА В КУТИЯТА?“.

В понеделник интригата излезе наяве. С одобрението на съдията бе разказано всичко. Скотланд Ярд търсел пръстен с печат, даден на принцесата от майор Джеймс Хюит; писмо за оставка на нейния частен секретар Патрик Джефсън; писма от принц Филип до принцесата; и касета със запис, която след процеса се прочу като „Записът за изнасилването“. Това беше запис, направен от принцесата през 1996 година, когато тя неофициално разпита бившия служител в Кей Пи и бивш гвардеец от Уелската гвардия Джордж Смит. Той твърдял пред нея, че след като пили страшно много една нощ през 1989 година, бил изнасилен от служител от персонала на принц Чарлс. Всичко това излезе наяве, защото Джордж, който беше работил в Хайгроув, двореца Сейнт Джеймс и Кей Пи, страдаше от кошмарни видения, пиеше много и бракът му се разпадаше. Той твърдеше, че причината за всичко това е един инцидент, който потискал в себе си.

Принцесата харесваше Джордж и когато той й се довери, тя силно се възмути. Взе един диктофон и отиде да го посети в клиниката, където се лекуваше от депресия. Тя искаше неговите обвинения да бъдат записани на лента. (След това Джордж Смит се отказа от законното си право на анонимност.) Шефката направи този запис, за да защити интересите на човек, за когото се тревожеше и се зарече да не остави въпроса така. Той беше в нейните очи жертва, а виновникът все още беше на свобода и продължаваше да работи за принца. Тя бе поставила касетата със записа в кутията, без да пише каквото и да било върху нея. Принцесата знаеше, че там е на сигурно място. Тя беше категорично решена да направи необходимото и затова се обади на принц Чарлс. Предаде му инцидента така, както й бил разказан и го помоли да уволни въпросния човек.

Тя се обади по телефона от дневната в Кей Пи. Тогава бях край нея като независим свидетел и слушах всяка нейна дума. Тя направо трепереше от възмущение, че съпругът й не изрази готовност веднага да се заеме със случая, който според нея беше криминален.

— Чарлс, слушаш ли ме? Този човек е чудовище — нареждаше принцесата.

Аз чух само едната страна на разговора, но беше ясно, че принцът нямаше време за ненужната според него истерия. Той я посъветва „да не слуша клюките на персонала“.

— Трябва да го освободиш. Трябва да направиш нещо. — Молбите й не бяха чути.

Принцесата познаваше въпросния човек от персонала. От този момент нататък тя го ненавиждаше.

— Знам какво е направил този злодей. Знам какво е направил на Джордж и никога няма да му простя — кипеше от възмущение тя след напразните си усилия в името на правосъдието.

Не бяха предприети почти никакви действия. През октомври 1996 година Джордж Смит бе посетен от кралската адвокатка Фиона Шакълтън. Крайният резултат беше, че изнасилвачът не беше уволнен, а стресът и депресията на Джордж бяха отдадени на синдрома от Персийския залив^[3]. Той не се върна повече на работа. Напускането му бе уредено с компенсация от 40 000 лири.

Принцесата взе мерки този запис да не излезе на бял свят. Но мистерията около местонахождението му и заплахата, която представляваше съдържанието му, изплуваха по време на полицейското разследване на моя случай. Лейди Сара Маккоркъдейл беше поискала от Скотланд Ярд „да установят“ съдържанието на кутията. Принцесата ми беше показвала касетата със записа, но никога не ми я е давала. След смъртта й лейди Сара и аз забелязахме касета без надпис в кутията й, но тя не бе извадена оттам и стоеше вътре под ключ. Само лейди Сара и аз знаехме къде е ключът. По-късно обаче ключалката е била разбита и кутията — отворена, заяви полицията.

Милбърн каза в съда:

— Търсех това, което беше в кутията.

Съвсем неочаквано стана ясно каква е била първопричината за нахлуването в дома ми.

 

 

На свидетелското място застана Максин де Брунер и всички в съдебна зала номер едно се пренесоха мислено в Хайгроув на 3 август 2001 година, когато тя и Джон Йейтс уведомили принцовете Чарлс и Уилям за разследването срещу мен — още преди да съм бил обвинен.

Според бележките на детективката, които бяха по-късно потвърдени от дворцовото разследване след съдебния процес, извършено от сър Майкъл Пийт, на двамата принцове било казано, че полицията разполага със „солидно дело“, тъй като „е в състояние да покаже, че начинът на живот и финансовото положение на г-н Бъръл са се променили драстично след смъртта на Даяна, принцеса на Уелс“ и че „полицията е в състояние да докаже, че голям брой вещи са били продадени на няколко дилъри в чужбина“. Те обяснили също така: „В добавка към това независим източник показа на полицията снимки на няколко членове на персонала на парти, облечени в дрехи, принадлежали на Даяна, принцеса на Уелс…“.

Нищо от това не беше вярно. Де Брунер призна, че нито тогава, нито по-късно са имали и най-малко доказателство, с което да подкрепят твърденията си. В тях те ме обрисуваха като крадец, който продава нещата на принцесата по света и се облича в нейните дрехи. Господ знае какво са си помислили за мен бившият ми работодател и момчето, което беше израснало пред очите ми.

Брифингът, който им бил направен, с цел да им се представи „цялата картина“, е бил изпъстрен с неверни твърдения, защото се предполагало, че финансовото ми положение се било подобрило от продажбата на кралски вещи от Кей Пи. Финансите ми обаче се бяха подобрили благодарение на книгата ми „Да забавляваме със стил“ и лекциите, които бях изнасял, за да я популяризирам. Като илюстрация за това доколко пълно и цялостно е било полицейското разследване де Брунер каза, че не е знаела за книгата, която съм бил написал, нито за лекциите, които съм изнасял. Брифингът, каза тя, бе въз основа на „разузнавателната информация, която бяхме получили“.

След това г-жа съдийката Рафърти, която не вярваше на ушите си, както и всички ние, се намеси и запита:

— Искате да кажете, че сте оставила двамата принцове под тази огромна заблуда?

Де Брунер, която нито веднъж не коригира погрешната информация, която бе съобщила, отговори:

— Да.

Лорд Карлайл се намеси:

— Вие не смятате, че фактът, че не сте коригирала тези неистини е бил силно подвеждащ и несправедлив спрямо г-н Бъръл?

— Единственото, което мога да кажа, е, че не го информирах за промените — продължи де Брунер.

Лорд Карлайл:

— Нямаше да бъде трудно, нали, да се обадите по телефона на адвокатката на принц Чарлс г-жа Шакълтън и да й кажете, че на него му е била предадена невярна информация? Можехте да направите това, нали?

— Можех.

— Но не го направихте.

— Не — отговори Де Брунер.

В разследването на сър Майкъл Пийт след съдебния процес бе изяснено: „Принцът на Уелс си спомня много ясно как му е било казано, че има доказателства за продажби, извършени от г-н Бъръл, което силно повлияло мнението му“.

Моите адвокати се опитаха, поради това че бяхме видели документите по делото, да бият тревога два месеца преди то да започне, да почукат на вратите на двореца, да алармират и да предупредят. Освен да поставим огромен неонов надпис пред двореца Сейнт Джеймс: „МОЛЯ ВИ, ЩЕ ЧУЕТЕ ЛИ? ПОДВЕЛИ СА ВИ“, друго нямаше какво да направим, за да привлечем вниманието на кралския двор.

На 20 август 2002-а година лорд Карлайл се срещна с Фиона Шакълтън и нейния специалист по наказателно право Робърт Сийбрук, за да ги предупреди, че решението принцът на Уелс ще даде подкрепата си за съдебно преследване е било взето въз основа на неподкрепена и фалшива информация… Един месец по-късно, на 30 септември 2002 година, лорд Карлайл отново се срещна с г-н Сийбрук. Лорд Карлайл, както се вижда от разследването след съдебния процес, казал: „… Същината на защитата бяха уникалните и много близки отношения на Бъръл с принцесата… близостта им беше бомба с часовников механизъм… и аз изказах мнението, че този съдебен процес е катастрофа за кралското семейство. Те са били подведени от полицията в Хайгроув“.

 

 

На таблото пред вратите на съдебна зала номер едно бе закачен лист хартия, на който бе описано съдебното дело, което се гледаше в нея. На него пишеше „Regina V. Бъръл“, което според мен не отговаряше на истината. Не кралицата или кралското семейство бяха поискали да ме видят на подсъдимата скамейка. Истината за този съдебен процес беше, че той трябваше да се нарича „Спенсърови V. Бъръл“. Солидните работни отношения, които се бяха установили между иконома и семейството на принцесата, бяха рухнали.

Човек, който познаваше семейството, ми бе казал, че „на Спенсърови вече им призлявало да слушат как този гаден иконом бил скалата на Даяна“. Скотланд Ярд им предостави идеална възможност да докажат в Олд Бейли обратното.

Г-жа Франсис Шанд Кид едва дойде в съда, подпирайки се на бастун. Всяко нейно движение издаваше слабост. Една немощна стара жена с бяла коса и треперещ дрезгав глас, с вид на човек, който на мравката път прави. Веднага ми стана ясно, че журито гледаше на нея със съчувствие. Когато тя най-после стигна до обграденото с перила свидетелското място, г-жа съдийката Рафърти се наведе напред, за да види дали дамата е застанала удобно.

— Госпожо Шанд Кид, как ще ви е по-удобно — да стоите или да седите?

— Мога малко да постоя.

— Предлагам ви да стоите права, докато ви се поиска да седнете. Можете да ставате или да сядате, когато пожелаете.

— Благодаря ви, госпожо — каза с признателност г-жа Шанд Кид.

Уилям Бойс се изправи, за да започне разпита.

— Надявам се, че няма да си помислите, че сме безчувствени, неучтиви и непочтителни, но по време на това дело ние наричаме вашата покойна дъщеря Даяна, принцеса на Уелс…

Не се притеснявайте за това, г-н Бойс, мислех си аз. Тя самата бе наричала дъщеря си много по-лошо.

Докато прокурорът говореше, аз не свалях очи от нея. Тя нито веднъж не погледна в моята посока. Много ми се искаше да обърне глава и да ме погледне. Защо постъпвате така с мен?, мислех си аз. Забравихте ли колко пъти идвахте у дома след смъртта й? А верижката с кръстчето, което ми дадохте, за да ме пази? А любезното предложение да ни купите къща в Лондон? Какво направих, за да заслужа това?

Знаех отговора на последния въпрос. Твърде много се бях сближил е дъщеря й. Принцесата ме смяташе повече за роднина, отколкото истинските си роднини и Спенсърови ги болеше от това. В показанията си тя понякога ме наричаше „обвиняемия“ или „г-н Бъръл“, но нито веднъж Пол.

Следващият въпрос на г-н Бойс ме откъсна от мислите ми.

— Как бихте описала отношенията си с дъщеря ви?

— Между нас имаше обич и доверие — беше отговорът, а аз се изместих в края на седалката си.

— Винаги ли е било така? Или е имало приливи и отливи?

Г-жа Шанд Кид се изкашля.

— Имаше понякога приливи и отливи. Бих искала да уверя съда, че това е съвсем в реда на нещата в едно семейство. Във всяко семейство има и разногласия… но тези разногласия са моментни, не засягат бъдещето.

В съзнанието ми проблесна много жив спомен от една сцена в Кей Пи през пролетта на 1997 година, шест месеца преди смъртта на принцесата. Бях в икономското помещение, когато тя, плачеща ме извика да отида горе:

— Пол! Ела тук… Бързо — викаше принцесата през парапета.

Изтичах по стълбите и се озовах зад нея. Тя, в белия си хавлиен халат, вдигна телефонната слушалка, която беше оставила на килима пред сивата мраморна камина. Някакъв несвързан глас се носеше от другия край на линията. Често бях чувал принцесата да плаче отчаяно, когато изпитваше съжаление към себе си, но този път плачът й беше направо сърцераздирателен. Тя седна със скръстени крака на килима, притисна слушалката до ухото си и се наведе напред. Махна ми с ръка да се приближа. Клекнах до нея и наклоних главата си колкото се може по-близо до слушалката.

Разпознах провлечения глас на г-жа Шанд Кид. Принцесата подсмърчаше и клатеше глава, абсолютно невярваща на ушите си. Тя посрещна залп от словесни обиди от своята майка, която съвсем ясно даваше да се разбере какво мисли за собствената си дъщеря, която има връзки с мъже мюсюлмани.

— Ти не си нищо друго, освен една…

Тя изрече думи, които нито една майка не би трябвало да казва на дъщеря си.

Принцесата тресна телефона и отново заплака. Аз останах до нея и я прегърнах през рамо.

— Никога няма да проговоря на майка си, Пол. Никога! — закле се тя.

Те нито веднъж повече не си проговориха и всеки път, когато г-жа Шанд Кид изпращаше писмо в Кей Пи, принцесата, щом видеше почерка, без да го отвори го изпращаше обратно с надпис „Върнете на изпращача“.

 

 

В Олд Бейли беше ред на лорд Карлайл да започне своя кръстосан разпит. Трябваше да подходи много внимателно.

— Що се отнася до отношенията с дъщеря ви Даяна няма да любопитствам за никакви подробности, с изключение само на един аспект, който искам да уточним. Вие и вашата дъщеря Даяна сте разговаряли за последен път през пролетта на 1997 година.

— Точно така, но така беше и с всички други членове на нашето семейство, тя се държеше така с всички… — и после, без да си поеме дъх, тя насочи вниманието си върху друго, за да омаловажи моята роля в живота на принцесата.

Г-жа Шанд Кид се опасяваше от посоката, която вземаше моят адвокат.

— … но мисля, че има известно изопачаване на истината от г-н Бъръл… че тя го е наричала „моята скала“. Тя редовно използваше този израз по отношение на много други хора. И мен наричаше своята „скала“ и „звезда“.

Но вашата дъщеря е гледала на Пол Бъръл като на, нека така се изразим — като на скала, така ли? — попита адвокатът.

— Да — отговори тя. — Но не го е смятала за нещо по-различно от другите хора от този тип, сред които са били шофьорите й… полицаите от охраната й. Усещах как… нейното семейство.

И така журито чу как всички, дори тези, които бяха изоставили принцесата, са били нейна „скала“. Как самата г-жа Шанд Кид, която аз добре знаех колко мъка беше причинявала на дъщеря си, беше нейна „скала“. Само ако знаеше журито цялата история така, както сега изникваше в съзнанието ми. Толкова ми се искаше лорд Карлайл да разкрие това, но правото, както научих, може да бъде и опасна игра, когато е заложена свободата ти.

В този момент това, което журито виждаше, беше една немощна, белокоса възрастна жена, чийто остър ум караше хората в съда да се усмихват. Тя беше майка на принцесата и нападка срещу нея на този етап би било чисто безразсъдство. Това можеше да настрои някои членове на журито срещу мен, смятаха моите защитници. Лорд Карлайл трябваше да действа със заобикалки и истината трябваше да почака да се появи чак след съдебния процес. В този момент г-жа Шанд Кид бе оставена да тъпче репутацията ми и да създава впечатлението за дистанция между мен и Шефката.

Когато лорд Карлайл запита:

— Вие знаела ли сте, че г-н Бъръл е бил човекът, който винаги е бил при вашата дъщеря, когато й е трябвал — от момента, в който се е събуждала сутрин до момента, в който не е имала нужда от него вечер?

Тя отговори:

— Може би. Тя не е обсъждала с мен по кое време й е бил нужен.

— Приемате ли, че това, което казвам, вероятно е било така?

— Не съвсем. Тъй като твърде голяма част от времето нея я нямаше, пътуваше.

За г-жа Шанд Кид като че ли беше по-добре нещата да са изглеждали така.

Не можех да повярвам на това, което чувах. Стана обаче още по-лошо, когато тя реши да демонстрира колко много знае за живота в Кей Пи, какво се е изхвърляло и какво се е подарявало от ненужните вещи. За принцесата г-жа Шанд Кид каза:

— Тя беше много, много внимателна с всички кралски неща. Беше също така много внимателна с подаръците, които получаваше… Мога да ви уверя, тя не подаряваше нищо друго, освен нещата, които купуваше за рождени дни и за Коледа.

Но поне си призна за документите, които безразборно беше нарязала. Унищожаването на историята, което ме накара да поставя въпроса за запазването на света и на спомените за принцесата на срещата ми с кралицата през декември 1997 година. Това бе ясно казано в моето обяснение: „Когато принцесата почина, аз се опасявах, че има заговор да се промени хода на историята и някои периоди от нейния живот да се заличат. Г-жа Франсис Шанд Кид в продължение на две седмици режеше писма и документи“.

Лорд Карлайл:

— Часове наред в продължение на много дни вие сте рязала документи, така ли е?

Г-жа Шанд Кид:

— Много дни.

— Колко документи смятате, че сте нарязала?

— Между петдесет и сто.

— И изобщо не сте казала на Пол Бъръл какво точно сте унищожавала, така ли?

— Не, мисля, че не съм му казвала.

Сега лорд Карлайл се съсредоточи върху мерките, предприети от мен да спася света на принцесата.

— Вие знаехте ли, че Пол Бъръл е бил истински загрижен да се запази възможно най-добре репутацията на вашата дъщеря Даяна?

— Да.

— Вие сте знаела, че той се е безпокоял историята да не се пренапише по начин, който да е критичен към принцесата?

— Подобни гледища не са били изразявани пред мен.

Тя беше нападателна до края. След като даде показанията си, г-жа Шанд Кид мина още веднъж край мен, но пак не можеше да ме погледне в очите.

 

 

За последен път бях видял лейди Сара Маккоркъдейл преди около шест месеца, след като ме бяха принудили да напусна Мемориалния фонд. Тя вървеше по моста Уестминстър в Лондон и ние си разменихме няколко хладни думи. Олд Бейли беше всъщност първата ни истинска среща след онзи обяд с Антъни Джулиъс в бара близо до Саутхамптън Роу.

На свидетелското място тя беше нападателна и се държеше с аристократична увереност. Нито за миг не свалих очи от нея, надявайки се, че моят поглед ще бъде все пак забелязан. Втори човек от фамилията Спенсър бе застанал на свидетелското място, за да дава показания срещу мен.

От цялото семейство лейди Сара бе най-близка с принцесата. Шефката често казваше, че харесва чувството й за хумор. Това бе основната причина, поради която тя я водеше като своя придворна дама по време на пътуванията си в чужбина. След смъртта на принцесата лейди Сара и аз бяхме страхотни съюзници и се бяхме сработили добре. Спомних си ръкавелите, които тя бе пуснала и ръката ми, роклята на Версаче, която бе дала на Марая, промяната в завещанието, за да ми бъдат дадени 50 000 лири като признание за моята лоялност. Може би съм бил станал твърде близък със сестра й или твърде често съм говорел възторжено за нея. Докато тя говореше, аз си мислех само: Как стана така, че отношенията ни стигнаха дотук?

Думите й пред съда показваха колко й беше неприятен фактът, че аз съм смятал за свой дълг да бъда пазител на тайните на сестра й.

Уилям Бойс я попита:

— Какво според вас г-н Бъръл би могъл законно да притежава?

Тя отговори:

— Ръкавели, снимки в рамки, емайлирани кутии, карфици за вратовръзки. Струва ми се, че това е всичко.

 

 

Когато седиш на подсъдимата скамейка в съдебната зала, можеш да забележиш някогашни приятели или колеги, които изведнъж изникват отнякъде да свидетелстват срещу теб. Подготвяйки защитата си забелязваш и сдържаността на другите, които не са готови да надигнат глава над парапета, за да застанат край теб.

Бях смятал, че управителят на Кей Пи Майкъл Гибинс ми е приятел. Но съм грешал. Този опитен счетоводител пристигна в двореца около година преди да почине принцесата. А когато застана на свидетелското място като свидетел на обвинението, представяше нещата така, сякаш познаваше истинската близост между иконома и принцесата. Това беше доста странно. Още повече че работеше в офис, извън апартаменти осем и девет. Той нямаше и представа от живота в дневната на принцесата, в нейната гардеробна, в трапезарията й. Но тъй като веднъж му се оплаках колко дълга и изморителна е работата ми, той бе решил, че може да твърди, че в работата си съм чувствал „несигурност“.

Г-н Гибинс казал на полицията, че връзката ми с принцесата не е била така силна, както съм си въобразявал аз, отбеляза г-н Бойс.

— Имало е близост, но не и такава, за каквато говори г-н Бъръл — заяви прокурорът.

Той дори спомена, че съм мислел да се преселвам в Америка. Това беше така, тъй като и принцесата искаше същото.

Беше петък, 25 октомври, когато Майкъл Гибинс зае свидетелското място. Същият този ден кралицата, Единбургският херцог и принц Чарлс пристигнали в катедралата Сейнт Пол за възпоменателната служба за жертвите от терористичните експлозии на остров Бали. Ролс-ройсът на Нейно Величество давал газ нагоре по Лъдгейт Хил и минал покрай улицата, на която беше Олд Бейли. Няколко дни по-късно разговорът, състоял се по това време, щеше да окаже огромно въздействие върху „Regina V. Бъръл“.

На следващата сутрин бавачката Олга Пауъл, която бе работила само на половин работен ден, също ме изненада с появата си на свидетелското място. Принцесата, Уилям и Хари винаги много я харесваха. Тя беше последният човек, когото очаквах да видя там. Споделяли бяхме много неща за работата си в Кей Пи. Преди съдебния процес бяхме разговаряли и тогава тя ми каза, че няма никакво намерение да става, чийто и да било свидетел.

— На моята възраст не мога да понеса целия този шум и всичките тези тревоги — заяви тя.

Когато се изправи пред съда и заразказва на журито за навиците на принц Уилям, се чудех защо застава сега срещу мен. Виждах какво правеше. Искаше да предпази Уилям и Хари. Но правейки това, тя размахваше чукчето на прокурора, който имаше за цел да ме прикове до стената.

От всичките лични камериерки, с които бях работил, Хелън Уолш беше може би най-религиозната. Тя беше като Марая ревностна католичка. Може би поради тази причина застана на свидетелското място и каза истината. Още от момента, в който положи клетва, почувствах нежеланието й да се включи в обвинението на прокурора. Говорейки с прямота, каквато не можеше да се очаква от екипа на обвинителите, тя разказа как принцесата обичала да трупа ненужните си дрехи по средата на етажа и да раздава кралски подаръци или разни дреболии на персонала. На нея също били давани най-различни неща.

Изненаданият г-н Бойс я попита какво й е давано.

— Това наистина не е ваша работа — сряза го тя, като се опита да потисне усмивката си.

— Не знаех, че гребе в неговата посока — чули моите адвокати да казва един от обвинението.

Обвинението не издържа на собствените си въпроси. Оказа се, че наистина в кралските среди е била от години разпространена практиката да се раздават подаръци.

Видях Хелън в мраморния коридор пред съдебната зала. Обвиняем и свидетел на обвинението се втурнаха един към друг и се прегърнаха.

— Благодаря ти, Хелън, че прояви такава честност — заявих аз.

— Просто казах истината, Пол. Това е, което направих.

През целия ден адвокатката на принц Чарлс Фиона Шакълтън разговаряла с полицейския началник Джон Йейтс от Скотланд Ярд. Това щяхме да разберем чак на следващия ден.

 

 

На 29 октомври, вторник, се съмна както всеки друг ден. Предната вечер екипът от моите защитници обобщи процеса досега и стигна до заключението, че печелим почва. Изразено в доказателствени точки ние бяхме взели преднина. Почти сигурно беше, че вече идваше ред да дам моята версия за истината. Лорд Карлайл ме бе подготвил да застана на следващия ден на свидетелското място. До двайсет и четири часа щеше да започне защитата.

Никой от нас нямаше и най-малка представа за задкулисните действия, докато не влязохме в съдебната зала. Вестниците, лорд Карлайл и останалите от екипа на защитниците ми бяха помолени от разпоредителите да напуснат залата. Прокурорът се бе оттеглил с г-жа съдийката Рафърти. Делото бе прекъснато за един час.

— Какво става? Лошо ли е за мен? — попитах лорд Карлайл.

Той нямаше представа.

Когато г-жа съдийката Рафърти влезе отново в съдебната зала, новината слиса всички. Тя се обърна към журито и каза:

— Дами и господа, извинявам се за малкото закъснение. Днес няма да заседаваме. Можете да си тръгвате.

Само това. Тя изпрати членовете на журито да си вървят вкъщи и отложи заседанието на съда до второ нареждане. Лорд Карлайл скочи на крака. Той запита какви са причините за неочакваното отлагане. Г-жа съдийката Рафърти отказа да го информира. Тя се изправи. Всички станаха. Това бе съдебното заседание за деня. Беше малко след единайсет часа.

— Какво за бога става? Нормално ли е това? — попитах Андрю Шоу.

— Ммм, не. Доста странно е — отговори той.

Не знаех какво да мисля. Главата ми щеше да се пръсне от разни догадки. Журналистите се тълпяха пред съдебната зала, не по-малко объркани. Във въздуха витаеше мистерия. Нещо ставаше, но никой от хората, които се тълпяха в коридора, не знаеше какво.

В „безопасната ни стая“ на първия етаж размишлявахме върху разни възможности.

Дали не става дума за още доказателства? Ами ако те решат, че имат още доказателства? Изпаднах в паника.

— Не, Пол. Ако беше така, с положителност щяхме да го знаем. Нещо много по-сериозно от това е — заключи лорд Карлайл.

Той помисли, след това се обърна към мен:

— Пол, можеш ли да се сетиш за нещо, което не си ни казал, което може да има връзка с твоя случай? Каквото и да е?

Седяхме там — лорд Карлайл, Рей Хърман, Андрю Шоу, Шона и аз и се връщахме назад към нещата, монотонно припомняйки си фактите, като в ония филми за убийства, в които детективите стигат до задънена улица. Лорд Карлайл знаеше за предложение от високопоставен човек от двора за уреждане на въпроса. Всички знаеха за срещите с Марк Боланд. Имаше ли нещо, свързано с принц Чарлс? Или нещо за принц Уилям? Или нещо за срещата ми с кралицата?

Вижте, аз вече разказах за тази среща с Нейно Величество. За нея бе разказано на полицията в обяснението ми преди съдебния процес. Тя беше също така спомената и в обяснението от шейсет и четири страници, предназначено единствено за очите на моите адвокати. В него пишеше: „Струва ми се, че всички, които принцесата някога е познавала, искаха да споделят с мен дълбоката си скръб. Дори кралицата… ми даде аудиенция, която продължи почти три часа в покоите й в Бъкингамския дворец“. Това беше всичко, което бях написал, защото то беше всичко, което смятах по онова време да напиша. Не бях дал никакви подробности за самия разговор.

След това неочаквано прекъсване единственото, което ме занимаваше беше въпросът: какво става? В тази безопасна стая започнахме да си мислим дали принц Чарлс не е призован като свидетел. Тази перспектива не беше лоша за нас.

Ами ако принц Уилям трябваше да застане на свидетелското място? Не можех да понеса мисълта да седя на подсъдимата скамейка, докато най-големият син на принцесата стои пред мен и дава показания срещу мен. Щом тази муха ми влезе в главата, въображението ми почна да рисува какво ли не. В моите представи задкулисните разговори са били само за това да се уговори как кралска особа да даде показания и това безкрайно ме терзаеше.

По-късно през деня бяхме информирани, че съдът няма да заседава два дни — чак до петък.

 

 

Цялата нощ не мигнах. Колкото повече се точеха часовете, толкова по-безумни мисли ми се въртяха в главата. Щях да полудея от това че не знаех, какво точно ставаше. Това беше душевно терзание. Вбесявах се, че съдебната система си играеше по такъв начин с нас.

Цяла сутрин крачих нагоре и надолу из дома на Хартс и имах нужда да изляза. След като дни наред бях смятал, че процесът върви благоприятно за мен, възприех прекъсването като удар. Никога от първия ден на процеса насам не се бях чувствал толкова потиснат. Казах, че искам да купя мляко и това беше извинението ми да изляза на дълга разходка.

Вървях и вървях, и вървях и се озовах сред откритите поляни на Буши Парк. Заваля силен дъжд. Пороят подгони хората и те се затичаха по пътеките, приведени. В далечината чувах свистенето от гумите на колите и ударите на дъждовните капки върху отворените чадъри. Единственият човек, който не се притесняваше, че ще се намокри, бях аз. Погледнах часовника си. Три часа бяха минали, откакто бях излязъл да купя мляко. Гледах как животът си тече и си мислех, че в този момент трябваше да съм в Олд Бейли да изчистя петното от името си, а не в парка да се терзая какво ли се е случило. Прииска ми се да ревна. Но не го направих, а се сетих за нещо друго — обадих се на един приятел журналист, който пишеше за съдебния процес, и му излях мъката си. Около петнайсет минути разговарях със Стив Денис:

— Не знам колко още мога да понеса. Губя си вече разсъдъка. Как си позволяват да си играят така с мен? С какво се занимават сега, че им трябва толкова време? Знам, че ще е нещо лошо. Знам.

— Пол — каза Стив. Не знаеш какво може да е. Може да е друг свидетел, може да е краят. Всичко може да е… Може да е добра новина.

Той се опитваше да ме поободри, но аз не му благодарих за това.

— Няма да е. И на сън не мога да си го представя. Затова не ми казвай такова нещо.

Несигурността беше съсипваща.

Кевин Харт въртял с колата около Хамптън и ме търсел. Намери ме в Буши Парк, прегърна ме през рамо и ми каза:

— Хайде тръгвай. Да отидем да изпием по една бира.

 

 

В четвъртък вечер имахме заседание в лондонския кабинет на лорд Карлайл. Седнахме всички и започнахме да си блъскаме главите. Върнахме се на писмото, което бях изпратил на принц Уилям, после на срещата с кралицата.

— За какво говори с кралицата? — ме попита лорд Карлайл.

— Говорихме за много неща. За Марая и момчетата, нейните родители, принцовете Уилям и Хари. Разказах й всичко, което ставаше в двореца Кенсингтън. За много неща разговаряхме.

— Изрази ли пред нея тревогите си за рязането на документи от г-жа Франсис Шанд Кид?

— Да.

В този момент всички погледи в стаята се заковаха върху мен.

— Добре — каза лорд Карлайл, очевидно неразбиращ нещо. — Защо не ни каза това по-рано?

— Това беше частен разговор с кралицата. Разговаряхме за много неща.

Не съм сигурен, че дори и тогава успяхме да схванем значението на този разговор. Полезно беше да разбера, че това представляваше важна информация за защитата. Можехме да я включим в моите показани, когато застана пред съда. Така смятахме в онзи момент. Никой от нас нито за миг не си помисли, че имаме възможност за дестабилизиране съдебния процес.

Има много недоумение, цинизъм и разни конспиративни теории около срещата ми с кралицата и разговора, който водихме. Да, наистина казах на Нейно Величество, че съм взел документи на съхранение. Но не й казах повече от онова, за което уведомих и принц Уилям в писмото си от 19 април 2001 година. Прокуратурата е видяла това писмо. Прокурорът е прочел думите ми „на съхранение“ и сякаш това за него нямаше никакво значение. В светлината на моята декларация пред Уилям мълчанието от двореца Сейнт Джеймс и искането на Скотланд Ярд да бъда осъден просто ми показаха, че нито една от отправените от мен писмени молби не ги е впечатлила.

Каква в края на краищата е разликата дали съм казал на кралицата, че съм задържал някои неща на съхранение или на принц Уилям? Всъщност аз написах писмо и на принц Чарлс на 5 февруари 2001 година, в което и на него казах абсолютно същото нещо. Узнах, че писмото изобщо не му е било предадено. Но неговият заместник частен секретар Марк Боланд го бе видял. По тази причина не виждах какво по-различно имаше в това, че съм информирал кралицата.

И до ден-днешен не разбирам защо прокуратурата беше толкова изненадана. Нейните представители знаеха, че съм казал на принц Уилям за намерението си да съхраня някои неща. От онова, което Уилям Бойс каза пред съда, видях, че прокуратурата разиграваше фарс, правеше се на сляпа от януари 2001 година.

В петък на 1 ноември, денят на Вси светии, във въздуха сякаш тегнеше някакво очакване. Като че ли журналистите бяха повече, откогато и да било преди това. Не ми се искаше да мисля какво щеше да донесе този ден. Влязъл вече в съдебната рутина от предишните две седмици, бях отново в квадрат номер едно и отвътре целият треперех.

— Става нещо много важно — беше казал лорд Карлайл предишната вечер.

Сякаш за да се засили драматизмът преди обед в Олд Бейли зави алармената система. Всички бяха евакуирани на улицата. Настъпи хаос. Стоях на тротоара между лорд Карлайл и Андрю Шоу. Около мен щракаха фотоапарати и жужаха телевизионни камери. Опитвах се да изглеждам спокоен, опитвах се да се съсредоточа върху разговора, който се водеше край мен, но напразно. Бях разсеян и напрегнат.

След това обявиха, че можем да се върнем в сградата.

Няколко минути по-късно лорд Карлайл съобщи първата обнадеждаваща вест тази сутрин.

— Полицията нещо се е раздвижила и си прибират кутиите. Това е добър знак.

Чаках пред съдебна зала номер едно. Мобилният телефон иззвъня в джоба ми.

Беше журналистът Стив Денис. Гласът му трепереше. Той стоеше на другия край на двойната врата, близо до стълбището.

— Пол, делото ще рухне. Никой не знае защо, но съдебният процес приключва. Прессекретарите на прокуратурата и на столичната полиция са тук.

В първия момент не схванах.

— Какво означава това?

— Това означава, че са тук, за да оправят бъркотията. Пол, ние всички знаем, че на съдебния процес слагат край. Сигурни сме!

Не можех да повярвам.

— Не, това и на сън не мога да го повярвам! Виж, трябва да вървя. — Натиснах телефона.

— Пол, трябва да влизаме — подкани ме лорд Карлайл.

Неочаквано се почувствах съвсем спокоен. Отидох до подсъдимата скамейка. Мишел от охраната ми се усмихна. Три почуквания на вратата. Г-жа съдийката Рафърти влезе и в съдебната зала се възцари гробовна тишина.

Уилям Бойс се изправи.

— Г-жо съдия, няма никакво доказателство, че г-н Бъръл е информирал някого, че държи собственост, принадлежаща на изпълнителите на завещанието на Даяна, принцеса на Уелс, което е съществен елемент на съдебното дело…

Вниманието ми привлякоха следващите му думи и затова подминах неточността на това му твърдение:

— … Плюс това, свидетелите на обвинението бяха разпитани, включително бяха подложени на кръстосан разпит, тъй като прокуратурата нямаше никакви доказателства, които да покажат, че той някога е уведомил някого, че държи у себе си собственост на Даяна, принцеса на Уелс…

И това не е вярно, мислех си. Писмото до принц Уилям бе през цялото време под носовете ви.

Той продължи:

— В понеделник тази седмица прокуратурата бе информирана от полицията, че на частна среща с кралицата в седмиците след смъртта на Даяна, принцеса на Уелс, г-н Бъръл е споменал… че той… — г-н Бойс продължи да обяснява „фалшивите предпоставки“ в своето дело. Оказа се, че Единбургският херцог споменал пред принц Чарлс, докато пътували предишната седмица за възпоменателната служба за жертвите от терористичния акт на остров Бали, че на кралицата й е било казано от мен, че съм прибрал документи на съхранение. Принц Чарлс информирал на следващия ден частния си секретар сър Майкъл Пийт. Той след това потърсил потвърждение от кралицата. После дворецът Сейнт Джеймс предал съдържанието на този разговор на Скотланд Ярд.

И тогава чух Уилям Бойс да казва:

— … и правилният развой на делото е да не търсим повече доказателства срещу г-н Бъръл и да приканим журито да го обяви за невинен.

Седях там, сърцето ми биеше лудо, мъчех се да схвана неочакваната правна декларация, която той току-що бе направил. Хвърлих поглед към лорд Карлайл. Той се усмихна. Погледнах Андрю Шоу, който беше с мен от момента, когато полицията нахлу в дома ми. Той се бе облегнал на стола си. Облекчение в лагера. След това тя ги изрече. Думи, които никога няма да забравя:

— Г-н Бъръл, вие сте свободен да си вървите.

Г-жа съдийката Рафърти ми се усмихна топло.

Една-две секунди стоях като замръзнал. Отново погледнах лорд Карлайл. Той ми кимна.

— Хайде — разбрах, че ми казва по движението на устните му.

Не знаех дали краката ми ще ме издържат, когато стана. Някаква бучка се надигна и заседна в гърлото ми. Всеки звук, който издавах — отместването на стола, ставането ми, стъпките ми — се чуваше от всички, забили погледи в мен. Охраната ми Мишел ми подаде ръка, за да ме изведе. Журналистите ме гледаха втренчено, без да говорят. Тръгнах от подсъдимата скамейка, обърнах се надясно, слязох по трите стъпала надолу в съдебната зала и седнах, докато срещу името ми бяха записани трите оправдателни присъди невинен в отсъствието на съдебното жури.

Г-жа съдийката Рафърти стана и излезе от съдебната зала. Журналистите се понесоха от залата да обясняват на света значението на историческата намеса на кралицата. Единственият свидетел, който знаех от самото начало, че изобщо не можех да призова, ми се бе притекъл на помощ — кралицата, на която преди години бях служил, бе защитила правото ми да съхраня паметта на друга забележителна личност — Даяна, принцеса на Уелс. Журналистите и телевизионните екипи се втурнаха на улицата, а аз отидох при лорд Карлайл:

— Е, това ли е всичко?

— Да, това е, Пол. Свърши. Всичко свърши.

Не можех да успокоя хлипанията си на рамото на моя адвокат. Адвокатът, който прояви смелост да ангажира короната в дело, водено от името на короната, човекът, който свърши страхотна работа, за да мога да си отида вкъщи. Сълзите ми намокриха рамото на тогата му. Той ме потупа по гръб:

— Мисля, че сега всички трябва да отидем да обядваме. Знам едно хубаво място в Ковънт Гардън.

След това Андрю Шоу ми подаде мобилния си телефон:

— Марая е.

Взех телефона и първото нещо, което чух, бе радостният й плач.

Мисля, че единственото нещо, което успях да кажа, беше:

— Скъпа — и после и двамата се разревахме. — Кралицата, скъпа. Всичко е благодарение на кралицата — казах й аз, а около мен беше адвокатският ми екип.

Спускахме се заедно по ролокостър и най-после бяхме стигнали края.

Марая едва ли съзнаваше какво правеше в еуфорията си, но ми каза да слушам. Тя задържа телефона и в слушалката се чуха масови радостни възгласи. Марая беше в цветарския ни магазин в Холт, където роднини и клиенти скандираха в моя подкрепа.

Андрю Шоу и аз излязохме на улицата. Струваше ми се, че краката ми се отлепиха от земята и аз се озовах във въздуха, когато тълпа журналисти, фоторепортери и телевизионни оператори се втурнаха към мен, а полицаите направиха верига, за да ме предпазят. Тълпата ме притисна и аз се намерих на гърбовете на полицаите пред мен.

— Пол! Пол! — крещяха фотографите. — Пол, насам!

Спънах се в крака на един журналист, когото бяха съборили. Погледнах нагоре и видях прилепени лица по прозорците на сградата над нас. От някои прозорци се бяха подали хора и ми махаха. Исках и аз да им махна, но не можех да си измъкна ръцете.

Андрю Шоу направи от мое име изявление пред медиите. Едно заградено с перила място в горния край на улицата бе предварително приготвено за пресконференция. Благодарих на всички и казах какво облекчение чувствам. От всички страни чувах името си. Нямах сили и се чувствах онемял, но ако можех щях да изкрещя чак до небесата: „Господи, колко е хубаво, че съм свободен!“.

Ние всички отидохме да празнуваме в един ресторант в Ковънт Гардън. Беше тихо и нямаше никой, с изключение само на още четирима души на една маса. Когато влязох, хората от тази маса скочиха да ме аплодират. Тези непознати хора дойдоха при мен да ми стиснат ръката.

Две много специални лица се включиха в нашето празненство и го направиха още по-трогателно — Ричард Кей и Сузи Касъм, приятели на принцесата. Не си спомням някога така силно да съм прегръщал Сузи.

— Някой ни гледа — каза тя и аз я пуснах.

Когато седнахме, влезе още едно познато лице — Фиона Брус от Би Би Си. Навън валеше и доста се беше намокрила, но това не й пречеше. Беше се отбила да остави бутилка шампанско.

— Само исках да те поздравя, Пол.

Тя ме целуна по бузата и ни остави да вдигнем тостовете си за моето оправдаване.

Вечерта се върнах в Чешър, в спокойствието на дома на роднини. Накрая, макар че ми бе отказана възможността в съда, можах да представя моята защита, така както щях да я изложа в съдебната зала, в „Дейли Мирър“. След това останалите вестници — във Великобритания и в Америка ме нападнаха. Оцелял бях от съдебното преследване на държавата, а сега трябваше да оцелея и от двуседмично преследване от медиите. Обвиняваха ме, че съм си бил продал душата. Бях предал принцесата, твърдяха те и отново невежеството на мнозинството надделяваше над знанието на малцината.

Дори с написването на тази книга не предадох принцесата. За да се говори за предателство първо трябва да се знае обема на онова, което пазех в себе си. Това е причината, поради която знам, че останах верен. Принцесата също би разбрала това. Още малко, за да отговоря на въпроса — а оттук накъде. Излязох от Олд Бейли с намерението да започна нов живот, а не мога да се освободя от миналото. Това може да е слабост, но може и да е сила. След като изчистих петното от името си в съда, мое задължение е да изчистя и името на принцесата и да се погрижа тя да бъде запомнена като забележителна жена, каквато в действителност беше. Спомените трябва да бъда ценени. Хората се безпокоят, че съм вманиачен, но аз просто съм преследван от един изключително добър дух.

По-силен съм, отколкото бях в последно време и въпреки действията на полицията, продължавам да вярвам в човешката природа. Милиони като мен вярват, че споменът за принцесата трябва да бъде запазен жив и жизнен, като магическата следа, която тя остави върху живота на хората.

Ще продължа ли нататък? Разбира се.

Ще забравя ли? Никога.

Принцесата ми даде нещо специално и споделяйки с вас тези вълнуващи спомени и истории, аз се надявам, че нейната личност ще продължи да грее. Каквото и да се случи, докрай ще продължа да браня паметта на принцесата. Тя би очаквала от мен да направя точно това.

Зная какво е било. Зная дълбочината на онова, което споделяхме. Зная бъдещето, към което щяхме да се отправим. Единственото нещо, което хората не могат да ми отнемат, е последното й писмо до мен, което тя бе оставила на бюрото ми в икономското помещение в месеца, в който почина.

Често го чета като източник на невероятна сила и утеха. То се оказа нейното довиждане и ми се струва уместно да бъде в тази книга:

Скъпи Пол,

 

Ти със своето трето око виждаш, че уикендът, който идва, е важен за мен!

Аз също знам това и исках да напиша на хартия колко много съм трогната, че ти споделяш вълнението ми. Каква тайна!

Изумителен си как се справяш с моите въпроси и направо побеснявам, че непрекъснато си прав!

Но сега сериозно — твоята подкрепа, както винаги е безценна. Тя запази разсъдъка ми в някои от кошмарните ми моменти…

Сега течението взема друга посока и всички можем да се успокоим и да погледнем напред в очакване на по-щастливи времена и на нови домове!

Благодаря ти, Пол, че си такъв извор на сила.

Обич от Даяна

Каква е тайната?

Съжалявам. Това е между иконома и принцесата.