Пени Винченци
Забранени места (35)

Глава 34

Пролетта на 1946 г.

Чарлс бе предупредил Грейс, че иска да говори с нея. Тя добре знаеше какво значи това. Нещо сериозно бе замислил. Тя обаче не се чувстваше вдъхновена от идеята.

Подозренията й се оправдаха.

— Мисля, че е време да помислим за истинско семейство — започна той предпазливо един ден след вечеря.

— Но, Чарлс…

— Грейс, не искам да слушам никакви „но“. Женени сме близо седем години.

— Не точно.

— Какво искаш да кажеш?

— Че през пет от тези седем години теб те нямаше.

— Според мен издребняваш — усмихна се той мрачно. — Вече седем години живеем под един покрив и според мен достатъчно сме чакали. Скоро ще навърша четиридесет и мисля, че дори е малко късно да стана баща за първи път. Естествено, давам си сметка, че причина е войната, а и моето настояване да го отложим, но е време да се замислим по този въпрос.

— Ясно. — Грейс с ужас установи колко тъжно звучи гласът й.

— Скъпа, никак ли не искаш деца?

Не искам, мислено отговори Грейс. Не и твои деца. Част от Чарлс да расте в тялото й, да я обсебва полека-лека — това я ужасяваше. Идеше й да побегне и да изчезне завинаги от живота на този човек.

— Естествено, че искам — насили се да се усмихне. — Просто си мислех, че…

— Да?

— Бях ти споменала, че имам нужда от малко време.

— Според мен имаше достатъчно време. Ако говориш за… онази история, трябва да признаеш, че проявих изключително търпение, пък и всичко вече е история.

— Но, Чарлс…

— Грейс, моля те! Очевидно си забравила част от текста на брачната церемония — усмихна се той отново, но този път с онази най-омразна негова самодоволна усмивка. — Да не говорим, че на хората започва да им се струва странно. Ще си помислят, че… Все едно, разбрахме се, нали, скъпа?

— Да, разбира се — въздъхна Грейс, която направи неистово усилие да отвърне на усмивката му. Щеше да се опита сама да отложи появата на това нежелано дете. Кой ще разбере дали е с мембрана, или не?

— Добре. Има и още нещо. Искам при първа възможност да дадем прием. На толкова много места ни каниха, ще ни е много трудно да върнем всички визити. Нали ще помислиш за това, скъпа? Как ще е най-добре да го организираме, какво ще е нужно и т.н.

— И все пак, мисля, че…

— Грейс — прекъсна я Чарлс, — сама каза, че никой от приятелите ни сякаш не е имат време за теб по време на войната. Ако не направиш усилие за тях, няма как да очакваш и те да го сторят. Щом приготвиш списъка, ще му хвърля един поглед. Излизам да се поразтъпча. Имаме сериозен проблем в кантората, излизам да глътна малко въздух.

— Какъв е проблемът?

— Няма да ти е интересно.

— Може и да ми е интересно. Иска ми се да ти помогна по някакъв начин, да знам какво работиш…

— Не, скъпа. Толкова е объркано, че ще ми отнеме много време да ти обясня. Ти се заеми със списъка. Най-доброто, което можеш да направиш за мен, е да ми осигуриш малко забавление. Винаги ти го повтарям.

— Добре — покорно въздъхна Грейс.

По-късно, когато тя си беше в леглото, той се наведе над нея и целуна устните й. Сърцето й се сви. Очевидно Чарлс се готвеше да започне реализацията на своя план.

— Обичам те — най-неочаквано заяви той. — И толкова много ми се иска да имаме свои деца.

Тя побърза да се усмихне.

— И ти ме обичаш, нали?

— Да. Естествено. Знаеш го много добре.

— Кажи го. — Гласът му прозвуча необикновено настойчиво. Грейс се сепна. Откакто се бе върнал от фронта, тя все още не можеше да се насили и да му каже, че го обича. — Не си ми го казвала.

— О, Чарлс…

— Кажи го! Кажи го, Грейс! — гласът му одрезгавя от вълнение. — Сега! Кажи, че ме обичаш!

— Обичам те.

— Не продължаваш да мислиш за него, нали? За онзи мъж? Всичко е приключило, нали?

— Не ставай смешен, Чарлс. Знаеш, че е приключило. Него го няма и никога няма да се видя повече с него. Казах ти.

— Не отричай обаче, че продължаваш да мислиш за него. Признай си. Зная, че мислиш. Познавам те.

— Чарлс, моля те.

— Престани — продължаваше той и разтвори властно краката й. — Спри да мислиш за този човек. Ще те накарам да престанеш, разбра ли ме?

— Да, Чарлс, разбрах те.

Не помнеше някога сексът да е бил по-грозен. Никога не е била по-близо до усещането, че всеки миг ще намрази Чарлс.

— И да махнеш онази мембрана, разбра ли? Да не мислиш, че не мога да позная кога е там?

— Да, добре.

Грейс заспа, събуди се след известно време и видя, че Чарлс го няма до нея. На сутринта видя, че е спал в стаята за гости.

— Много съжалявам за снощи — обади се той. — Моля те да ми простиш. Но това е само защото много те обичам. И се разстроих.

— Всичко е наред — отвърна кратко тя.

— Наистина ли? — В очите му се четеше някаква смесица между отчаяние и молба.

Вечното й чувство за вина отново взе връх.

— Да, наистина.

— Сега съм много по-спокоен. Убеден съм, че когато си имаме дете, в душата ми наистина ще настъпи мир. Дай ми целувка.

Тя докосна бузата му с устни и напусна кухнята. По-късно излезе с кучетата на разходка, без да спира да се пита как ще издържи?

Реши да хвърли всичките си сили в приема. Не че това бе любимото й занимание, но така поне се занимаваше с нещо и временно чувството й за вина позаглъхна. Чарлс й бе казал да наеме помощник, явно наистина бе замислил нещо грандиозно.

— Нека майка ми ти помогне със списъка на гостите — повтори той. — Не искам да изпуснем някой от старите ми приятели или човек, който е бил особено внимателен със семейството ми, докато съм бил на фронта.

Грейс не желаеше да уточнява за кой ли път, че такъв човек почти нямаше, поне що се отнася до нея, но знаеше, че това само щеше да й навлече допълнителни неприятности.

— Знаеш ли, имам една идея за помощника — престраши се тя. — Джанет, сещаш се коя е, помагаше на Флорънс. Омъжи се за Тед Милър и е не само чудесна готвачка, но и умее да приготви страхотен бюфет. Напоследък е започнала да…

— Грейс — прекъсна я Чарлс, на лицето му се бе изписало видимо раздразнение. — Не желая кракът й да стъпва в тази къща. Тя е размъкната и невъзпитана. Най-вероятно ще доведе и онова свое мелезче и не искам…

— Клариса я нае за един свой прием в Лондон — направи се, че не разбира Грейс. — Приготви вечеря за петдесет души. Очевидно я бива.

Чарлс я изгледа хладно.

— Ако обичаш намери някой друг — отсече той и излезе.

 

 

Мюриъл изчете внимателно списъка.

— Има някои съществени пропуски — рече тя, давайки да се разбере, че друго не е и очаквала. — Естествено, ще ти помогна. Радвам се, че Чарлс е бил достатъчно разумен да те подсети да ми покажеш списъка си. Ще направя втори списък и ще му го изпратя. Кажи му само, че не може да мине без семейство Хардинг, а също Уилсън. И двете семейства са особено важни.

— Непременно ще му предам.

— Добре ли си? — попита Мюриъл. — Струваш ми се доста бледа.

— Добре съм — отговори Грейс. — Малко съм изморена, пък и съм в месечния си цикъл — додаде тя.

— Аха. — Страните на Мюриъл порозовяха. Тя не обичаше да се говори за такива неща, Грейс неслучайно й го каза. Освен това Грейс държеше Мюриъл да не си помисли, че е бременна. Знаеше, че свекърва й я наблюдава и с нетърпение очаква подобна вест. Дори бе започнала да проявява нетърпение.

Самата Грейс изпитваше ужас при мисълта за такава възможност. Не можеше да се крие безкрайно. Прекарваше часове в опити да анализира чувствата си към Чарлс, много се стараеше да се примири с неприязънта си към него. Но не може да се каже, че успяваше. Даваше си сметка, че не обича мъжа си, но и не го харесваше. Не му желаеше злото, на моменти дори изпитваше привързаност към него. Въпреки грешките му, въпреки арогантността и липсата на чувствителност. Просто не желаеше да бъде с него. Мечтаеше да се събужда до друг човек, да си ляга с друг, друго лице да седи на масата срещу нея, с друг да се люби, децата на друг мъж да носи в утробата си. Мисълта, че ще влачи този товар до края на дните си просто я ужасяваше, лишаваше я от сили и кураж.

 

 

— Писах на онази жена за пръстена — сподели с жена си Брайън Мередит.

— Чудесно! — възкликна Сандра. — Браво. Убедена съм, че ще й стане приятно. Къде живее тя?

— В Уилтшър. Недалеч от Солсбъри. Мисля си дали не е по-добре да отида дотам. Не ми се ще да се доверявам на пощата.

— Не си го и помисляй, Брайън Мередит — рече Сандра. — Много е далеч, а и пътят дотам ще струва скъпо.

Тя беше бременна и този факт не я правеше твърде щастлива, защото означаваше още едно гърло за хранене. Така че всеки намек за нов разход, я караше да подскача.

— Нека да дойде до Лондон. Предполагам, че има доста пари. Какъв е адресът й?

— Мил Хаус. Торп Сейнт Андрюс.

— Ето видя ли? — И това сякаш реши окончателно нещата.

 

 

Грейс страхотно се трогна от писмото на Брайън.

Уважаема госпожо,

Надявам се ще ми простите, че ви пиша, но в мен има един пръстен, който принадлежи на покойния ви съпруг. Аз съм войникът, който го откри. Прибрах го, защото си намислих, че може би ще ви е приятно да имате нещо за спомен от него. Дано не съм ви причинила нова мъка. Не ми се иска да го пращам по пощата, защото може да се загуби, но може да се срещнем в Лондон, което за мен ще бъде най-удобно, за да ви го предам. Може да ми пишете на горния адрес.

Ваш

Брайън Мередит

— Колко е мил — сподели Грейс с Шарлот и Пъпи, които обичаха да седят край нея, докато преглежда пощата и ако имаше възможност да отмъкнат някой и друг плик, който да разнесат из градината. — Трябва да е наистина добър човек.

Тя помисли малко и реши, че е най-добре да се срещне първо с господин Мередит.

 

 

Бен и момчетата имаха места в самолета, който трябваше да излети за Мелбърн на 27 май. Вече имаха паспорти и визи. Бен имаше и разрешение за работа. Първоначално щеше да работи като чиновник. Беше решил, че иска първо да се ориентира какви възможности предлага страната. Момчетата бяха разтревожени, но и се вълнуваха, защото приятелите им не криеха завистта си, особено заради полета със самолет. Пътуването щеше да е безкрайно, цели шест дена с преспиване в Кайро, Карачи, Сингапур… Всеки път, когато си го помислеше, лицето на Дейвид се разтягаше в усмивка.

Животът там, авторитетно заявяваха запознатите, е едно безкрайно празненство на плажа, със слънчеви бани, каране на сърф, леденостудена бира, което от време на време човек се налага да прекъсне, заради някое и друго гмуркане в морето. Известно беше, че всички момичета там са почти винаги по бикини. Не звучеше лошо. Дейвид вече беше по-запален от Даниъл, особено по отношение на момичетата с бикини. Даниъл непрестанно сънуваше един и същи кошмар, как двамата с брат му са натъпкани в някакъв самолет с още много други деца, нещо подобно на влака, с който отпътуваха преди няколко години от гара Ватерло, всички им повтарят, че не бива да се плашат, а баща им стои долу зад някаква бариера, усмихва се и им маха, но не може да се качи при тях. Някъде в далечината стои Грейс с Флос и Шарлот и ги вика. И тъкмо когато той започва да крещи: „Грейс, Грейс!“ и да маха с всички сили, самолетът се вдига във въздуха, а тя не може да го чуе, не го вижда… И в този миг момчето се събуждаше, облято в пот, разплакано. Лежеше дълго, загледано в снимката, където беше с Шарлот и Флос, и така му се искаше да са отново в Мил Хаус, вместо да тръгват за Мелбърн.

Бен го бе чул да вика Грейс в съня си и се питаше дали и той не вика насън Грейс?

 

 

Вечерта преди приема Грейс преглеждаше плана на масата под специалната беседка, която бяха поръчали да бъде издигната в градината, когато Чарлс излезе навън при нея и попита къде е вечерното му сако.

— На химическо чистене, Чарлс, вече ти казах.

— Кое по-точно?

— При Таунснсд в Солсбъри.

— А защо не в Шафтсбъри?

— Защото там ходя много рядко напоследък.

— Ще се наложи да го прибереш, защото аз няма да имам никакво време.

— Чарлс, това е невъзможно. Особено пък утре. Много път е до там. Ти би могъл…

— Не, не мога — отряза той. — Имам срещи през целия ден. Иди днес.

— Днес следобед имам час и когато той свърши, магазинът за химическо чистене ще е затворен. Днес е сряда и затварят рано.

— Значи така, заради твоя час, ще се наложи сам да си прибирам сакото.

— Чарлс, това е нелепо. С колата за половин час си там. Не е честно да обвиняваш моя час.

— Ще го обвинявам, разбира се. Отнема толкова много от времето и вниманието ти, виждам колко си изморена след това и не бих се учудил, ако това е и причината да не забременееш.

— Гледай ти! — възмути се Грейс. — Съвсем наскоро ми каза… И аз не мога…

— Минаха няколко месеца оттогава — прекъсна я Чарлс, вече побеснял. — А и мисля, че тази глупост продължава прекалено дълго. Искам да спреш да ходиш там. И без това няма да имаш време, когато родиш детето. Цялата тази работа е пълна безсмислица. В началото се съгласих, но сега… Омръзна ми, а и го използваш като извинение за всичко. Време е да ги предупредиш, че повече няма да ходиш. Ясно ли е?

— Ясно е — троснато отговори Грейс. — Но няма да престана да ходя.

— Ще се наложи — отвърна Чарлс. — Ще спра да плащам таксата. А щом ще трябва сам да прибирам сакото си, ще се наложи да работя допълнително. Ще спя в стаята за гости. Лека нощ, Грейс.

Приемът мина успешно. Всички го казаха. Беседката бе украсена с прекрасни цветя, които доставчикът бе поръчал от Лондон за огромна сума. Грейс стоеше на прага на Мил Хаус, изглеждаше много красива и тя го знаеше. Бе облечена в богата бледосиня копринена рокля, вярно ушита от госпожа Бабидж, но моделът бяха взели от корица на „Вог“. Бе вдигнала косата си за вечерта и бе сложила малко повече грим от обикновено. Чарлс, който бе сключил бързо и неловко примирие, също призна, че изглежда красива. Дори Мюриъл успя да прегъне езика си и да й го каже. Хората прииждаха един след друг, повече от половината тя изобщо не познаваше, други, които й бяха обърнали гръб през войната, сега я целуваха, подчертавайки, колко се радват да я видят. По време на вечерята Грейс почти като на сън минаваше от маса на маса, бъбреше с всеки, но съзнанието й наполовина бе там.

— Всичко е прекрасно, скъпа — възторжено я поздрави Клариса. — Истински триумф. Чарлс току-що сподели с мен колко прекрасно си организирала всичко. Много е горд с теб, Грейс.

— Така ли?

— Да. — Този път лицето на Клариса бе съвършено сериозно. — Истина е. Той наистина те обича, Грейс. И то много. Можеш да ми вярваш. Знам, че никак не ти е лесно.

— Най-трудното е, че изобщо не зная как ще издържа.

 

 

Бе застанала до бюфета и приготвяше десерт за Мюриъл, когато до нея приближи Джак.

— Чудесна вечеря! Какво умно момиче се оказа ти — усмихна й се той.

— Не съвсем. Просто намерих няколко умни хора, които свършиха всичко вместо мен.

— Това също е талант — заключи той. — И никак не е лесно. Нека ти помогна. Добре ли си? Изглеждаш ми малко зачервена.

— Добре съм — побърза да го увери Грейс. — Малко е горещо, не намираш ли? Толкова много хора…

— Защо не излезеш за малко, ще занеса чинията вместо теб — предложи Джак.

— За Мюриъл е.

— Веднага ще я занеса. Излез да глътнеш малко чист въздух.

Грейс се бе отпуснала в люлеещия се стол, искаше да освободи съзнанието си от спомените за миналото, за други моменти, когато бе седяла на същото това място. Тогава Джак отново се появи.

— Само искам да проверя добре ли си и да поупражня медицинските си познания.

— Нищо ми няма, Джак, наистина съм добре.

— Тревожа се за теб. И двамата с Клариса смятаме, че си чудесна и искрено се безпокоим за теб.

— Ами, глупости. — Внезапно загрижеността и добротата, които се излъчваха от този човек, й причиниха силна болка. — Всичко е наред и смятам, че наистина съм късметлия.

— Нещата са много относителни — промълви Джак. — Може да се каже, че в много отношения наистина имаш късмет. Мога да кажа същото и за себе си. Но понякога ме обзема див гняв. Настръхвам срещу всички хора. Вероятно иначе нямаше да сме човешки същества, нали?

— Вероятно. — Грейс се изненада от готовността, с която Джак неочаквано свали преградата. Винаги бе изключително ведър и сърдечен. Допусна, че сигурно е пиян.

— Има моменти, в които си мисля, че ако нямам работата си, ще полудея — продължи той. — Имам късмет, че имам работа, че имам Клариса, разбира се. Тя е… знаеш. Прекрасна. Макар невинаги да е лесно с нея.

— Сигурно. — Обзе я странното усещане, че не всичко е под контрол, че внезапно се е озовала на хлъзгав терен.

— Знаеш, че за малко да я загубя. Много й беше трудно.

— Да.

— Ти знаеше, нали? — внезапно попита Джак.

— Какво да съм знаела?

— За Джайлс. За двамата с Джайлс.

— Джак, не разбирам за какво говориш?

— Грейс, скъпа моя, не се тревожи. Знам всичко. Не съм глупак. Видях как ги прикри онази вечер. Толкова беше мила. Според мен доста сръчно го направи. Искрено се изненадах от хладнокръвието ти. Никак не ти е лесно да лъжеш.

— Така е — едва чуто промълви тя.

— Няма нищо. Усещах, че има някой и не ми беше кой знае колко трудно да разбера кой е. Простил съм им много отдавна. Давам си ясна сметка какво е коствало на Клариса да приеме факта за моето раняване. И онова, което се случи. С мен и с лицето. По-лесно ми е да го наричам така: лицето. Не лицето ми, а лицето.

— Господи, Джак, толкова ми е мъчно.

— Недей. Всичко това е без значение, стига Флорънс да не разбере. Естествено нито Клариса, нито аз някога сме споменавали за това. Във всеки брак има места, където е по-добре да не ровиш. Но от много време търсех начин да ти благодаря за това, което направи за всички нас. Много ми се иска да можем да ти се отплатим по някакъв начин.

— Вие много ми помагате. — Тя се наведе импулсивно и го целуна съвсем леко по устните. — Само с това, че ви има.

— Благодаря ти — нежно отговори Джак. — Благодаря, за целувката. Жест, който малко красиви жени правят в наши дни. Хайде да се прибираме.

 

 

По-късно тя танцува с някакъв мъж, когото наричаха Реджи и когото тя никога не беше виждала преди, но който няколко пъти тази вечер я уверяваше колко е красива.

— И Чарлс изглежда по-добре — отбеляза Реджи. — Не съм го виждал близо шест месеца. Войната трябва да е била истински кошмар за него. Толкова месеци съвсем сам в укритието си, след това отново залавяне… Не ми се мисли дори какво е преживял.

— Така е.

— Ами раняването и после месеци в лагер? Умът ми не го побира как е издържал, без да се пречупи. Чух, че получил орден за особени заслуги.

— Получи наистина.

— Сигурно се гордеете много с него.

— Много — механично отговори Грейс.

Докато лежеше в леглото същата вечер и приемаше извиненията на Чарлс, благодарностите му за организацията на приема, помисли си, че вероятно би могла да свикне, да се научи да бъде спокойна и дори щастлива. Дълго мисли за Джак, за смелостта му, за начина, по който приемаше нещата — трудни ужасни неща, които нямаше как да промени. Щом той успяваше, вероятно и тя би могла да се справи. В края на краищата оказа се, че не е чак толкова некомпетентна, че ще може да бъде съпругата, която Чарлс искаше, ще дава приеми, ще изглежда хубава, ще говори онова, което е подходящо и правилно. Нямаше да е онова, за което копнее душата й, но все пак не бе чак толкова лошо.

А и как бе могла да си помисли дори, че ще го напусне, ще напусне своя съпруг, своя съпруг — герой.