Пени Винченци
Забранени места (7)

Глава 6

Лятото на 1939 г.

Сега тя наистина беше вече омъжена жена — един дух и една плът с него. Само че Грейс не се чувстваше един дух с Чарлс, напротив, душите им бяха отчуждени, мислеше си тя, а и за телата имаше съмнения.

Първите мигове бяха чудесни — потеглиха с колата, на която бяха вързани консервени кутии и цветна хартия, а на стъклото пишеше „младоженци“. Последното нещо, което зърна, преди колата да потегли, беше майка й, която плачеше. След половин миля Чарлс спря колата и я целуна, малко грубо наистина, но беше пил доста. След това продължиха към Солсбъри — пътят й се стори много дълъг, а оттам взеха влака за Лондон, в който имаха цяло ангажирано за тях купе. Чарлс свали воала й и отново започна да я целува. Първоначално тя отвръщате на ласките му, но после започна да й прилошава от много шампанско и вълненията. Той усети това и се дръпна назад.

— Добре ли си? — едва сдържа раздразнението си.

— Да, добре съм, само съм малко изморена.

— О, извинявай — каза той фалшиво. След това заспа и захърка и щастието на Грейс бавно започна да избледнява.

 

 

На вечерята Грейс все още не се чувстваше добре, беше превъзбудена и малко нервна. Чарлс с голям апетит омете три блюда и пи доста червено вино. Започна да свири оркестър и те потанцуваха.

— Време е за лягане, госпожо Бенет — подкани я той и я целуна. Тя изведнъж живна и те се качиха в стаята. — Ти си първа — каза той и тя влезе в банята. Дълго се къпа, ми си зъбите, парфюмира се и се среса. Облече си розовата сатенена нощница и бързо се шмугна в леглото. Сега Чарлс, облечен в пижама на твърде ярки райета, потъна в банята. Когато се върна, малко неочаквано изгаси мъждивата нощна лампа. Грейс се разочарова — очакваше по-дълга прелюдия, може би разговор, целувки, но после си каза, че ще имат много време.

— О, Грейс! — каза той с глас, който беше чувала, когато се караха, малко прегракнал и груб. — Грейс, толкова време те чаках! — След това тя просто лежеше, докато той правеше любов с нея и когато свърши, заспа и я остави с чувството, че от началото до края е била безучастна.

Трябваше да е доволна, защото съпругът й знаеше точно какво да прави. Бързо и обиграно свали нощницата й, целува я известно време, преди да се заеме с гърдите й, към които се отнесе като експерт и й припомни заглъхналите усещания от времето на ухажването им, после премести ръка върху корема й, уверено я плъзна по бедрата й и вече по-нежно я задържа между краката й. Бързо се протегна настрани и взе нещо, вероятно презерватив, досети се тя. Обърна се към нея и с не особено нежен тон изрече:

— Само се отпусни, скъпа. — Застана над нея и тя го усети, отначало беше предпазлив, след това стана по-решителен. Не се страхуваше, само беше малко напрегната. Той отново й повтори да се отпусне. Малко я заболя, но не толкова, колкото очакваше. После започна да усеща нещо подобно на удоволствие. Опитваше по някакъв странен начин да следва ритъма му, но се страхуваше, че не го прави както трябва. Изведнъж усети дълбок, силен тласък и нещо като тръпка премина през него, тя искаше да продължат, но той легна неподвижен до нея.

— Добре, скъпа, много добре — бяха думите му, които никога нямаше да забрави. След това я попита как се чувства, бегло я целуна и веднага заспа.

А Грейс лежеше до него и повторно преживяваше сцената. Беше изненадана, защото се оказа, че първият път е много по-приятен и по-малко болезнен, отколкото очакваше и можеше да съди по мъглявите намеци от страна на родителите й, на женените й приятелки и на доктор Филипс. Защо тогава се чувстваше толкова самотна и тъжна. Осъзна, че въпреки опитността на Чарлс, той през цялото време не спомена нищо за любов и дори не даде вид, че става дума за любов. Това беше един механичен акт, в който нямаше място за нея и нейните желания.

На сутринта, докато пиеха чай, Чарлс беше в прекрасно настроение.

— Добро утро, госпожо Бенет, надявам се, че спа добре — усмихна се той и това бяха единствените му думи.

— О, да, благодаря — отговори тя бързо. Той се наведе към нея и я целуна.

— Аз също спах добре. Хубава нощница, скъпа, позволи ми да я съблека. — Той отново започна майсторското си представление при пълна липса на интерес към нейните реакции и желания. Изглеждаше й сякаш е кола, трудна за каране, към която шофьорът се отнася с изключително внимание или още по-подходящо беше сравнението с необязден кон, който се нуждае от опитна ръка. Опита да се концентрира върху усещанията, които се раздвижваха в нея, и върху факта, че трябва да е благодарна за неговата обиграност и внимание.

Освен това, нали бяха само в началото, мислеше си тя, потънала във ваната и оглеждайки тялото си, което очевидно имаше потенциал да дарява удоволствие. Със сигурност щеше да става по-хубаво, по-интимно и по-нежно. В едно беше убедена — на него му доставяше удоволствие.

По време на двуседмичната им ваканция времето беше слънчево. Много се разхождаха, много ядоха и малко говореха, предимно за бъдещето. Всяка вечер Чарлс майсторски и самоуверено правеше любов с нея. Случи й се няколко пъти да стигне до оргазъм, което я радваше, но в същото време точно това я потискаше, защото имаше чувството, че взима, без да дава. Тя искаше да участва, а не да е пасивна, искаше да покаже от какво има нужда, а не само да бъде направлявана. Но Чарлс съвсем ясно демонстрираше, че това е негова територия, която сам контролира. Той не допускаше дискусии, тялото й беше негово, без коментари, без въпроси и без право на откази.

През тези две седмици, прекарани заедно, тя научи за него повече, отколкото през цялата предишна година.

 

 

Беше прекрасно лято — слънцето грееше ярко и сякаш разпръскваше черните страхове за война. Грейс беше заета с превръщането на къщата в техен дом, радваше се на градината и си мислеше, че би било редно да е щастлива. Постепенно свикваше с някои особености на съпружеското съжителство: с безбройните капризи на Чарлс по отношение на храната, които предварително й бяха спестени (той имаше фобия към яйцата, обичаше зеленчуците преварени, а месото полусурово, а на закуска винаги трябваше да има сини сливи), с непоносимото му хъркане, с нежеланието му да обсъждат работата му. Смяташе, че тя нищо не разбира, както от бизнес, така и от политика. Трудно понасяше неочакваните посещения на Мюриъл, която идваше, без да се обади и очакваше да получи храна, питиета и внимание. Трябваше да се примири със склонността на Чарлс да води активен социален живот, който в началото не й беше по силите, тъй като на коктейлите, вечерите и събиранията не се чувстваше достатъчно самоуверена. Майка й от своя страна й досаждаше с постоянни възклицания за добрия й късмет, за това, колко щастлива е да има готвач, прислужница и градинар. Тя често й задаваше твърде лични въпроси за взаимоотношенията им с Чарлс и многозначително питаше дали се чувства добре, което всъщност беше въпрос дали е бременна.

Грейс беше сигурна, че не е, защото вече използваше датската спирала, за която Чарлс малко неохотно си призна, че е по-добро предпазно средство.

А начинът, по който трябваше да забременее, все още продължаваше да я разочарова.

 

 

Задъхана, стенеща от удоволствие, с треперещо тяло, Флорънс бавно се отпусна и нежно се усмихна на любовника си, взе ръката му и зацелува пръстите му един по един.

— Обичам те, толкова много те обичам — промълви тя.

— Аз също те обичам. Ти си най-прекрасното нещо, което ми се е случвало.

— Не съм толкова прекрасна — засмя се Флорънс, като го съзерцаваше и си мислеше, че е изключително красив — типичен англичанин с руса коса, с лешникови очи, със загар и широка, перфектна усмивка. Тя самата съвсем не беше хубава. Често си спомняше намеците на майка си, колко е жалко, че Чарлс с неговите сини очи е взел цялата хубост на семейството, за сметка на грозната сестричка — смугла, с тъмна коса и прекалено голяма уста. Флорънс осъзнаваше, че по характер прилича на майка си и не може да сравнява своята стеснителност, несръчност и резки маниери с чара и приятното, открито поведение на брат си и баща си. Често се чудеше, защо не завижда на Чарлс и отговорът беше в нейната истинска любов към него.

— Прекрасна си, за мен ти си съвършена — секси, умна, мила — усмихна се Джайлс. Наведе се и започна да я целува по корема, после по-надолу. — Много си вкусна — вкусът на любовта.

— Господи, какво ще правим?

— Какво ще правиш ти, Флорънс. Ти трябва да вземеш решение, аз съм тук, чакам те, готов съм за теб, за мен е лесно.

— Да, за теб е ужасно лесно. — Тя изведнъж се изправи, обгърна главата му с ръце и настойчиво го погледна в очите. — Мисля си, че мога да го направя, че съм достатъчно смела, но когато погледна към него, куражът ми изчезва.

— Мисля, че те разбирам — каза той. — Или поне се опитвам да те разбера, но толкова те обичам, искам да си моя, да си с мен.

— Знам, знам — отговори тя. — Искам да бъдем заедно. Отчаяно го искам, но е толкова трудно, особено сега, при тези слухове за война. Искам да кажа… Господи, дори не мога да го изрека.

— Знам какво имаш предвид — тонът му беше сериозен. — Няма нужда да го казваш, а и аз не мисля, че е грях да мислиш за това.

— Джайлс, разбира се, че е грях, но нищо не мога да направя. — Тя замълча и погали лицето му. — Трябва да ми дадеш време. Трябва ми време да го обмисля, да го планирам. Нужно ми е време и спокойствие.

— „Спокойствие“ — повтори той. — Тази дума скоро ще бъде забравена.

 

 

— Бих искал да поканим Флорънс и Робърт на гости — заяви Чарлс. — Какво ще кажеш?

— Да, би било чудесно — предпазливо отговори Грейс. — Но Флорънс каза, че Робърт е зает.

— Можем да опитаме. Все още се тревожа за сестра ми, въпреки че тя изглеждаше много щастлива на сватбата ни.

— Да, наистина. Добре, ще ги поканя, само ми дай още две седмици време.

— Но за какво? Къщата изглежда прекрасно, имаш толкова помощници, не виждам никаква причина да го отлагаме. Може би е по-добре аз да ги поканя — каза той с раздразнение.

— Не, не, аз ще го направя. Просто се страхувам, че тук ще им е малко скучно, те водят доста интензивен живот в Лондон и…

— О, не ставай смешна. Можем да им предложим толкова забавления — тенис, вечеря в събота, можем да се обадим на Фрейзърз, дължим им една покана. Важно е винаги да връщаш поканите, Грейс. Майка ми винаги записва кой на кого ходи на гости, кой до кого сяда и на кого дължи покана.

— Да. — Грейс се опита да запази самообладание. — Да, знам, казвала ми е.

— Добре, значи се разбрахме. Сигурен съм, че ще се получи добра компания.

— Да, предполагам. Аз ще го организирам, не се притеснявай, ще бъде чудесно.

След това, възползвайки се от момента на взаимно разбирателство, тя подхвърли:

— Чарлс, мислиш ли, че ако се науча да карам, можем да си позволим още една кола? Наистина много бих искала, мога понякога да идвам и да те посрещам в Шафтсбъри, а и отдавна не сме ходили на кино…

— Защо да ходим, след като вече имаме собствен дом — каза той искрено изненадан. — Какви ги говориш, Грейс?

— Не искам кой знае какво — продължи твърдо тя, — просто искам да мога по-лесно да се придвижвам наоколо.

— Честно казано, не разбирам защо ти е нужно. Доставят ни всички продукти тук, имаш достатъчно работа в къщата, надявам се, че не се оплакваш от скука.

— Не, разбира се, че не — опита се да сдържи раздразнението си тя. — Но мога да излизам извън селото само с теб или с колелото си, но не мога да стигна до Шафтсбъри.

— Не виждам защо трябва да излизаш извън селото.

— Защото понякога се чувствам малко самотна. Тук нямам много приятели. Дори от време на време работата в офиса ми липсва.

— Малко съм обиден, че грижите за нашия дом и за мен не ти се струват достатъчно приятни. — Той леко почервеня.

— Не ставай глупав, Чарлс. Разбира се, че ми е много приятно да се грижа за теб. Но съм самотна понякога, трябва да го разбереш.

— Не го разбирам, защото тогава щеше да имаш по-голямо желание да каним гости.

— Да, наистина, прав си — отстъпи тя. Не искаше да предизвиква конфликт. — Извинявай, Чарлс, не исках да те обиждам. Но… — продължи тя заради собственото си самоуважение, — все пак бих искала да се науча да карам. Може да се наложи нещо спешно.

— Добре. — Той изненадващо лесно се предаваше, когато тя отстъпваше и искаше извинение. — Ще продължа да те уча. След това ще потърсим кола, въпреки че колите са много скъпи. — Грейс се учуди на тази забележка, защото липсата на пари беше непознато понятие за Чарлс. Може би причината беше войната. Войната беше най-важна в онези дни.

 

 

Понякога й минаваше през ум, че постепенно започва да не харесва Чарлс, но бързо прогонваше тази мисъл. Той никога не е бил особено чувствителен, но досега поне беше внимателен, а напоследък започна да се отнася към нея с отчужденост и студенина, които проявяваше и в леглото. С поведението си показваше, че е направил много за Грейс, само с това, че се е омъжил за нея и й е осигурил дом, положение и финансова сигурност. Това трябваше да бъде достатъчно, за да се чувства щастлива, а от негова страна не се изискваха повече усилия. Често стоварваше лошото си настроение върху нея. Ако искаше да остане насаме в кабинета си след вечеря, да играе голф или тенис, той само формално я питаше за нейните планове и желания. Ако трябваше да замине по работа в Лондон или да отиде на бизнес вечеря, просто й го съобщаваше. Всъщност той се държеше така и в леглото — незаинтересувано и нетактично — мислеше си тя един следобед, докато за пореден път се разхождаше сама из гората.

От друга страна, той все още беше очарователен през повечето време и щедър — тя получи необходимата прислуга за домашната работа, често й казваше, че се гордее с нея и че я обича. Хвалеше я за това, което беше направила от къщата и градината и обичаше да казва пред хората, че е най-големият късметлия в Уилтшър, ако не и в цяла Англия.

 

 

Флорънс и Робърт отказаха поканата. Грейс се почувства облекчена, че няма да й се налага да се преструва цял уикенд пред сестра му и особено пред Робърт, че нищо не знае за авантюрата на Фло.

— Можем да поканим Клариса и Джак — предложи Грейс колебливо и сама се изненада от куража си. Искаше да демонстрира на Чарлс, че не се опитва да избегне задълженията си на домакиня и винаги е готова да предложи гостоприемство на приятелите му. Но той неочаквано рязко отвърна, че не смята идеята за добра. — Защо, Чарлс, винаги съм предполагала, че харесваш и двамата.

— Харесвам ги, но не бих желал да остават за уикенда, те са градски чада, едва ли ще им намерим подходящи забавления тук. — Тези думи бяха точно обратното на това, което беше казал за Флорънс и Робърт, но тя си замълча, доволна, че все пак няма да имат гости.

 

 

С наближаване края на лятото ставаше все по-ясно, че войната е неизбежна. През юли Полша обяви мобилизация. Ако Германия прекрачи границите й, това ще бъде началото, беше казал Чембърлейн.

Подготовката вече беше официална. В началото на август се проведе учебна тревога, която беше разочарование за тълпите, събрани на Пикадили да гледат, защото нито всички лампи изгаснаха, нито другите изисквания бяха спазени. Правеха се тренировки за евакуирането на децата, а в средата на август сто и петдесет френски бомбардировача направиха учение над столицата.

Жените бързаха да натрупат хранителни запаси. Грейс отдавна искаше да гледат кокошки, но Чарлс й беше казал, че това е глупаво, затова сега тя се възползва от момента и взе няколко. Прекратиха шофьорските курсове.

— Виждаш ли, няма смисъл да се учиш сега, скъпа — подметна й Чарлс.

Телевизионните антени бяха свалени, защото сигналите щяха да улеснят германците.

На 24 август войниците от запаса бяха призовани, а на следващия ден Великобритания подписа съюзния договор с Полша.

Грейс шиеше в притъмняващия следобед, наблюдавайки Чарлс, който спокойно четеше вестник. Тя се опитваше да си представи бъдещето и чувстваше, че я обхваща страх.

Беше подписана декларацията за война. С писклив глас Чембърлейн съобщи по радиото, че страната е във война с Германия. В църквата беше цялото семейство Бенет, когато свещеникът размаха лист хартия и каза:

— Чада мои, във война сме с Германия, приберете се по домовете си. Господ да ви благослови.

Обедът този ден беше агония, правеха се планове, обсъждаха се опасностите. Чарлс и Робърт щяха да бъдат призовани, Лондон евакуиран, влаковете вече отвеждаха хиляди деца, Флорънс трябваше да дойде при тях. По новините в девет имаше предупреждение за въздушна тревога над столицата. Хората отидоха в скривалищата и направиха всички необходими приготовления. Вечерта на вратата на къщата на Мил почука господин Ларкин, отговорникът за техния район, за да направи проверка на подготовката им. Клариса се обади с разтреперан глас, за да им съобщи, че Джак е мобилизиран във военновъздушните сили, а Чарлс реши, че ще се включи към кралските полкове, в които по-рано е бил баща му. Тази нощ Чарлс прави любов с Грейс изключително нежно и с някаква особена тъга, която наистина я трогна и почти събуди желание у нея.

Но най-ужасното за Грейс беше това, което се случи на четвърти август. Мюриъл се обади със суров, пълен с болка глас и каза, че Клифърд е получил сърдечен удар, настанен е в болница и надеждата да живее е малка.

 

 

— Ще дойда с теб, аз ще карам — настоя Чарлс. — Искаш ли вечерта да останем там? Ще бъде трудно, заради въздушната тревога, но…

— Да, искам да отидем, разбира се — отговори Мюриъл. — Можем да останем в апартамента, въпреки че ще е опасно. Трябва да го изведем от Лондон, Чарлс.

— При първа възможност трябва да го направим — съгласи се Флорънс, която вече беше ходила до болницата, но не й бяха разрешили да го види.

— Разбира се, че трябва — каза Чарлс. Веднага тръгнаха за Прайъри. Докато пътуваха, Мюриъл беше спокойна, но много бледа. Ръцете й конвулсивно мачкаха носна кърпичка и трепереха. Когато Грейс я прегърна, се изненада колко напрегнато беше финото й тяло.

— Къде е бил той, когато е получил удара, в офиса? — попита Чарлс.

— Не, в апартамента на улица Бейкър — отговори госпожа Бенет.

— Сам ли е бил?

— Не, очевидно е имало някой при него, същият, който е извикал линейка.

— Кой е бил това? Някой от лондонския офис?

— Не знам дали тя е от офиса или не, не помня имената на всички служители — раздразнено каза майка му.

— Как се казва?

— Сондърс… госпожа Мери Сондърс — с усилие си спомни тя.

— О, не е от служителите, вероятно е клиент — небрежно подхвърли Чарлс.

— Да, и аз така предполагам.

— Смятам, че трябва да тръгваме. Грейс, ти ще останеш — обърна се той към нея.

— Не, искам да дойда.

— Не можеш да дойдеш, ще бъде много опасно, бомбената атака може да започне всеки момент. Мамо, не забравяй противогаза си. Не, Грейс, трябва да останеш тук. И освен това, едва ли ще можеш да помогнеш с нещо.

— Ще помогна на самата себе си, вероятно и на Мюриъл. Ако бъдете бомбардирани или обгазени, по-добре да съм с вас. И освен това искам да видя Клифърд. — Да се сбогувам с Клифърд, щеше да каже тя. Толкова го обичаше. Най-милият, нежен и прозорлив човек в семейството, който толкова й беше помогнал. Не можеше да стои скрита на сигурно място в провинцията, докато те са там и да не го види, преди да е станало късно.

— Грейс, съжалявам, но и дума не може да става — заяви Чарлс. — Ще останеш тук на сигурно място и ще държиш къщата под око.

— Къщата! Не желая да остана тук и ако не ме вземете с колата, ще ви последвам с влака. — Чарлс я погледна, беше страшно ядосан и тя почти се уплаши.

— Грейс, повтарям ти… — отново й каза със суров глас.

Тогава се намеси Мюриъл:

— Господи, Чарлс, щом иска толкова, нека да дойде. Може да ни е полезна с нещо.

Стигнаха в Лондон към два, след безкрайно пътуване с изключени фарове в пълна тъмнина, като се водеха единствено по бялата неона линия на пътя. Шосето беше напълно пусто, с изключение на често преминаващите военни камиони. Грейс очакваше всеки момент да се натъкнат на заграждения от бодлива тел или да бъдат бомбардирани. Но, като се изключеше пълната тъмнина, тази вечер по нищо не се различаваше от спокойните мирни нощи.

Когато стигнаха до болницата, на вратата ги спря патрул, който бързо огледа колата с фенерче.

— Баща ми е вътре и е в тежко състояние — обясни Чарлс. — Накъде трябва да тръгнем?

— Натам, господине — посочи войникът. — Оставете колата си тук.

— Добре. Всичко изглежда спокойно — каза Чарлс.

— Да, но не се знае докога ще бъде така. Тези мерзавци, германците, дебнат подходящия момент. Надявам се баща ви да се оправи, господине.

Грейс с облекчение излезе от колата. Темза изглеждаше мрачна и заплашителна в тъмнината и тя потръпна от ужас при вида й.

Мюриъл гледаше към болницата с изражение, което се стори странно на Грейс — това не беше тъга, нито умора, а страх.

Клифърд беше настанен в малка стая на първия етаж. Портиерът ги упъти, а в началото на коридора ги чакаше една от сестрите.

— Моля, последвайте ме — каза тя.

— Как е той — попита Мюриъл.

— Не мога да ви кажа, трябва да разговаряте с главната сестра или с доктора.

Те тръгнаха в смразяваща тишина по дългия коридор. На Грейс й се крещеше от ужас, че може би в края на този коридор ще намерят Клифърд мъртъв, и че всеки момент може да ги бомбардират или да пуснат газ.

— Вие сте много смела — обърна се тя към сестрата, осъзнавайки, че са връстнички. — Не се ли страхувате?

— Не, нямаме време да се страхуваме.

— О, госпожо Бенет — към тях се приближи главната сестра. — Сигурно сте изтощени след дългото пътуване. Колко смело от ваша страна да дойдете в Лондон, при тази заплаха. — Гласът й беше ироничен, тя сдържано се усмихна и веднага спечели симпатиите на Грейс.

— Градът изглежда спокоен. Очаквах… И аз не знам какво — каза Чарлс.

— Да, всички очакват кой знае какво, но голяма част от страха е чиста психоза. Госпожо Бенет, сигурно ще се зарадвате да чуете, че състоянието на мъжа ви се стабилизира. Той е много болен, разбира се, но вече е извън опасност.

— Разбирам — отговори Мюриъл и само лекото потрепване на крайчетата на устните й показа някаква емоция.

— Утре трябва да поговорите и с лекаря, но ви казвам със сигурност, че не е по-зле от състоянието, в което беше докаран, напротив, по-добре е — това все пак е нещо. — Мюриъл мълчаливо кимна и две сълзи се търколиха по лицето й. Грейс стисна ръката й, която остана безжизнена в дланта й.

— Мога ли да го видя — попита госпожа Бенет.

— Може, но имайте предвид, че е твърде вероятно да не ви познае. Освен това по никакъв повод не трябва да го безпокоите или да му позволявате да става.

— Разбира се. — Сестрата я въведе в стаята.

 

 

Малко по-късно те седяха в стаята на сестрите и пиеха чай. Мюриъл изглеждаше абсолютно спокойна.

— Значи госпожа Сондърс е повикала помощ — попита тя.

— Да, точно така. Оттогава е звъняла няколко пъти — отговори сестрата.

— Имате ли телефонния номер или адреса, за да се обадим и да й благодарим?

— Не, съжалявам. — Лицето й беше напълно невъзмутимо.

— Тогава ако отново позвъни, бихте ли я попитали за адреса — намеси се Чарлс, — за да й се отблагодарим. А сега, тъй като всички сме много уморени, може би е по-добре да отидем в апартамента на татко на улица „Бейкър“. Няма смисъл да стоим тук. Вие какво ще ни посъветвате?

— Мисля, че е по-добре да си починете. Господин Бенет е със силен организъм. Ако има промяна в състоянието му, веднага ще ви се обадим. Елате утре сутринта, когато ще можете да се срещнете с доктор Маки, кардиологът, който се грижи за Клифърд. Но дотогава едва ли ще имаме нова информация. — Гласът й беше твърд. Тя очевидно нямаше желание да остави разстроеното семейство да се мотае по коридорите цяла нощ, Клифърд беше от частните пациенти, за които се плащаше скъпо.

— Да, така ще постъпим, ако вие сте напълно сигурна… — Мюриъл изглеждаше объркана, по-дребна и уязвима, забеляза Грейс.

— Напълно съм убедена, допийте си чая и ще извикам някого да ви изпрати.

Когато минаха по коридора, вратата на стаята беше леко открехната, сестрата вътре бързо я затвори, но Грейс за миг успя да зърне Клифърд, легнал неподвижно на леглото, със система на ръката. Тя потръпна — той изглеждаше мъртъв.

Заведоха Мюриъл до леглото. Грейс й донесе уиски с мляко. Госпожа Бенет лежеше с поглед вперен в тавана. Грейс остави чашата до леглото, наведе се над нея и я погали по ръката.

— Опитай се да се успокоиш, сигурна съм, че ще се оправи.

— Да, надявам се. — Настъпи кратка пауза. — Благодаря ти — с усилие каза тя.

Мълчаливото страдание на Мюриъл трогна и изненада Грейс. Тя не беше забелязвала между съпрузите Бенет някакво друго отношение, освен хладна любезност. Дотам водеше бракът, дори и най-щастливият, мислеше си тя. До прикрити чувства и зависимост, която й изглеждаше ужасна. Надяваше се нейният брак да бъде различен.

 

 

Грейс не беше ходила в апартамента на улица „Бейкър“. Беше обзаведен в тежък викториански стил с мебели от махагон и кожа, които според нея биха подхождали на изискан мъжки клуб. Ако на Клифърд му е прилошало тук, с него е бил някой, който след това основно е почистил всичко. Завивките на леглата бяха изрядно опънати и всичко блестеше от чистота.

Чарлс й показа втората спалня и я помоли да направи чай, докато той се обади на Флорънс.

— Тя ще дойде в болницата утре. Горката Фло, не й върви тази година.

— Да, не й върви — повтори Грейс безизразно. Чарлс остро я погледна:

— Сякаш не й съчувстваш много. Знам, че не харесваш сестра ми, но бих искал да направиш усилие да се отнасяш по-добре…

— Аз харесвам Флорънс — с отегчен глас го прекъсна тя, — по-скоро тя не ме приема. Чарлс, моля те да не започваме пак, изморена съм, освен това ми е много мъчно. Баща ти изглеждаше толкова зле, горкият. — За нейна собствена изненада, тя избухна в сълзи.

Чарлс седна до нея и я прегърна.

— Не плачи, скъпа, извинявай. Ти беше чудесна, радвам се, че дойде, присъствието ти помага на майка ми.

— И аз мисля така. Чарлс, коя смяташ, че е Мери Сондърс?

— Нали ти казах, някаква клиентка — небрежно подхвърли той. — Може би утре ще успея да я открия.

— Да, разбира се.

Грейс не му призна, че през целия път си мислеше, дали тази жена, не беше нещо повече от клиентка за баща му. Стори й се, че Мюриъл също се притесняваше от нещо.