Пени Винченци
Забранени места (5)

Глава 4

Зима — пролет на 1938–1939 г.

Тя каза на Чарлс, че иска да развалят годежа.

Седеше в колата му пред къщата на родителите й (забеляза, че завесата се помръдваше, а майка й наблюдава) и му каза съвсем спокойно, че ако скрие нещо от тази история, тя вече никога ме би могла да му вярва.

Чарлс, очевидно разстроен, нервно шареше с ръце по кормилото и продължаваше да й говори, че много съжалява, че е възнамерявал да й каже и че родителите му също настоявали да го сподели още преди да й направи предложението, но че постепенно е ставало все по-трудно. Било толкова отдавна, почти преди две години, наистина, бил влюбен в Клариса, но нищо нямало да се получи, двамата го осъзнавали и заедно решили да сложат край, въпреки че много страдали, но това било най-правилното решение.

— Както и да е, това се случи преди две години, за бога — каза той. — Всичко наистина свърши. Можеш да си напълно сигурна, че вече не съм влюбен в нея.

— Не става въпрос за това, Чарлс, а че не ми каза нещо толкова важно за себе си. Трябваше да ми кажеш. Много пъти те питах за миналото ти, за другите ти приятелки.

— Знам, че трябваше. Съжалявам. Просто не успях да събера кураж. Не мога да ти обясня защо. Какво повече мога да ти кажа? Със сигурност не чувствам към нея ни най-малко от това, което чувствам към теб — добави той. — Трябва да ми повярваш.

— Все по-трудно ми е да ти вярвам. И защо скъсахте?

— Казах ти, беше взаимно решение. Просто осъзнахме, че няма да се получи.

— Разбирам. И след като сте взели това решение, никой повече не е обсъждал въпроса?

— Разбира се, че го обсъждаха. Родителите ми бяха много разочаровани.

— Да — каза Грейс бавно. — Очевидно са я обожавали, тя е много по-подходяща. — Обзе я болезнена ревност и болка, знаеше, че влошава нещата, но нищо не можеше да направи.

— По-подходяща от кого?

— От мен.

— Грейс, не ставай смешна, моля те, не започвай пак.

— Чарлс, аз нищо не започвам. Ти с твоето поведение слагаш край на всичко.

Три дни тя отказа да го вижда и да говори с него по телефона. Чувстваше се унижена и нещастна. Не даде обяснения на родителите си, само им каза, че с Чарлс са се скарали и че не иска да говори за това.

Не можеше да каже на никого. Част от страданието на Грейс се дължеше на това, че тя осъзнаваше колко подходящ тип жена за Чарлс беше Клариса и че самата тя очевидно беше втори, компромисен вариант. Ако Клариса беше по-обикновена, тя щеше по-лесно да го преглътне. Но мисълта за блестящата и самоуверена бивша годеница не можеше да бъде преодоляна току-така.

 

 

Един следобед в края на седмицата, телефонът в офиса иззвъня.

— Грейс? Клифърд Бенет е на телефона, скъпа. Бих искал да поговорим.

— О, да, разбирам — отговори Грейс. — Но не съм сигурна, че…

— Виж какво — прекъсна я той, — знам, че си обидена и не съм изненадан. Но Чарлс е направо отчаян и си помислих, че ще помогне, ако аз… Може ли да се срещнем след като свършиш работа? Аз съм в Шафтсбъри днес, какво ще кажеш за Гросвенър, там правят чудесен чай.

— Господин Бенет, наистина не знам.

— Мисля, че ще има полза — настоя той — Може би ще ти помогна да разбереш. Моля те, ела. — Той звучеше толкова искрено загрижен, толкова мил, че щеше да бъде грубо, ако му откаже.

— Добре — отговори тя. — Благодаря за поканата.

Клифърд я чакаше до камината в Гросвенър. Когато тя влезе, той стана, целуна я и покани я да седне. Грейс го погледна малко несигурно.

— Знам, че това не е моя работа, но съм много привързан към теб и знам, че Чарлс те обича.

— Той знае ли, че си тук — попита Грейс. — Защото…

— Господи, не! Но говорих с него. Не мога да повярвам, че е постъпил толкова глупаво. Да не ти каже нещо така важно.

— Да — каза Грейс, усещайки как от раменете й падна голям товар, когато разбра, че той е наясно от какво всъщност е обидена.

— Кой ти каза, че съм разбрала. Чарлс ли?

— Не, Флорънс. Тя ти съчувства и се държа много рязко с Чарлс.

— Разбирам. — Мисълта, че цялото семейство е на нейна страна, че я подкрепя, за нея беше повече болезнена, отколкото успокоителна.

— Работата е там — продължи Клифърд, — че той беше ужасно привързан към Клариса.

— Да, сигурна съм в това.

— И беше съсипан, когато нещата приключиха.

— Защо приключиха? — попита Грейс.

— Нищо особено, уверявам те. Просто решиха, че не са съвместими. Тя е градско чедо, знаеш това, а той обича провинцията. Клариса е твърде екстровертна, а той доста стеснителен, както вече сама си разбрала. — Бенет внимателно я погледна. — И не толкова зрял, колкото изглежда. Все едно, те бяха достатъчно чувствителни, за да разберат, че няма да се получи, независимо, че бяха влюбени.

— Значи са били влюбени? — каза Грейс.

— Да, бяха. Би било глупаво да го отричам. Но трябва да ти кажа и друго. Чарлс е много влюбен в теб. Той има нужда от теб. Подозирам, че ти се виждаш като втората за него, но не е така.

— Не съм ли?

— Не, не си — каза той твърдо и я потупа по коляното. — Разбира се, че не си. Ето, вземи си чая. Сега, слушай ме — подаде й той чашата. — Аз и Мюриъл виждаме в теб една наистина изключителна жена. Много се радваме за годежа. И мисля, че можеш да направиш много за Чарлс.

— Така ли? — усъмни се тя. — Понякога мисля, че е точно обратното — че той е този, който прави нещо за мен.

— Много глупаво от твоя страна да мислиш така, ако ми позволиш да се изразя по този начин. Ти даваш на Чарлс самочувствие, а Клариса му го отнемаше.

Грейс изведнъж се почувства глупава и много по-щастлива. Усмихна се на Клифърд.

— Много си мил с мен.

— Съвсем не, просто гоня своя интерес — искам да останеш в нашето семейство. Ти си най-хубавото нещо, което ни се е случвало от много време насам.

— Странно е, че го казваш!

— Защо?

— Не, нищо, просто ми звучи малко пресилено.

— Съвсем не преувеличавам, просто ти трябва да вирнеш малко нос. Кажи ми, защо ти се струва странно?

— Ами, някой друг ми беше казал същото. На приема за рождения ти ден.

— Така ли и кой беше това?

— Робърт.

— Аха — в гласа му прозвуча странна нотка. Грейс му хвърли бърз поглед и долови сянка на притеснение върху лицето му, която бързо изчезна.

— Наистина много прозорливо от негова страна — каза той.

— Как е Флорънс?

— Замина си. Горката, наистина се чувства зле. Толкова те харесва, нали знаеш — добави той. — А сега аз трябва да тръгвам. Чакат ме нетърпеливи клиенти. Благодаря, че дойде. Каквото и да решиш, аз ще го приема. — Грейс се изправи и го целуна.

— Благодаря ти, беше много мило от твоя страна. Ти си идеалният свекър. И баща също.

— Страхувам се — въздъхна той с много тъжен глас, — страхувам се, че не е така.

 

 

Чарлс връчи на Грейс ключовете от къщата на Мил като подарък за помирението.

— Това е доста сериозен жест — засмя се тя.

— Е, все още не е напълно наша. Но семейство Уевърби не са тук и можем да я разгледаме.

Къщата беше великолепна: стаи с високи тавани, облени в слънчева светлина, прекрасен изглед от всички страни. Кухнята и голямата спалня бяха от страната на рекичката и водата минаваше под прозорците. Грейс отвори прозореца на спалнята и видя как една патица плува по течението. Птицата я погледна изненадано и почти спря от любопитство.

— Сякаш съм в лодка — усмихна се Грейс. — Харесва ми.

— Би ли живяла тук с мен, госпожице Марчант?

— Да, Чарлс. Но повече никакви тайни!

— Никакви тайни, никога. — Той я целуна. — Обичам те.

 

 

— Знаеш ли какво — обърна се той към нея, когато потегляха, — тази къща може да е опасна за деца. Трябва да заградим поточето от двете страни.

— Да, наистина. — Споменаването на „деца“ я накара да трепне. Беше си взела свободен ден от работа, защото имаше записан час в Националната клиника за контрол на раждаемостта. На всички каза, че ще търси порцеланови сервизи, спално бельо и други неща от този род.

Самата тя се изненада от решението си да отиде в клиниката, особено след разговора й с Флорънс, която се възмути от тези, които са й дали такъв неприличен съвет.

— За бога, Грейс — говореше й Флорънс от канапето, на което лежеше, бяла като платно, — нима наистина ще го направиш! Не е добра идея, независимо какво мисли Чарлс по въпроса.

Думите й накараха Грейс да осъзнае, че с Чарлс не бяха обсъждали въпроса дали ще имат деца и кога ще стане това. Дори само мисълта да говори с него на тази тема я караше да се срамува и да се притеснява. Тя знаеше, че съвременната жена трябва да потърси съвет за контрацептивите и дори майка й беше намекнала, че трябва да го направи. Нарече го „личен съвет“ и цялата се изчерви. Това беше много по-добре, отколкото да остави нещата на съдбата или на Чарлс. Намери телефона на клиниката и се обади от един уличен автомат, за да не може никой да я чуе.

 

 

Лекарят беше жена — доктор Филипс, която съвсем не се държа предразполагащо, както очакваше Грейс. След като я разпита за общото й здраве, за цикъла й, за датата на сватбата, тя се поинтересува дали е разговаряла за предпазни средства с годеника си.

— Не — объркано отговори Грейс. — Страхувам се, че не.

— А е трябвало — заяви д-р Филипс. — Това е много важно. Не можете да премълчавате тази тема. Въобще някога говорили ли сте с него за сексуалните отношения?

— Не — Грейс се изчерви, — никога.

— Наистина трябва да го направите, спестява много проблеми по-късно. Е, вероятни проблеми — добави тя, като видя тревожното лице на Грейс. — Не е много добра идея да се омъжвате, без да сте изяснили тези неща. Девствена ли сте?

— Да.

— А той?

— Не. Сигурна съм, че не е, все пак е на тридесет и две години.

— Това нищо не означава — усмихна й се доктор Филипс, — но все пак съм съгласна, че в днешно време би било малко невероятно… Така, най-добрият предпазен метод е датският. Знаеш ли за него?

— Не — отговори Грейс.

— Това е нещо, което ще бъде поставено в теб, няма да го чувстваш и няма да се усеща, когато правите любов, много е дискретно и сигурно — около деветдесет и пет процента. Това означава, че нещата ще зависят от теб, което е много по-добре от познатия стар метод. Но тъй като си девствена, все още не можеш да го използваш, така че ще трябва отново да дойдеш след медения ви месец. Освен ако не искаш веднага да имаш деца, което не те съветвам да правиш. Предполагам, че годеникът ти ще се понижи за теб през първия месец, но не трябва да разчиташ на това, защото мъжете са егоистични и безотговорни. Затова сега ще ти дам нещо за промивка, а по-късно…

Грейс излезе от клиниката въоръжена със странно изглеждащо, подобно на бутилка приспособление, с брошура с информация и с твърдото решение да разговаря с Чарлс.

Чарлс очевидно беше шокиран, когато един късен следобед, след като останаха сами в кабинета му в Прайъри, тя му постави въпроса.

— Скъпа, що за въпрос? — той направи усилие да се усмихне, изпи уискито си на екс и си наля нова чаша. — Разбира се, че не съм девствен, как ти дойде на ум това?

— Не знам откъде се сетих да те попитам.

— Естествено, имаш право да знаеш — каза той и отпи от чашата. Настъпи тишина.

— Но ние никога не сме говорили на тази тема. Помислих си, че може би…

— Грейс, любима, няма за какво толкова да говорим. Казах ти, че те обичам и те уважавам. Това е всичко, което имаш нужда да знаеш. Аз мисля за нашата първа брачна нощ повече, отколкото предполагаш. Няма от какво да се притесняваш, ще се погрижа за всичко.

— Какво имаш предвид?

— Ами, искам да кажа — той изглеждаше объркан, — искам да кажа, че ще внимавам да не забременееш, поне засега. Мисля, че така ще бъде най-добре.

— Аз също взех мерки, Чарлс.

— Какво си направила?

— Ходих в клиниката по контрол на раждаемостта.

— И за какво го направи?

— Глупав въпрос — небрежно подхвърли Грейс, опитвайки се да направи разговора по-лек. — Защото това е важно.

— Може да е важно, но не смятам, че ти трябва да мислиш за тези неща.

— Но защо не — окуражи се Грейс, както всеки път, когато усещаше неговото покровителствено отношение. — Това засяга и мен. Не се сърдиш, нали?

— Не ти се сърдя, но съм малко изненадан. Мисля си, че поне трябваше да ме попиташ.

— Какво да те попитам?

— Дали нямам нещо против да ходиш там. Все пак това са много лични неща…

— Чарлс, наистина е личен въпрос, но не разбирам…

— Разбира се, че ще бъда против да говориш по толкова интимен въпрос с абсолютно чужд човек. — Той явно беше много ядосан. Грейс сложи ръка върху рамото му. Той я отблъсна.

— Чарлс, моля те, какво има?

— Ако сама не разбираш, няма смисъл да говорим. Да сменим темата.

Малко по-късно той я закара у дома и само бегло я целуна за лека нощ.

Грейс беше много объркана от това, което се случи, но реши, че вероятно е наранила мъжката му гордост и че трябва да се извини. Той прие извиненията, но няколко дена се държа хладно, накрая все пак успя да погледне нещата от смешната страна и й каза, че просто е бил изненадан от постъпката й.

— Ти си по-модерно момиче, отколкото си мислех — каза той и я целуна. — Аз съм малко старомоден.

Мъжката гордост явно много лесно може да бъде засегната — мислеше си Грейс. Питаше се дали Клариса е от този тип жени, които биха оставили предпазните мерки в ръцете на мъжа. Доста се съмняваше.

 

 

Грейс напусна работа в края на ноември. Направи го след доста колебания, струваше й се, че до май има много време. Все пак имаше достатъчно работа — трябваше да контролира ремонта на къщата, да ходи на проби за роклята (накрая майка й със съжаление прехвърли това задължение на госпожа Хумболт, която беше най-добрата шивачка в района), да изпраща покани, да приема сватбени подаръци и да пише благодарствени писма. Въпреки всичко, ако зависеше от нея, тя щеше да остане на работа до Коледа, но майка й и Мюриъл заявиха, че това е невъзможно и тя отстъпи. Струваше й се, че губи нещо много важно.

Стоеше в кабинета на шефа си и отпиваше от виното, което бяха отворили за случая. Бяха й приготвили сватбен подарък — комплект бродирани салфетки и покривка. Шефът й държа реч, в която каза, че тя ще бъде голяма загуба за фирмата. Като гледаше усмихнатите лица около себе си, Грейс почувства тъга не само от загубата на приятелствата, на шегите и на клюките, но и на своята независимост. Не си беше давала сметка, че това е толкова важно за нея. Отсега нататък щеше да зависи изцяло от Чарлс, не само финансово, но и за своето обществено положение. Тя копнееше да се омъжи за него, искаше да бъде негова жена и майка на децата му, но от друга страна, дълбоко в себе си усещаше, че това няма да й бъде достатъчно и че иска да има собствена самоличност.

Тя тъкмо щеше да тръгва за срещата си с Чарлс пред киното, за да гледат новия мюзикъл, когато телефонът иззвъня. Беше Чарлс.

— Извинявай, Грейс, но няма да мога да дойда. Случило се е нещо ужасно. Флорънс е изгубила бебето.

Робърт позвънил към пет, звучал смутено. Пристигнал вкъщи и открил Флорънс, която лежала на стълбите леко ожулена и вече в съзнание. Прислужничката имала почивен ден и никой не бил там, когато се случило. Флорънс не можела да си спомни много, освен че паднала и се претърколила по стълбите.

— Малко ми се виеше свят — повтаряше тя, — и след това имам бяло петно.

 

 

Мюриъл веднага тръгна към болницата в Лондон, за да види дъщеря си. Върна се след няколко дена, очевидно потресена. Флорънс била не само отчаяна от загубата на бебето — разказа тя — но страдала от ужасно главоболие. Изглеждала ужасно — едната страна на лицето й била цялото синя, а окото й — подуто.

— Нещастното дете, толкова ми е мъчно за нея. А горкият Робърт, откакто я намери паднала, не се отделя от нея.

Бебето било момче. Докторите ги окуражили и ги убеждавали, че веднага щом тя се оправи, може да има друго дете, но Флорънс казала, че това е последното нещо, което иска.

— Предполагам, че по-късно ще промени мнението си — каза Клифърд. Той също беше много разстроен от случилото се и искаше да отиде да види Флорънс, но Мюриъл го разубеди, тъй като Робърт предпочитал да останат сами, а и докторите препоръчвали пълно спокойствие и затова щяло да бъде най-добре няколко седмици да не идват посетители.

— Мога да разбера това — каза Грейс, която съчувстваше не само на Флорънс, но и на Робърт. — В този случай и аз бих направила същото, щях да искам да се скрия вдън земя.

 

 

Мюриъл държеше след излизането си от болницата Флорънс да отиде да се възстановява в Прайъри, но тя отказа поканата.

— Робърт смята, че сега е най-добре да сме заедно и аз съм съгласна с това. Може би по-късно.

— Истински късмет има с него — отбеляза Чарлс. — Добър човек е старият Робърт.

 

 

Чарлс мислеше за медения им месец и един ден сподели с Грейс:

— Надявам се да бъде хубаво — каза той. — Бих те завел някъде в чужбина, разбира се, но не мисля, че сега това ще е възможно. Така че помислих си за Шотландия. Не е толкова романтично, но…

— В Шотландия би било прекрасно — прекъсна го Грейс. Времето след сватбата й изглеждаше толкова далечно и мъгляво и й беше толкова трудно да мисли за тогава, че ако й беше предложил да отидат в Сахара, щеше да се съгласи. Въпреки че Хитлер едва ли щеше да ги пусне да отидат до там.

 

 

Тя все още се притесняваше, че не го познава достатъчно. Не само заради инцидента с Клариса и заради честите му отсъствия, докато се ухажваха, а защото искаше да знае повече, да е сигурна във връзката им. Опитваше се да му задава въпроси, но той го обръщаше на шега и казваше, че възпитаните момичета не трябва да са толкова любопитни за работите на годениците си, след това ставаше раздразнителен. Налагало му се да ходи до Лондон по работа и това е всичко. Тя се опитваше да приеме това оправдание, но оставаше необясним фактът, че откакто бяха сгодени, той рядко ходеше там и ако се случеше, обикновено се връщаше още на следващия ден. Така че тя отново го извини с баналното обяснение за „младежките увлечения“ и се опита да не мисли повече по този въпрос. Още по-смущаващо й се струваше нежеланието му да говори за себе си. Щом разговорът опреше до неговия личен живот и тя му задаваше най-обикновени въпроси — какво го прави щастлив, какво го натъжава, от какво се страхува, какво е било детството му, той започваше да отговаря едносрично и рязко променяше темата. Мъжете не обичали да споделят такива неща. Този отговор не беше задоволителен, но все пак трябваше да се примири с него. Нали имаха цял живот да се опознават един друг.

 

 

— Понякога малко съжалявам онази малка душичка, която ще се омъжва за Чарлс — неочаквано каза Клариса. Двамата седяха в гостната на къщата им на площад Кампдън Хил. Стаята беше прекрасна, на първия етаж с изглед към площада, стилно обзаведена според вкуса на Клариса (мнението на Джак по въпросите на естетиката не се взимаше предвид) от скъпо платен млад дизайнер. Доминиращият цвят беше белият — бели стени, килими и красива бяла мраморна камина, а завесите и тапицерията бяха в кремаво и жълто. Мебелите от осемнайсети век бяха подарък от майката на Клариса. Клариса обожаваше тази стая и често споменаваше, че това е мястото, където иска да умре. — На големия фотьойл, Джак, ще го приготвиш, ако си наоколо, нали? И да бъда облечена в нещо елегантно. Може би най-добре в сатенена роба.

Враговете на Клариса (не бяха много) често казваха, че целият й живот е театър и фактът, че на двадесет и четири годишна възраст тя вече режисираше сцената на смъртта си, доказваше, че в това има някаква истина. Всъщност тя по-скоро искаше да изрази своята привързаност към тази стая и любовта си към красивите предмети. Трудно изпадаше в лошо настроение, но едно неприятно обзаведено място можеше да я изкара извън релси много по-лесно, отколкото дузина неприятни хора.

Джак стана, наля от бутилката шампанско и й подаде чашата.

— Не мисля, че трябва да се притесняваш толкова много за момичето — каза той. — Усещам, че зад нейната лъчезарност се крие твърд характер. Сигурен съм, че ще се справи.

— Наистина ли — изненада се тя и замислено отпи глътка шампанско. — Ти си изключително проницателен. Никога не бих забелязала това у нея.

— Да, защото аз малко повече наблюдавам хората от теб — усмихна й се той. — Докато ти си заета да привличаш вниманието им.

— Джак! Това критика ли е?

— Съвсем не. Просто констатация, също резултат от моите наблюдения. Както и да е, но ти изкарваш Чарлс истинско чудовище, което със сигурност не е така. Или може би се опитваш да ми кажеш, че интимните ви контакти са те довели до този извод? — Той прозвуча малко остро и тя го погледна предупредително. Още в началото на връзката им като модерни млади хора те си бяха разказали за своето минало. Клариса не се интересуваше от предишните му приятелки. Но тя знаеше, че той много старателно потискаше ревността си и не можеше да преглътне богатото й минало и особено двамата й бивши годеници. Фреди Макинтош беше първият й годеник, който по-лесно можеше да бъде забравен, защото живееше в Шотландия. Но Чарлс беше неразделна част от техния кръг — брат на най-добрата й приятелка и тя много внимаваше при срещите с него.

— Наистина няма от какво да се притесняваш, скъпи — уверяваше тя Джак, когато го водеше на първата среща със семейство Бенет. — Мина цяла година откакто скъсахме, всичко отдавна е потънало в забрава. А и мисля, че никога не съм го обичала истински.

— Тогава защо си се сгодила?

— О, не знам — отговори тя разсеяно. — Не мога да си спомня точно. Такива са били обстоятелствата, предполагам. Била съм ужасно млада и глупава. Сега е друго.

Тя му се усмихна от другия край на гостната и вдигна чаша.

— За нас, скъпи, за нашата любов. Да не губим повече време и енергия за онези двамата. Имам много по-добра идея. Да си лягаме. Нали това е любимото ни време, прекарано заедно!

— Хайде! — усмихна й се той.

Те се качиха горе. Клариса, изтегната върху възглавниците на голямото им, високо легло, го гледаше как се съблича. Изпиваше с поглед стройното му, мургаво тяло, плоския корем, предвкусваше допира му, но знаеше, че той нарочно ще удължи увертюрата, докато тя буквално не закрещи от желание. Обичаше го, поради толкова различни причини, не само заради невероятния начин, по който правеше любов с нея. Беше изключително красив. Тя не можеше да разбере хората, които казваха, че външността няма значение, защото за нея това беше неотделима част от любовта, от желанието, от секса, от усещането за хармония. Когато за пръв път го видя, не можеше да повярва, че може да има някой, който е толкова съвършен.

Срещнаха се на един коктейл. Веднага го забеляза, веднага го пожела, разбра, че на всяка цена трябва да го има. Нарочно застана в групата до него и започна шумно да говори и да се смее по нейния особен начин. Не можеше да остане незабелязана. И той разбира се я забеляза, усмихна й се и й подаде ръка. Беше мургав, със зашеметяващи сини очи и с класически прав нос. Дори начинът, по които се здрависа беше вълнуващ — не прекалено сърдечен, не скован, а силен, топъл и изключително приятен. Сякаш без да иска, тя остави по-продължително малката си ръка в неговата — трик, който беше изпитала.

— Приятно ми е. Джак Комптън — представи се той и се усмихна с най-ослепителната усмивка, която накара сърцето й да се преобърне, а светът сякаш спря да се върти. Нещата поеха своята естествена посока. След три седмици бяха в леглото, след три месеца се сгодиха и сега, след почти година брак, все още бяха безнадеждно влюбени.

 

 

Той беше млад и изглеждаше още по-млад за годините си — двадесет и четири. Беше достатъчно богат, както небрежно се изразяваше Клариса пред своите приятели.

— Баща му е завещал няколко хиляди, не е кой знае какво, но е достатъчно — казваше тя. Работеше като брокер, живееше в малка, много хубава къща в Кенсингтън, беше добър тенисист и ездач и повече от всичко харесваше хубавите жени.

Той и Клариса споделяха едно безгрижно отношение към живота и ценяха повече неговата материална и чувствена страна. И двамата бяха със съзнанието, че са галеници на съдбата.

Той се качи на леглото до нея, не правеше нищо, просто лежеше и я гледаше, очите му обхождаха тялото й сантиметър по сантиметър и дори само погледът му я караше да копнее за него, да се замайва от желание.

— Съвършена, съвършена любов — шепнеше той, докато устните му се плъзгаха по шията й и стигнаха до гърдите. Клариса обгърна главата му и я притисна по-силно до себе си. Джак целуваше корема й, продължи надолу, тя усети езика му, почувства, че е влажна и гореща, че се отваря за него, че копнее за него, че го иска в себе си, простена. Езикът му стана по-твърд и настойчив, сякаш я разтърси електрически ток, извика диво и алчно.

Той я обърна настрани и легна зад нея, пръстите стискаха и направляваха бедрата й, целуваше врата и гърба й, повтаряше името й. След това се обърна, легна по гръб и й се усмихна, а тя задъхана, задавена от желание и от любов се качи върху него, беше невероятно, бясно, движеше се нагоре и надолу, доближаваше разтърсващата точка, стигна до нея, откри я, издаде странен животински звук, който за пореден път огласи стаята.

 

 

Грейс и Чарлс седяха в трапезарията на Прайъри заедно с Клифърд и Мюриъл и съставяха списъка на гостите. Мюриъл тъкмо заяви заплашително, че и дума не може да става гостите да бъдат по-малко от петстотин, а Грейс също така твърдо й отговори, че би искала да бъдат по-малко, когато телефонът иззвъня.

— Секретарката ви от Лондон е на телефона, сър — съобщи Майрин. Клифърд стана и стресна всички, като рязко блъсна назад стола.

— О, да… това е случаят, за който ти разказвах, Мюриъл. Цялата работа е много оплетена, наистина ще трябва да…

— Да, да — нетърпеливото прекъсна жена му. — Отивай и се оправяй с това, само ни спести подробностите.

— Разбира се, моля да ме извините.

Нямаше го дълго време. Сигурно случаят е много сложен — помисли си Грейс.

— Бих изпил чаша бира — каза изведнъж Чарлс, бутна списъка настрани и разтърка очи. — Това наистина е трудна работа. Искате ли да ви донеса нещо?

— Малко кафе ще ми се отрази добре — обади се Мюриъл. — Би ли отишъл да го поръчаш на Мейрин, Чарлс?

— Аз ще отида — предложи Грейс. — И без това ще пия вода.

Кабинетът на Клифърд Бенет се намираше в края на коридора, който водеше към кухнята. Вратата беше полуотворена и когато мина покрай нея, Грейс хвърли един поглед вътре. Изтегнат в креслото си, с крака върху бюрото, той се смееше. Никога не го беше виждала толкова щастлив. Вероятно секретарката му е истински светъл лъч в живота му.

Той не се присъедини към тях, появи се само за да им пожелае „лека нощ“ и да съобщи на Мюриъл, че утре рано сутринта ще замине за Лондон.