Пени Винченци
Забранени места (11)

Глава 10

Юли 1940 г.

— Ще постъпя в Женската служба на военноморските сили — заяви Клариса. — Решила съм. Ето, и господни Чърчил казва, че трябва да се бием с тях навсякъде. Смятам, че мога да съм полезна. — Тя се обърна към Джак с най-нежната си усмивка. Той отвърна на усмивката й. — Нямаш нищо против, нали? Защото не мога да си представя, че ще седя тук и ще се тревожа за теб, без да правя нищо. Направо ще полудея.

— Естествено, че нямам нищо против. Знаеш, че съм твърде модерен съпруг.

— Така е.

Двамата седяха в градината на своя дом на Кампдън Хил Скуеър. Вечерта бе тиха и спокойна, почти идилична, с дълбоко искрящо небе и изпълнен с птичи песни въздух. Войната изглеждаше абсурдно далеч.

— Ще бъда горд с теб — продължи Джак и взе ръката й. — Убеден съм, че много добре ще се справиш с враговете. Някъде към Коледа може би войната ще бъде между нас — аз във въздуха, а ти — в морето.

— Точно така. А може би и по-рано.

— А и униформата ти ще е много красива. Надявам се, че това не е бил решаващ аргумент.

— Не, разбира се — възмути се Клариса. — Вярно е, че никога не бих отишла в Кралската женска доброволна организация и да нося кошмарните им кафяви униформи. Господи, само като си помисля, че утре заминаваш!

— Тогава недей.

— Лесно е да се каже. Май ще е по-добре да си легнем.

Качиха се в спалнята си и прекараха повече от час в бягство от тази мисъл. Успяха да забравят за раздялата на следващия ден, както и за дните, в които нямаше да са заедно.

Никой от тях не чу звъненето на телефона долу в хола, два етажа под тях.

 

 

Грейс се събуди с усещане за гадене. Направо не можеше да повярва. Значи беше успяла! Беше бременна.

Предпазливо стана от леглото и докато отиваше в банята, правеше сметка. Чарлс беше заминал на петнайсети юни, което значи, че детето щеше да се роди през март. Пролетно бебе. Той или тя, но Грейс бе сигурна, че ще е той, щеше да си лежи в количката под ябълковото дърво през лятото. Шарлот щеше да подскача наоколо.

Къде ли да роди? Най-вероятно у дома. Винаги е по-добре да родиш у дома, а не в някоя непозната болница. А и майка й ще бъде с нея. Кога ли да й съобщи? По-добре да не бърза, нека първо да отиде на лекар. Бети щеше да се развълнува много. Да можеше да съобщи на Чарлс! Той сигурно още не е заминал. Беше споменал, че преди да ги транспортират, може да им дадат още една кратка отпуска. Често й се обаждаше по телефона. Дали да му каже новината при следващото позвъняване? Той положително щеше да се стъписа. Ще трябва да му обясни, че е станало случайно… Най-добре и на него да съобщи, след като мине лекарския преглед.

За бога, тези позиви за повръщане, никак не бяха приятни. Изчака, но не повърна. Реши да се върне още малко в леглото и тогава да слезе долу ида си направи чаша чай. Имаше час по шофиране тази сутрин. Ще трябва да го отложи. Добре е при първа бременност да си много внимателен. Добре че не се записа в някоя от доброволните организации. Едва постъпила, щеше да се наложи да напусне. Грейс огледа твърде плоския си корем, сложи длан върху него и се замисли за чудото, което вероятно става там. Влезе в спалнята си, отвори завесите и се загледа в птиците, които се виеха в синьото небе. Замисли се за името на детето. Имаше чувството, че никога не е била толкова щастлива.

 

 

— Госпожа Комптън Браун!

Двете момичета, които седяха до Клариса в Организацията на младите християни, се бяха свили едно до друго и не сваляха очи от нея, докато тя се изправяше, за да влезе в стаята за интервю. Бяха я изучавали внимателно през дългия час, който заедно прекараха в чакане отвън. Дрехите й — копринена рокля в червено и бяло, бели ръкавици и обувки, червена шапка, току-що направената прическа, дългите нокти — яркочервени, внимателно положения грим, четивото й — списание „Вог“ и най-вече гласът й — в първия миг, когато я чуха да проговори, и двете се спогледаха и свиха устни. За тях нямаше никакво съмнение — разглезена, никому ненужна лигла, която идва, за да види как живее простолюдието.

Ако се паднеха на едно място с госпожа Комптън Браун, щяха да й покажат какво значи истинският живот. Жени като нея трябва да получат един добър урок.

Ако знаеха, че лейтенант Комптън Браун в този момент насочваше малкия си и ужасно уязвим самолет за четвърти път тази сутрин към небето, за да защити своята страна и своя крал, и само преди броени минути бе видял как двамата му най-добри приятели политат към земята в пламналите си самолети, а под лъскавата си външност и ослепителната си усмивка госпожа Комптън Браун бе разяждана от болка и страх, вероятно щяха да смирят малко своята враждебност.

Но само малко.

 

 

— Е, Клифърд — въздъхна Майкъл Уайт, кралски адвокат, докато наблюдаваше с обич и загриженост своя стар приятел сред тежките кожени мебели на дневната в Риформ Клъб, — ако се съди по вида ти, ергенският живот не ти се отразява много добре.

— Има нещо такова — призна скръбно Клифърд. — Но грешката си е само моя.

— Това едва ли те утешава много — отбеляза Уайт. — А онази дама… Тя изчезна ли от живота ти?

— Да. А и кой може да й се сърди за това. Младите актриси се борят за място в своя свят, търсят да общуват с хора, които ще им помогнат в кариерата. А не със старомодни, застаряващи юристи, които съвсем не са в разцвета на силите си. Бях поредният каприз на Мери Сондърс, въпреки прекрасното й държане в нощта на сърдечната ми криза. Мисля обаче, че щом разбра, че няма да я настаня в собствен апартамент в Лондон, тя позагуби интерес.

— Тя на това ли се надяваше тогава — попита Майкъл Уайт, искрено развеселен.

— О, да. Но знаеш, че трябва дълбоко да си привързан към някого, за да направиш подобно капиталовложение. Трябва да призная, че не бях чак толкова влюбен в госпожица Сондърс. А и по-нататъшното развитие на нещата показа, че съм бил прав да не го правя.

— И сега какво? — заинтересува се Уайт, докато палеше пурата си. — У дома с подвита опашка, така ли?

— Боя се, че не. Колкото и дълбоко да съм подвил опашката си, никой няма да ме приеме в Прайъри. Мюриъл никога не е била от прощаващите. Най-добре да си седя тук, докато измисля нещо по-добро.

— Какво става с работата ти?

— На практика съм се оттеглил. Имам още няколко клиенти. Късмет е, че все още мога да използвам апартамента. Но не мога да остана тук безкрайно. Засега не е толкова лошо. — Той се усмихна. — Ходя непрестанно на концерти, слушам радио, хапвам от време на време…

— Не прекалено рядко, надявам се — прекъсна го Уайт. — Сърдечноболните трябва да се грижат за себе си.

— Внимавам, разбира се. Но малко пушена сьомга към полунощ с шампанско след посещение в Албърт Хол ми идва добре.

Майкъл Уайт като че не беше твърде доволен от чутото.

— А дъщеря ти? Тя нали е в Лондон? Не се ли виждаш с нея?

— Тук е наистина — въздъхна Клифърд. — Но се боя, че възгледите й за мен са твърде сходни с тези на майка й. Което много ме натъжава. Все си мисля, че бихме могли да се утешаваме един друг.

— Защо трябва да бъде утешавана тя?

— Бракът й не е това, което се предполагаше да бъде. Поне такива са моите подозрения.

— Малко бракове са както трябва.

— За съжаление. Но при Флорънс… Моля се да греша, а и нямам никакви реални основания да го мисля, тя категорично отрича и въпреки всичко подозирам, че става дума за домашно насилие.

 

 

Грейс беше позадрямала в градината, когато внезапно се събуди с усещането, че Шарлот я няма. Напоследък кученцето й бе така предано, винаги и навсякъде я следваше. Грейс дори бе престанала да я следи с поглед. Повика я, почака малко, убедена, че всеки миг клоните на някой храсталак ще се размърдат и любимката й ще се появи. Изправи се, отново извика и се надигна неохотно от градинския си стол — времето бе топло и тихо и тя правеше планове за стаята на бебето, оглеждайки се разсеяно за ръждивото на цвят малко създание. Но никъде не я виждаше. Дали не се беше прибрала на сянка в къщата? Не я откри там. Не я видя нито в кухнята, нито на любимото й място на пода в дневната край френския прозорец, нямаше я и в леглото на Грейс.

Стомахът на Грейс започна да се свива на топка. Шарлот беше твърде малка, за да се разчита, че е усвоила всички уроци по домашна дисциплина. Като нищо можеше да се спусне след някой заек, да се промуши през оградата и да се загуби в полето. Правила го бе, но всеки път се връщаше.

Грейс отиде до долната част на оградата и повика няколко пъти кученцето — без резултат. Огледа тревожно пътя. Малко вероятно бе да е избягала и да е била премазана от минаващ автомобил. Ако някой съсед я бе забелязал, щеше да й се обади. Само че… Май беше забравила да й сложи каишката с телефонния номер на собственика. Грейс винаги я сваляше, когато си бяха у дома, защото любимката й още не можеше да свикне с тази каишка. Слагаха я само когато я извеждаше, а днес не бяха излизали поради неразположението на Грейс. Още не й беше минало. Точно така, откри я в чекмеджето в кухнята, където беше мястото й.

Грейс гледаше тънката лентичка и усещаше как паниката постепенно я стисва за гърлото. Мислеше си за своето глупаво, любопитно кученце, което вероятно, тичайки по пътя след котка или заек, е било блъснато от кола, или не дай си боже от камион. Как можа да заспи, без да провери дали кучето е наоколо. Колко обичаше своята Шарлот! Сигурно вече беше мъртва, размазана от гумите на някой военен камион — нейното прекрасно, умно, любимо кученце. Застанала насред кухнята, тя се стараеше да не изпадне в паника, но въпреки всичко…

Телефонът остро иззвъня и тя се спусна към апарата.

— Госпожа Бенет?

— Да. На телефона.

— Обаждам се от полицейското управление в Торп Магна, госпожо Бенет. Сержант Джонсън. Тук при нас е вашето куче. Така поне твърди госпожа Паркър от пощата. Намерили са го на пътя и го доведоха при нас.

— Слава богу! — краката на Грейс потрепериха от облекчение. — Много ви благодаря. Къде ли не я търсих. Съжалявам, че ви е създала затруднения.

— Ако имаше каишка… — продължи сержантът. — Нали знаете, че кучето трябва да има каишка?

— Разбира се, че знам. Просто я бях свалила, защото…

— Няма смисъл от каишката, ако я сваляте. Все едно. Трябва да ви предупредя, че тя е ранена.

— Сериозно? Как?

— Бутнала я е кола, предполагам. Според мен не е нещо сериозно, но единият й крак виси някак особено. Вероятно е счупен. Не може ли да дойдете и да си я приберете?

— В интерес на истината — заекна Грейс, — не мога. Нямам кола.

Крайно време беше да се научи да кара както трябва. Особено след като щеше да става майка.

— Вижте, не зная какво да ви предложа — въздъхна сержант Джонсън. — Нямаме достатъчно бензин, за да разкарваме загубени кучета, да не говорим, че и половината от служителите ни са мобилизирани.

— Ще се обадя на ветеринарния лекар и ще го помоля да дойде при вас. — Мисълта, че Шарлот лежи там сама и ранена и то в резултат на нейната безотговорност, просто я ужасяваше. — Ще ви позвъня след малко, сержант.

— Добре. — Човекът отсреща видимо изпита облекчение, че някой пое отговорността.

 

 

Джон Робъртс, така се казваше ветеринарният лекар, беше зает.

— Замина за Хейуърдс за раждането на едно теленце, госпожо Бенет, а оттам ще се отбие на още три адреса. Ще видя какво мога да направя, госпожо, но не мисля, че ще успея да…

Жената на ветеринаря, която се казваше Одри, даде ясно да се разбере, че едно ранено кученце стои доста ниско в скалата на приоритетите на нейния съпруг.

— Е, добре. Не го безпокойте. Все нещо ще измисля. Благодаря ви все пак. Ако успея да я докарам при вас, дали ще може съпругът ви да я прегледа?

— Вероятно — процеди недоволно Одри Робъртс.

 

 

Грейс реши, че просто не й остава нищо друго, освен да вземе колата. Да измине двете мили и половина до Торп Магна, за да вземе Шарлот и да я заведе до дома на ветеринаря. Мюриъл бе заминала при някаква приятелка в Корнуол, така че и да искаше не можеше да я помоли за подобна услуга. При самата мисъл за това приключение, Грейс потръпваше тревожно, но не можеше да остави Шарлот ранена в участъка. Чарлс й бе дал няколко урока по шофиране, знаеше какво се прави по принцип, а и бе сигурна, че в колата има достатъчно гориво. Ако е много внимателна, не би трябвало да има проблеми. Само да не й беше толкова лошо и да не беше така горещо навън.

Като си помислеше само, колко бесен щеше да бъде Чарлс, когато разбере, че е подкарала скъпоценната му кола и то по такава причина, на Грейс й прилошаваше още повече — за щастие не беше в гаража, а на пътеката и то обърната в необходимата посока. Ако можеше да се вярва на баща й, тя бе наясно с шофирането. Проблеми имаше с обръщането и паркирането. Но с малко късмет щеше да се справи и с това.

Грейс вдигна телефона и съобщи на госпожа Боскомб, че излиза и ще отсъства поне един час, в случай че Чарлс я потърси, пое дълбоко въздух, излезе навън и се качи в колата. Бързо преговори наум всичко, нагласи огледалцето, премести лоста за скорости, поне той можеше да е по-лек, и бодро завъртя ключа. Колата запали и Грейс мина на първа, подкара и плавно излезе на пътя. Насреща й не се движеше нищо и след дълбоко вдишване и издишване, тя натисна педала на газта и колата пое бавно напред. Чувство на огромна победа я завладя.

Стана лесно, наистина лесно. Автомобилът напредваше, бавно наистина, но какво значение имаше това. След няколко минути превключи на втора. По едно време насреща й се зададе кола, чийто клаксон дружелюбно я поздрави и отмина. Взеха я за напълно равноправен шофьор, а не за поредния невеж самоубиец. Грейс се усмихна весело и посегна към лоста за скоростите, за да мине на трета, но този път не успя. Какво толкова. И втората си е много добра. Малко бавна, но в момента това нямаше значение. Стигна първите къщи на Лоуър Торп. До Магна й оставаха още две мили. И тях щеше да глътне като едното нищо. Беше й приятно. От години не се беше забавлявала така.

Неприятно й стана само, когато трябваше да мине покрай Прайъри. Ами ако Мюриъл се бе върнала неочаквано и за беля бе излязла навън и я видеше? Самата мисъл така я стресна, че тя неволно натисна педала на газта, колата дръпна рязко напред и се наложи бързо да завърти кормилото, за да вземе завоя. Размина се на сантиметри от стълба с пощенската кутия. Но все пак успя. Оставаше й да измине още само половин миля през селището, но тъй като бе рано следобед, по улиците нямаше хора и наоколо бе тихо и мирно. Скоро забеляза и сградата на полицейския участък. Успя! Беше се справила! Сега вече Грейс знаеше какво е изпитвал Линдбърг, след като бе прелетял над Атлантическия океан.

— Не разбрах, че имате кола — посрещна я сержант Джонсън.

— Взех на заем — смънка Грейс. — Как е тя? Искам да кажа кученцето.

— Не е толкова зле. Поставих я в килията.

— Господи! — въздъхна Грейс.

Жалостив хленч долетя откъм така наречената килия — малко квадратно помещение с решетки на прозореца, което преди служеше за почивка на дежурните, но след плъзналите слухове за шпиони, полицаите сложиха още една ключалка. Грейс влезе вътре и тутакси се отпусна на колене пред кутията, в която сержантът бе настанил нейната Шарлот. Кучето я видя, спря да хленчи и се опита да излезе от кутията. Изквича и веднага се отпусна обратно.

— Така е, кракът е счупен — обади се Джонсън зад гърба й. — Най-добре да я закарате при ветеринаря Джон Робъртс, госпожо Бенет.

— Непременно — обади се Грейс. — Тя вдигна кутията и моментално получи одобрението на Шарлот, изразяващо се в близване по лицето. — Много ви благодаря, че сте я настанили така грижливо.

— Нищо чак толкова не съм направил — рече мъжът. — Просто нямам време да се занимавам с изоставени животни. На всяка цена й сложете каишка, госпожо Бенет.

— Непременно. И отново ви благодаря. — Грейс се усмихна с най-нежната си усмивка, която накара човекът да пламне от смущение. — Какъв късмет, че сте имали кутия подръка. Да тръгваме, Шарлот.

Едва когато остави кутията на задната седалка, тя си даде сметка, че ще се наложи да направи обратен завой.

 

 

И с това щеше да се справи, ако госпожа Паркър не беше изскочила от пощата, за да й помаха. Грейс бе така заета с ролята си на човек, който отдавна шофира, че не усети кога стъпалото й натисна неволно педала на газта — колата отскочи назад и с трясък се спря в електрическия стълб на тротоара. Грейс остана с отметната назад глава, ужасена от случилото се, трескаво мислеше кой може да я спаси в този момент.

— Грейс, може ли да ти помогна с нещо? — проехтя до ухото й познат глас. — Какво става?

Беше Робърт.

 

 

Клариса взе на бегом стълбите, водещи до дома й в Кампдън Хил Скуеър, тананикайки си тихичко. Знаеше, че няма основания да си пее — Джак бе в непрестанна смъртна опасност, а всеки момент се очакваше немците да нахлуят в Лондон. Но денят бе чудесен и тя нямаше желание да се бори с прекрасното си настроение. Казаха й, че има много шансове да я вземат доброволка, бе преминала през медицинския преглед, мина и на интервюто, където призна, че не знае да върши почти нищо с изключение на това да кара кола и за всеобща изненада — мотор: „Чичо ми ме научи в имението си в Шотландия — бе споделила тя с комисията. Такова удоволствие е, не можете да си представите“. Казаха й, че ако бъде приета, ще й изпратят съобщение и й връчиха огромно количество брошури, които тя сигурно никога нямаше да има време да прочете. Страшно я въодушевяваше идеята за новия обрат, който взимаше животът й. Беше обядвала и с три стари приятелки, поклюкарстваха си от душа и което беше най-важно, успя да открие в Хародс страхотна бледосиня шапка за сватбата на старата си приятелка Лили Мейтланд. Цената й беше ужасяващо висока, но все едно, това щеше да е последната й подобна покупка до края на войната. Можеше да се окаже и последната й шапка изобщо. Тъкмо бъркаше в чантата си, за да открие ключа, когато погледът й беше привлечен от една фигура, сгушила се в сянката на стълбището към сутеренния етаж.

В първия момент си помисли, че трябва да се обади в полицията, решавайки, че това е скитник или крадец, сетне, й се стори, че косата на човека е прекалено чиста, за да е на някой скитник и в този момент човекът вдигна лице и Клариса позна Флорънс.

— Клариса, слава богу, че най-сетне се прибра!

— Флорънс! Какво правиш там? Хайде, ела горе. Господи, колко ужасен вид имаш! Какво се е случило?

Приятелката й наистина изглеждаше кошмарно — разрошена, с пепеляво на цвят изтерзано лице. Облякла бе шлифер и стискаше малък куфар в ръка. Няколко минути гледа втренчено, след което избухна в сълзи.

Клариса отключи и въведе хълцащата Флорънс вътре.

— Извинявай, но днес е свободният ден на Дороти, иначе тя щеше да те пусне да влезеш. Скоро ще се върне и ще ни приготви нещо за вечеря. Съдейки по вида ти, имаш нужда от нещо за хапване. Седни за малко, ще сложа вода за чай. Или може би искаш нещо по-силно. Джин например?

— По-добре чай — поклати глава Флорънс.

— Господи, скъпа, цялата трепериш. Студено ли ти е?

— Не. — Зъбите на Флорънс тракаха неудържимо.

— Ето, вземи си цигара. Май няма да е зле да повикам лекар? Зле ли ти е?

— Да. — С видимо усилие Флорънс спря ръцете си да треперят, запали цигарата, която й предложи Клариса и вдиша дима.

— Не само ми е зле, а се чувствам ужасно. По цял ден. Но това е защото съм бременна.

— Бременна?! Но тогава защо се криеш под стълбището? Робърт знае ли?

— Не. Не още. Но когато узнае… Тъкмо затова се крия.

— Флорънс нищо не разбирам. Трябва да ми обясниш.

След известно мълчание Флорънс промълви:

— Детето не е от Робърт.

— Ъхъ — успя да отрони Клариса. — А чие е? Не, не е нужно да ми казваш…

— Напротив. Държа да ти кажа. Трябва да кажа на някого и предпочитам това да си ти. Не го познаваш. Казва се Джайлс. Джайлс Хенри. Музикант е.

— Скъпа моя! Колко е вълнуващо.

— Никак даже. Свири на пиано в нощен бар.

— Наистина?! Значи скоро ще го чуем и в Албърт Хол.

— Няма да се учудя. Много е добър. Искам да кажа, че е учил в консерватория… Заедно сме отскоро… от година.

— Това е значи причината за онази малка драма с моята кума по Коледа? Стори ми се още тогава, че историята, как си заболяла и е трябвало да отседнеш в хотел, е малко прекалена.

— Така е. Искам да се извиня, но реших, че е по-добре да не въвличам и теб в тази история.

— Друг път на всяка цена ме въвлечи. Истинско приключение! Кажи ми само, онова другото бебе, не беше ли…?

— Не, за бога! То беше от Робърт.

— О, Флорънс, каква бъркотия! И какво ще правиш? Ще го махаш ли?

— Не мога, Клариса. Нямам никакви пари. Джайлс — също.

— Скъпа, ще ти дам тези пари назаем. Стига да искаш.

— Не мога. Наистина не мога да взема такава сума.

— Защо не? Само кажи.

— Работата е там, че според мен вече е късно. Става дума за три месеца и…

— Още утре ще намерим при кого да отидеш. При Бънти. Бънти Левнъс. Познаваш я, нали? Тя го прави вече три пъти. Ей сега ще й се обадя. Но все още не разбирам какво правеше долу под стълбите.

— Робърт е в отпуска и е у дома — обясни Флорънс. — Снощи се прибра. Звънях ти. Сто пъти поне. Толкова бях отчаяна. Нямаше ли те?

— Тук си бяхме. — Лицето на Клариса се разтегна в блажена усмивка при спомена за заниманията й с Джак предишната вечер. Вероятно не сме чули телефона. Флорънс, много съжалявам, наистина. Къде прекара нощта?

— В един кошмарен хотел — отговори приятелката й. — На сутринта тръгнах насам. Чаках тук. А ти къде беше?

— Имах такъв ден! Първо отидох да се запиша в Женската доброволна организация, имаше огромен списък с чакащи. После обядвах с едни приятели. След това се отбих в Хародс, за да си търся шапка за сватбата на Лили Мейтланд. Ще ходиш ли?

— Не зная — вяло отвърна Флорънс. — Едва ли. За бога, Клариса, толкова ме е страх. Къде мислиш, че е сега?

— Ти май наистина се страхуваш от него — попита Клариса, стискайки нежно ръцете на треперещата жена срещу нея. — Бедното създание! Не знам, скъпа. Вероятно е вкъщи.

— Ако дойде тук, нали няма да му казваш, че съм у вас? — Флорънс отново плачеше и отчаяно стискаше ръката на Клариса. — Закълни се, че няма да му казваш.

— Разбира се, че няма. Но наистина не разбирам защо толкова се боиш. Освен ако… — Тя втренчено гледаше Флорънс в очите. Почти се боеше да произнесе ужасното си предположение. — Той да не би… Удрял ли те е?

Флорънс издържа погледа й, след което се изправи и отиде до прозореца.

— Да — промълви тя най-накрая. — Бие ме от самото начало. Избухва и удря. Когато загубих бебето, ме събори надолу по стълбите.

— Господи! — възкликна Клариса. — Всемогъщи боже! Защо не си казала досега. Флорънс?

— Не можех — гласеше простичкият отговор. — На никого не съм казала. И на Джайлс дори.

— Но защо? Не те разбирам.

— Просто не можех. Толкова ме е страх, а и се срамувам. Това е най-лошото. Имаш чувството, че ти си виновен. Пък и той е толкова хитър. Никой няма да ми повярва.

— Аз ти вярвам — Клариса я прегърна. — Винаги бих ти повярвала.

— Зная. Но… Трудно е да се обясни. Все имаш чувството, че ако не го споделиш с някой, то не се е случило. И в повечето случаи той толкова искрено съжалява, кълне се, че никога няма да се повтори, че обича само мен. Само дето много скоро след това отново избухва. И е направо страшен. Толкова ми се иска да знам къде е сега.