Пени Винченци
Забранени места (25)

Глава 24

Ранната пролет на 1944 г.

Най-лошото нещо беше да не знаеш какво да изпитваш.

Шок, мъка (слава богу, тя наистина изпитваше искрена мъка, а толкова се боеше, че няма да скърби), ужасна вина, че е изневерила, че е влюбена в друг мъж, много вероятно бе дори да се е любила с него точно когато Чарлс е загинал, защитавайки нея и страната си. И сред всичко това нежелано, ужасяващо, предателски мъничко чувство на облекчение.

 

 

Постепенно отделните парченца бяха сглобени. „Убит при опит за бягство“ бе фразата, използвана в телеграмата заедно с неизбежните съболезнования. Повече подробности нямаше. Последното, което се знаеше със сигурност, бе, че е участвал с взвода си в тежка улична престрелка в малък италиански град и е бил пленен заедно с няколко други мъже, натоварен в камион с въоръжена охрана и откаран най-вероятно към немски лагер за военнопленници. В Италия бе настъпил истински хаос, държавата официално бе капитулирала пред Съюзниците, но големи части от армията все още бяха верни на Мусолини и водеха откъслечни, но тежки сражения. Събирането на достоверна информация бе почти неизпълнима задача. По непотвърдени сведения майор Бенет бил видян да бяга от камиона близо до френско-италианската граница, но после следата се губеше, а сега той бе мъртъв, трупът му бил идентифициран и погребан от немските власти. Съобщиха им, че за точното място на гроба ще бъдат уведомени, когато му дойде времето.

В писмо от командира му Грейс бе осведомена, че Чарлс е бил смел войник, от нищо не трепвал, често излагал живота си на опасност, подчинените му се възхищавали, колегите му го уважавали. Смъртта му била голяма загуба за родината и полка и бил предложен за медал.

Грейс четеше и се питаше колко други подобни писма с банални фрази са били пропити от сълзите на вдовици като нея.

Клифърд бе ужасно разстроен; полагаше трогателни усилия да бъде силен, но тя няколко пъти го бе заварила да плаче. Седеше до късно нощем, пиеше, четеше и препрочиташе малкото писма, които Чарлс му бе написал, гледаше старите му снимки. Тя си даваше сметка, че най-лошото сигурно бе отчуждението, фактът, че Чарлс го бе отблъснал и Клифърд го бе загубил два пъти. Усещаше и самотата му, неспособността му да сподели мъката си бе ужасяваща. Бе се обадила в Прайъри, щом получи новината и на сутринта бе отишла да се види с Мюриъл. Тя бе шокирана, затворена в себе си, отказваше всякакви думи на утеха, но прояви необичайна нежност към Грейс, хвана ръката й, каза й, че трябва да бъде много смела и сетне съвсем неочаквано попита как е понесъл вестта Клифърд, дали всичко е наред.

Флорънс бе съсипана, плачеше непрестанно. Грейс не си бе давала сметка, че Флорънс толкова обича Чарлс. Самата тя бе единствено дете, трудно й бе да си представи връзката между брат и сестра.

По-късно дойдоха родителите й. Майка й — грижовна и внимателна, дори предложи да вземе за няколко дни момчетата при себе си, баща й — разумен и практичен, запознат с неприятните формалности по издаването на документите за смъртта на Чарлс.

 

 

Всички бяха много мили. Момчетата бяха болезнено мълчаливи и послушни, ходеха на пръсти из къщата, изпълняваха домашните си задължения, приготвяха й чай. Освен това с трогателна пряма чувствителност, която смътно напомняше на Грейс за баща им, изглежда осъзнаваха, че трябва да помогнат на Клифърд, и предлагаха безкрайни партии шах, намираха му по радиото концерти, настояваха да излезе на разходка с тях, Шарлот и останалите й две червеникавокафяви кученца, които никой не бе готов да вземе.

Госпожица Мъртън притисна Грейс до огромния си бюст и без да се притеснява я държа в прегръдките си по време на първия й и единствен истеричен плач, а сетне тихичко се увери, че всички деца разбират какво се е случило. Когато на следващата сутрин Грейс влезе да посвири, на пианото имаше множество букети от иглики, кокичета и върбови клонки. Намина бащата на Елспет, пребледнял от смущение и състрадание, носеше голямо парче сирене под палтото си и каза на Грейс, че ако има нужда от помощ в къщата или градината, той с удоволствие ще се отзове. Госпожа Бабидж идваше всеки ден в продължение на две седмици, за да почисти, да изпере и изглади, като не прие никакво заплащане за труда си.

Къщата бе заляна от съболезнователни писма от старите приятели на Чарлс и техните родители, същите хора, които най-много бяха пренебрегвали Грейс, докато съпругът й беше жив. Тя бе по-скоро изненадана, отколкото разгневена. Клариса също й писа с такава чувствителност и разбиране, че трогна Грейс най-много от всички. Писмото завършваше с думите: „Ако имаш нужда от мен или пък от нещо, което бих могла да сторя за теб, ще дойда на всяка цена заедно с Джак“.

 

 

Грейс нямаше представа какво да прави с погребението; обичайната процедура очевидно не можеше да се приложи, но тя чувстваше, че е необходима официална церемония като открит израз на скръб, потвърждение на смъртта на Чарлс, което да придаде значимост и на живота му. Грейс се посъветва с викария и той предложи възпоменателна църковна служба. Идеята й допадна, даде й цел, върху която да се съсредоточи. Тя се зае с организирането, с избора на музиката и четенията. Искаше някой да каже няколко думи за Чарлс, но не можеше да реши кой: Лорънс би бил най-добрият избор, но той също бе мъртъв, ясно бе, че това не е по силите на Клифърд, а нямаше намерение да моли никого от старата гвардия. Сетне се сети за Клариса: беше необичаен, странен избор, пък и подобни речи рядко се държаха от жени, ала колкото повече се опитваше да я прогони, толкова по-добра й се струваше идеята. Грейс прати телеграма на Клариса в Дартмът, защото се боеше, че писмото няма да пристигне. Клариса веднага й отговори също с телеграма: „Трогната, голяма чест, ще се постарая да я заслужа. С любов. Клариса.“

 

 

Един от най-трудните проблеми беше Клифърд. Той трябваше да присъства на службата, ала съществуваше опасност Мюриъл открито да прояви враждебност. Накрая, след няколко почти безсънни нощи, изпълнени с видения как Мюриъл се хвърля към гърлото на Клифърд, Грейс потърси съвет от Флорънс.

— Не се тревожи — рече тя. — Аз ще се оправя с нея. Тя обикновено ме слуша. Пък и много от старите й приятелки ще са там, едва ли ще иска да направи нещо недостойно.

 

 

Радваше се, че има толкова много неща, за които да мисли, че беше толкова заета; така беше по-лесно да не мисли за Бен. А ако все пак мислеше за него, обикновено когато лежеше будна в мрака, тя се чувстваше ужасно зле, изпълваха я вина, срам и копнеж, който потискаше така решително, че й секваше дъхът. Не се осмели да му пише.

 

 

Беше ясен ветровит мартенски ден, когато Грейс седна на предната пейка в църквата, родителите й се настаниха от двете й страни, момчетата и Клифърд — до тях. Мюриъл бе от другата страна на пътеката с Флорънс и Имоджийн, седеше изправена като глътнала бастун, с каменно изражение. Клариса и Джак, и двамата в униформа, седнаха отзад.

В малката църква имаше страшно много хора, а старата гвардия се появи с цялата си мощ, поколението на Мюриъл и Клифърд, както и приятелите на Чарлс, повечето млади жени. Всички се усмихваха мило и леко смутено на Грейс. Озоваха се сред доста по-широк кръг представители от местното общество, отколкото бяха очаквали, голяма група деца от селското училище под строгия надзор на госпожица Мъртън, няколко фермери от далечни села, придружени от съпругите си, бащата на Елспет Дън, пребледнял и много по-притеснен от обикновено в неудобния си костюм, госпожа Лейси и още няколко членове на окръжния комитет на жените земеделки, както и няколко от самите момичета, госпожа Бабидж заедно с господин Бабидж, приготвил в ръка цели три носни кърпички, госпожа Боскомб от телефонната централа, оставила работата си на грижите на новоназначената си помощничка.

Всички бяха тук, защото обичаха Грейс и искаха да й покажат обичта си. Тя поглеждаше наоколо от време на време, присъствието им й даваше утеха и смелост. Щом викарият влезе в църквата и Джон Стоукс засвири на органа, Грейс се изправи, протегна ръка през майка си и стисна дланта на Клифърд, опитвайки се да му предаде тези чувства.

Службата не беше дълга, изпяха „Господар на всички надежди“, викарият каза няколко молитви и кратка реч, сетне пя хорът. А после Клариса стана, приближи до стъпалата към олтара, вгледа се за миг в хората. Виждаше се, че е искрено трогната. В тъмните й очи блестяха сълзи и тя с мъка заговори. Ала щом започна, набра сила, увереност и Грейс се заслуша в нея едва ли не със страхопочитание.

— Някои от вас познаваха Чарлс Бенет, други — не — започна тя. — Всички сте тук, за да почетете паметта му, а също и живота му и това е единственото, което има значение. Аз го познавах много добре през по-голямата част от живота му: в един момент щях да се омъжа за него. — Тя замълча и леко се усмихна. — Това, че останахме приятели, при това добри приятели, макар да не се оженихме, доказва прекрасният позитивен подход на Чарлс към всичко. Днес тук има няколко души, които го познаваха и обичаха много: родителите му Мюриъл и Клифърд, сестра му Флорънс и разбира се, съпругата му Грейс. На тях трябва да изразим нашите най-искрени, най-нежни съболезнования. Другите, които го познаваха като малко момче, които го обичаха, учеха, наблюдаваха го как расте, също ще понесат трудно загубата. В момента има толкова много жертви, толкова много болка, толкова много млади мъже умират в разцвета на силите си. Това не намалява болката от загубата на всеки един. Но най-важно е качеството на живота, а качеството на живота на Чарлс беше чудесно. Щедър приятел, любящ съпруг, прекрасен и смел офицер, изключително предан син…

Тук тя замълча, тъй като Мюриъл внезапно се бе изправила, лицето й изразяваше скръб, нежност. Тя погледна Клариса, сетне се извърна, забърза по пътеката и излезе от църквата със стиснати юмруци, опитвайки се да възвърне самообладанието си. Настъпи кратко мълчание и преди Флорънс да успее да я последва настъпи раздвижване на пейката на Грейс, отекнаха стъпки и Клифърд бързо излезе след нея. Флорънс понечи да стане, но Джак я спря и Клариса продължи:

— Едва ли има какво още да се каже. Но смятам, че едно нещо е особено важно. Мнозина от присъстващите изобщо не са познавали Чарлс и са тук заради Грейс, за да я подкрепят. Смятам, че това ще бъде утешение за нея, както и фактът, че през краткия си брак с Чарлс, тя бе най-добрата и любяща съпруга. Зная, че той се гордееше с нея, и с право.

Тъмните й очи спряха на Грейс, усмихнаха й се толкова мило и съучастнически, че част от вината и болката се стопиха; а когато Джон Стоукс засвири най-хубавия погребален химн и паството се изправи да запее, Грейс коленичи и заплака от облекчение и благодарност, че Чарлс никога няма да научи за прегрешенията й. Поне това, макар и не по нейна заслуга, щеше да му бъде спестено.

И когато най-сетне излезе навън и разтревожено потърси Мюриъл, зърна прекрасна и неочаквана картина: Мюриъл стоеше в ъгъла на гробището, очевидно все още завладяна от скръб, ала човекът, който я успокояваше, утешаваше и нежно попиваше сълзите й не бе Флорънс. Беше Клифърд.

 

 

След три дни Грейс получи писмо от Бен.

Скъпа ми Грейс,

Момчетата ми писаха и ми съобщиха за Чарлс. Съзнавам колко си нещастна и наистина съжалявам. Мисля за теб и силно се надявам, че си добре. Нищо не бих могъл да направя, но знаеш, че съм тук.

С любов, Бен

— Благодаря ви, че сте писали на баща си — рече тя. — Много сте мили.

— Смятахме, че би искала той да знае — отвърна Даниъл.

— Да, така е.

Тя му отговори, благодари за писмото, изпрати му поздрави; само толкова. Знаеше, че той ще разбере; и решително, внимателно, сякаш опаковаше нещо за съхранение през дълга зима, го прогони на дъното на съзнанието и сърцето си, докато настъпеше момент, когато щеше да бъде готова да помисли какво да прави.

Когато се измъкна от дълбоката и искрена скръб по Чарлс, Флорънс най-сетне реши да помоли Робърт за развод. Нямаше представа защо това решение й бе отнело толкова време и защо дори отиването при адвокат я плашеше толкова. Нито нежното настояване на Джайлс, нито собственото й желание да започне нов живот с него, нито дори още по-тежкия натиск от страна на баща й, а нападението на Робърт върху Грейс, й бе дало смелост да действа. Обърна се към адвокатска фирма в Солсбъри, които не знаеха нищо за нея и семейството й, и със сигурност нищичко за Робърт. Адвокатите, инстинктивно усети тя, бяха сплотени също като лекарите и биха обединили сили, когато се наложи, а тя доста се боеше какво би могъл да стори с нея Робърт с помощта на колегите си, ако се бе обърнала към някоя малка провинциална фирма.

Името на адвоката беше Додс. Сивокос и енергичен, лицето му остана учтиво безизразно, когато го запозна с подробностите.

— Искам да се разведа — твърдо рече тя, — заради изневяра.

— Заради изневярата на съпруга ви?

— Не — отвърна тя. — Заради моята.

Господин Додс издържа първата проверка, дори не мигна.

— Разбирам. Значи всъщност съпругът ви иска развод?

— Не — рече Флорънс. — Аз искам развод.

— А той изразил ли е желание да се разведе с вас?

Флорънс се поколеба.

— Ами… да.

— Това е много важно, госпожо Грийг.

— Разбирам. Да, разбира се, че желае.

— И вие ще осигурите необходимото доказателство?

— Да.

— Можете ли да назовете някого?

— Да, мога — бащата на детето ми.

Лицето на Додс си остана все тъй безизразно.

— Аха. И има ли неоспоримо доказателство за тази роднинска връзка?

— Само визуална прилика. Имам предвид, че не е записано в свидетелството й за раждане.

— Ясно. Налага се да се изпълнят някои процедури, ако искаме това да бъде прието за доказателство. Кръвни тестове и така нататък.

— Мога да докажа, че съпругът ми е бил далеч от вкъщи по времето… по време на зачеването й.

— Това може да е от полза — каза господин Додс.

— Какво ще стане после?

— Ще пиша на майор Грийг, ще го уведомя, че сте ми дали инструкции, както и на какво основание сте сторили това. Сетне ще изчакате отговора му. Имали ли сте някаква връзка с майора през последните няколко месеца?

— Не пряко — отвърна Флорънс.

 

 

След десет дни тя получи писмо от Робърт.

Скъпа ми Флорънс,

Отделям време да се свържа с теб заради необикновеното писмо от господин Кенет Додс от „Додс и партньори“ в Солсбъри.

Трябва да ти кажа, че нямам намерение да се развеждам с теб; твърде много те обичам.

Разбира се, зная, че бракът ни не е идеален и смятам, че ако сме честни, трябва да признаем, че и двамата не сме се държали съвършено в някои случаи. Но целият смисъл на брака е, че той е нещо, върху което да се работи в съдружие с партньора. Никой не очаква бракът да е лесен; и ако ти си очаквала това, мила моя, значи си била много наивна. Но смятам, че все още имаме основа за щастлив съвместен живот, и мисля, че трябва да продължим напред, търсейки това щастие.

Бих искал да те уверя, че наистина считам Имоджийн за свое дете.

Обичам я много и искам да я доведа заедно с теб в нашия общ дом. И бих искал разбира се, да имам още деца. Тази война наложи ужасно напрежение върху всички връзки, дори най-щастливите. Но ако в раздялата ни изобщо имаше нещо положително за мен, то е, че ме накара да осъзная колко много те обичам.

Смятам, всички знаем, че краят се вижда, макар все още да не е съвсем близо още година и може би ще бъдем заедно в нашия собствен дом, ще градим бъдещето.

Ако успееш да приемеш и простиш недостатъците ми, Флорънс, аз със сигурност бих могъл да приема и простя твоите.

Надявам се да бъда пуснат в отпуск през следващите няколко седмици и тогава сигурно бихме могли да обсъдим всичко заедно и да открием път напред.

Дотогава оставам твой любящ,

Робърт

— О, Господи — прошепна Флорънс, остави писмото и се взря през прозореца, усетила как старият ужас засяда в гърлото й. — Мили, мили боже, какво да правя?

 

 

Повече от всичко на света Грейс искаше да види Бен; ала повече от всякога чувстваше, че това е забранена територия. Вината все още я преследваше; вината и напълно нелогичният суеверен страх, че по някакъв начин е станала причина за смъртта на Чарлс, че в известен смисъл това е наказание за нея. Знаеше също така, че трябва да мине много време, преди да може да се види с Бен, че всички биха били шокирани и биха я отхвърлили от обществото, ако го стореше по-рано. Прибавено към вината, това съсипваше Грейс още повече. Спеше лошо, беше раздразнителна и нещастна през деня, чувстваше се неспособна да работи, не бе в състояние дори да дава уроци по музика в училището.

В желанието си да предложи лечение, госпожица Мъртън я помоли да й помогне в организирането на танците за Петдесетница. Грейс доста равнодушно отвърна, че ще помогне, ако има време. Елспет Дън взе отлично изпита си по пиано във втори клас, а Грейс само каза на госпожица Мъртън, че много се радва, но не направи опит да се види със самата Елспет. Единствените чувства от седмици наред показа, когато Дейвид Лукас разбра, че е получил гимназиална стипендия; тогава избухна в сълзи, притисна го към себе си и повтори няколко пъти:

— Баща ти ще бъде толкова радостен, ужасно радостен.

 

 

Дейвид и Даниъл непрестанно питаха кога Бен ще дойде да ги види. Като се опитваше да не бъде рязка, Грейс им отговаряше, че няма представа, че той сега е далеч в северната част на Англия. Знаеше, че не е справедливо спрямо тях, че сега те се нуждаят от обич повече от всякога, ала осъзна, че не е способна да им я даде. Запасите й бяха изчерпани.

Флорънс, която също бе нервна и раздразнителна, мина да я посети, уж под предлог да я поразвесели, но всъщност да се освободи от товара за напълно провалилия се опит да се разведе с Робърт. Каза на Грейс, че изглежда ужасно.

— Благодаря ти — рязко отвърна Грейс.

— И тази рокля ти стои отвратително, направо виси по теб. Трябва да я стесниш или нещо подобно.

— Флорънс, когато реша, че се нуждая от съвета ти за каквото и да било, включително и за външния си вид, ще ти го поискам — рече Грейс.

— Добре. Не е нужно да се държиш така.

— Напротив. Флорънс, време е някой да ти каже да мислиш, преди да говориш. А не да си отваряш устата и да разстройваш хората. Ти си точно… точно като майка си.

— Наистина ли? — Флорънс бе по-скоро изумена, отколкото разстроена.

— Да, понякога.

— Колко ужасно. Много съжалявам.

Дори скъпата госпожа Бабидж, която продължаваше да идва да чисти Мил Хаус и понечи да ободри Грейс със забележката, че краят се вижда, я раздразни непоносимо.

— Вече бягат — подхвърли тя, докато търкаше пода на кухнята. — Макар че все още ни предстои нападение, разбира се, трябва да сме подготвени за това. — Сетне започна да изрежда какво са преживели, как нощем бомбардирали селата и големите градове в Англия, заключавайки, че британците винаги са успявали да се справят. Грейс не особено учтиво й каза, че за в бъдеще смята да се справи сама с почистването и много й благодари за помощта. Сетне цял час плака, обзета от угризения при спомена за обидата, изписана по лицето на госпожа Бабидж, когато си събра нещата и й каза, че се радва, задето е по-добре.

 

 

Ала накрая Дейвид я измъкна от това състояние, накара я да осъзнае колко зла е станала. Клифърд я бе поканил в неделя на концерт с него в катедралата. Грейс му отговори, че съжалява, но няма настроение да излиза и го помоли той да заведе Дейвид.

По-късно Дейвид дойде при нея.

— Това беше отвратително — рече той. — Сър Клифърд специално осигури билетите. Помоли Флорънс да ги купи като изненада за теб.

— Е, не е трябвало да го прави, без да ме пита.

Дейвид я погледна.

— Вече изобщо не си такава, каквато беше — рече той.

Този следобед тя излезе на дълга разходка, за да помисли за себе си и всичко останало. Мисли за Чарлс и си каза за хиляден път, че той поне никога няма да научи, че го е предала. Мисли за Бен и как е сигурна, че все още го обича. Мисли за вечерта, когато Робърт я нападна и как тогава бе решила, че за в бъдеще ще поеме живота си в свои ръце и ще гледа позитивно на нещата. Алтернативата — да бъде негативно настроена и неприятна за всички, не бе от полза нито за нея, нито за паметта на Чарлс. Тя застана на хълма, където Бен бе погалил ръката й в онзи горещ следобед толкова отдавна, погледна надолу към къщата и щастието, което бе успяла да намери там, и реши да го открие отново.

Когато се прибра вкъщи, седна и написа две писма; кратка извинителна бележка на госпожа Бабидж и доста неуверено писмо до Бен.

Не беше дълго, но й отне много време. Бюрото и кошчето за боклук се напълниха с изписани листове. Думите не идваха. Грейс се чувстваше странно, изпитваше вина, сякаш Чарлс я наблюдаваше. Освен това я мъчеха мислите за Бен. Беше ли арогантно да смята, че той чака, обезумял от нетърпение, да бъде повикан от нея и ще изостави всичко, за да дотича в мига, в който получи писмото? Дали ще сметне постъпката й за прибързана, отвратителна, безчувствена? И възможно ли бе да се е уморил от чакане, да съжалява за това, което е казал и сторил?

— О, за бога — рече Грейс и посегна за нов лист, — стегни се.

Накрая му написа само, че й липсва, че мисли за него през цялото време, че когато си вземе отпуск, тя ще се радва, ако дойде в Мил Хаус да „ги види всички“. Добави: „С голяма любов, Грейс“.

В мига, в който го пусна, се почувства по-добре.

 

 

В едно слънчево априлско утро Флорънс бе събудена в шест часа от звъна на телефона: обаждаше се Джоан Хавърфорд.

— Флорънс, след час трябва да посрещнем влак с пострадали. Снощи в Южен Лондон е бил ударен от бомба голям жилищен блок. Трябва да помогнем в настаняването на хората. Би ли могла да дойдеш до Солсбъри в девет?

— Да, разбира се — отвърна Флорънс.

 

 

Дванайсетината жени, които слязоха от влака, последвани от децата си, бяха шокирани и раздразнени.

— Сигурно са ти много благодарни — казваха й хората и не можеха да повярват, когато им обясняваше, че всъщност нямаше и помен от благодарност, напротив, те като че ли обвиняваха нея за нещастието си, тъй като им беше под ръка.

Заведоха ги в чакалнята, дадоха им горещи напитки, топли дрехи, чисти пелени и мляко за бебетата.

— Колко дълго ще седим тук? — попита едно момиче, стиснало за ръката сополиво дете. — Трябва да се връщам, чака ме работа.

— Не зная — търпеливо рече Флорънс, — но ако няма къде да живееш, не можеш и да работиш, нали? Поне за известно време.

Момичето я погледна, преценявайки акцента й, вълнения й костюм, който очевидно бе много скъп, и подхвърли:

— Е, да, ти си добре.

— Какво работиш? — попита Флорънс, без да обръща внимание на забележката.

— Във фабрика — отвърна момичето.

— А къде е съпругът ти?

— Нямам.

— Ами кой… чие… — рече Флорънс и кимна към бебето.

— Какво те интересува?

— Трябва да зная. Заради документите. След като се налага да ти намеря квартира.

— Да вървят по дяволите документите — подсмръкна момичето, готово да се разплаче. Бебето неочаквано се усмихна и протегна ръка към Флорънс; беше много сладко, въпреки отвратителните си сополи, с огромни кафяви очи и черни копринени къдрици. Очевидно бе едно от „каки бебетата“ на американските войници, помисли си Флорънс, увеличаваща се армия от невинни жертви на американското нашествие.

— Много е сладка — рече тя. — Колко е голяма?

— На девет месеца.

— Хубава е. Как се казва?

— Мейми — отвърна момичето, спечелено незабавно от този израз на възхищение. — На госпожа Айзенхауер. Баща й е пилот. Ще се оженим след войната — добави, по-скоро с надежда, отколкото с убеждение в гласа. — Той има голяма къща с басейн там и всичко останало.

— Колко хубаво — рече Флорънс. Бе слушала това и преди. — Е, добре, сигурно би желала нещо временно, просто докато се върнеш в Лондон. Има ли там някой, с когото би могла да живееш? За известно време?

— Не, няма — отвърна момичето. — Баща ми ме изхвърли, когато… е, когато разбрах, че Мейми е на път и бях отседнала при приятелка, но… тя умря снощи. А също и трите й деца.

Тя изведнъж избухна в сълзи; Мейми я последва и засъхналите сополи се смесиха с нови. Флорънс извади носна кърпичка от чантата си и нежно избърса личицето й.

— Иди седни ей там — рече тя. — Ще ти донеса още една чаша чай и ще видя какво мога да направя.

В края на уморителната сутрин, бяха намерили квартири на всички, с изключение на момичето с малкото американско бебе.

Флорънс погледна към девойката и трескаво заразсъждава. Бавачката Бейнс вече не можеше да се справя с Имоджийн; оплакваше се много и имаше нужда от почивка. Къщата бе мръсна и разхвърляна, готвачката бе излязла в пенсия. А бебето щеше да развесели Имоджийн.

— Искаш ли да отседнеш при мен? — попита Флорънс. — Само за няколко седмици?

— Не зная — отвърна момичето. — Каква е уговорката? Колко ще ми струва?

— Ти да ми помагаш в домакинската работа и да се грижиш за дъщеричката ми, докато аз съм тук. Пет дни в седмицата. Няма да ти струва нищо. Но няма и да мога да ти плащам много. Ще имаш хубава голяма стая, а и градината ни е приятна. О, и трябва да се държиш добре с майка ми. С нея малко трудно се общува.

Момичето я погледна и изведнъж се ухили, имаше хубава весела усмивка.

— Едва ли е по-лоша от моята — рече.

 

 

Щом настани Джанет и Мейми в колата, Флорънс изведнъж бе обзета от паника. Не беше в неин стил да действа толкова импулсивно, не знаеше нищо за Джанет, би могла дори да има криминално досие, Мейми можеше да се окаже кошмар и да плаче през цялото време, а Мюриъл без съмнение щеше да получи припадък. Е, вече бе твърде късно, помисли си тя, съвсем ясно бе дала да се разбере, че става дума за няколко седмици, а и за Имоджийн би било добре да има компания. Пък и война бе в края на краищата.

— На път към къщи трябва да се отбия при адвоката си — рече тя на Джанет. — Няма да се бавя.

 

 

— Можем да пишем отново — каза господин Додс, — да потвърдим намерението ви да поискате развод. Но както разбирате, вие сте тази, която го моли за развод. Той може да продължи да отказва.

— Да.

— Доколкото ви разбрах, госпожо Грийг, вие казахте, че той имал желание да се разведе с вас.

— Да, така мислех.

— Изглежда не сте преценили правилно. Сега той има право да откаже. Ако той беше ищецът, нещата щяха да са по-различни. Няма ли някакви доказателства по отношение на майор Грийг?

Адвокатът изглеждаше доста оживен: очевидно се бе въодушевил от задачата. Сигурно не е свикнал с такива сложни случаи, помисли си Флорънс; пък и хонорарът му доста щеше да скочи. Тя въздъхна и бавно отвърна.

— Не. Не мисля.

— Госпожо Грийг… — Мъжът се поколеба. — Трябва да подчертая колко е важно да ми кажете всичко. Ако разполагам с повече информация, бих могъл да предложа друг подход. И разбира се — той прочисти гърло, — всичко между нас е съвсем поверително.

Той се взря в нея и леко се изчерви, щом срещна погледа й.

— Няма причина да се притеснявате, госпожо Грийг. Уверявам ви, твърде малко неща могат да изненадат или шокират човек с моята професия.

Господи, помисли си Флорънс, той смята, че Робърт е някакъв извратен тип. Че е перверзен или пък се облича в женски дрехи. Мисълта я накара да се усмихне.

Сетне осъзна, че господин Додс всъщност е прав и че Робърт наистина е извратен. И изключително опасен. Дотолкова, че да се върне, да я открие и да я преследва до края на живота й, ако тя проговори, заклейми го в съда и съсипе кариерата му. Не би могла да стори това, беше твърде опасно. Той можеше да се върне, да я открие и да си отмъсти. И на нея, и на Имоджийн. Където и да бяха.

— Не — отвърна тя. — Няма нищо, което да не съм ви казала.

 

 

Мюриъл бе ужасена от пристигането на Джанет и Мейми.

— Съжалявам, Флорънс — рече тя, — не мога да се примиря с това. Едно е Грейс да пълни къщата на Чарлс с всякаква паплач, и съвсем друго — ти да го сториш в моята. Момичето може да остане тази нощ, но на сутринта трябва да си тръгне.

Имоджийн влетя сияеща в стаята, притиснала яростно борещата се Мейми към гърдите си.

— Бебето се изака на пода — обяви тя.

— Мисля, че се разболявам — рече Мюриъл.

 

 

— Майка ми ще вечеря в стаята си — каза Флорънс. — Чувства се много уморена.

— По-скоро не иска да седи на масата с мен — весело подхвърли Джанет. — Дъщеричката ви е много умна. Толкова е малка, а знае текстовете на всички песни. И може да брои чак до осемдесет и четири.

Всички съмнения на Флорънс относно правилността на решението й да приюти Джанет изчезнаха.

Тя отнесе подноса с вечерята на Мюриъл до стаята й, почука и го остави до леглото й.

— Каквото и да си донесла, не ми се яде — рече Мюриъл. — Прекалено съм разстроена.

— Донесох ти малко супа — отвърна Флорънс. — Джанет я приготви. — Бог знае какво е сложила, но ухае много по-хубаво от всички ястия, които е правила някога готвачката.

— Може да я опитам — рече Мюриъл, — но съм сигурна, че няма да е хубава. Тия хора нямат представа какво е прилична храна.

— За разлика от готвачката, имаш предвид — отбеляза Флорънс.

Когато се върна за подноса, купичката със супа беше празна.

 

 

— Беше чудесна — рече тя на Джанет и си сипа още супа. — Какво си сложила?

— Най-вече картофи. И разни други неща. Обичам да готвя. Мама работеше в кухнята на „Савой“, преди да я уволнят — добави тя.

— Защо я уволниха? — притеснено попита Флорънс.

— Свиваше разни неща.

— Мисля, че е по-добре да не го споменаваш на майка ми — рече Флорънс.

 

 

Мейми не плака през нощта, а когато сутринта Флорънс слезе да закуси, долови миризмата на прясно изпечен хляб.

— Оставих го да втаса, намерих малко мая. Много по-хубав е от заводския, дето мирише на мръсни крака.

След три дни с вкусни супи, зеленчукови яхнии и прекрасни омлети, приготвени от изсушени и пресни яйца, Мюриъл неохотно заяви, че Джанет може да остане до края на месеца „стига готвачката да няма нищо против“.

Флорънс не й предаде точните думи на готвачката, които гласяха, че няма да съжалява, ако изобщо не види госпожа Бенет до деня на Страшния съд.

 

 

— Мислиш ли, че Чарлс е оставил завещание? — обърна се Грейс към Клифърд една вечер. — Защото ако е така, бих искала да го видя. Не разбирам много от тези неща, но знам, че трябва да се плати данък по наследството и така нататък. Ненапразно съм дъщеря на управител на банка.

— Сигурен съм, че е оставил — отвърна Клифърд. — Малко вероятно е за адвокат да не остави всичко в пълен ред.

— Претърсих бюрото му, а и навсякъде, където смятах, че може да го е сложил, но не го открих. Къде може да е?

— Може би в банката или е депозирано при друг адвокат. А може и да е в Прайъри. Всъщност… аз утре ще ида дотам за малко. Мюриъл има проблеми с градината. Бих могъл да потърся из старите му документи, ако искаш.

Лицето му беше безизразно, отбягваше погледа й. Грейс му благодари, ала се спусна към телефона в мига, в който Клифърд излезе на разходка. Накара Флорънс да обещае, че ще й докладва на следващия ден.

— Бяха седнали в градината като съпрузи — съобщи Флорънс. — Мама изглеждаше малко нацупена и плетеше съсредоточено, татко я питаше за думи от кръстословицата. Идилия, както би казала Клариса.

— Наистина е идилия — рече Грейс, мислейки си, че ако смъртта на Чарлс бе станала причина да се постигне нещо, което досега бе изглеждало невъзможно, значи все пак не е била напълно безсмислена.

Клифърд бе намерил завещанието: Чарлс оставяше всичко на Грейс, къщата, всичките си авоари. Тя ставала доста състоятелна жена, с независими средства, каза й Клифърд. Опитвайки се да свикне с тази мисъл, Грейс се почувства по-виновна от всякога заради Бен. Виновна и смазващо потисната.

Седмици наред не бе получавала вести от него; бе решила, че сигурно е изпратен някъде другаде, или още по-лошо, може би не бе сигурен как да постъпи. Всяка сутрин вземаше писмата, преглеждаше ги, като се преструваше, че ръката й не трепери, оставяше ги в антрето, качваше се в стаята си и се взираше с все по-натежало сърце навън към алеята, където го бе видяла за първи път да слиза от джипа. Чудеше се дали някой ден ще го види отново там. Казваше си, че е абсурдно, нелепо да се чувства по този начин, че има война и всички са на фронта; че писмата закъсняват със седмици, цензурират се и може би никога не пристигат на местоназначението си, но нямаше полза; всекидневното мъчение продължаваше.

 

 

И накрая една сутрин, когато напълно бе загубила надежда и всичко бе тръгнало наопаки, когато се бе успала и се бе събудила с главоболие, Дейвид бе разлял чая върху домашните си, а Даниъл се бе сетил, че има футболен мач, след като бе забелязал, че Флоси здраво е надъвкала шортите му, когато Клифърд три пъти я бе попитал дали се чувства добре и бе забелязал, че изглежда много отслабнала, когато Мюриъл бе настояла Грейс да поговори с Флорънс за Джанет, когато госпожа Лейси й изпрати с бележка, че вече имат три оплаквания от момичето, за което се бе застъпила, когато се бе погледнала в огледалото и бе установила, че косата й е мръсна, а на носа й се е появила пъпка, когато Флорънс се бе отбила на път за работа, за да я помоли да приеме доставка от няколко десетки одеяла и да ги изпере вместо нея, когато пощальонът изобщо не дойде — изведнъж на алеята се чу скърцане на гуми, Грейс се изправи, разля чая си върху последната филийка хляб и раздразнено рече:

— Ако това са скапаните одеяла, ще…

Сетне изведнъж млъкна и Клифърд забеляза как тя рязко пребледня, а сетне се изчерви; и когато стана да погледне през прозореца, зърна на алеята джип, а от него се подаде строен мъж и после…

— Бен! — с разтреперан глас промълви Грейс, а сетне повтори по-високо: — Това е Бен! — Втурна се навън и се хвърли в обятията му. Двамата останаха на алеята прегърнати, Грейс се бе повдигнала на пръсти и бе притиснала глава към гърдите му, Бен бе заровил устни в косите й.

— Боже мой! — възкликна Клифърд, загледан доволно в двойката. — Значи съм бил прав.

Той мило поздрави Бен („А сигурно никак не му е било лесно — отбеляза по-късно Грейс. — Сигурно изпитва известна ревност и предубеждения към теб.“), сетне каза, че има нужда от разходка и че ще вземе момчетата от училище, за да им съобщи новината.

 

 

— Защо се забави толкова? — попита Грейс, загледана щастливо в Бен. — Защо поне не ми се обади по телефона? Какво стана? Толкова се уплаших, толкова се разтревожих…

— Получих писмото ти едва преди два дни — отвърна мъжът. — Непрекъснато бях в движение, а и се наложи да излъжа, за да ми дадат отпуск, казах, че Дан пак е болен. Не мога да остана дълго.

— Колко?

— До утре, но поне ще знаеш, че те обичам.

— Да, ще зная, че ме обичаш. А ти ще знаеш, че аз също те обичам.

Тя погледна през прозореца; високата фигура на Клифърд се отдалечаваше по алеята.

— Ела — рече Грейс и протегна ръка, — имаме малко време. Малко време, за да ти покажа колко много те обичам. — И без повече думи го поведе нагоре по стълбите към стаята си.

Никога нямаше да забрави това преживяване. Никога не се бе отдавала така пълно и безрезервно на удоволствието, пропило цялото й същество. Ръцете, устните, гласът на мъжа я водеха към незнайни висини, тялото му се движеше в унисон с нейното по дългия път през високи ослепителни върхове и сладостни долини, през разкъсващ възторг и блажено спокойствие.

Странното диво пътешествие стигаше почти до ръба, сетне се връщаше назад, за да приближи към следващия, а сетне към следващия, и после, да, този път със сигурност към мощното пълно освобождаване.

— Обичам те — прошепна той, докато лежаха отпуснати и се усмихваха, изумени от преживяното. — Обичам те толкова много. Повече от всякога.

— И аз те обичам — отвърна Грейс. — Повече от всякога.

— Сигурно не ти е лесно — подхвърли Бен, загледан замислено в нея. — Сигурно се чувстваш поне малко… зле.

— Да, Бен, чувствам се много зле. Изпълнена с вина и угризения и често съм доста неприятна. Боя се какво ще кажат и ще си помислят хората. Но работата е там, че единственият човек, за когото това би имало значение и който щеше да бъде наранен, е мъртъв. Всичко това му е спестено. И никога не е знаел. Слава богу. Ужасно противно е да мислиш по този начин, ала все пак това не може да му навреди.

Загледан в нея, Бен протегна ръка и отмести немирна къдрица, паднала върху очите й.

— Мисля, че си съвършена — прошепна той. — Съвършена.

— Бен, не съм — засмя се Грейс на абсурдното твърдение. — Разбира се, че не съм. Имам пъпка на носа, а и косата ми е мръсна…

— За мен си съвършена, това имах предвид — прекъсна я мъжът. — Обичам те такава, каквато си. За мен си съвършена.

— Значи вие двамата сте влюбени? — попита Даниъл.

— Ами… да. Да, мисля, че е така — предпазливо отвърна Бен и се усмихна на Грейс.

Момчетата се бяха върнали с Клифърд и се бяха хвърлили да прегръщат Бен. Сетне всички пиха чай в градината, защото бе горещо, наистина доста горещо за майски ден, а сетне Бен и Грейс бяха седнали на пейката пред френските прозорци, той бе прегърнал младата жена през раменете и се бе усмихнал малко глуповато.

— Гадост — рече Даниъл. — Също като Дейвид и Елспет.

Дейвид бе необичайно мълчалив. Грейс се обърна към него и Бен проследи погледа й.

— Дейв, искаш ли да се поразходим малко? — предложи той.

— Не особено — отвърна рязко Дейвид.

— Аз бих се радвал. А после може да поиграем футбол.

Дейвид го изгледа доста хладно.

— Добре.

— Ще дойда и аз — обади се Даниъл.

— Ти трябва да дойдеш с мен в Прайъри — твърдо рече Грейс.

— О, не в Прайъри — изхленчи Даниъл. — Не искам да виждам Имоджийн!

— Е, тя сигурно ще е там. Но Джанет има нужда от помощ. Обади се по телефона. Дере заек.

Даниъл грейна. Дрането на зайци беше едно от постиженията, с които най-много се гордееше.

— Добре тогава. Сър Клифърд, а вие какво ще правите?

— И аз имам ангажимент там — отвърна Клифърд. — С една черна мушица — намигна той на Грейс.

 

 

Бен и Дейвид поеха мълчаливо през полето.

— Значи през септември започваш в гимназията? — подхвърли Бен.

— Аха.

— Браво на теб. Гордея се с теб. А как върви музиката?

— Добре.

— Искаш ли да учиш още някой инструмент в училище? Например цигулка като дядо ти.

— Не знам. Може — отново сви рамене момчето.

— Дейвид.

— Какво?

— Дейвид, погледни ме.

Момчето вдигна поглед и Бен зърна в очите му болка и враждебност.

— Какво? Заради Грейс ли? Заради нас двамата с Грейс?

— Не.

— Това е, нали?

Настъпи мълчание. Сетне момчето припряно изрече:

— Не разбирам как си могъл. Би трябвало да обичаш мама. Какво мислиш, че щеше да каже тя, ако знаеше?

— Смятам… — предпазливо започна Бен. — Според мен щеше да каже, че се радва.

— Защо? За какво би могла да се радва?

— Че вече не съм самотен.

— Самотен ли си?

— Да, бях самотен. За теб не беше чак толкова лошо, ти имаше Грейс, която да те обича и да се грижи за теб. Аз си нямах никого.

— Но ти обичаше мама. Как можа да я забравиш?

— Дейвид, ти забравил ли си я?

— Не, разбира се.

— Ето, видя ли. И аз не съм. Не съм забравил нищо. Помня как изглеждаше, колко беше красива, как ни разсмиваше, как ни командваше, вкусните ястия, които готвеше, помня как се караше на баба ти, а и на нас, както и колко много ни обичаше. Не съм забравил абсолютно нищо. Честна дума.

Дейвид не каза нищо. Взираше се безизразно пред себе си.

— Майка ти беше изключителна жена. Имахме голям късмет, че беше с нас. Но вече я няма. Няма я от дълго време. Не можем да я върнем обратно.

Дейвид изведнъж се отпусна на земята и покри лицето си с длани.

— Липсва ми — сподавено прошепна той. — Още ми липсва. Искам да споделя с нея толкова много неща. Исках да й кажа за стипендията, за спечелването на футболното първенство, исках да й покажа как обучих кученцата и как научих Имоджийн да играе на „Три слепи мишлета“.

— На мен също ми липсва — рече Бен, бавно седна до сина си и го прегърна. — И на мен още ми липсва. Не обичам Грейс вместо нея. Просто обичам и нея. Зная, че е трудно за разбиране, но е истина. И мама би харесала Грейс, нали? Би я харесала много.

— Да — неохотно призна Дейвид. — Предполагам. Да.

Настъпи продължително мълчание, сетне момчето вдигна поглед към баща си.

— Значи ще се ожениш за нея? За Грейс?

— Може би — отвърна Бен. — Някой ден, може би. Ако нямаш нищо против.

Отново настъпи мълчание. Сетне Дейвид рече:

— Да, добре — и се ухили малко глупавото на баща си. — Нямам нищо против.