Пени Винченци
Забранени места (14)

Глава 13

Зима — пролет на 1941 г.

— Наистина ми е трудно да повярвам. — Госпожа Лейси погледна строго Грейс. — Тези момичета, както знаеш, преувеличават.

Грейс въздъхна, започна да брои до десет, но стигна до шест и избухна.

— Госпожо Лейси, изобщо не е преувеличаване. Бях в стопанството и видях с очите си. Спят в хамбара. В хамбара! Не точно в самия хамбар, а на площадката за сено, нямат достатъчно одеяла, за чаршафи да не говорим. Чувстват се кошмарно. Ако се наложи нощем да отидат до тоалетната, излизат навън. Отвратително е. На всяка цена трябва да направим нещо.

Госпожа Лейси бе член на управата и отговаряше за местния клон на Уест Тори. Страшно напомняше на Грейс за Мюриъл, която не можеше, а и не искаше да приема света на другите, не желаеше да излезе извън опита на своята класа. Именно този факт, даваше в момента кураж на Грейс.

— Просто не знам какво да мисля. На селяните им е много трудно в днешно време. Не смятам, че е наша работа да им даваме акъл как да си гледат работата…

— Не им казваме как да си гледат работата, госпожо Лейси. А и дори да им е трудно, в което малко се съмнявам, според мен с тези работнички те печелят много повече. Ето защо трябва да се държат добре с момичетата. И какво ще правим сега?

— Мога да му кажа, че ще ги преместя в общежитие. Макар умът ми да не го побира откъде ще го намерим.

— Не мисля, че подобно нещо ще даде резултат. Ако му кажете каква е причината, според мен той ще промени условията им на живот към по-добро. Направете го, госпожо Лейси. Моля ви!

— Е, добре, ще му пиша. Как се казва той?

— Господин Дръмънд. Ето адреса.

— Някакви други оплаквания?

— Не, нищо сериозно. Някои момичета искат да се намалят часовете им на работа, но те знаеха, че това са условията. А едно не може да се научи да дои. Посъветвах селянина да й даде да дои стара крава, за да се упражнява. Това обикновено дава резултат. Милите животни стоят мирно и едва ли не ти помагат.

— Да, да — закима госпожа Лейси, която очевидно не проявяваше интерес към кравите. — Това ли е всичко?

— В последно време използвам само велосипеда си, а се налага да отида и по-далеч в Уелс. Бихте ли ми дали няколко купона за бензин? Не съм получавала купони, откакто започнах да работя за вас.

Госпожа Лейси изгледа Грейс така сякаш беше поискала кожено палто или цял килограм масло и с огромна неохота бръкна в чекмеджето си за драгоценните купони.

— Моля ви, не ги разхищавайте — отбеляза тя.

— Няма, госпожо Лейси.

Какво си мислеше тази стара кикимора, сякаш Грейс можеше да изпие проклетия бензин.

 

 

Въпреки страха за Чарлс и липсата на приятели, сега Грейс се чувстваше по-добре. Харесваше й работата, приятно й бе да изслушва момичетата с техните смешни и тъжни истории, да утешава онези, на които им е мъчно за дома, а някои от тях наистина искрено страдаха, да не говорим, че не бяха подготвени физически за подобна работа. Привлечени от обещание за събиране на сено, неочаквано се оказваше, че трябва да садят картофи, да хранят прасета, да садят разсад под ледения дъжд. Сега Грейс имаше за какво да живее, освен грижата да се нахрани и да подреди къщата си.

Малките момчета бяха истинска радост за нея, до такава степен, че на моменти се плашеше от привързаността си към тях. Предполагаше, че това се дължи на факта, че освен Шарлот нямаше кого другиго да обича. И с тях имаше проблеми. Мокренето на чаршафите продължаваше. Даниъл мразеше училището и вечно имаше неприятности — биеше се с момчетата, които му се подиграваха за лондонския акцент. Въпреки дребния си ръст, той бе учудващо подвижен, отговаряше грубо на горката госпожица Мъртън. Дейвид пък все искаше да защити брат си и непрестанно му се караха, че се бие с по-малки от него. Той беше много умен и си навличаше омразата на другите, защото знаеше повече от тях. Но когато трябваше някой да разкаже книга, децата нямаха нищо против това да бъде той. Госпожица Мъртън веднъж сподели с Грейс:

— Много обича музиката, сигурно сте забелязали? Онзи ден го чух да свири на пианото и то доста прилично.

— Така е — отговори Грейс. — Давам му уроци.

— Вие свирите?! Мисля да организирам уроци по танци. В колежа учех точно това. Много исках да стана танцьорка, но израснах прекалено висока. А не мога да правя и двете — и да свиря, и да танцувам. Не бихте ли искали да ми акомпанирате веднъж седмично?

— С най-голямо удоволствие — зарадва се Грейс. — Благодаря ви.

Уроците по танци се провеждаха в сряда следобед, когато госпожица Мъртън се опитваше да научи децата на някои основни стъпки от салонните танци.

Едрото тяло на госпожицата и полюляващите й се бедра, привлякоха хлапетата в танцовата зала, но скоро им омръзна и един по един се отказаха.

Мюриъл, която не скриваше неодобрението си от заниманията на снаха си с работничките в стопанствата, окуражаваше горещо уроците по танци и пиано.

— Прекрасно е да внесеш малко култура в живота на тези хора.

Грейс я напушваше смях от подобни изявления, тъй като най-сериозното усилие на самата Мюриъл да бъде в контакт с културата бе да слуша по веднъж седмично неделния концерт на Палм Корт Оркестра, но замълча и се усмихна любезно.

 

 

— Нашето бебе се чувства много добре — рече госпожа Мероу, акушерката, докато преслушваше със специалната си слушалка корема на Флорънс. — Чудесни ясни тонове. Бих се обзаложила, че е момче.

— Надявам се — рече Флорънс.

— Главата още не е фиксирана, но това е нормално при всяко първо бебе. Така или иначе е в добро положение и не вярвам да имаме проблеми. — Тя се усмихна на Флорънс. — Някакви въпроси?

— След колко време мислите, че ще бъде раждането?

— Според мен след около шест седмици. А може да се появи и по-рано, но бебето е доста едро, малко необичайно за първо бебе. По-вероятно е да закъснее. — Жената потупа леко корема на Флорънс и се усмихна нежно.

Флорънс се ужасяваше от това колко едро можеше да е това нейно бебе. Сега, когато раждането наближаваше, беше още по-изплашена.

— А как ще разбера кога започва?

— Непременно ще разберете — засмя се госпожа Мероу. — Не се бойте. Първо изтичат околоплодните води. Това може да се случи в магазина, в черквата или на по-подходящо място. По-вероятно е да започне първо с болки.

— Ъхъ — въздъхна Флорънс. — А ще може ли да получа нещо против болките?

— Да, стига да искате. Дават ви да дишате един специален газ, смесен с въздух. Много е приятно. Човек се унася и не усеща почти нищо. Не се тревожете за болките, госпожо Грийг. Аз ще бъда при вас, ако успея. Или госпожа Фостър и лекарят, естествено. Безпокоите се, нали?

— Да, малко — отговори Флорънс.

— Съвсем естествено е. Но всичко ще мине добре. А когато го вземете в ръце, ще видите, че си е заслужавало. Повярвайте ми.

— Сигурно е така.

Само дето в този момент не беше чак толкова сигурна.

 

 

Господин Джейкъбс, последният старши съдружник в „Бенет и Бенет“, бе помолил Мюриъл и Грейс да го посетят в кантората на фирмата в Шафтсбъри. Каза само, че имал да обсъди с тях някои усложнения. Грейс последва свекърва си в просторния кабинет на господин Джейкъбс. Чувстваше се неспокойна.

— Седнете, господин Джейкъбс — великодушно разреши Мюриъл. — Надявам се разговорът да не продължи прекалено дълго. Много съм заета. Както ви е добре известно.

— Да, разбира се — отговори човекът, като естествено нямаше откъде да знае дали е заета Мюриъл. — Съжалявам, че трябва да отнема от времето ви.

— Е?

— Става дума за фирмата.

— Не вярвам да ни викате, за да обсъдим развитието на войната — изсъска Мюриъл.

На Грейс й дожаля за господин Джейкъбс. Усмихна му се окуражително.

— Както знаете по време на отсъствието на вашия съпруг… на съпрузите и на двете ви… — Той за пореден път се прокашля.

— Моля ви, минете на въпроса.

— В тяхно отсъствие — човекът очевидно бе събрал кураж и заговори по-енергично — човекът, който управляваше фирмата, бях аз. Вярно, с доста затруднения.

— Сигурно — обади се Мюриъл, — война е все пак. Всички изпитваме някакви затруднения.

— Разбира се. Клиентите се броят на пръсти. А и финансовата дейност съвсем замря.

— Така ли? — Лицето на Мюриъл беше каменно.

— А в същото време… Боя се, че преводите, които ви бяха правени междувременно, източиха финансите на фирмата.

— Много неприятно — отбеляза Мюриъл, — но не виждам какво можем да направим.

— Ами… Препоръчително е сумите, които ви се изплащат да бъдат намалени… значително.

Изведнъж на Грейс й се зави свят. Единственото нещо, за което изобщо не мислеше, откакто Чарлс бе заминал, бяха парите. Винаги можеше да посрещне нуждите си, да плаща заплатите на госпожа Бабидж, прислужничката, която идваше всеки ден и господин Блекстоун — градинарят.

— За каква сума става дума? — попита Мюриъл.

— Според мен, госпожо Бенет, поне с петдесет процента… всяка от вас.

— Петдесет процента! — възкликна Мюриъл. — Абсурд. Говоря за себе си, естествено. Снаха ми може би ще може да мине и с по-малко, но за мен е невъзможно. Дъщеря ми е при мен, ще трябва да издържам и внуче. Според мен, господин Джейкъбс, ще се наложи да помислите за друг вариант, с който да закрепите „Бенет и Бенет“. А сега, ако ме извините, ще трябва да вървя. Много съм заета.

— Госпожо Бенет, нещата не са толкова просии. — Човекът бе набрал смелост от нейното поведение. — Не става въпрос само за парите, които теглите. Постъпленията са нищожни. Каквото и да правим. Доходите на фирмата са почти нулеви. Ако не се налагаше да се пенсионирам след година, щях да съм много разтревожен, но аз имам своята пенсия и…

— Често казано, вашите планове не ме интересуват — сряза го Мюриъл. — Доколкото зная съпругът ми също има пенсионен фонд. Ние, тоест аз, мога да тегля от него, нали?

— Можете, разбира се, но едва ли си давате сметка колко малка е сумата там. При това е извън моята юрисдикция. Ще трябва сама да поговорите с него.

— Изключено — отсече Мюриъл. — Отново ви повтарям, господин Джейкъбс, потърсете друго решение. А сега, ако ме извините…

Човекът се изправи. Грейс само му се усмихна. Докато чакаше свекърва й да излезе от тоалетната, Грейс се опита да утеши чиновника.

— Моля да извините свекърва ми. Тя не е много наясно с реалния живот. Може би мога да поговоря със свекър си.

— Опитах вече, госпожо Бенет. Обеща да помисли за някакво решение, но ми се стори някак разсеян.

Това е необичайно, помисли си Грейс. Твърде нетипично за Клифърд, който винаги се бе грижил за всички. Ще му позвъни, ще си поговорят.

И тя като Мюриъл не можеше да се освободи от мисълта, че вероятно има някаква грешка.

 

 

— Клифърд? Обажда се Грейс.

— Грейс? Здравей, скъпа. Как си?

— Благодаря, добре съм, а ти?

— Ами, как да ти кажа. В последно време като че поостарях малко. В Лондон не е твърде спокойно. Но ходя често на концерти, нямаш представа, какъв голям избор има, така че съм доста ангажиран. А и чета много…

— Клифърд, много ми е неприятно да те безпокоя, но тази сутрин се срещнахме с господи Джейкъбс. Съобщи ни, че имаме финансов проблем. Фирмата не може да печели.

— Да. И на мен ми каза същото. Клиентите са се разбягали. Не се изненадвам.

Странно, Грейс не беше очаквала такава реакция.

— Но, Клифърд, няма пари за Мюриъл. Нито за мен. Предполагам, че аз все някак ще се справя. Но тя? А сега и Флорънс е при нея, да не говорим, че всеки момент ще дойде и бебето.

— Права си. И бебето. Кога точно се очаква да се роди? Флорънс добре ли е?

— Да. Предполага се, че детето ще се роди другия месец. Те наистина имат нужда от пари и исках да те попитам дали си мислил, какво можем да направим?

— Честно да ти кажа, скъпа, не зная. Нямам представа.

— Какво става с лондонските партньори?

— С кое? А, да. Няма дял тук за мен. Има нещо съвсем мъничко. Доникъде няма да стигне. Имам късмет, че все още мога да използвам апартамента. Трудни времена, скъпа. Всъщност ти си съвсем наясно.

— Да. Разбирам. Клифърд, добре ли си наистина? — Тази негова разсеяност и вялост й се сториха сто пъти по-тревожни от финансовото положение.

— Разбира се, че съм добре, мила. Не се безпокой за мен.

— Добре. Довиждане, Клифърд. Ще се грижиш за себе си, нали, скъпи?

— Непременно. Ти също.

 

 

— Не си съвсем при мен, нали? — попита Джак.

Бяха се излегнали на леглото в един занемарен хотел в Кент. Джак бе получил два дни отпуска и Клариса успя да измоли двайсет и четири часа, за да успее да се види с него.

Толкова беше мечтала за тази среща, да бъде с него — нежен, сърдечен, обичащ я, а нещо не беше наред. Чувстваше се някак отчуждена, разсеяна. Сексът както винаги бе прекрасен, дори в известна степен по-добър, защото към нежността се прибавяше и нотката на отчаяние, обзела Джак. Напрежението се усети в самото начало по време на вечерята (твърдо задушено с воднисти зеленчуци). Докато Джак разказваше, Клариса усети, че не успява напълно да се съсредоточи. Съзнанието й непрестанно бягаше към двете нови момичета, за които трябваше да отговаря, които се чувстваха самотни и тъжни, и които в нейно отсъствие бяха оставени на грижите на своенравната Мей, към мотоциклета, който трябваше да изпрати на технически преглед, а в бързината не успя, към трудната задача, която й предстои да изпълни на следващия ден, както и към проблема ще успее ли да бъде утре сутринта точно в девет в Портсмут.

— Извинявай. — Тя го целуна внимателно и отпусна тяло до неговото. — Извинявай.

— За какво мислиш?

— Нали знаеш.

— Не. Не знам. — Гласът му звучеше остро.

— Редно е да знаеш.

— Защо?

— Защото сигурно и ти си мислиш за някои други неща. Освен мен.

— Ако трябва да съм откровен, Клариса — личеше, че наистина е подразнен, — няма такова нещо. Въпреки всичко, през което минавам всеки ден, не мисля за нищо друго.

— Съжалявам, но…

— Но какво?

— Дори не си заслужава да говорим за това. Глупаво е.

— Според мен, никак не е глупаво. Край нас съществуват десетки неща, които са често пъти тъжни, неизбежни, но не и глупави. За мен нищо, което застрашава връзката ни, не може да бъде глупаво.

— Джак. — Тя отново го целуна, опитвайки се да заглади нещата. — Нищо не застрашава нашата връзка, просто се безпокоя за някои дреболии. Нищо повече.

— Какви дреболии? — упорстваше Джак. Седна в леглото, взе цигара, предложи и на нея.

— Служебни проблеми.

— Страшно важно — иронично отбеляза той. — Разбирам. Вероятно мислено продължаваш да разнасяш пратки.

— Ами, да — тя продължаваше да не оценява сериозността на положението, обзета от желание да му обясни. — Утре например ще трябва да…

— Не искам и да знам. — Джак гневно загаси цигарата в пепелника и обърна гръб на Клариса. — Утре ще трябва да се върна в самолета си и да започна да тренирам нови млади момчета да летят, за да бъдат убити. И щом аз мога да спра да мисля за това, то положително и ти ще можеш да спреш да мислиш поне за малко за глупавите си пратки.

— Джак, как може да говориш така? — Клариса беше потресена и ужасена от желанието му да й покаже какво представлява всекидневието му и срещите му със смъртта по няколко пъти на ден (нещо, което той правеше много рядко). — Нямах предвид…

— Зная какво имаш предвид — рече той. — И не ме интересува. Искам да спя. Страшно съм изморен. Лека нощ.

След известно време той се обърна към нея, люби я отново нежно и внимателно, помоли я да му прости за избухването, тя поиска извинение за това, че е била разсеяна. Така или иначе Клариса не можа да мигне до края на нощта, потресена, не само от промените в отношенията им, но и от промените, настъпили в самата нея, както и от неспособността й да ги спре. А имаше и друго нещо — тя дори не желаеше да опита да ги спре.

Харесваше й новата Клариса, харесваше й живота, който вече водеше, колкото й трудно да бе това за Джак.

Скъпа моя Грейс,

Преди всичко искам да те уверя в някои неща, които надявам се ти би искала да чуеш. Чувствам се много добре. Ние сме в Египет. Живеем при поносими условия, макар да е доста горещо. Тук сме под командването на Уейвъл. Духът ни е висок и ръководя група чудесни момчета. Колегите ми офицери също са прекрасни мъже. Естествено понякога е досадно или страшно изнервящо, при това никой не може да каже какво ще стане, но аз съм убеден, че ще бъдем от отбора на победителите. Както казва господин Чърчил, сме видели поне началото на края.

Военната служба ми харесва повече, отколкото съм предполагал. Усещането за приятелство, стремежът към постигане на обща цел, опасностите и страхът, се оказаха доста полезни неща. Вероятно ти е трудно да разбереш тези неща, но мога да те уверя, че твоят съпруг е в добра форма!

Надявам се, че и ти си добре, скъпа. Постоянна утеха е за мен, както ти казах и преди, да си мисля, че си на сигурно място и поддържаш огъня в семейното огнище. Ето че стигнах и до втората цел на моето писмо. Майка ми писа, че си прибрала евакуирани. Според нея това не е редно и трябва да ти призная, че я подкрепям. Не биваше да го правиш, без да се посъветваш с мен. Ти сигурно си убедена, че го правиш за добро и е мило да искаш по някакъв начин да допринесеш за победата. Трябва обаче да те помоля да намериш нещо друго, което можеш да вършиш. Ако неочаквано получа отпуска, не искам да деля дома си с две гаменчета от Ийст Енд! Сигурен съм, че децата са добри, макар да чувам ужасни истории за подобни хлапета, но не е редно да стоят там против волята ми. Моля те при първа възможност да ги настаниш другаде. Сигурен съм, че има много хора, които с радост биха ги прибрали.

Майка ми пише също, че не се виждате често. Моля те, направи усилие и я посещавай по-често; с допълнителната отговорност за Флорънс и за бебето, сега тя има нужда от цялата подкрепа, която може да получи.

Пази се, скъпа, и помни, че те обичам.

Чарлс

Писмото хвърли светлина върху някои неща, за които Грейс бе убедена, че Чарлс не разбира, а и нямаше как да разбере.

Същия следобед тя се качи на велосипеда си и отиде до Прайъри. Завари Мюриъл свита пред слабия огън на камината.

— А, Грейс — рече тя. — Бих ти предложила чай, но готвачката си почива. Напоследък имам чувството, че започна да се възползва от затрудненото положение, в което ни постави Майрин с напускането си, и започна често да се оплаква от прекалено много работа.

— Няма нищо, Мюриъл — каза Грейс. Като си представи, че за всяка чаша чай жената трябва да изминава огромно разстояние, нищо чудно, че бе изморена. — Всъщност дойдох да видя Флорънс, но си мисля, че сигурно би искала да знаеш, че получих писмо от Чарлс. Добре е, в Египет са.

— В Египет! Колко интересно място — възкликна Мюриъл, сякаш синът й бе заминал на разходка в чужбина.

— Сигурно. Той изглежда е разтревожен от присъствието на момчетата у дома. И очевидно е на едно мнение с теб по този въпрос.

— Предполагам — отговори свекърва й.

— В интерес на истината, той настоява да се отърва от тях, да ги изпратя някъде другаде — продължаваше Грейс.

— Според мен идеята е добра.

— Те никъде няма да ходят. И ще ти бъда много благодарна, ако престанеш да се бъркаш в моите работи.

— Не беше ли му писала за тях?

— След като пристигнаха, му написах. И всичко си беше наред. Но ти очевадно си решила да побързаш и си писала преди мен, за да узнае от теб.

— Според мен си направила грешка. Трябваше да поискаш разрешението му. Все пак това е неговият дом.

— Мюриъл, това е нашият дом, не неговият. Бих искала да го разбереш. И докато Чарлс не е тук, аз ще решавам какво да става в него. А сега ще отида да видя Флорънс. Довиждане.

Грейс си позволи удоволствието да хвърли един последен поглед на свекърва си, преди да затвори вратата. Мюриъл не откъсваше поглед от нея, а устата й бе закръглена в едно добре оформено „О“.

— Ще отида в Лондон, за да видя баща ти — каза Грейс на Флорънс.

— Защо? — попита Флорънс, надигайки се мъчително.

— По телефона ми се стори някак странен. Отнесен, разсеян, заяви, че бил добре, но…

— Клариса се видя с него по Коледа — обади се Флорънс. — Нищо не каза. Предполагам, че е много самотен и малко потиснат. Но е мило от твоя страна, защото там сега е страшно опасно. А майка разбере ли, много ще се ядоса.

— Напоследък не съм чула да е имало бомбардировки. Поне от известно време имало затишие. А изобщо не ме интересува дали майка ти ще се ядоса. Отивам. Все някой трябва да го навестява от време на време.

 

 

На сутринта звънът на телефона я върна почти от вратата.

— Грейс, обажда се Флорънс. Идвам с теб.

— Не бива, Флорънс. Ще раждаш скоро.

— Това няма да стане преди пет седмици, според лекаря и акушерката. Нали сама каза, че в последно време имало затишие. Все пак става дума за баща ми. Права си да се безпокоиш за него. Искам да дойда.

— Майка ти няма да те пусне.

— И да искам не мога да я попитам, защото не е тук. Замина при своя стара приятелка в Уелс, която била болна. Ще пренощува там. Ще се върнем утре, нали? Ако разбере, все ще измисля нещо.

— Не знам — колебаеше се Грейс.

Не й се искаше и Флорънс да идва с нея. Отговорността бе твърде голяма, а и все още й беше трудно да се държи добре със сестрата на Чарлс. Не й се вярваше, че мотивът бе само предаността към баща й. Вероятно Флорънс искаше да се види с онзи мъж, бащата на бебето й.

— Моля ти се, Грейс. Вземи ме. Предполагам ще отидеш с колата до Солсбъри. Наистина искам да дойда. А и умирам от скука тук. Нека малко да се разнообразя.

— Не съм убедена, че пътуването ще бъде развлечение, но… Е, добре. Ще бъда при теб след петнайсет минути. След това ще оставя момчетата при майка ми.

Пътуването с влака не се оказа чак такова голямо неудобство. Стигнаха гара Уотърлу към обяд. През целия път Флорънс чете „Вог“. Нямаше вид на човек, разтревожен за съдбата на баща си. Успяха да се качат на някакъв рейс, който въртеше из улиците по странен и непознат маршрут, за да може, както обясни кондукторът да се избегнат най-разрушените и рисковани места. Грейс и Флорънс гледаха изумени през прозореца и не можеха да повярват на очите си. Не си бяха представяли подобни поражения. Особено ги потресоха изпочупените витрини на магазините. В центъра на Хайд Парк бе паднала бомба и ямата имаше сюрреалистичен вид.

— Господи какъв кошмар — въздъхна Флорънс. — Чудя се как всичко останало все още стои.

Когато стигнаха спирката, откъдето поеха към Бейкър Стрийт, всичко им се стори тихо и спокойно. Очевидно Хитлер не беше стигнал до този район на града.

— Добре ли си? — попита Грейс, преди да почукат на вратата на Клифърд.

— Нищо ми няма — отвърна Флорънс. — От седмици не съм се чувствала толкова добре.

Никой не отговори на почукването им. Повториха и потретиха.

— Той знае, че ще дойда — разтревожи се Грейс. — Обеща ми да е тук.

— Нека опитаме у съседите.

Отвори им висока и елегантна жена, която каза, че познава господин Бенет, толкова мил човек, но напоследък й се сторил доста потиснат. Нямала представа къде е в момента, но снощи трябвало да я посети за партия бридж и се обадил да предупреди, че имал страшно главоболие и ще си легне рано. Но снощи нищо друго му нямало.

— Не смятате, че е болен, нали? — попита Грейс. — Преживя една сърдечна криза и много се безпокоим за него.

— Не, не мисля, че имаше нещо тревожно. — Жената се смути.

— Аз съм негова дъщеря — обади се Флорънс. — Ако смятате, че има нещо, което трябва да знам, моля не го крийте. Трябва да знам. Важно е.

— Напоследък пие твърде много — рече със запъване жената — Питахме се дали не можем да направим нещо за него. А щом е имал и неприятности със сърцето, тогава…

Грейс и Флорънс се спогледаха с облекчение, ако само пиенето беше проблем, то те го предпочитаха пред депресията, от която Грейс се страхуваше.

— Няма ли друг начин да влезем вътре? — попита Флорънс. — Някакъв висок прозорец или нещо подобно?

— Не мисля, че бихте могли… — жената огледа със съмнение фигурата на Флорънс.

— Нямам предвид себе си. Но снаха ми би могла.

Грейс смръщи вежди от негодувание. Флорънс по нищо не отстъпваше на майка си.

— И въпреки това. Най-добре да телефонирате, нищо друго не мога да ви предложа. Често спи доста до късно…

В този момент асансьорът спря на втория етаж и Клифърд излезе от него, натоварен с торби от „Хародс“.

— Скъпите ми момичета — възкликна той, пусна торбите на земята и протегна ръце. — Колко се радвам, че ви виждам. Прекрасно е, че сте тук.

Клифърд наистина се беше променил. Грейс и Флорънс го наблюдаваха с обич и нарастваща тревога. От вниманието им не убягна огромното количество алкохол, което той погълна преди и след обяда, непрестанното забравяне къде какво е оставил, закъде е тръгнал, как отказваше да коментира неща по-сложни от това кога ще пият чай и дали да излязат на разходка. В отговор лицето му изведнъж ставаше тъжно. Старецът правеше неимоверни усилия да участва в разговора, да разпитва, да се интересува от клюки, да ги разсмива, но очевидно се бореше с дълбоката си депресия.

— Татко — престраши се да попита Флорънс, — мислиш ли наистина, че е разумно да стоиш в Лондон? Според мен е страшно опасно.

— Зная. — Лицето му изразяваше безмерна тъга. — Но не мисля, че има голямо значение, нали?

— Разбира се, че има.

— Защо?

— Ами… Защото не бих искала да те убият. Нали, Грейс? Ние те обичаме и не ни е безразлично какво става с теб.

— Зная, скъпа — отговори Клифърд, — и е много мило от твоя страна да се грижиш за мен. Но честно казано, бъдещето ми се струва доста мрачно. Не мога да се върна в Уилтшър. Настъпи краят на кариерата ми. Приятелите ми се разпръснаха. Няма за какво да живея. — Той отново се усмихна и си наля голяма чаша уиски.

Флорънс и Грейс се спогледаха.

— Имаш нас — обади се Грейс. — Скоро ще се появи бебето на Флорънс, Чарлс ще си дойде, ще дочакаме края на войната…

— Скъпо мое момиче, Чарлс никога няма да поиска да говори вече с мен. Може би само по делови въпроси. Едва ли ще имам възможност да виждам често бебето на Флорънс. Дори и теб. Не, отказах се доброволно от голяма част от своя живот. Не бих казал, че съжалявам. Напротив. Но е тъжно. Около мен има само тъга. Няма защо да се боя от бомбите на Хитлер. — Усетил, колко ги натъжиха неговите думи, той искрено съжали. — Извинявайте. Не исках да прозвучи така мрачно. Трябва да знаете, че все още имам много начини да се забавлявам. Съседката ми госпожа Търнър Андрюс е очарователна жена, с която често играем бридж. Почти всеки ден ходя концерт. Мира Хес дава превъзходни рецитали в Националната галерия. Изключителна музикантка и смела жена. Както ти казах, Грейс, посещавам и клуба си. Не е чак толкова лошо. Но не мога да напусна града, почти всичко, което е останало от моя живот е в Лондон. И искрено се надявам, че няма да се опитате да ме убеждавате да пия по-малко. А сега, кажете какво ще правим тази вечер? Да отидем в храбрия Уест Енд? Изненадващо е колко много ресторанти все още не са затворили. Или да хапнем тук? Бих могъл да ви забъркам нещо. Магьосник съм на сухите яйца…

— Татко… — подхвана отново Флорънс. — А какво ще правим с финансовия ни проблем? Изглежда не са останали много пари. Имаш ли акции или нещо, което може би, би могъл да… продадеш.

— Акции ли, ангел мой? Не е време за продаване! Стоковата борса в момента не е в разцвета си. — Той си наля нова доза уиски. — Кажи на майка си, че спокойно може да тегли от пенсията ми, нямам големи разходи. Единствено за това — посочи той бутилката. — В магазините няма храна, нямам нужда от дрехи. Така че може да прехвърля сумите на нейна сметка.

— Да, но…

— Флорънс, скъпа, изслушай ме. — Неочаквано той стана сериозен и строг. — В момента се води война. Майка ти ще трябва да признае този факт. Всеки ще трябва да направи някаква жертва. Дори да продължавах да живея в Уилтшър, щяхме да сме доста притеснени финансово. Нямам нищо против да й дам всичките си останали акции, ще пиша на Лари Джейкъбс и ще му съобщя решението си, но става дума за минимални суми. Чарлс има някакви пари, Грейс. Не зная, дали ще можеш да помогнеш на Мюриъл. Той има и наследство — значителна сума, оставена му от моя баща и тя е инвестирана. Предполагам ти е казал за нея…

— Не ми е казал — обади се Грейс доста изненадана.

— Така или иначе от тях може да дойдат известни доходи. И това да уреди положението ти.

— Да. Разбира се. Не се безпокой за мен.

— Винаги ще се безпокоя за теб, скъпо мое приятелче. — Той се пресегна през масата и потупа нежно ръката й, гледайки я с огромна нежност. — Робърт е изключително богат човек, Флорънс. Предполагам, направил е необходимото, за да те осигури. Ако не, то тогава…

— Да — отговори Флорънс уклончиво. — Да, разбира се.

Излязоха от дома на Клифърд, за да посетят дома на Флорънс, като обещаха да се върнат към шест и половина за тиха лека вечеря. Небето беше облачно.

— Едва ли ще има нападение днес — рече Клифърд.

— Ще може ли да спим тук? — попита Флорънс. — Мога да си представя какъв студ е у дома.

— Разбира се. Всяка от вас може да има отделна стая, ще си извадя походното легло.

— И дума да не става — намеси се Грейс категорично. — Аз ще спя на походното легло. Настоявам.

 

 

Къщата на Слоун Авеню беше непокътната. Това си беше истинско чудо, като се има предвид, че престъпността в Лондон бе достигнала неимоверни размери. Дори покойниците не бяха пощадени. Току-що бомбардирани сгради и загиналите в тях хора бяха претърсвани от мародери за чанти, портфейли, бижута. Флорънс стоеше в центъра на дневната, оглеждайки покритите мебели, красивата камина, затъмнените прозорци.

— Толкова се вълнувах, когато Робърт купи тази къща, а сега ми се струва като част от лош сън.

Грейс мълчеше.

 

 

Легнаха си рано. Флорънс позвъни в Прайъри да предупреди Мюриъл, че всичко е наред, в случай че се е прибрала.

Клифърд бе изпил две бутилки вино, повече от половин бутилка уиски и няколко чаши бренди с кошмарните сухи яйца, които им бе сготвил. До последния момент бе успял да запази прилично поведение, говорът му се разбираше, питаше за новини за различни познати, прояви особен интерес към момчетата на Грейс.

— На всяка цена трябва да ми ги доведеш да се запозная с тях.

Накрая успя да се добере до стаята си, но там очевидно се спъна и къщата се огласи от шума на падащи предмети. Грейс влезе при него и го завари проснат по очи върху леглото, без да е свалил дрехите си.

— За нищо на света няма да чуе сирените на въздушната отбрана — рече тя на Флорънс. — Това е много опасно.

Флорънс я изгледа с изненадваща трезвост.

— Честно да ти кажа започвам да си мисля, че май е по-добре да не ги чуе. Като че се е отказал от живота.

 

 

Беше към два през нощта, когато Грейс се събуди. Флорънс я разтърсваше. Беше смутена, объркана.

— Какво има? Въздушно нападение ли има?

— Не. — Флорънс тежко се отпусна на канапето в стаята. Грейс чу как тракат зъбите й. — Не… Грейс мисля, че раждането започна.

— Невъзможно!

— Защо да не е възможно? — раздразнено попита Флорънс. — Какви глупости говориш. Да не би да не съм бременна?

— Да, но…

— Виж какво, Грейс. Водите ми са изтекли. Госпожа Мероу каза, че обикновено изтичат в най-неподходящия момент и се оказа права.

— Боли ли те? — попита Грейс, която все още не можеше да се отърси от съня.

— Не. Още не. Гърбът ме боли малко. Но мисля, че е най-добре да отида в болница. Какво ще кажеш?

Грейс бе потресена от спокойствието й.

— Да. Разбира се. Но в коя?

— Знам толкова, колкото и ти — въздъхна Флорънс. — Би ли звъннала на 999?

— Разбира се. Чудесна идея. Отивам. Иди да си прибереш нещата, Флорънс. Дали пък да не се обадим на лекаря на баща ти?

— Може. Не вярвам положението да е спешно. Аз… Оу — смръщи тя вежди.

— Боли ли?

— Да. Нищо сериозно. Чувала съм, че ще бъде много по-силно. — Тя се опита да се усмихне. — Събуди лекаря на татко. Номерът е в тефтера до телефона. Излишно е да будим баща ми.

Лекарят не вдигна телефона.

— Сигурно това е номерът в кабинета му и сега там няма никой — обади се Флорънс. — Ох!

Грейс я погледна разтревожено.

— Добре ли си?

— Да. Добре съм. Май по-добре да позвъниш на 999. Или пък на съседката…

— Не. Няма да губим повече време.

 

 

От Бърза помощ ги предупредиха, че нямат хора, че небето се е изчистило и най-вероятно ще започне въздушно нападение. На въпроса на Грейс, къде все пак биха препоръчали да се обадят, отсреща отговориха:

— Болниците са претъпкани, сладурче. Ако нямате някаква предварителна уговорка…

— Как не разбирате, тя ражда? — Грейс беше отчаяна. — Преждевременно.

— В наши дни няма нищо повече от раждания, сладурче. Самият аз изродих две деца миналата седмица в един навес.

— Но аз не мога…

Човекът очевидно усети ужасът, обхванал Грейс, защото се смили и каза:

— Е, добре. Ще видя какво мога да направя. Дай ми телефона си.

 

 

Един час след това още никой не беше дошъл. Флорънс броеше минутите между контракциите.

— Така пише в моята книга. — Болките бяха на всеки петнайсет минути. Не бяха непоносими, но ставаха все по-силни. Грейс я наблюдаваше с нарастваща уплаха. Вече се канеше да отиде и да позвъни на съседката на Клифърд, когато телефонът иззвъня. Беше нейният познайник от службата за бърза помощ.

— Някой ще дойде при вас след пет минути, сладурче. Ще я откарате до Сейнт Джон във Виктория. Освободило им се легло.

— Много ви благодаря — сърдечно му благодари Грейс, залята от вълна на облекчение.

Мина половин час, докато линейката пристигне. Флорънс бе започнала да губи търпение.

— Не ми харесва това — мълвеше тя. — Никак не ми харесва. — Тя държеше ръката на Грейс и когато болката започнеше, тя я стисваше с двете си длани.

Санитарят от линейката весело ги поздрави.

— Нека да те настаня, драга. Хубаво удобно легло за теб. Ама каква късметлийка си. — Обърна се и към Грейс. — Идвате ли с нас?

— Не мисля, че…

— Разбира се, че идва — изсъска Флорънс.

— По-добре ела, сладурче. Може да нямат достатъчно хора. Ти се качи при шофьора, а аз ще седна при приятелката ти отзад. Добре ли си?

— Не съвсем — рече Флорънс. Тя внезапно се сви надве, а лицето й се сгърчи от болка.

— На колко време са болките? — попита той.

— Всеки петнайсет минути — отвърна Флорънс през зъби.

— А, има да чакаш часове, докато започне раждането. Не се безпокой. Хайде, скачай вътре.

— Исусе! — възкликна шофьорът. — Дръжте се госпожице. Започваме състезание с Хитлер. Как сте отзад, Фред?

— Добре. Нали си добре, скъпа?

Грейс така и не успя да чуе отговорът на Флорънс.

Шофьорът включи сирената и светлините и здравата натисна газта. Небето се изпълни с гърмежи и бляскави светлини. Грейс се залепи за седалката и през цялото време си мислеше, че вероятно вече е умряла и е в ада. Единственото й успокоение бе, че се движат в посока обратна на експлозиите и шумът и светлините оставаха зад гърба им. Линейката се носеше с такава скорост, че пътниците се мятаха от една страна на друга. Какво ли става с Флорънс отзад?!

— Още малко остава — рече шофьорът. — Само няколко минути. Боже… — думите му бяха заглушени от трясъка на бомба, която според Грейс падна непосредствено зад тях. Гумите жално изсвистяха. До слуха на Грейс стигна нечий писък, който се оказа нейният. Най-накрая спряха пред болницата Сейнт Джон и пътничките с ужас огледаха неприветливия вход.

Жената в приемната на спешното отделение нито им се зарадва, нито имаше вид на човек, който изгаря от желание да им помогне.

— Тук е спешно, а не родилно — отсече тя. — Къде е записана вашата приятелка?

— В провинцията. В родилен дом в Уилтшър — процеди Флорънс през стиснати зъби. Тя вече бе настанена в стол на колела и стискаше отчаяно дръжките.

— Какво правите тук, тогава?

— Не ставайте смешна — ядоса се Флорънс. — Тук съм и това е. Уверявам ви, че не е по мое желание.

Грейс се изплаши, че може след няколко минути двете с Флорънс ще се озоват на улицата и побърза да се намеси.

— Вижте, болките са много силни и ни казаха, че тук може да се погрижат за нея.

— Сега вие ме чуйте — с огромно презрение рече жената. — През последните няколко месеца тук минаха жени с истински болки — с ампутирани крака, със смазани крайници или лежали часове с мъртвите си деца и съпрузи под разрушените стени на домовете си. Изобщо не можете да ме развълнувате с вашите болки. Ще трябва да отидете в една кабинка, а аз ще предупредя в родилното отделение и ще видим какво мога да направя. Всеки момент ще започне въздушно нападение, така че ще се наложи известно време да се грижите за себе си. — Последните думи бяха произнесени с ледено презрение.

Грейс избута стола на колела с Флорънс на него до кабинката, помогна й да се качи на леглото и се опита да говори оптимистично.

— Не вярвам да продължи дълго — обърна се тя към Флорънс. — В момента имат доста работа.

— О, Господи! — Очите на Флорънс внезапно станаха огромни, лицето й пребледня. Тялото й се изви от болка. Пръстите й се впиха в ръба на леглото. — Боли ме… Господи, как боли.

Грейс се опита да помилва косата на Флорънс, но тя отблъсна ръката й. Постепенно се отпусна, започна да диша по-леко, опита се да се усмихне.

— По-страшно е, отколкото си го представях — промълви тя.

Измина половин час, но никой не дойде при тях. Чуваха се експлозии, сирени на линейки, викове, плач.

— За бога, намери някой — извика Флорънс в най-болезнения миг на поредната контракция. — Не издържам. Ама ти си напълно безполезна, Грейс.

Грейс се спусна навън и застана лице в лице със съвършения хаос. Но той й се видя приятна гледка в сравнение с безпомощната гледка на болките на Флорънс.

Внасяха ранени, някои от тях плачеха и стенеха, други — мълчаха, неспособни да излязат от шока. Някакъв мъж очевидно бе загубил едната си ръка. Малко дете се бе сгушило до майка си, а главата й висеше в локва кръв. Всички бяха прашни, мръсни; лекари и сестри се движеха с мрачна решителност от носилка на носилка от кабинка в кабинка. Грейс стоеше като препарирана, нищо от онова, което бе чула за бомбардировките, не можеше да се сравни с видяното.

Поредният вик откъм кабинката на Флорънс я раздвижи. Приближи жената на гишето и лекичко побутна ръката й.

— Извинете… но моята приятелка…

— Какво? О, бебето. Ами ще се наложи да остане още малко тук. Ще им позвъня отново. Горе имаме още пет жени, които раждат в момента. Кажете й да не вика толкова.

— Дали не бихте могли да й дадете нещо за болката?

— Когато я качат горе — жената правеше видимо усилие да бъде търпелива, — ще й дадат каквото трябва. Засега ще се наложи да се справя сама. Ще се опитам да намеря лекар, който да я види.

С бавни стъпки Грейс тръгна обратно към Флорънс. Завари я да люшка глава от болки; стенеше по-тихо, но сто пъти по-жално. След малко се успокои.

— Какво казаха? — попита тя.

— Ще дойдат всеки момент.

Мина близо час, преди някакъв млад доктор да мушне глава през завесите на кабинката. Усмихна се ведро на Грейс.

— Как е тя? Извинете ме за закъснението, но не успяхме да намерим дори свободна количка. Но вече идват да я вземат. Искате ли да я прегледам?

— Да… моля ви — Грейс всеки миг щеше да се разплаче.

Почака навън, докато лекарят свърши прегледа. Чу само викът на Флорънс по едно време.

— Внимавайте, за бога!

Мъжът излезе широко усмихнат.

— Добре е. Здрава кобила. Ще издържи. Разкритието е още малко. Накарайте я да се отпусне при следващата контракция. В родилното непременно ще й дадат нещо. О, боже… — той забеляза носилката, която вкарваха в момента. Жената на нея бе покрита с одеяло, напоено с кръв. — Трябва да вървя. Късмет.

Изминал бе само половин час, който се стори на двете жени цяла вечност. През определени интервали Флорънс се изпотяваше, стенеше, нагрубяваше Грейс, след което впиваше пръсти в ръката й, молеше я да не ходи никъде, уверяваше я, че е загубена без нея. Грейс вече си мислеше, че няма да издържи повече, когато един санитар се появи със свободна количка.

— Тук имало някаква жена… Не може ли да почака малко? Горе има още цяла дузина, които викат та се късат. Горката сестра не знае накъде да се обърне по-напред.

Грейс го изгледа заплашително.

Тъкмо стигнаха асансьора, когато Флорънс отново изкрещя:

— О, Господи! Не издържам вече! — лицето й се изкриви.

— Лекарят каза, че трябва да се опиташ да се отпуснеш — обади се Грейс.

— Ще му дам аз едно отпускане — изкрещя Флорънс. — Господи! — Изведнъж тя цялата се напрегна, тялото й се опъна, крясъкът бе страховит.

— Леле, ама тя ражда — обади се санитарят. — Да вървим.

— Какво искате да кажете?

— Казвам, че изтласква бебето навън. Я да видя. Ами да, хайде, сладурче, бутай. Няма време.

— Трябва да ми помогнат. — Флорънс стисна ръката на Грейс. — Ужасно е! — В този миг тя се сгърчи цялата и нечовешки вик се откъсна от гърдите й.

— Дръж се, сладурче. Сестра. Тази тук ражда. Бебето се е показало.

— По дяволите, нямаме свободна кушетка. Ще почакаш малко, докато намеря къде да те сложа — рече тя на Флорънс. — Дишай дълбоко. Тази вечер са по-шумни от всякога — додаде тя към санитаря. — Ама никакъв самоконтрол нямат тези жени.

— Дайте ми нещо за болката — изкрещя Флорънс. — Казаха ми за някакъв газ… О, Господи!

Последва силен вой, Флорънс не можеше да си поеме дъх.

— Браво, моето момиче. — Неочаквано сестрата се изпълни със съчувствие, действията й станаха целенасочени. — Я да видя, ето я главата на бебето. Хей ти — обърна се тя към Грейс, — дръж й ръката и се опитай да я успокоиш малко… Хайде, мила, дишай. Стой сега. Дишай. Добре. А сега напъвай. Напъвай силно. Знам, че боли, но не обръщай внимание. Само напъвай. Така! Ето главата на бебето. Чакай. Спри. Хайде пак — напъвай. Още малко и свършваме. Готово. Прекрасно малко момиченце. Браво, мила.

Грейс, която до този момент не можеше да откъсне очи от кървавата маса между краката на Флорънс, сега вдигна поглед към мъничкото прекрасно създание до краката на майка си, свързано с нея с тъмен пулсиращ кръвоносен съд. До края на живота си, когато чуеше думата „чудо“ тя си представяше този момент — кървав, болезнен, изумителен. Усети, как ръката на Флорънс се плъзва в дланта й и до слуха й достигна шепот.

— Грейс, много ти благодаря. Никога нямаше да се справя без теб.

 

 

Прекара остатъка от нощта на походно легло в същия този коридор. Флорънс и мъничката й дъщеря бяха откарани някъде, за да бъдат почистени и прегледани. Позволиха на Грейс да ги види. Завари Флорънс грееща, седнала в леглото с бебето в ръце.

— Ще я кръстя Имоджийн — рече тя. — Имоджийн Грейс. Хубаво е, нали?

— Чудесно! — отвърна Грейс, но й прозвуча кошмарно.

— Отново ти благодаря за всичко.

— Няма защо. Не съм направила кой знае какво.

— Напротив. Никога няма да го забравя.

— Лека нощ — каза Грейс. — Много е красива, наистина.

Дори в този момент не успя да се насили и да целуне Флорънс.

 

 

На сутринта тя отново отиде в отделението. Флорънс хранеше Имоджийн с бутилка. В стаята лежаха още двайсет и четири жени и цялото пространство се изпълваше от грубия им висок говор с типичния лондонски акцент — обстановка немислима за Флорънс. Грейс очакваше зълва й да изтърси някакъв нетактичен коментар, но тя каза:

— Чудесно е. Толкова е весело. Завързах много приятелства. Далеч по-приятно е тук, отколкото в самостоятелна стая. Мейси, това е Грейс, моята снаха. Разказах ти за нея, как снощи на практика тя изроди моето бебе.

Мейси бе с ярки изрусени букли и липсващ преден зъб.

— Много ми е приятно да се запознаем — обади се жената.

— Мейси ще ми покаже после как се преповива — изчурулика Флорънс.

— Трябва да се науча, защото няма как да намерим бавачка, нито дори жена за бебето.

Грейс примигна, боейки се, че този разговор едва ли е подходящ за подобно обкръжение, но Мейси само й намигна над главата на Флорънс.

— Бива си я, нали? — рече само жената.