Пол Бъръл
Кралска служба (12) (Най-скандалните разкрития за принцеса Даяна от нейния иконом)

10. Разводът

Когато се изправи лице в лице с кралицата в Бъкингамския дворец, принцесата знаеше, че никога друг път няма да има по-добра възможност да зададе единствения въпрос, глождещ непрекъснато съзнанието й, откакто принц Чарлс публично призна за любовната си връзка с Камила Паркър Боулс.

— Означава ли това, че Чарлс ще се ожени отново?

— Мисля, че това е малко вероятно — отговорила кралицата.

Ако Шефката беше отишла на тази среща с надеждата да изтръгне отстъпки, то това уверение от най-високо място я накара да се почувства по-сигурна за бъдещето, в случай че се стигнеше до развод.

Беше преди обед на 15 февруари 1996 година. Принцесата бе отишла в дневната на Нейно Величество за разговор, който принц Чарлс се надяваше да сложи край на безизходицата относно развода, искан от всички, с изключение на принцесата. Предишният ден тя бе изпратила на съпруга си, с който живееха разделени, картичка за Свети Валентин. Надписала я беше: „С любов от Даяна“. Купидон отдавна ги беше изоставил като безнадеждна кауза, но принцесата упорстваше до самия край, дори когато системата изтръгна от здраво стиснатите й пръсти брака, който тя до последно упорито отказваше да пусне. Тя никога не спря да обича принц Чарлс. Смяташе, че я принуждават да го остави. Дори когато гледаше непоправимите щети право в лицето, не виждаше неизбежното.

Но срещата на високо равнище с кралицата бе първата й възможност, откакто й бяха изпратили писмата с искане за развод, да говори открито и откровено със свекърва си и тя не желаеше да остави никого да храни каквито и да било илюзии относно намеренията й.

— Аз не желая развод. Аз все още обичам Чарлс. Онова, което се случи, не е по моя вина — казала принцесата.

Позицията й била кристално ясна от самото начало на разговора, който се оказал доста делови, макар и приятелски. Не можело и да бъде друг, освен делови, защото заместник частният секретар на кралицата Робин Джанврин присъствал, за да води бележки. Сивите костюми в Бъкингамския дворец се бяха притеснили, защото „булимици пренаписват историята за двайсет и четири часа“.

Принцесата не искаше на частен семеен разговор да присъства човек, който води бележки, но съществувало опасение, че после тя може да разкаже своя версия на съюзниците си в медиите. Кралицата повикала Робин Джанврин до себе си, за да съхрани истината. Когато се върна в Кей Пи, принцесата ме повика по същата причина.

Докато говорела за дълбокото си объркване от разпадането на брака си, кралицата видимо я слушала със съчувствие. Тя дори подчертала как през годините се е опитвала да направи всичко, което можела, за да помогне, също както и Единбургският херцог.

Но принцесата, която никога не се е съмнявала, че нейните свекър и свекърва са положили значителни усилия, въпреки че техният син не направил нищо, смяташе, че има хора, които ще изпитат страшно задоволство да видят, че я изхвърлят, които се отнасят със завист към дейността й в обществото. Тя изляла пред кралицата натрупаните през годините подозрение и огорчение, при това не за пръв път. Тя знаеше, че може да разговаря с кралицата. Отговори и предложения за намиране на изход идваха рядко, но Нейно Величество винаги я бе слушала със съчувствие, дори когато се бе разстройвала от твърде сложните обстоятелства. Изпитвал съм безсилие, когато журналисти и „осведомени“ кралски „експерти“ твърдяха, че принцесата и монархът са бълвали жлъч и злоба една срещу друга, или пък, както „Дейли Мейл“ писа веднъж: „Даяна презрително отблъсна подадената й от кралицата приятелска ръка, което ги направи врагове“. Те никога не са били врагове.

До смъртта на принцесата през 1997 година, кралицата и тя си разменяха много писма. Две различни кралски икони от различни поколения полагаха неимоверни усилия да се разберат една друга. Областта, в която помежду им съществуваше пълно единомислие, бе благополучието на Уилям и Хари. На онази среща кралицата успокоила принцесата да не се тревожи за благополучието и попечителството на двамата млади принцове.

— Каквото и да се случи в бъдеще, нищо няма да промени факта, че ти си майката както на Уилям, така и на Хари. Единствената ми тревога е, че тези деца се озоваха на бойното поле на един брак, който се разпадна — отбелязала тя.

На тази среща, на която перото на г-н Джанврин записвало всичко, принцесата в крайна сметка се съгласила на развод, но искала да се запише и мъката, която изпитвала. Тя казала:

— Мамо, много тежко бе за мен, когато почти в един и същи ден преди Коледа получих вашето писмо и писмото на Чарлс. Всъщност Чарлс за пръв път споменаваше за развод и писмата, които получавах след това, не намалиха болката ми.

Кралицата се съгласила.

— Тези писма не доведоха доникъде, но онова, което написах преди Коледа, си остава моето мнение. Сегашното положение не е добро за никого — нито за страната, нито за семейството, нито за децата.

Монархът настоявала по възможно най-дипломатичния начин процедурата по развода да започне скоро. Връщане назад не можело да има.

Но тя напълно разбирала безпокойството на принцесата за бъдещето. По-късно принцесата каза, че кралицата проявила същата чувствителност и доброжелателство, каквито Единбургският херцог показал в писмата си през 1992 година. Към пролетта на 1996 година принцесата се бе убедила, че със свекърва си е имала много по-конструктивни разговори, отколкото някога би могла да води със съпруга си.

След това на срещата се стигнало до бъдещата титла на принцесата — деликатен въпрос, който през следващите дни стана тема на усилени спекулации от страна на медиите. Принцесата твърдеше, че не е предлагала да се откаже от титлата си „Нейно Кралско Височество“, защото тя беше твърде важна за нея. След това Бъкингамският дворец излезе с декларация, в която се казваше: „Решението да отпадне титлата е на принцесата и единствено на принцесата“.

Вярно е, че принцесата първа поставила въпроса за бъдещата си роля. Тя казала на кралицата:

— В продължение на шестнайсет години работих усърдно за вас, мамо, и не искам този начин на живот да ми бъде отнет. Искам да запазя позицията си в обществения живот. Искам да мога да отстоявам живота си.

После добавила:

— Сериозно се безпокоя за бъдещето си и всичките отговори са при вас, мамо.

Кралицата се съгласила, но казала:

— Искам да реша нещата като се консултирам с Чарлс. Титлата е също въпрос, който ще бъде дискутиран с Чарлс.

След това казала:

— Аз лично мисля, че титлата „Даяна, принцеса на Уелс“ би била по-подходяща.

Въпросът за титлата „Нейно Кралско Височество“ бил оставен да се реши, след като кралицата и принцесата го обсъдят първо с принц Чарлс. Едно е сигурно — идеята за титлата, с която по-нататък да бъде назовавана принцесата, е семе, посято от кралицата.

Много неща били обсъждани този ден: на принцесата й бил отказан офис в Бъкингамския дворец; тя разказала на кралицата причините за напускането на Патрик Джефсън. На продължилата дълго среща принцесата изразила тревогата си относно сигурността на Уилям. Тя се безпокояла, че големият й син и принц Чарлс летят заедно в един и същ самолет — ако се случи нещастие или някакъв инцидент насред полета, и двамата ще пострадат.

Кралицата отговорила:

— Това се отнася само за ваканциите и освен това, може да е опасно, ако летят с обикновени самолети. Кралските самолети са надеждни. Не може да е толкова тревожно, нали?

Към края на срещата кралицата много искала да убеди принцесата, че винаги може да разчита на нея:

— Това за мен лично е много труден въпрос, но трябва да се намери решение на положението, така че да е добре за всички.

Службата и необходимостта да бъдат защитени интересите на страната отново бяха поставили кралицата в незавидната позиция на посредник между сина й и снаха й. Принцесата се съгласила, че кралицата трябва да бъде твърда, но й била непонятна нейната загриженост.

— Искам само приятелско споразумение, мамо — казала принцесата. — Не искам да ви създавам трудности.

 

 

Не можех да си представя живота без принцесата.

„Скалата на Даяна“ е фраза, която някои ще приемат, други ще полеят с жлъч, но това е етикетът, който тя ми бе прикачила в разговорите с приятелите си. Принцесата обаче никога не я е казвала директно пред мен. В Кей Пи тя ми говореше така: „Ти си ми третото око, Пол“; „Ти си моят кормчия“. Или, когато беше с приятелката си Сузи Касъм, аз бях „магьосникът Мерлин“. Вярно е и че тя често ми казваше „О, ти ще ме разбиеш!“, когато й предлагах решение, което не й харесваше, или бях подредил небрежно цветята в дневната, или просто й се изпречвах на неподходящо място.

Но все пак добре знаех кога й трябваше компания, кога имаше нужда да си поговори с някого и тогава бях край нея. Това беше същият инстинкт, който ми подсказваше кога иска кафе и кога — сок от моркови. Изкуството да си добър слуга е да предусещаш следващия ход и да знаеш какво господарят или господарката искат, преди още те самите да са наясно. Портиерката г-жа Уилсън го бе казала така във филма „Госфорд Парк“: „Да си идеален слуга, означава да нямаш свой живот“. Марая навярно би се съгласила с това.

Знаех кога принцесата е потисната, кога животът я притискаше. В такива моменти просто давах да се разбере, че съм там: появявах се в дневната, където тя седеше на дивана, чаках в сводестия коридор, водещ към гардеробната й, заставах до ниския бюфет в трапезарията, докато тя се хранеше, облягах се на парапета на първия етаж, когато тя се втурваше от спалнята в дневната. В такива моменти тя ме наричаше „пералня на чувствата ми“.

— Като се върна вкъщи и ти кажа всичко, сякаш съм го махнала от себе си — казваше тя.

При посещенията си при бездомни, болни, умиращи и бедни тя поемаше печал, болка, несрета и страдание и се връщаше в Кей Пи смазана, но доволна, че с работата си е успяла да облъхне с обич хората, които имаха значение за нея. Като се прибави това към собствената й несигурност, страховете и проблемите й, и ето го емоционалният, срив. Често, като се върнеше в Кей Пи, тя се втурваше нагоре по стълбите и още оттам започваше да ме вика:

— Отдели ми пет минути. Трябва да говоря с теб. Трябва да говоря с теб.

Слагах чайника, правех две кафета и сядахме да приказваме, понякога повече от час. Всъщност аз по-скоро слушах, докато принцесата ми разказваше за най-тъжните неща, на които се е натъкнала, или за вълнуващия момент, когато болно дете с широко отворени очи не можело да повярва, че тя стои пред него. Погледът на принцесата често се навлажняваше, когато си спомнеше тежките си преживявания в някоя болница, приют или медицински център. Сякаш се освобождаваше от емоциите си като ми говореше. После ще вдигне телефона и ще се обади на приятел, или на лечителката Симон Симънс, или на психоложката Рита Роджърс.

Когато Уилям порасна, принцесата реши да си поговори сериозно с него като майка със син. Тя го смяташе твърде умен за възрастта си. Беше възпитала и двете си момчета да бъдат чувствителни, грижовни и да владеят чувствата си. Но за своите проблеми и за живота си, тя споделяше с Уилям. Той свикна да я утешава. Уилям бе твърде зрял за годините си. Все пак възрастта му бе малко крехка за емоциите на майка му, но тя не искаше да крие нищо от него. Принцесата искаше той да знае всичко, което ставаше, за да не научава нещата изопачени от пресата или от роднини.

Един петък Уилям се върна вкъщи от училище заедно с приятеля си Сам. Полицаят от охраната Греъм Крейкър ги бе докарал в двореца. Уилям се стрелна през предната врата и с вик „Мамииии!“ хукна нагоре по стълбите.

По това време той беше вече почти толкова висок, колкото принцесата. Усмивката му показваше металните скоби, които стягаха зъбите му. Майка му беше чула изскърцването на автомобилните гуми по чакъла навън и се втурна на площадката да го прегърне. Принцесата продължаваше да целува и прегръща момчетата си, независимо от това, че вече бяха пораснали. Този уикенд той прелетя покрай майка си, намери се с един скок в момчешката дневна и се хвърли заедно с приятеля си върху зеленото канапе пред телевизора. Шумът от играта на плейстейшъна и виковете им, докато се състезаваха, внезапно нарушиха тишината на Кей Пи. Принцесата много обичаше синовете й да си идват вкъщи. Естествената им жизнерадост връщаше настроението в дома.

Приятелят на Уилям, Сам виждаше живота в Кей Пи с очите на млад външен човек. Уилям и Хари бяха свикнали с мен — за тях аз бях част от мебелировката. Но за съучениците им, за хора като Сам, беше странно икономът да е непрекъснато в покоите на принцесата. От петък до заминаването им в неделя Сам ме виждаше тук, там и навсякъде. Уилям изведнъж се появи в дневната, без да е съобщено за него, и Сам надничаше зад него.

 

 

— О, извинявай, мами — каза той.

Аз бях на канапето до принцесата, която бе седнала съвсем накрая, полуобърната към мен. Потънали бяхме в разговор.

Докато Уилям учтиво се оттегляше, чухме Сам да казва:

— Защо той е винаги тук, вътре?

Отговорът на Уилям беше съвсем естествен:

— О, та това е Пол. Той е тук през цялото време.

Мястото, на което принцесата най-често можеше да бъде намерена, бе бюрото й. Тъй като пишеше много писма, тя се чувстваше на него в свои води. В разговорите ни принцесата понякога полагаше усилие да намери думите, с които да изрази чувствата си или онова, което е преживяла. Но с писалка в ръка, тя винаги намираше нужните думи. Ако на нещо ме е научила, то беше същото, на което учеше Уилям и Хари: Винаги пишете писма да благодарите на хората за времето, което са ви отделили, за подаръците, гостоприемството, съветите и приятелството. Веднъж, в края на един от многото ни разговори, тя каза, че най-важното нещо, на което съм я научил, е да си записва мислите. „Напиши, за да видиш как се чувстваш. Може да ти помогне“, съм й бил казал. Знаех колко е важно да се записва всичко, защото кралицата си водеше дневник — тя имаше какво да остави на историята. Принцесата, която бе икона на кралството, преживяваше невероятни неща, особено в средата на деветдесетте. По време, когато толкова много хора правеха изявления против нея, тя трябваше да си води точен отчет на истината.

На сутринта след някой от дългите ни разговори, като влезех в икономското, се случваше да намеря плик върху подвързания в зелена кожа бележник на бюрото ми. Вътре, върху хартията си за писма с червени краища принцесата беше записала мислите си. Беше размишлявала върху разговора ни, върху съветите, които са й били дадени, върху мнението, което е отказала да промени. Тези писма станаха официално приложение към нашите разговори.

Често пъти тя ще ми покаже някое писмо, като тези за развода от кралицата и принц Чарлс, и ще си го прибере, но когато смяташе, че „истината трябва да се съхрани“, написваше го върху писмото и ми го даваше. Станах хранилище на кралските тайни; разбира се не на интимните тайни, които никога не се записваха и остават заключени в главата ми. Всяко писмо започваше по един и същ начин: „Седнала днес тук…“. Тези бележки са нейното наследство и са изключително важни за истините, които пазят спомена за нея, и опровергават дискредитиращите я митове, тръгнали от деня, в който тя почина.

На 28 февруари 1996 година Кей Пи излезе с декларация: „Принцесата на Уелс прие молбата на принц Чарлс за развод. Принцесата ще си запази титлата и ще се нарича Даяна, принцеса на Уелс“.

Съобщението бе направено след среща на принц Чарлс и принцесата. Но това, което окончателно я убеди да вдигне бяло знаме, бе едно писмо от принца, получено в началото на същата седмица. Нищо нямало да промени намерението му и се чувствал вече изтощен да се обясняват къде била грешката и кой бил виновен. „Нека вървим напред, без да гледаме назад, и да престанем взаимно да се огорчаваме“, я призоваваше той и принцесата се съгласи. След като взаимната неотстъпчивост бе отстранена като пречка, адвокатите започнаха работа по разтрогването на вълшебната приказка. През цялата пролет принцесата поддържаше връзка с кралицата.

Взела веднъж решението, Шефката изглеждаше психически по-силна. След като в продължение на години и месеци не искаше и да чуе за развод, сега тя като че ли бе събрала отнякъде допълнителна душевна сила.

— Знам какво искам, Пол — каза тя. — Имам силно чувство за обществен дълг. С ясно съзнание съм, мотивирана съм и искам да продължавам напред, без да ми се пречи.

 

 

През май, когато адвокатите най-после бяха изготвили споразумението за развода, принцът и принцесата на Уелс успяха да си придадат доста уверен вид на тържеството по случай края на учебната година на Уилям в Итън. Принцесата искаше да отиде на тържеството на по-големия си син, но изпитваше ужас, защото знаеше, че приятелите на съпруга й — семействата Начбул и Ромси щяха също да са там, тъй като и те имаха деца в училището. Принцесата поиска да отиде заедно със съпруга си, но молбата й бе отклонена.

— Когато се появих там, всички ме посрещнаха много хладно, включително Чарлс — каза ми тя след това.

На коктейла преди официалния обяд тя общувала непринудено, усмихвала се и разговаряла с всички — силната и уверена в себе си принцеса, каквато я знаели, успяла да прикрие колко неловко се чувствала. Но мястото, което й било определено на концерта след това, било камъчето, преобърнало колата. Тя искала да седне до принц Чарлс, но се намерила край ректора, а принц Чарлс седнал от другата страна на пътеката до съпругата на ректора. Тази няма да я бъде, помислила си тя.

Принцесата станала, прекосила пътеката и отишла при съпругата на ректора:

— Извинете, бихме ли могли да си разменим местата, за да седна до съпруга си?

Съпругата на ректора едва ли би могла да откаже и така принцесата сръчно нанесла един малък удар, останал незабелязан за другите, но не и за принц Чарлс. С това тя съвсем не била свършила да го поставя на мястото му. Унижението нямало да е за нея. Успяла да го направи отвън, пред училището, където били телевизионните камери на Би Би Си и Ай Ти Ен.

Принцът и принцесата излезли от сградата като горди родители, но навън се разделили и всеки тръгнал по своя път. Тогава принцесата се втурнала към колата на съпруга си, поставила ръка на рамото му, целунала го по бузата и му прошепнала:

— Довиждане, скъпи.

Този рядък миг на семейно единство беше във всички новини вечерта, а на другия ден заглавията във вестниците бяха направо проглушителни: „ЦЕЛУВКАТА СИ Е ЦЕЛУВКА“.

— Сега Камила знае какво е да ти правят номера — каза принцесата на закуска следващата сутрин.

Тя беше много сдържана през цялото време, докато траеше процедурата по развода, но това не означаваше, че трябваше и да прощава. На 30 май 1996 година разводът на херцога и херцогинята на Йорк стана официален. Херцогинята дотича в двореца Кенсингтън. Този ден тя беше останала без статута си на Нейно Кралско Височество и щеше да бъде оттук нататък с новата си титла Сара, херцогиня на Йорк. Заглавията в сутрешните вестници я разсмяха.

— Ще им покажем — каза тя.

Това беше тъжен момент и за двете дами, но споделеният им смях, беше техният подарък за две същества, които отказваха да страдат безропотно и да отстъпят пред „Фирмата“.

Подобно на принцесата, херцогинята се чувстваше волна, завладяна от чувството за новопридобитата свобода. Тя също беше изпълнена с вътрешна решимост, помогнала й да оцелее в сблъсъка със „сивите костюми“, които, убедена беше, непрекъснато й бяха пречили.

Херцогинята имаше достатъчно сила, за да признае, че беше водила тежка борба, за да оправдае надеждите, стоварени върху плещите й. Беше „се лутала, изгубена сама и без компас“ и беше принудена да понася жлъчните вестници и злобните врагове вътре в кралския двор. Но тя беше от хората, които оцеляват. Тя като че ли знаеше това още в деня, когато бе даден разводът.

— Накрая ние ще победим, нали Пол?

— Само се усмихвайте и си дръжте главата високо вдигната — отговорих аз и тя грациозно се понесе към дневната при Шефката. Това лято принцесата и херцогинята отидоха заедно с децата си на почивка в едно планинско местенце в южна Франция. Споделяйки огорченията си, болките и борбата, която бяха водили, те станаха дори още по-близки. Чувстваха се повече сестри, отколкото някогашни етърви, учеха се как да оцелеят и да бъдат несломими.

Освен това в живота и на двете имаше нови мъже и те изглеждаха отново щастливи.

 

 

Част от плана на принцесата за оцеляване беше да намери за себе си ново бъдеще и да се насочи в нова посока. Тя никога нямаше да се откъсне от Лондон и Кей Пи заради Уилям и Хари, но започна да си търси къща за ваканциите и база някъде в чужбина, от която да може да ръководи хуманитарна кампания в глобален мащаб.

— Харесва ли ти Австралия, Пол? — попита ме принцесата в началото на изключително горещия юни 1996 година.

Запита ме какво е мнението ми за живота там и аз си спомних пътуванията с кралицата до другия край на света.

— Бил съм във всички щати в Австралия и струва ми се, че Нов Южен Уелс е любимият ми — отвърнах аз.

Тя беше седнала на канапето и прехвърляше брошури и списания за недвижима собственост, които й бе изпратила приятелката й билкарка Ейлийн Уитакър, приятелка също така и на херцогинята на Йорк.

— Би ли изобщо помислил някога да отидеш да живееш там? — попита ме тя.

Знаех, че принцесата обича да шокира, но нищо от онова, което бе правила през годините, не ме бе истински шокирало. До този момент. Погледнах я така, сякаш ми бе подхвърлила някаква шега.

— Говоря сериозно — добави тя.

— Всъщност, за мен е малко доста далечко от къщи — заявих аз.

— Знам, знам — каза тя и шумно затвори брошурата. След това промени темата.

 

 

Смехът в Кей Пи рязко контрастираше с тишината в Олд Баракс. Тъй като нямаше втори иконом, на когото да се опра, нямаше придворна дама за през целия ден и нямаше частен секретар, работата ми беше като неспиращ механизъм, който непрекъснато ме държеше далече от къщи. Прекарвах твърде голяма част от времето си в работа — излизах от нашата къща към осем часа сутринта и се връщах чак след единайсет вечер. Когато се прибирах вкъщи, Марая посрещаше един емоционално изстискан, изтощен и раздразнителен съпруг. Александър и Ник ме виждаха само в неделя, или когато принцесата ги канеше да си играят в двореца. Семейният ми живот страдаше. Откакто през февруари принцесата обяви, че е съгласна да се раздели със съпруга си, преживявах цялата драма на развода неотлъчно до нея. Тя споделяше с мен всичко — травмите, срещите с адвокатите, чувството на несигурност, което предстоящата бурна промяна щеше да й донесе.

— Докато се занимаваш с едно рушащо се семейство, на това семейство трябва да се напомни като какъв се явяваш там — каза Марая. — Забрави, че и брака на принца и принцесата на Уелс са трима души. И в нашия брак също сме трима — ти, аз и принцесата. Омръзна ми вече, Пол.

Бракът на един друг Бъръл беше обаче в много по-тежко положение. Брат ми Греъм беше признал, че има друга връзка и съпругата му Джейн се бе изнесла от семейното жилище заедно с двете им деца. Той ми се обади по телефона в икономското — разкайваше се, ронеше сълзи, но бракът му изглеждаше непоправимо разстроен. Ние бяхме близки, обичахме се и раздялата със съпругата му занимаваше съзнанието ми много повече, отколкото развода на принца и принцесата. Шефката забеляза, че съм унил, когато й сервирах вечерята в деня, в който ми се беше обадил Греъм. Тя знаеше колко сме близки от барбекютата в Хайгроув, на които беше идвал и брат ми.

След като се навечеря, тя ми каза:

— Ще ми дадеш ли телефонния номер на Греъм? Ще му се обадя.

Тази вечер тя седна на бюрото си и набра дома на брат ми в Грасмур, Честърфийлд. Брат ми бил на дивана пред телевизора, когато вдигнал телефона.

— Здравей, Греъм, Даяна е. Пол се чувства зле, така че не очаквам ти да си по-добре — каза тя.

Греъм не можел да повярва с кого разговаря и никой в работата му не би му повярвал, ако им кажел, че принцесата на Уелс му се е обадила по телефона, за да го успокоява за брачните му неволи, разказваше той. Шефката беше превъзходна. Тя го слушаше и го успокояваше, споделяше с него собствените си чувства за това колко е трудно, когато един брак се разпада. Питаше го за любовта, брака му, за другата жена, бъдещето. Обади му се по телефона още три пъти през следващите две седмици. Говореше му направо. Каза му колко глупаво е постъпил, но ако все още обича жена си, да намери начин да я убеди да се върне. Подпомаган от принцесата, Греъм направи точно това. И до ден-днешен брат ми й е благодарен, задето му помогна да спаси брака си.

Бракът, който за нейно много голямо съжаление, не можеше да бъде спасен, беше собственият й. Всеки вторник вечер от февруари нататък лорд Мишкон пристигаше на предната врата. Той беше дребен благ човек, който, според принцесата, беше направо гениален по правните въпроси. Лорд Мишкон беше и изключително чаровен. В зимните месеци му отварях вратата, той влизаше и си сваляше шапката. Когато се здрависваше с принцесата, често казваше:

— Извинете стария човек заради студените му ръце, госпожо. Уверявам ви, че сърцето му е горещо.

Преди да я запознае с най-новото от преговорите с канцеларията на съпруга й, той успяваше да я разсмее. Антъни Джулиъс, друг адвокат от същата фирма, беше човекът, който носеше добрите и лошите новини. Към края на юни бяха останали за доизглаждане само някои технически въпроси.

В споразумението за развода се казваше, че принцесата ще получи сумата от седемнайсет милиона лири. Срещу това принцът на Уелс бе поставил много ясни искания: Той си искаше обратно два акварела от далечни германски роднини, два стола от 1780 година и всичките сребърни сервизи от времето на Джордж III, които ние използвахме ежедневно.

На 1 юли запристига непрекъснат поток от цветя, подаръци и картички за трийсет и петия рожден ден на принцесата. От някого тя получи трийсет и пет червени рози с дълги дръжки. Но два дни преди това, в събота, имаше още по-голяма изненада. На предната врата се иззвъня. Никого не очаквахме и аз натиснах месинговата дръжка, чудейки се кой ли е.

Последният човек, когото бих очаквал да видя, беше престолонаследникът. Принц Чарлс се появи неканен.

— Здравей, Пол. Мога ли да вляза? — попита той.

Трябвало да се качи на хеликоптер на площадката зад горните конюшни в задния край на двореца, но било рано и затова решил да посети съпругата си.

— Ваше Кралско Височество, мисля, че знаете пътя.

Той се усмихна и тръгна нагоре по стълбите. Аз наистина бях изненадан, но нямах търпение да видя реакцията на Шефката.

— Даяна, там ли си? — извика принц Чарлс, вървейки нагоре по стълбите, а аз след него.

Той бе посрещнат от доста изумената принцеса на площадката на първия етаж. Поздравиха се с целувки по двете страни. Тя ме погледна през рамото му. Очите й се бяха разширили от престорен ужас. Тя обаче не можа дълго да удържи да не каже нещо и с присъщото й чувство за хумор заяви:

— Предполагам, че си дошъл да вземеш мебелите, Чарлс!

Съпругът и съпругата, които бяха в разгара на доста мъчителен процес за развод, се посмяха заедно за пръв път от много време насам. Само ако можеха да правят това по-често на публични места, помислих си аз. Двамата се разбираха, макар и дори само като приятели. Беше страхотна сцена, но едновременно с това и тъжна. Забелязах прилив на чувства у принцесата. Тя мигновено се оживи. Срещата им беше много сърдечна, спокойна и цивилизована. Слязох долу да направя на принца чаша чай, такъв, какъвто той обичаше в Хайгроув — силен Ърл Грей със съвсем малко мляко.

 

 

В средата на юли Бъкингамският дворец съобщи, че вече има споразумение за развод. Оставаше обаче нерешен един важен въпрос — статутът на принцесата като Нейно Кралско Височество. Кралицата първа бе предложила титлата Даяна, принцеса на Уелс, но въпросът за Нейно Кралско Височество, остана нерешен. Със сигурност знам, че принцесата звъня по телефона на зет си, частния секретар на кралицата сър Робърт Фелоус. Тя искаше да й се разреши да запази титлата си Нейно Кралско Височество. Молбата й бе отклонена. Тя ще получи сумата от 17 милиона лири, но цената ще бъде, че ще загуби кралския си статут. Принцесата не беше човек, който държи на церемониалностите, но това беше важна титла, защото в нейните очи тя беше специална — дадена й беше при встъпването й в брак. Струваше й се, че е жестоко да й я отнемат. Титлата, според нея, беше част от кралската й принадлежност, а тя в продължение на много години неуморно беше работила като Кралско Височество. Когато зад кулисите бе взето окончателното решение, принцесата беше съсипана.

В отчаянието си тя се обърнала към Уилям. Разказа ми как една вечер, когато била много разстроена от загубата на Нейно Кралско Височество, той седнал при нея, прегърнал я и й казал:

— Не се тревожи, мами. Един ден, когато стана крал, ще ти я върна, което още повече я разплакало.

Когато сълзите й спрели, тя започнала да подписва над сто напечатани писма до благотворителни и други организации, с които поддържала връзки, да им обясни, че тъй като вече не е Нейно Кралско Височество и член на кралското семейство, смята, че не може да бъде кралски патрон. Тя прекъсна връзките си с Червения кръст и „В помощ на възрастните“. Вместо да се занимава с толкова много организации, принцесата смяташе, че ще има много по-голям смисъл, ако се съсредоточи върху едно малко ядро и затова запази връзките си с Националния фонд за СПИН, Сентърпойнт, Грейт Ормънд стрийт Хоспитал, Мисията за борба с проказата и Английския национален балет.

Междувременно канцеларията на принцесата се премести от двореца Сейнт Джеймс в приземния етаж на апартамент седем в Кей Пи. Отказана й бе канцелария в Бъкингамския дворец, защото, според кралицата, по-добре било за нея да бъде независима. И така апартамент седем стана известен като канцеларията на Даяна, принцеса на Уелс. Оглавяваше я управителят Майкъл Гибинс.

Едно от усложненията, които загубата на титлата Нейно Кралско Височество донесе на принцесата, бе, че според протокола тя стана външно лице и като такова трябваше да прави реверанси на онези членове на кралското семейство, които носят титлата. Някогашната бъдеща кралица на Англия сега бе изправена пред унижението да прави реверанси на херцога и херцогинята на Глостър и на принцеса Александра. Тя намери обаче подкрепа от едно неочаквано място в кралското семейство. Нейната съседка в апартамент десет, Нейно Кралско Височество принцеса Майкъл от Кент й написа много искрено писмо, което я развълнува.

— Пол, погледни тук. Колко мило, колко мило е казано.

С ужас научих от вестниците, че след отнемането на титлата ви, вие ще трябва да ми правите реверанс, когато ме срещате на публични места… Уверявам ви, че това ще ми причинява изключително неудобство, затова моля ви, дори не си мислете да го правите. Винаги съм се възхищавала от смелостта и силата ви. Ако Чарлс ви беше заобичал от началото, до това положение никога нямаше да се стигне. Вие винаги ще имате моята подкрепа.

Писмото от принцеса Майкъл от Кент помогна много. Това, което можех да направя заедно с останалите приятели на принцесата, бе да й вдъхваме увереност, че е много по-голяма от каквато и да било титла. Казах й:

— Не се нуждаете от титла. Където и да отидете по света, вас ви знаят като Лейди Ди и това никой не може да ви отнеме. Освен това, вие винаги ще си останете Ваше Кралско Височество в моите очи.

Аз изпълних думата си през годината, която беше последната в живота й. Всяка сутрин, когато я поздравявах на закуска, поставях каничката с кафето на масата и казвах:

— Добро утро, Ваше Кралско Височество.

 

 

Ако в загубата на статута на Нейно Кралско Височество може да се намери и нещо добро, то бе, че сега тя беше свободна да чертае пътя в живота си да се съсредоточи върху хуманитарните си проекти. Но други хора, в света на киното и козметиката, имаха за нея други предложения.

Една юлска вечер иззвъня телефонът. Беше филмовият актьор Кевин Костнър. Обаждането беше по директната линия в работното ми помещение. Казах му да почака и се обадих на принцесата по вътрешния телефон в дневната й:

— Кевин Костнър е. Иска да говори с вас.

Имаше вик на изненада.

— Свържи го, Пол и се качи горе.

Влязох в дневната. Принцесата беше на бюрото си и слушаше внимателно. Тя ме видя и ми махна да се приближа.

— Но аз не мога да пея! — засмя се тя. — И какво друго се иска от мен?… Не знам, но добре, изпратете ми го, ще го погледна.

Когато свърши разговорът, тя ми каза.

— Иска да играя в следващия му филм „Бодигард II“! Продължение е на предишния му филм, в който играеше Уитни Хюстън.

Тя трябваше да играе принцеса, а той щял да спасява живота й. Обещал, че всичко ще бъде направено с вкус. Щял да се грижи за нея. Щял да й изпрати сценария по пощата от Америка.

— Можеш ли да повярваш? — каза тя. — Толкова е чаровен, но това не може да е сериозно.

Г-н Костнър не можеше да бъде по-сериозен. Това беше неофициално сондиране, но принцесата, макар че егото й бе поласкано и бе очарована от него, отхвърли предложението.

— Просто е невъзможно — заяви тя.

Сценарият на „Бодигард II“, който й бе предложен, накрая наистина пристигна. Не съм убеден обаче, че тя успя да го прочете.

Предложението за участие във филм дойде след едно друго, по-подходящо предложение от американския козметичен гигант Ревлон. Те се бяха обърнали към принцесата с предложение за сделка за няколко милиона долара да оглави една благотворителна организация от тяхно име.

— Синди Крофърд ще продължи да бъде „лицето“. Те искат аз да бъда духът на стила им — обясни ми тя.

От средата на февруари ние всички се подготвяхме за сутринта на 28 август 1996 година, когато разводът щеше да стане окончателен — денят, от който нататък принцът и принцесата на Уелс нямаше да бъдат повече семейни. Когато този ден дойде, атмосферата беше смесица от тъга и очакване. Докато стоях в коридора и чаках принцесата да се появи за закуска, хрумна ми, че с нейния развод аз прекъсвах връзките си с кралския двор, в който бях отишъл да работя през 1976 година, и започвах ново приключение, така че тъгата ми бе уравновесена от вълнението пред новото предизвикателство.

Когато се появи, принцесата беше изпълнена с енергия и с решимост да увенчае независимостта си с успех. Тя хапна грейпфрут и мед и говореше за пътуванията, които бяха планирани — Вашингтон през септември, Австралия през ноември. Все още мислеше да се пресели в Австралия.

По-късно започна да крачи из дневната, подготвяйки се за момента, в който щеше да бъде обсадена от световните медии отвън. Телефонът иззвъня. Беше сър Робърт Фелоус. Обаждаше й се по-скоро като неин зет, а не толкова като частен секретар на кралицата.

— Исках да ти се обадя просто, за да ти пожелая късмет в трудния ден, който ти предстои. Това е трагичен край на една чудесна приказка — й каза той, но принцесата изобщо не беше в настроение да се поддава на съжаление и съчувствие.

— О, не — възрази тя, гледайки към мен. — Това е началото на нова глава. И запомни, Робърт, аз все още обичам своя съпруг. Това никога няма да се промени.

Принцесата изглеждаше толкова елегантна този ден в пастелно синият си тоалет. Тя си взе чантата и се отправи към площадката, спусна се по стълбите и стигна до предната врата. Беше изпълнена с решителност. На ръката си все още носеше годежния и венчалния си пръстен.

— По-нататък мога и да ги махна — каза тя — но не сега.

В съзнанието й бяха още много живи спомените от разтрогването на брака на майка й и баща й и колко травмиращо било за нея като дете да гледа как родителите й си свалят пръстените.

— Пръстенът е толкова малко нещо, но означава толкова много — отбеляза принцесата.

Тя отиде да изпълни един ангажимент към Английския национален балет. Върна се по-късно същия ден и й се искаше да говори. На чаша кафе в дневната си тя каза:

— Сега съм една много богата жена и мисля, че ти заслужаваш увеличение на заплатата.

Заплатата ми бе увеличена от 22 000 лири на 30 000. Останалата част от персонала — готвачът Дарън Макгрейди, секретарката Каролайн Макмилан, управителят Майкъл Гибинс и личната помощничка Виктория Мендхън бяха също възнаградени. Шефката ни благодареше, че въпреки всичко бяхме останали с нея през последните няколко месеца.

Тя изглеждаше спокойна, когато си тръгнах. Бяхме разговаряли за значимостта на този ден, за любовта й към принц Чарлс, колко й се искаше британската общественост да знае как никак не е искала този развод, колко много би желала нещата да бяха различни. Тя се зарови в безчет философии, които по думите й „ми помагат да си прочистя съзнанието“. Философските размисли спираха несигурността, тревогите и съмненията й. Думите на другите й даваха сила.

Грижи се повече за своя характер, отколкото за репутацията си, защото характерът ти е това, което си в действителност, докато репутацията ти е просто онова, което другите мислят, че си.

Преди да откриеш истинската песен, трябва първо да познаеш тишината.

Успехът е резултат от добра преценка. Добрата преценка е резултат от житейския опит. Житейският опит е резултат от лоша преценка.

Използвай проблемите като възможност да промениш живота си.

Проблемите извикват нашата смелост и мъдрост.

Научи се да се приспособяваш към изискванията на това съзидателно време.

От правилното ти отношение към теб самия произтича правилното ти отношение към всички останали и към божественото.

Принцесата обичаше да цитира и Бенджамин Франклин: „Нещата, които ни нараняват, ни учат“.

Вечерта преди развода тя си повтори и още нещо, за да се убеди, че е постъпила правилно: „Когато сърцата и умовете се срещнат, тогава човек може да обича и да прощава“.

— Знам това, Пол. Знам го сега — каза тя.

Толкова много глупости се изписаха за принцесата и за развода й. Така наречените приятели и съветници лъжеха света, че тя искала да се разведе с принц Чарлс още от началото на 1990 година. Толкова много глупости се изписаха за някаква нейна омраза към съпруга й, а такава никога не е имало.

— Чарлс и аз сме приятели и сме вежливи един с друг. Мисля, че той разбира какво изгуби с мен. Не изпитвам никаква омраза към него. От всичкото това страдание станах човекът, който съм сега — каза тя.

Когато ставаше дума за Камила Паркър Боулс, тя изпитваше негодувание, но не и омраза. Нужно й беше отново да се върне към своите философии, за да овладее чувствата си към любовницата на съпруга си. Особено много обичаше да цитира следното: „Негодуванието е да се опиташ да промениш нещо, което е такова, каквото е. Когато не можем да го променим, започваме да негодуваме“.

Принцесата посвети много време да проумее защо се провали бракът й. Много пъти разговаряхме за това. Дори нещо повече — тя дълги часове се самоанализираше, опитвайки се да разбере собственото си съзнание. Казваше, че така става по-добър човек. За приятелите на съпруга й беше лесно и удобно да кажат: „Даяна отново е нестабилна“, смятайки, че с това решават проблемите. Принцесата не действаше в толкова плитки води. Тя често се впускаше в дълбоки самоанализи. По този начин успя да си изясни какво се е провалило и къде нещата са загнили. Обяснението й беше, че страда от ниско самочувствие, което я подкопаваше, а след това подкопа и брака й. Тя го обясняваше така: „Високото самочувствие не те предпазва, но ако го имаш вътрешните ти съмнения няма да те разядат!“.

Тя смяташе, че ниското самочувствие се е вкоренило в нея в детството, когато са се формирали много от идеите й за собствената й личност. След това, в брака си с принц Чарлс беше встъпила с тази представа за себе си. От него тя се е стремяла единствено да черпи сила за своето его, като получава признание за постиженията си. И когато това не е ставало, тя се е чувствала отхвърлена.

— Сякаш цялата база на моето самочувствие биваше разрушавана — казваше тя.

Принцесата цитираше някой си Мевлана, който според нея бил „най-добрият поет и мистик на света“. Той бил казал: „Търпението е ключ към радостта“.

— Само ако знаех това по-рано! — въздишаше тя.

Принцесата трябваше също така да разбере, и смятам, че много хора са й го казвали, че гневът е естествена емоция, но според нея много жени го смятали за страдание. Казвах й, че и принц Чарлс мисли така.

Тя дори нае един боксьор да идва в Кей Пи с боксовата си круша, за да удря в нея и се освобождава от гнева си. Даяна, принцесата на Уелс с положителност можеше да нанася отлични удари.

Обсъждахме всичките тези емоции онази вечер преди развода. След разговора ни станах да отида в кухнята. Когато се върнах в икономското помещение, намерих малка бележчица, на която пишеше „благодаря ти“, поставени върху лист А4 с мислите й в края на нашия разговор.

Единственото, което принцесата някога е искала, бе британският народ да разбере какво е преживяла, колко й е било трудно. Тя смяташе, че принц Чарлс наистина я е карал да страда, но си извади поуки от това страдание. Отиде в гроба, обичайки принца. Зная, че е така, защото това беше истината, която тя остави на моето бюро онази вечер. Принц Чарлс често казва, че през следващите двайсет и пет години кралските архиви ще извадят наяве истината за отношенията му с принцесата. Не е редно да се остави светът да се губи и догадки през следващия четвърт век. Думите на самата принцеса могат да представят истината още сега. Онази вечер тя ми написа следното:

28 август 1996 година е — петнайсет години брак са заличени. Никога не съм искала развод и винаги съм си мечтала за щастлив брак с любяща подкрепа от Чарлс. Замисълът бе друг, но ние все пак имаме две чудесни момчета, които са дълбоко обичани от своите родители. Една част от мен винаги ще обича Чарлс, но как бих желала той да се грижеше за мен и да се гордееше с моята работа.

Това бяха петнайсет бурни години. Трябваше да се сблъскам със завист, ревност и омраза от страна на приятелите и семейството на Чарлс.

Те изобщо не можаха да ме разберат. Това ми причиняваше болка и страхотно страдание.

Толкова много искам да бъда най-добрият приятел на Чарлс, тъй като повече от всеки друг разбирам какво иска и кое осмисля живота му.